Недопустимост на иск за вземане, вече прихванато по друго влязло в сила дело

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 131

гр.София, 14.08.2023 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Ани Давидова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 769 по описа за 2020 г ., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от “ЖАНИК“ ООД, чрез адвокат И. Д., срещу въззивно решение № 1302/12.11.2019 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по въззивно гр.д. № 1604/2019 г.

С определение по реда на чл. 288 ГПК съдът е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд по разрешаването му, вкл. и в част от посочените от касатора съдебни решения - (напр. решение № 17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, II т.о., а още и решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1100/2012 г., IV г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 26/08.02.2008 г. на ВКС по т.д. №445/2007 г., I т.о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр.д. №1058/2010 г., I г.о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1629/2015 г., IV г.о.), е изяснено, че въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Ако не го стори, нарушава чл. 235, ал. 2 ГПК, а още и засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК . За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК), следва да се стреми да установи истината, а това се постига при което се постига чрез установяване на фактите по вътрешно убеждение, почиващо на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Въззивният съд също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства, като обосновката е извършена въз основа на формално-валидните умозаключения. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, т. 12).

Мотивите на съдебния акт, както е разяснено още в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, както в и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.

По касационните доводи:

Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално за постановяване на решение по съществото на спора, като исковете на търговското дружество бъдат уважени.

Насрещната страна Н. С. И., чрез адвокат Р. П., отговаря че касационната жалба е неоснователна.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил иска на “ЖАНИК“ ООД за приемане на установено, че Н. С. И. не дължи на сумата от 3735 евро (с левова равностойност 7305 лева), представляваща неизплатена втора вноска от продажна цена за прехвърляне на право на строеж, уговорена в т. 2 от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 55, том I, дело №54/2015 г. на нотариус М. П. – А., рег. № 483 на НК, вписан в Служба по вписванията [населено място] под акт № 83, том 11, дело 1850 от 18.02.2015 г., ведно със законна лихва, считано от 08.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, които суми са присъдени със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 12929/2018 на РС – Пловдив, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на Н. С. Ш. за договорна неустойка, дължима по чл. 5 от сключен на 17.02.2015 г. анекс към предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот 09.02.2015 г. Осъдил “ЖАНИК“ ООД да заплати на Н. С. Ш. сторените по делото съдебноделоводни разноски.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 09.02.2015 г. между “ЖАНИК“ ООД, в качеството му на продавач и Н. С. Ш., в качеството й на купувач, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот, като към анекс към него, от 17.02.2015 г., е поето задължение от подавача да продаде и правото на строеж върху апартамента. Договорът е оформен нотариално на 18.02.2015 г., като продавачът се е задължил да пусне в експлоатация сградата най-късно до 30.09.2015 г., но не е спазил срока. Сградата е въведена в експлоатация на 22.12.2016 г., към който момент купувачът е останал задължен с 3735 евро, с левова равностойност 7305 лв., която сума не е установено да е заплатена. Приел още, че съгласно договорните отношения между страните, е предвидена неустойка, ако обектът не бъде пуснат в експлоатация до 30.09.2015 г., в размер на 311 евро на месец. Към 2.12.2016 г. е налице забава от страна на продавача-строител, като той дължи неустойка в размер на 4665 евро. Съдът приел, че това е „претенцията”, заявена от ответника по иска – купувачът Н. Ш.. Тя била уведомила съконтрахента – ищецът „Жаник” ООД, че „ще се прихванат сумите до размера на по-малкото от тях”. Съдът посочил, че освен това, „било образувано производство пред съда, с което Ш. успяла да докаже, че процесната неустойка се дължи от дружеството строител и има налице влязло в сила съдебно решение, като сумите между страните били прихванати и били присъдени само 930 евро”. В заключение въззивната инстанция приела, че са налице две насрещни задължения, които са се погасили до размера на по-малкото от тях. В същото време посочил, че има влязло в сила съдебно решение, с което е признато, че сумата в размер на 4665 евро от неустойка е дължима на Ш.. Достигнал до извод, че по настоящото дело е извършено прихващане до размера на по-малкото, поради което искът е неоснователен. С диспозитива той е отхвърлен, като погасен чрез прихващане.

В противоречие с дадения отговор относно мотивирането на въззивното решение, вкл. и чрез препращане по чл. 272 ГПК, съставът на Пловдивския окръжен съд не е изложил ясно своите фактически изводи и правни съображения по делото. Осъществено е процесуално нарушение от въззивния съд, който е приложил неправилно чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 272 ГПК.

Касационният състав е дал възможност на страните да вземат предварително становище във връзка с евентуална недопустимост на въззивното решение по следните въпроси: за постановяването на решение относно спорно парично задължение едновременно в две валути; относно разликата между твърдение за материалноправно изявление за прихващане и процесуалноправно възражение за прихващане, съответно към кой момент настъпва компенсационния ефект; за разликата между отхвърляне на иск като неоснователен и поради погасяването му чрез прихващане (по процесуално и по материалноправно възражение); за поредността на произнасяне, когато възражението за прихващане е заявено по висящ процес като евентуално; за обективните предели на силата на пресъдено нещо. Указал е, че въпросите са във връзка с проверка за допустимост на въззивното решение.

Съставът на Върховния касационен съд във връзка с тази проверка, разяснява:

Относно постановяване на решение по парично задължение едновременно в две валути:

Парите имат номинална и курсова стойност. Номиналната е тази, която е отбелязана върху самите тях, а курсова, която те имат в съотношение с друга монетна единица. Първата е абсолютна величина, докато курсовата зависи от валутния пазар и е различна във времето. Когато с решението се присъжда парично задължение следва да е ясно в каква валута - дали в местна или чуждестранна, а когато изпълнява длъжникът може да погаси, както в посочената от съда, така и в друга парична единица.

В ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че валутните курсове са изражение на пазарното съотношение между различните парични единици. Те зависят, както от основополагащи пазарни фактори, така и от поведението на участниците на пазара. Валутният курс е цената на паричната единица на една страна, изразена в паричната единица на друга страна. В България той не е нито административно определен, нито може да бъде определян едностранно от едната от страните по правоотношението или от съда. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Валутния закон, Българската народна банка котира ежедневно курсовете на отделни чуждестранни валути към лева, които се ползват за счетоводни и статистически цели. Обявеният в чл. 29 ЗБНБ фиксиран курс на еврото към лева се отнася и намира приложение само в отношенията между БНБ, в качеството и на централна банка, от една страна, и физическите и юридическите лица, от друга страна. Единствено за централната банка възниква задължението да поддържа пълна конвертируемост на лева към еврото като резервна валута по фиксиран в ЗБНБ курс. Всички останали правни субекти не са адресати на тази разпоредба, поради което могат свободно да уговарят курса на еврото към лева. Следователно котираните и обявени от БНБ курсове (фиксиран към еврото и плаващ към други валути) са приложими само за счетоводни и за статистически цели, като няма основание за прилагането им в облигационните отношения, по които централната банка не е страна, освен в случаите, когато законът или договорът препращат към тях

Начинът, по който съдът се произнася трябва да е ясен – в зависимост от датата на плащането е възможно несъответствие в стойностите на двете монетните единици, посочени едновременно в съдебния акт. Една от последиците на силата на пресъдено нещо на съдебното решение е безспорността между страните относно разгледаното право или правоотношение. Обменният курс установява количествена връзка между различните валути и то към точно определен момент. Той е променлива величина, която може да се измени радикално в периода между поемане на задължението за плащане в определена валута, падежа и погасяването. Поради неговата променливост, задълженията, поети в една валута не могат да се заместват, като се преобразуват в задължения в друга валута, още по-малко да се присъждат едновременно в двете валути.

Съдът се произнася относно валутата, която действително се дължи, според уговореното. Когато при сключването на договора страните уговарят да получат плащане в една валута, те са постигнали съгласие на падежа да получат плащането в същата валута, като държат сметка за принципа на номинализма и с цел да елиминират риска в случаи на неблагоприятна промяна на обменните курсове. Отсъствието на връзка между стойността на различните валути като всеобща мярка за стойност, от една страна, и непрекъснатите (и непредвидими от страните по един договор) промени в техния обменен курс, изключва присъждането от съда на дължимото в една чуждестранна валута в нейната равностойност в лева към определен момент. Съдът не може да присъди на ищеца, дори по негово искане, дължимите по договора суми в чуждестранна валута в лева, като определена левова равностойност по централния курс на БНБ, защото последният не обвързва страните по облигационното правоотношение.

В случаите, при които е предявен иск за присъждане левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, съдът трябва да се произнесе по съществото на спора като приеме, че е сезиран с иск за заплащане на уговорената в чуждестранна валута сума. Когато съдът служебно присъжда вземането във валута не се нарушава диспозитивното начало (чл.6, ал. 2 ГПК), защото не се променя предметът на делото - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от ищеца.

Левовата равностойност по курса на БНБ, и то към момента на подаване на исковата молба, е от значение за цената на иска, съответно за определяне на родовата подсъдност и размера на дължимата държавна такса.

В случая искът е предявен след възражение срещу издадена заповед за изпълнение и е установителен – относно съществуване на вземането, за което тя е издадена. В заповедта съдът е постановил заплащане на 3735 лв. с левова равностойност от 7305 лв. Диспозитивът на заповедта следва да бъде поправен служебно от районния съд по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК. Заповедният съд, както и исковият следва да се произнесат само в една парична единици и произнася относно валутата, която действително се дължи, според уговореното, в случая – в евро. Не се касае за различна претенция, спрямо искането на ищеца и спрямо заповедта - не се присъжда друго, а същата стойност, която се претендира от заявителя/ищеца (ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС). В частта, с която освен исковата сума, в евро е записана и левовата равностойнот, решението се явява недопустимо.

Относно прихващането:

Прихващането се извършва чрез волеизявление, което по естеството си е едностранна правна сделка; веднъж отправено и достигнало до насрещния кредитор-длъжник, поражда последици; не може да бъде оттеглено, нито настъпилото погасяване може да бъде отменено. Погасяването настъпва към момента, в който вземанията са могли да бъдат компенсирани, т.е., към момента на възникването на компенсационното правоотношение; в патримониумите на насрещните кредитори-длъжници настъпва правна промяна, независимо от волята на субекта, спрямо, когото е отправено волеизявлението по чл. 104 ЗЗД.

Пред съд е възможно да се предяви, както вече настъпило прихващане, за да се вземе предвид /твърдение, че материалноправните последици по чл. 103 ЗЗД са вече породени и двете насрещни вземания не са спорни - ликвидни са и изискуеми/, така и едновременно да се предприеме материалноправно изявление за прихващане и възражение за прихващане като процесуално действие.

Когато насрещното вземане не е спорно – изискуемо е и ликвидно (материалноправно изявление за прихващане), компенсационният ефект може да се предяви дори във въззивна инстанция; съдът не установява размера на насрещното вземане, предмет на изследване е само изискуемостта и основателността на главното вземане.

Ако намери, че главният иск е основателен (изцяло или частично), съдът, като извърши компенсация до размера на по-малкото, отхвърля изцяло или частично главния иск поради погасяването му чрез прихващане. При положение, че главното вземане е неоснователно, следва да го отхвърли като такова. Само, ако е изцяло или поне частично основателно, тогава съдът пристъпва към разглеждане на компенсаторното възражение.

Когато насрещното вземане е спорно , тогава се предприема едновременно материалноправно изявление за прихващане с процесуалноправно възражение за прихващане; съдът установява съществуването и на главното, и на насрещното вземане, след което извършва компенсиране между тях.

Съдът, ако приеме, че двете насрещни вземания, от спорни, са безспорно установени, извършва прихващане, като ги погасява до размера на по-малкото.

Както е изяснено в мотивите на ТР № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, извършено извън процеса изявлението за прихващане е безусловно. Извършено в процеса, тъй нареченото „съдебно прихващане“, изявлението е под условие, че предявеното с иска вземане ще бъде уважено. За да породи действие, съдът трябва да установи вземането по иска и осъщественото право на прихващане. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е съчетано с оспорване на основанието на иска, възражението е евентуално. По него съдът се произнася, след като отхвърли останалите. Когато изявлението за прихващане, извършено в процеса, е единственото възражение, съдът винаги се произнася по него, когато установи съществуването на пасивното вземане. В тълкувателния акт е разяснено, че съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено било в процеса, било извън процеса; чл. 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ.

Всеки кредитор след способ (съдебен или извънсъдебен), погасил вземането му само частично, разполага с възможност да инициира съдебен процес и да се снабди с изпълнително основание за непогасения остатък, както е изяснено в мотивите на ТР № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Казаното означава, че е възможно в исковата молба ищецът да твърди вече извършено извънсъдебно прихващане с насрещно вземане на ответника, надлежно индивидуализирано, като потърси удовлетворяване на непогасената чрез прихващането част от своето вземане. Ако съдът приеме, че предпоставките на 103 ЗЗД не са се осъществили, т.е. компенсаторния ефект не е настъпил, тогава разглежда дали и до какъв размер съществува претенцията на ищеца, след което се произнася до сумата, за която е сезиран, като отхвърля или уважава изцяло или частично иска, като това намира израз и в диспозитива.

Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане.

Силата на пресъдено нещо се формира към момента на устните състезания пред последната инстанция, произнесла се по същество, съгласно ГПК от 1952 г., отм., съответно към дата на приключване на съдебното дирене пред последната инстанция по същество, при действието на ГПК от 2007 г. Сила на пресъдено нещо се формира по предмета на делото, независимо от точното му възпроизвеждане в диспозитива на съдебния акт (последният, евентуално е предмет на поправка по реда на чл. 247 ГПК – така и мотивите по т. 2А на ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС). Предметът на решението трябва да съвпада с предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право с белезите, които го индивидуализират (правопораждащи юридически факти, съдържание, субекти и правно естество). Съобразно изрично разпореденото от законодателя, със сила на пресъдено нещо се ползват още и разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане.

Постановяването на съдебно решение, с което иск се отхвърля като погасен по давност, или като погасен чрез прихващане, е с различен резултат от отхвърлянето на иск, поради неговата неоснователност. При отхвърляне на иск като погасен чрез прихващане, предявено чрез процесуалноправно възражение в процеса, със сила на присъдено нещо се установява, че и главното, и насрещното вземане съществуват и компенсируемостта между тях. След това, съгласно чл. 229 ГПК, както ищецът, така и ответникът не могат повторно да търсят съдебна защита за удовлетворяване на своите вземания, заявени, съответно с главния иск и чрез възражението за прихващане.

Ако насрещните вземания на страните – това по исковата молба и насрещното, с което съдът е извършил „прихващане“, са вече установени с друго, влязло в сила съдебно решение, то исковият процес, с който повторно е поискано установяването им, е недопустим, на осн. чл. 299 ГПК.

Във въззивното решение съдът е приел, че ответинкът Н. Ш. е направила по делото процесуалноправно възражение за прихващане със сумата от 4665 евро, която установил, че й се дължи като неустойка от ищеца. В същото време посочил, че след като с влязло в сила решение й била присъдена сумата от 930 евро, то остатъкът от 3735 евро погасява изцяло вземането по исковата молба и така, искът на „Жаник“ ООД е отхвърлен като погасен чрез прихващане. Въззивният съд още посочил, че с влязло в сила съдебно решение (гр.д. № 7831/2018 г. на Пловдивския районен съд) Ш. е успяла да докаже, че неустойката се дължи от дружеството – строител (тогава значи нейното вземане не е спорно и е недопустимо да се установява съдебно; тя е предявила само компенсаторния ефект на прихващането). Въззивният съд продължил, че дължимите между страните суми, освен това, били прихванати до размера на по-малкото по посоченото влязло в сила решение – това означава, че със сила на пресъдено нещо е установено и вземането на ищеца по това дело, доколкото чл. 298, ал. 4 ГПК разпорежда, че решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за прихващане. Мотивите са вътрешно противоречиви.

Съставът на Върховния касационен съд установи, че по гр.д. № 7831/2018 г. по описа Пловдивския районен съд, има произнасяне по вземане от 930 евро на Н. Ш. „Жаник“ ООД, [населено място] – непогасена част от дължима неустойка по договора, от който черпят права и по настоящото дело същите страни.

Диспозитивът на решението по гр.д. № 7831/2018 г. сочи на съобразено от съда, извършено прихващане с насрещни вземания – това на ищцата Ш. за неустойка и това на ответника – търговец за неплатена вноска от цена по договора, след което „ Жаник“ ООД е останало да дължи остатък от 930 евро на Ш.. Тази сума е присъдена на Ш. именно като остатък от вече извършено прихващане, т.е. наличието на последното е част от предмета на произнасяне. В мотивите, за да установил дали се е осъществил фактическият състав на чл. 103 ЗЗД и има ли остатък след компенсацията, съдът в действителност се е произнесъл и по насрещните вземания на страните, а не само дали търговецът дължи неустойка от 930 евро. Сумата е присъдена на ищцата като дължима след зачетено погасяване на насрещни вземания до размера на по-малкото, т.е. със сила на присъдено нещо по така постановеното решение е установен компенсаторния ефект на прихващането и размера на непогасената част, като търговецът е осъден да я плати. Вярно е, че по приключилото с влязло в сила решение твърдението за извършено прихващане с насрещни вземания на страните до размера на по-малкото, се съдържа в исковата молба, а не в отговора на ответника, но това не променя изложеното по-горе относно произнасянето на съда. Допустимостта и правилността на това решение, било ли е извършено действително прихващане преди това между страните с насрещните им вземания до по-малкото или и двете насрещни вземания са били спорни по приключилото производство, съдът по това дело не може да преценява. От значение е предметът на произнасяне. Или, в случая, ако по приключилото дело съдът не би зачел извънсъдебното прихващане, тогава диспозитивът би отразявал само задължението на ответника – търговско дружество, да плати сумата от 930 евро, дължима неустойка.

Следва да се посочи, че всеки кредитор след способ (съдебен или извънсъдебен), погасил вземането му само частично, разполага с възможност да инициира съдебен процес и да се снабди с изпълнително основание за непогасения остатък, а по приключилото дело Ш. не е предявила частичен иск относно вземането си за неустойка, а цялата дължима сума - остатък, след извършено извънсъдебно прихващане. Отново следва да се изясни, че настоящият състав не извършва проверка за допустимост и правилност на влязлото в сила решение, а само установява формираната по него сила на пресъдено нещо.

В заключение, предмет на настоящия спор се явяват вземания, за които с влязло в сила решение е прието, че са били компенсирани до размера на по-малкото и така търговското дружество е останало да дължи остатък от 930 евро, за плащането на които е осъдено с влязло в сила решение. Спорът, по който се е произнесъл съдът по приключилото дело, е за сумата от 930 евро, която се дължи на Ш. от търговеца, като непогасена част от неустойка, както и за настъпилия компенсаторен ефект от извършено прихващане и по тези въпроси се разпростира СПН на влязлото в сила решение. Вземането на Ш. в пълния размер за неустойка от 4665 евро и вземането на търговското дружество за 3735 евро, са разгледани с оглед установяване на компенсаторното правоотношение.

При това положение, в обжалваното въззивно решение, предмет на настоящото разглеждане, съдът се е произнесъл по искане за установяване на вземане на търговското дружество спрямо Н. Ш. в размер на 3735 евро, за което вземане вече с влязло в сила решение е установено, че е погасено поради признат ефект на компенсация. Следователно липсва правен интерес от установяването му чрез нарочен иск.

В заключение, постановените решения, като недопустими, следва да бъдат обезсилени, а образуваното съдебно производство - прекратено.

При този резултат, търговското дружество – ищец следва да заплати на насрещната страна сторените по делото съдебноделоводни разноски – 1570 лв. платен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 1302/12.11.2019 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1604/2019 г. и решение № 1879/16.05.2019 г. на Пловдивския РС по гр.д. № 20523/2018 г.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 769/2020 г. по описа на Върховен касационен съд, по гр.д. № 1604/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив и по гр.д. № 20523/2018 г. по описа на Пловдивски районен съд .

ОСЪЖДА „Жаник“ ООД, [населено място], да заплати на Н. С. Ш. ЕГН [ЕГН] сумата в размер на 1570 лв., на осн.

чл. 78, ал. 4 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: