Практика · Върховен касационен съд · 04 Март 2025
Придобиване на идеална част от имот по давност от ненаследник
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Ищецът претендира право на собственост по давност върху 1/2 идеална част от имот, в който живее и поддържа от години. Ответницата оспорва претенцията, позовавайки се на закупени идеални части от наследници на първоначалния собственик. Върховният касационен съд отменя решението на въззивния съд и признава правото на собственост на ищеца, тъй като той е владял явно, спокойно и непрекъснато имота над 10 години.
Какво приема съдът
Лице, което не е пряк наследник или съсобственик на имота, не е длъжно изрично да демонстрира или съобщава на останалите съсобственици намерението си да владее имота за себе си, за да го придобие по давност. За установяване на владението действа законовата презумпция, че владелецът държи вещта като своя.
Приложени разпоредби
- чл. 68, ал. 1 ЗС
- чл. 69 ЗС
- чл. 79, ал. 1 ЗС
- чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК
- чл. 290 ГПК
- чл. 293, ал. 2 ГПК
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
придобивна давноствладениепрезумпция за своенеидеална частположителен установителен иск
Текстът на акта
Ключови фрази 5 Р Е Ш Е Н И Е № 167 София, 19.03.2025 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Маргарита Соколова Членове: Светлана Калинова Гълъбина Генчева При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4803/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 5103/08.11.2024 г. по настоящото дело, по касационна жалба, подадена от Н. Г. В., е допуснато касационно обжалване на решение № 3471/28.06.2023 г. по гр. д. № 6596/2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20220888/09.10.2020 г. по гр. д. № 61408/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. В. срещу В. И. А. положителен установителен иск за признаване право на собственост по давност върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№], по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Столична община, с адрес: район С., [улица], с площ от 302 кв. м., заедно със застроените в имота едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 104 кв. м., и гараж с идентификатор [№], с площ от 20 кв. м., и всички подобрения и приращения в имота. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът по иск за собственост на недвижим имот, който не е пряк наследник на имота, но твърди, че го е придобил по давност, трябва да противопоставя на ответника по иска, който е придобил чрез сделка идеална част от имота, намерение да владее тази идеална част за себе си. По приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Както е прието в мотивите към обжалваното решение, с н. а. № 28/08.08.2014 г., издаден в производство по обстоятелствена проверка, ищецът Н. Г. В. се легитимира за собственик на основание давностно владение на 1/4 ид. ч. от поземления имот и на 1/5 ид. ч. от жилищната сграда, обособена като самостоятелно жилище в западната част. Ищецът не е твърдял, а и от данните по делото не е установено да е пряк наследник на спорния имот, който произхожда от С. З. С., починал през 1978 г. и оставил за наследници по закон съпруга, починала през 1986 г., и четири деца. Наследник по закон е неговата майка С. Б. М. - едно от петте деца на Б. С. З. (починал през 2007 г.), който е син на първоначалния собственик. Наследник по закон на Б. С. З. е и ищецът Х. Б. З. - негов син, който е твърдял, че е собственик на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, и по отношение на когото отхвърлителното въззивно решение е влязло в сила като необжалвано. Изложеното сочи, че неправилно въззивният съд е приел за приложимо и спрямо ищеца Н. В. (сега касатор) изискването субективното му намерение да свои вещта да е доведено до знанието на ответницата, която е носител на правото на собственост на 1/2 ид. ч. от дворното място и едноетажна сграда, заедно с всичките подобрения в имота, въз основа на три разпоредителни сделки - дарение и покупко-продажби, сключени на 28.01.2005 г. с част от наследниците на С. З. С., т. е. да докаже, че е налице преобръщане на държането на чуждата идеална част във владение за себе си съобразно разясненията в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Това е обусловило и решаващия извод на съда за неоснователност на предявения от В. иск. Приема се в трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, че видът на упражняваната фактическа власт върху вещ се определя към момента на установяването й (решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на І-во г. о.), а в случая е ясно, че се касае до завладяване от ищеца В. на идеална част от чужд за него, а не от сънаследствен имот (наследник по закон е майката на ищеца), без наличие на правно основание, при което още от момента на установяването й тя следва да се определи като владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, а не като държане. Поради това приложение намира презумпцията по чл. 69 ЗС (предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго), а данните по делото не я опровергават. И независимо, че ищецът е упражнявал владение не върху целия имот, а само върху идеална част от него, то поради обстоятелството, че същият няма качеството на съсобственик (сънаследник), приложима е практиката на ВС и ВКС, според която в такава хипотеза за придобиването по давност не е необходимо ищецът да демонстрира промяна в намерението за своене спрямо съсобственицата (ответницата по иска), а е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона 10-годишен срок да е явно, спокойно, постоянно, непрекъснато и несъмнено (решение № 304/04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.). В тази насока съдът приема следното: С нотариалния акт от 08.08.2014 г., издаден в производство по обстоятелствена проверка, част от претендираните от ищеца В. права са признати, но не в пълния им обем, какъвто извод се налага от данните по настоящото дело. Така, свидетелите С. М. и А. са установили, че ищецът живее в имота откакто се е родил, поддържа го и го ремонтира, направил е покрива на една част от къщата, както и саниране, има открита партида във водоснабдителното дружество, заплаща консумативни разноски, има вписани постоянен и настоящ адрес на адреса на спорния имот, като някои от тези обстоятелства са установени и от свидетелите Я. и В. М., а са и приети в мотивите към въззивното решение. Тези действия, преценени комплексно, установяват признаците на владението, посочени по-горе, и тъй като са упражнявани в продължение на период, по-дълъг от 10 години, налагат извода, че предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79, ал. 1 ЗС, са осъществени, при липсата на данни по делото по отношение на имота да са налице законови пречки за придобиването му по давност и при обективираното в исковата молба волеизявление за това (ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС). Ответницата се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. от дворното място и едноетажна жилищна сграда, заедно с всичките подобрения в имота, въз основа на три разпоредителни сделки - дарение и покупко-продажби, сключени на 28.01.2005 г. с н. а. № 14, том І, рег. № 398, дело № 13, н. а. № 15, том І, рег. № 400, дело № 14 и н. а. № 16, том І, рег. № 402, дело № 15, с част от наследниците на С. З. С.. Така придобитите от нея права не изключват правата на ищеца върху останалата 1/2 ид. ч. от спорния имот като съвкупност от земя и сгради. Опитите й да се нанесе в имота, данните за скандали между страните, извлечени от свидетелските показания, сочат, че ищецът е живял в имота, а ответницата се е опитвала да завладее обитаваната от него част. Но дори да се приеме, че е складирала вещи, от показанията на свидетелите Я. и В. М. не може да бъде направен извод, че вещите са били оставяни в частта, върху която ищецът е упражнявал владение. И както приема трайната съдебна практика, щом владението е било непрекъснато, щом като ищецът никога не е бил отстраняван от владението на имота, то кавгите и претенциите не могат да го смутят (решение № 304/04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о.). Както е посочено в нотариалния акт, заявената от ищеца претенция за собственост се основава на обитаване на реална част от едноетажна еднофамилна жилищна сграда, намираща се в западната част на къщата, която не представлява самостоятелен обект (независимо, че в нотариалния акт е описана като самостоятелно жилище, състоящо се от две стаи, кухня, баня - тоалетна и мазе), доколкото липсват данни дали и останалата част от къщата има характеристиките на такъв обект. Освен това следва да се има предвид, че претенцията е предявена в условията на съвладение от двамата ищци - Н. В. и Х. З., като правата на З. са отречени с влязлото в сила решение, поради което следва да се признае владението само на В. по отношение на 1/2 ид. ч. от спорния имот. С оглед гореизложеното формираният от въззивния съд извод, с който правата на ищеца Н. В. са отречени, се явява неправилен. Обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необосновано, следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и тъй като по делото не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, следва да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният положителен установителен иск бъде уважен, като се признае за установено по отношение на ответницата, че ищецът В. е собственик на 1/2 ид. ч. от спорния имот на основание придобивна давност. При този изход на спора и предвид заявеното искане, на ищеца В. следва да бъдат присъдени разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 602.79 лева, определени съразмерно признатите права на този ищец. Ответницата не е представила доказателства за сторени разноски по водене на делото в инстанциите и не е направила искане за присъждане на такива. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 3471/28.06.2023 г. по гр. д. № 6596/2021 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20220888/09.10.2020 г. по гр. д. № 61408/2018 г. на Софийския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. В. срещу В. И. А. положителен установителен иск за признаване право на собственост по давност върху 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Столична община, с адрес: район С., [улица], с площ от 302 кв. м., заедно със застроените в имота едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 104 кв. м., и гараж с идентификатор [№], с площ от 20 кв. м., и всички подобрения и приращения в имота, е вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. И. А. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] че Н. Г. В. от [населено място], [улица], е собственик на основание придобивна давност на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Столична община, с адрес: район С., [улица], с площ от 302 кв. м., и от застроените в имота едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 104 кв. м., гараж с идентификатор [№], с площ от 20 кв. м., и от всички подобрения и приращения в имота. ОСЪЖДА В. И. А. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Н. Г. В. от [населено място], [улица], разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 602.79 (две хиляди шестстотин и два лв. и 79 ст.) лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.