Намаляване на наказанието за неправомерно теглене на пари с чужда дебитна карта

Текстът на акта

Ключови фрази

Използване на платежен инструмент с неверни данни или без съгласието на титуляра * намаляване на наказание * продължавано престъпление

Р Е Ш Е Н И Е
№ 345
гр. София, 10 юли 2025 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при участието на секретаря Елеонора Михайлова и прокурора от ВКП М. К., като изслуша докладваното от съдия Вълкова н. д. № 448/2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимата Т. Д. Д., чрез защитника адвокат И. К. от АК – Ямбол, срещу въззивна присъда № 1/17.02.2025 год., постановена по ВНОХД № 20242000600293 по описа за 2024 год. на Апелативен съд – гр. Бургас. С жалбата и писменото допълнение към нея се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-т.3 от НПК. Доводът за съществени нарушения на процесуалните правила се обвързва с недоволство от доказателствената и аналитична дейност на въззивния съд, с нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК и необоснованост на фактическите изводи относно авторството и вината на подсъдимата, като се твърди, че събраните доказателства установяват коренно различна фактическа обстановка от съдържанието на обвинителната теза. Неправилното приложение на закона се претендира с аргументи за недоказаност на обвинението, обективна несъставомерност и неотчетена малозначителност на деянието по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, която изключва престъпния му характер. Касаторът заявява и явна несправедливост на наложеното наказание без да сочи подкрепящи я данни освен общото недоволство от постановения от апелативния съд обратен на първоинстанционния резултат по доказаността на обвинението срещу подсъдимата, като моли ВКС да отмени въззивната присъда и да я оправдае.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимата и защитниците й адвокатите И. К. и С. Т. се явяват лично и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея. В последната си дума подсъдимата Д. не се признава за виновна, като заявява, че „бабата“ й давала доброволно да тегли пари от дебитната й карта. Изтъква също, че се грижи сама за четирите си деца, тъй като съпругът й я изоставил и ако бъде осъдена, децата й ще останат на улицата.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за отсъствие на касационни основания, тъй като намира, че въззивната инстанция е преодоляла противоречието в доказателствените материали в полза на показанията на пострадалата, а правните изводи по приложението на закона са правилни, поради което предлага ВКС да остави в сила обжалваното решение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 17/10.09.2024 г., постановена по НОХД № 20222300200104 по описа за 2022 година на Окръжен съд – Ямбол, подсъдимата Т. Д. Д., [дата на раждане] , е призната за невиновна и оправдана по обвинението за продължавано престъпление по чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, за което е предадена на съд.
По въззивен протест на прокурора, с искане за осъждане на подсъдимата, в АС - Бургас е образувано ВНОХД № 20242000600293/2024 год. По него след въззивно следствие е постановена обжалваната нова присъда, предмет на настоящата първа по ред касационна проверка, с която присъдата на първоинстанционния съд е отменена и вместо нея подсъдимата е призната за виновна в това, че на 07.02.2022 г., в гр. Ямбол, действайки в условията на продължавано престъпление, за времето от 09.46ч. до 09.47ч., на АТМ устройство, собственост на „Общинска банка“ АД, филиал Ямбол, използвала на два пъти платежен инструмент, като първо извършила справка-баланс по картова сметка за наличност и след това една транзакция, с която изтеглила сума в размер на 380 лв., и деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 и чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК й е наложено наказание една година лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
С въззивната присъда, на основание чл.68, ал.1 от НК е постановено да се приведе в изпълнение наказанието десет месеца лишаване от свобода, наложено на подсъдимата с определение № 5/10.05.2021г. по НОХД №93/21г. на Ямболския окръжен съд, при същия първоначален режим на изтърпяване. Направените деловодни разноски са възложени в тежест на подсъдимата.
Касационната жалба срещу така постановената нова присъда е допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от страна (подсъдимата), която има право на това, а разгледана по същество е частично основателна – само относно наказанието.
Отправеното в касационната жалба и поддържано в писменото допълнение към нея, както и в съдебните прения пред ВКС искане за оправдаване на подсъдимата от касационната инстанция принципно е допустимо (чл.354, ал.1, т.2 от НПК), но само в рамките на приетите от въззивният съд фактически обстоятелства, тъй като настоящата инстанция няма правомощие да установява нови фактически положения освен в хипотезата на чл.354, ал.5 от НПК при т.нар. трета касация, която не е налице. След като контролираният съд е приел за установено, че подсъдимата е извършила двете деяния, предмет на обвинението за продължавано престъпление, при липса на съгласие на титуляра на банковата карта, не може ВКС да я оправдае. Изложените в мотивите на обжалваната въззивна присъда обратни фактически и правни изводи на оправдателните хипотези в чл. 24, ал.1, т.1 от НПК, на които касаторът се позовава, съотнесени към правомощията на касационната инстанция по чл.354 от НПК, априорно изключват постановяване на оправдателен съдебен акт в настоящото касационно производство и ограничават касационната проверка до оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с правилата за изграждане на вътрешното убеждение на решаващия съд по чл.13, чл. 14 и чл.107 от НПК.
По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
Доводите за непълен и погрешен анализ на доказателствата и произволно установени факти относно авторството на двете деяния не могат да бъдат споделени, тъй като въззивният съд е обсъдил всички доказателства и доказателствени средства, като е посочил кои от тях приема и в коя част, съответно кои отхвърля и на какво основание с убедителни съображения съобразно изискването за съдържание на новата присъда по чл.339, ал.3, вр. чл.305, ал.3 от НПК. При доказателствения анализ не са допуснати съществени логически или фактически грешки, които могат да бъдат преценени като съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК. По делото не се спори между страните и е категорично установено, включително от обясненията на подсъдимата и подкрепеността им от заключението на видео-идентификационна експертиза, както и приложените банкови извлечения, че подсъдимата е извършила инкриминираните действия с банковата карта на пострадалата М. П.. Действително гласните доказателства, изводими от показанията на пострадалата, нейния син К. К., внука й Е. К., както и обясненията на подсъдимата Т. Д., относно най - спорния по делото въпрос – давала ли е пострадалата дебитната си карта на подсъдимата на посочената в обвинителния акт дата – 7.02.2022 г., ерго с нейно съгласие ли са били извършени въпросните действия (справката за наличните средства в банковата й сметка и непосредствено след това изтегляне на сумата от 380 лв на посоченото АТМ устройство), са противоречиви до степен взаимно изключващи се. Въззивният съд обаче не може основателно да бъде упрекнат за дадения в мотивите на обжалваната присъда отрицателен отговор на този централен за изхода на делото въпрос, тъй като за разлика от първата инстанция, се е доверил на показанията на пострадалата М. П., излагайки много по – убедителни и пълноценни мотиви за тяхната достоверност, което е обяснимо с оглед събраните допълнителни уличаващи подсъдимата доказателства в проведеното въззивно следствие. Преценката за тяхната достоверност не е направена изолирано, едностранно и в противоречие с изискванията по чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 от НПК, както несъстоятелно се твърди в допълнението към касационната жалба. Въззивният съд е възприел показанията на пострадалата след внимателен и всестранен анализ, като е отчел тяхната последователност в двете фази на наказателния процес, съпоставяйки еднопосочните й заявления в хода на цялото наказателното производство, включително двукратно разпитана в досъдебното разследване (вж. четените й показания на основание чл.281, ал.4, вр. ал.1, т.1 и т.2 от НПК от разпитите в ДП на 18.02.2022 г. и 9.03.2022 г.), както и тези пред първоинстанционния съд и отделно в очната ставка, извършена между нея и внука й във въззивното съдебно следствие. Впрочем именно от предприетите от апелативния съд очна ставка и разпит на свидетеля К. К., се е потвърдила липсата на съгласие от страна на титуляра на банковата сметка – М. П. подсъдимата да изтегли пари от сметката, но и че изобщо не й е давала същия ден банковата си карта, както твърди подсъдимата. За пореден път в хода на въззивното следствие е била потвърдена неизменната информация от пострадалата, че същия ден тръгнала с автобус от селото, в което живее към АТМ устройството в центъра на гр. Ямбол, за да си изтегли пенсията и на място установила освен липсата на банковата карта, но също и на портмонето си и личната карта в него. Това логично е мотивирало въззивната инстанция да приеме за категорично опровергани обясненията на подсъдимата за предварително съгласие на пострадалата, независимо, че се познавали отдавна и живеели в съседни имоти в с. Дражево и че понякога пострадалата давала на подсъдимата да тегли суми от банковата й карта. Ако беше вярно, че пострадалата е дала съгласие за това и на инкриминираната дата, съответно предала е банковата карта на подсъдимата, което единствено има решаващо значение за изясняване на релевантната фактология в случая, тя нито щеше да пътува от едното до другото населено място по посочената от нея причина – да изтегли парите, нито щеше да се оплаква на сина си и внука си, че картата й е изчезнала и то непосредствено след пристигането си в гр. Ямбол, където установила липсата на картата и според свидетелите (баща и син К.) била видимо притеснена. Отделно от това, за разлика от обясненията на подсъдимата, показанията на пострадалата са подкрепени от редица писмени доказателствени материали, изброени в мотивите на въззивната присъда, чиято истинност не се оспорва с валидни аргументи, включително не е установено да са неавтентични. Така например, съгласно приложената на л.4 от ДП молба с вх. № 148/8.02.2022 г. на Окръжна прокуратура – Ямбол, още на следващия ден пострадалата, чрез упълномощен от нея адвокат е сезирала компетентните органи за липсата на банковата карта и е уведомила, че я е блокирала отивайки на място в банката, защото се страхувала, че някой ще й изтегли пенсията, както впрочем впоследствие е станало видно и от признанията на подсъдимата. Причините въззивният съд да се довери на показанията на пострадалата са очевидни и възражението на защитата в обратна насока е несъстоятелно, защото не държи сметка за суверенното право на контролирания съд да оцени достоверността на събраните доказателства по вътрешно убеждение след като успешно е преодолял противоречието в доказателствените материали по реда на чл.305, ал.3 от НПК. Предвид изложеното касационният съд прие, че въззивната инстанция не е допуснала съществено нарушение на процесуални правила като е кредитирала обсъдените свидетелски показания, тъй като същите в най - голяма степен кореспондират с останалите доказателствени източници и най - вече с писмените такива.
Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени от въззивния съд по реда и със средствата предвидени в НПК, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК.
По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК:
Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивния съд. Като е заключил, че инкриминираните две деяния относно ползването на банкова дебитна карта, която без съмнение е платежен инструмент, е станало без съгласието на титуляра М. П. и извършеното не съставлява по-тежко престъпление (поне доколкото липсва обвинение за такова), отчитайки и че са налице предпоставките за продължавано престъпление по чл.26, ал.1 от НК, тъй като всяко от двете деяния, осъществява поотделно състава на едно и също престъпление против финансовата система и са извършени през непродължителен период от време (през няколко минути), при една и съща обстановка и при еднородност на вината (пряк учисъл), при което последващото, изразяващо с в изтегляне на парична сума в размер на 380 лв. се явява от обективна и субективна страна продължение на предшестващото, изразяващо се в проверка за наличността по банковата сметка на пострадалата, законосъобразно въззивният съд е приел, че подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението по чл.249, ал., вр. чл.26 от НК, което изключва касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, независимо от допуснатата в диспозитива на въззивната присъда правна непрецизност с допълване на цифровия израз на правната квалификация на извършеното с чл.55, ал.1, т.1 и ал.3 от НК. Посочената разпоредба въвежда относимо към конкретния случай правило за индивидуализация на наказанието, но няма отношение към правната квалификация на престъпното поведение на дееца, която е отделен материално правен въпрос.
Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон, подкрепено с довод за малозначителност на деянието по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК не се споделя от настоящия касационен състав. Без да е необходимо да се разясняват подробно възприетите в теорията и съдебната практика положения относно това кога едно деяние отговаря на критериите за малозначителност, изведени от посочената правна норма, достатъчно е да се посочи, че в настоящия случай извършеното от подсъдимата, касае две отделни деяния, всяко от които е засегнало защитения кръг обществени отношения против паричната система в страната. Отделно обществената опасност на едно от тях самостоятелно и неминуемо обуславя престъпния му характер, доколкото с него е реализирана имуществена вреда на пострадалата, което надхвърля формалния характер на престъплението предвид, че стойността на изтеглената сума (380 лв.) не е обективен признак от състава на престъплението по чл. 249, ал.1 от НК. Малозначителност на деянието е налице, когато то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че реално не ги застрашава, а при настъпил реално вредоносен резултат от действията на подсъдимата, която е лишила пострадалата жена да разполага своевременно със средствата от пенсията й, претенцията за липса на престъпен характер на извършеното посегателство е несподелимо. Следователно и без да се отчита предходното осъждане на Д. за същото престъпление (вж. Тълкувателно решение №113/16.12.1982 г. по н.д. № 97/1982 г., ОСНК на ВС), крайният правен извод за отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 9, ал.2 от НК е правилен. Горното не се изключва от изразеното опасение от подсъдимата, че ако бъде осъдена децата й ще останат на улицата, тъй като в държавата съществуват достатъчно защитни средства за своевременна и качествена грижа за децата на лишените от свобода. Семейното положение на подсъдимата действително е тежко, но то има отношение към индивидуализацията на наказанието съгласно чл.54 от НК, а не към преценката за съставомерност на деянието.
Предвид изложеното, ВКС прецени, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон.
По касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК:
Въпреки данните от справката за съдимост на подсъдимата за осъждането й за друго такова престъпление, оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е основателно. Макар формално да е отчел ниската стойност на вредоносната (втора) транзакция, която е значително под размера на установената за страната минимална работна заплата към инкриминираната дата (ПМС №331/26.11.2020 г.), както и възстановяването на сумата на титуляра в значително по-висок размер от причинените вреди, въззивният съд е подценил значението на тези обстоятелства за индивидуализацията на наказанието в контекста на специалното правило за наказване на продължаваното престъпление по чл.26, ал.2 от НК. С относителна тежест се явява и срокът на наказателното производство ( над 3 –годишен), което не се отличава с каквато и да било фактическа или правна сложност. Не е оценено адекватно иначе коректно отчетеното тежко семейно положение на подсъдимата, която вече се изтъкна, че е самотна майка на четири малолетни деца, както и данните за влошеното й здраве и че дълго време преди инцидента е полагала неоспорени от пострадалата грижи за нея, с която поддържали добри съседски отношения - все обстоятелства с подчертано смекчаващ характер, които налагат намаляване на срока на наложеното наказание лишаване от свобода от една година на пет месеца. В този смисъл касационният съд прецени, че атакуваният въззивен съдебен акт следва да бъде изменен. Отчетената от настоящата инстанция различна тежест на съобразените от въззивния съд смекчаващи отговорността обстоятелства налага редукция на наложеното на подсъдимата наказание до размер близък към минимума по чл.39, ал.1 от НК, но не и съвпадащ с него поради предходното й осъждане за същото такова престъпление. С изменение на обжалваната присъда и намаляване на наказанието от една година на пет месеца лишаване от свобода и начина на изтърпяването му ще се осигури необходимият баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимата и общопревантивната функция на наказанието. Ще се постигнат както предвидените в чл.36 от НК цели, така и изискването в чл.35, ал.3 от НК наказанието да е съответно на извършеното престъпление. Постановеното ефективно изтърпяване на наказанието, включително на намаленото от касационната инстанция, не може да бъде отменено и постановено условно осъждане по чл.66, ал.1 от НК поради отсъствие на формалните предпоставки за това предвид особеностите на предходното осъждане.
В останалата му част, включително относно постановеното изпълнение на наказанието десет месеца лишаване от свобода по осъждането по НОХД № 93/2021 г. на Окръжен съд - Ямбол, предпоставено от приложение на императивната разпоредба на чл.68, ал.1 от НК, въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Предвид изложеното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 1 от 17.02.2025 г., постановена по ВНОХД № 20242000600293 по описа за 2024 год на Апелативен съд - Бургас, като намалява наказанието на подсъдимата Т. Д. Д. от една година на пет месеца лишаване от свобода.
ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: