Оспорване на доброволна делба поради привидност и неспазена форма

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 681

гр. София, 16.11.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4556 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото К. Б. Ш. срещу решение № 122/29.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 109/2023 г. на Варненския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1686/29.12.2022 г. по гр. дело № 3052/2021 г. на Варненския окръжен съд, са отхвърлени искове на жалбоподателката срещу Б. В. Ш., при участието на третото встъпило лице – негов помагач – Е. Д. Г., за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба от .... г., вписан на ... г., т. , № , вх. рег. в СлВп – Варна, на недвижим имот, понастоящем представляващ: поземлен имот с идентификатор ..., находящ се в [населено място], местност „Св. Н.“, понастоящем с административен адрес: ул. „Арх. С.-В. П.“ № , с площ 657 кв. м., и поземлен имот с идентификатор ..., с площ 597 кв. м., основан на твърдения, че прикрива договор за дарение, евентуално за продажба, за които липсва форма – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 и пр. 5 от ЗЗД, евентуално – за липса на форма, за която само ищцата е знаела – на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД.

За да постанови този резултат, въззивният съд е посочил в мотивите си, че в исковата молба по делото се твърди нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма – ищцата е изложила твърдения, че двете страни по договора са знаели за липсата на съсобственост, поради което искът е за нищожност поради привидност на делбата и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор. Приел е също, че при доказаност на знание само от едната страна, би следвало искането да бъде разгледано като евентуално и на това основание, като ищцата следва да установи, че е била единствен собственик на процесния имот. По-натам въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени от писмените доказателства по делото следните обстоятелства: С нотариален акт № ..... г. ищцата е призната за собственик по наследяване на 1/2 идеална част (ид.ч.) от лозе, цялото с площ 1 000 кв. м. в м. „В.“ № .., заедно с 1/2 ид. ч. от построената в него вила и от трайните насаждения. С решение от 20.06.1989 г. по гр. д. № 3826/1986 г. на ВРС, в дял на ищцата е поставен целият имот, на стойност 4 328 лв., като за уравнение на дяловете тя е осъдена да заплати на другата съделителка 2 164 лв. На 21.08.1989 г. дължимата сума за уравнение на дяловете в размер 2 047.50 лв. (след извършено прихващане), е изплатена изцяло. Относно средствата, с които е извършено заплащането на сумата за уравнение на дяловете, съдът е приел, че е приложено решение от 21.11.1984 г. по гр. д. № 3554/1982 г. на ВРС, с което е допуснато да бъде изнесен на публична продан втори жилищен етаж в описаната сграда, на стойност 40 386.75 лв., като ищцата е имала право на 1/12 част и е получила сумата 3 365.58 лв. От показанията на свидетелката Д. С. въззивният съд е установил, че през 1984 г. ищцата `и споделила, че е изтеглила заем от 3 000 лв., за да наплати дела на леля си. Съдът е изложил съображения, че макар и не съвсем последователни, тези показания, съпоставени със значителния размер на получената от продажбата на жилищния етаж сума, обосновават извод, че уравнението на дяловете е заплатено изцяло с лични на ищцата средства, а имотът в м. „В.“ не е станал част от съпружеската имуществена общност. Също за безспорно съдът е приел, че В. Ш. е починал на 13.11.1993 г. и е оставил за наследници ищцата – съпруга и ответника – син. Посочил е, че е приложен като доказателство, съставен на ... г. нот. акт № ..., том , рег. № , дело № г. на ВН № , за собственост върху 428 кв. м. ид. ч. от дворно място, цялото с площ 1 428 кв. м, съставляващо парцел .. кв. 44, придобито от ищцата по давност. Следва извод: следователно, целият имот е придобит от ищцата по наследяване и съдебна делба. По-натам въззивният съд е посочил, че на г. е сключен процесният договор за доброволна делба, чрез който ищцата е получила дял първи – поземлен имот с площ 633 кв.м., а ответникът – дял втори – поземлен имот с площ 802 кв.м.; за уравнение на дяловете ответникът се е задължил да заплати на ищцата сумата 40 000 лв., от които ищцата е заявила, че е получила 15 000 лв., а остатъкът от 25 000 лв. е следвало да бъде заплатен след кредит. Въззивният съд е посочил и следните изявления на страните по делото: Ищцата твърди, че страните са сключили договор за делба, за да спестят такси и разноски, но желанието `и е било да прехвърли на сина си реална част от имота, описана като дял втори. Ответникът оспорва, към момента на сключване на договора за доброволна делба да е знаел, че имотът не е съсобствен, и твърди, че едва през 2017 г. е узнал този факт, но независимо дали като съделител или като приобретател по прехвърлителен договор, той е искал да получи същата част. Следва извод на съда: следователно, исковете за нищожност, поради привидност и липса на форма на прикрития прехвърлителен договор, са неоснователни. На следващо място въззивният съд е изложил съображения „по правото на ищцата да се позове на липсата на форма по втория иск“, а именно: Страната не може да се позовава на липса на форма, ако от поведението `и може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението, изхождайки от правния принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Знанието на ищцата, че не съществува съсобственост и сключването на договор за делба въпреки това, е неправомерно поведение и тя не може да извлече от него правото да се позове на нищожност, поради което искът за нищожност, поради липса на форма, е неоснователен. В заключение въззивният съд е посочил, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено.

В касационната жалба на ищцата К. Ш. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост, довели и до нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е направил обективен анализ на факти, възражения, доводи и доказателства от фактическа и правна страна по делото, като игнорирал и изявления на ответника Б. Ш. относно обстоятелството, че той и ищцата били узнали за липсата на съсобственост между тях през 2017 г. Като неправилен се сочи и решаващият извод на апелативния съд по „втория“ иск, – че знанието на ищцата, че не съществува съсобственост и сключването на договор за делба въпреки това, е неправомерно поведение и че тя не може да извлече от него правото да се позове на нищожност. Поддържа се и че обжалваното въззивно решение не отговаря на изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Останалите оплаквания на жалбоподателката са за неправилност на приетото в мотивите към първоинстанционното решение, което е извън предмета на касационната проверка, тъй като въззивният съд не е препратил към него по реда на чл. 272 от ГПК. Касационната жалба съдържа и анализ на факти и доказателства по делото, което също не съставлява касационни оплаквания. Изложеното в жалбата се поддържа в писмени бележки.

Ответникът Б. Ш. не е подал отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.

Третото лице – помагач на ответника – Е. Г., в отговора си на касационната жалба и в последващо писмено становище излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата.

С постановеното по делото по реда на чл. 288 от ГПК определение № 3318/27.06.2024 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да извърши обстойна и задълбочена преценка на доказателствата и установените от тях факти по делото, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните от значение за спорното право, в резултат на което да формира свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите към решението; и 2) на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, и конкретно – дали е постановено по редовна искова молба, както и в частта, с която е разгледан като самостоятелен посочения като евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД – за нищожност на процесния договор за доброволна делба поради липса на форма, за която само ищцата е знаела.

Съгласно трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, отговорът на поставения по делото процесуалноправен въпрос е положителен. Тази константна практика на касационната инстанция приема, че задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Въззивният съд, който е втори по ред по съществото на материалноправния спор, дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и излагане на правни съображения – логически следствия от дадени условия. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. За да може въззивният съд да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 от ГПК), като съобразява и законовите ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства), чрез преценка на всички относими доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 от ГПК). Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени; на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 74/25.07.2019 г. по гр.дело № 2999/18 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/17.02.2021 г. по гр. д. № 1248/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 208/12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и др. Настоящият съдебен състав изцяло възприема това разрешение на въпроса, тъй като то е основано на, и е съобразено със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената служебна проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че същото е валидно.

Въззивното решение обаче е частично недопустимо по следните съображения: Първата и въззивната инстанция са приели, че са сезирани с два иска за нищожност на сключения между ищцата и ответника процесен договор за доброволна делба от 11.04.2005 г., а именно: главен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 и пр. 5 от ЗЗД – за нищожност на договора за делба поради привидност на същия и прикриващ договор за дарение, евентуално за продажба, за които липсва предписаната форма; и евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД – за нищожност на договора за делба поради липса на форма, за която само ищцата е знаела. Първият иск е процесуално допустим, като е основан на твърдения, изложени в исковата молба и в молба-уточнение с вх. № 8546/08.04.2022 г. (лист 133 от първоинстанционното дело), за следните обстоятелства: Имотът, предмет на договора за делба, е изцяло собственост на ищцата, поради което ответникът няма качеството на съделител. При сключването на договора страните са знаели, че не съществува съсобственост, като ищцата е имала желание да прехвърли част от имота на ответника. Служителите в кантората на нотариуса, при който е изповядан договора, са ги посъветвали да се извърши доброволна делба на имота, тъй като е най-евтино, като въпреки, че ищцата е казала, че имотът е само неин, договорът за делба е бил подготвен и сключен. Ответникът не е заплатил на ищцата част от уговорената като уравнение в договора сума от 25 000 лв. Не е спазена предписаната от закона форма, тъй като ответникът няма качеството на съсобственик на имота и прехвърлянето на вещни права е следвало да бъде извършено във формата на нотариален акт. При така изложените твърдения и доводи на ищцата следва, че по делото е предявен само първият иск – за нищожност на договора за доброволна делба поради това, че той е симулативен – прикрива договор за дарение, евентуално за продажба, и при неспазване на предписаната от закона форма за прикрития договор – чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5, във вр. с предл. 3 и с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, която е и пълната правна квалификация на този иск. Обстоятелството дали ищцата е знаела или не, че не е спазена предписаната от закона форма относно прикрития вещно-прехвърлителен договор, е напълно ирелевантно за така претендираната по делото нищожност, а и такова твърдение за знание само у ищцата за липсата на форма, не е и наведено като основание на иска. Следователно, евентуален иск с правна квалификация чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД – за нищожност на договора за делба поради липса на форма, за която само ищцата е знаела, не е предявен по делото, поради което в частта му, постановена по него, обжалваното въззивно решение е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено в тази част.

При мотивирането на въззивното решение в частта относно извода за неоснователност на предявения по делото и допустим иск за нищожност на процесния договор за доброволна делба поради привидност на същия и поради неспазване на предписаната форма за сочения като прикрит с него договор за дарение или продажба, въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос в противоречие с цитираната по-горе константна практика на ВКС. За този свой решаващ извод апелативният съд не е изложил никакви правни съображения, т.е. изводът е напълно необоснован, тъй като не следва логически от посочените преди него твърдения на страните по делото: на ищцата, – че страните са сключили договора за делба, за да спестят такси и разноски, но желанието `и е било да прехвърли на сина си реална част от имота, описана като дял втори; и оспорването от страна на ответника – че към момента на сключването на договора не е знаел, че имотът не е съсобствен, като едва през 2017 г. е узнал този факт, но независимо дали като съделител или като приобретател по прехвърлителен договор, той е искал да получи същата част. При така изложеното от въззивния съд, всъщност липсват мотиви за отхвърлянето на иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5, във вр. с предл. 3 и с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, което съставлява и нарушение на процесуалноправните норми на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК.

Допуснатото от апелативния съд процесуално нарушение не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което правният спор между страните по този иск следва да бъде разрешен от касационната инстанция.

Жалбоподателката-ищца не е ангажирала по делото никакви доказателства, от които да се установява, че тя и ответникът са желаели да сключат вещно-прехвърлителен договор – за дарение или за продажба, но за да спестят такси и разноски по прехвърлянето, са сключили процесния договор за делба, поради което съдът не може да обоснове извод за наличие на така твърдяната от нея привидност на последния. При това положение, предявеният по делото иск по чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5, във вр. с предл. 3 и с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД за нищожност на процесния договор за доброволна делба поради привидност на същия и поради неспазване на предписаната форма за сочения като прикрит с него договор за дарение или продажба, е недоказан по основание и следва да бъде отхвърлен.

В заключение – въпреки допуснатото от апелативния съд процесуално нарушение, обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат в тази процесуално допустима негова част и следва да се остави в сила в тази част.

С оглед крайния изход на делото, на жалбоподателката-ищца не се следват разноски. Такива не следва да се присъждат и на третото лице – помагач, съгласно чл. 78, ал. 10 от ГПК. Ответникът не е претендирал разноски.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 122/29.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 109/2023 г. на Варненския апелативен съд, – в частта, с която е отхвърлен иск на К. Б. Ш. срещу Б. В. Ш., с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за доброволна делба от 11.04.2005 г., вписан на ... г., т. ..., № ..., вх. рег. ... в СлВп – Варна, поради липса на форма, за която само ищцата е знаела.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 122/29.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 109/2023 г. на Варненския апелативен съд, – в останалата част, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. Ш. срещу Б. В. Ш. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5, във вр. с предл. 3 и с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, за прогласяване нищожност на договора за доброволна делба от .... г., вписан на .... г., т. ..., № ..., вх. рег. ... в СлВп – Варна, като привиден и прикриващ договор за дарение, евентуално за продажба, за които липсва предписаната форма.

Решението е постановено при участието на третото лице Е. Д. Г., встъпило по делото като помагач на ответника Б. В. Ш..

Разноски не се присъждат.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: