Определяне на дълга при регресен иск срещу солидарни длъжници

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 50256
гр. София 11.09.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 16.11.2022 (шестнадесети ноември две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове : Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3233 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9847/09.06.2021 година, подадена от „Екорп“ Е. [населено място], срещу решение № 405/19.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 3778/2020 година в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 5006/16.08.2020 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 12 423/2019 година в частта му, с която С. Б. М., на основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, е осъден да заплати на „Екорп“ Е. [населено място], сумата за разликата от 44 222.00 лева до 66 333.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата от 25.09.2019 година до окончателното плащане и е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от „Екорп“ Е. [населено място] срещу С. Б. М. иск, с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, за разликата от 44 222.00 лева до 66 333.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата от 25.09.2019 година до окончателното плащане.

В подадената от „Екорп“ Е. [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в обжалваната му част и да бъде постановено друго, с което предявеният от дружеството срещу С. Б. М. иск, с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, да бъде уважен до пълния размер от 66 333.00 лева.

Ответникът по подадената касационна жалба С. Б. М. е подал отговор с вх. № 14 147/11.08.2021 година, с който жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.

„Екорп“ Е. [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 10.05.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 9847/09.06.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 580/08.07.2022 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за това длъжен ли е съдът да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства в съвкупност, а не изолирано и на тази база да обоснове крайните си изводи.

Отговорът на така поставения въпрос се съдържа в разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 от ГПК които установяват задължение на съда да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно по следните съображения:

Съставът на Софийския апелативен съд е приел за безспорно, че „Биометал“ О. [населено място] е било длъжник на „П. Б. България“ АД [населено място] по договор за кредит от 23.02.2011 година, по който солидарни длъжници били Д. Б. Б., Н. Д. Ф., Р. С. М. и С. Б. М.. Договорът бил обезпечен с учредяване на ипотека от А. Х. К. върху недвижим имот-апартамент № , находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „“, партер, с площ от .00 м 2 . На 01.10.2012 година бил издаден изпълнителен лист в полза на „П. Б. България“ АД [населено място], по силата на който „Биометал“ О. [населено място], Д. Б. Б., Н. Д. Ф., Р. С. М. и С. Б. М. трябвало да заплатят сумите 138 407.93 лева главница, заедно със законната лихва върху нея от 27.02.2012 година до окончателното изплащане, заедно с лихви, такси и разноски. По него било образувано изпълнително дело 20128380409886/2012 година по описа на М. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 838 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. С договор от 14.03.2013 година „П. Б. България“ АД [населено място] прехвърлила на „Екорп“ Е. [населено място] вземането си по изпълнителен лист от 01.10.2012 година и заповед за изпълнение на парично задължение от 01.10.2012 година, издадени въз основа на договора за кредит от 23.02.2011 година и анекси по него по ч. гр. д. № 36 307/2912 година по описа на Софийския районен съд.. С постановление за възлагане на недвижим имот от 19.03.2014 година бил възложен на „Екорп“ Е. [населено място] недвижимият имот, който бил собственост на А. Х. К. по учредената ипотека, с която било обезпечено вземането по изпълнителен лист, срещу цена от 110 555.00 лева. Постановлението било влязло в сила на 26.09.2014 година, а с договор за цесия от 31.03.2015 година К. прехвърлил на „Екорп“ Е. [населено място] вземането си срещу Д. Б. Б., Б. Д. Б., Н. Д. Ф., Р. С. М. и С. Б. М. по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД за 111 633.00 главница и лихвата за забава от възникването на вземането. По делото било представено удостоверение, издадено от нотариус В., от което било видно, че на 22.07.2014 година било извършено удостоверяване на подписите на А. Х. К. и С. Б. М. върху споразумение, с което първият заявил, че със споразумение от 11.06.2014 година страните са уредили всички възникнали между тях имуществени и финансови отношения и всяка от тях нямала имуществени и финансови претенции, както и че с изпълнението на задълженията по споразумението от 11.06.2014 година и предварителен договор от 16.06.2014 година страните считали всички възникнали между тях отношения във връзка с вземанията си, за които били образувани изпълнително дело № 20128380407900/2012 година и изпълнително дело № 201228380409886/2012 година, двете описа на М. Б.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 838 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, за окончателно уредени. По делото било представено и споразумение от 11.10.2019 година, сключено между „Екорп“ Е. [населено място] и Р. С. М., с което тя се била задължила да заплати на дружеството 10 000.00 лева, а то се съгласило, че с плащането се погасяват вземанията му спрямо М. и Н. Д. Ф. по договора за цесия от 31.03.2015 година, като си запазва правата спрямо С. Б. М. и Д. Б. Б.. С исковата молба, „Екорп“ Е. [населено място] било представило уведомление до С. Б. М. за цесията от 31.03.2015 година, което е било от дружеството, като пълномощник на А. Х. К., който го бил упълномощил за това.

Въз основа на това съставът на Софийския апелативен съд приел, че по делото бил предявен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД за осъждане на С. Б. М. да заплати на „Екорп“ Е. [населено място] сумата, изплатена за погасяване на дълг на М.. Съгласно чл. 155, ал. 2 от ЗЗД когато ипотекираният имот бъдел продаден за погасяване на задължението на длъжника спрямо кредитора, ипотекарният длъжник встъпвал в правата на кредитора срещу длъжника. От представеното по делото постановление за възлагане от 19.03.2014 година се установявало, че бил възложен на „Екорп“ Е. [населено място] недвижимият имот, който е бил собственост на А. Х. К., поради което той бил придобил правата на кредитора срещу длъжника, изразяващи се във вземане в размер на 110 555.00 лева. Впоследствие същият бил прехвърлил вземането си „Екорп“ Е. [населено място] на основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, за което длъжникът бил уведомен. Спорно между страните по делото дали правото било погасено с подписване на споразумението между С. Б. М. и А. Х. К. от 17.06.2014 година. Купувачът по постановлението за възлагане придобивал права с влизане в сила на същото, което било настъпило на 26.09.2014 година и следвало, че правата на ипотекарния длъжник по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД не били възникнали към датата на подписване на споразумението. С разпоредбата на чл. 496, ал. 2 от ГПК след изменението, обнародвано в ДВ бр. 49/2012 година, изрично се постановявало, че правата се придобивали от деня на влизане на постановлението за възлагане. Възражението във въззивната жалба на С. Б. М., че споразумението се отнасяло за бъдещо право било неоснователно, тъй като това, че ипотекарният кредитор бил знаел какво субективно право ще придобие след продажба на имота, не означавало, че същото е съществувало. Обстоятелството, че била заплатена цената на имота, т. е. вземането било определено по размер, не било основание да се приеме, че правото било възникнало съгласно цитираната разпоредба на ГПК. Предмет на опрощаване можело да бъде всяко вземане-настоящо или бъдещо, но волеизявлението на кредитора за отказ от вземането му трябвало да бъде категорично и ясно изразено. Опрощаването било договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказвал от вземането си. Предмет на опрощаване било вземане (задължение), но не и бъдещо задължение, или правни очаквания. В представеното споразумение, условията при които се правело опрощаване на дълг, не били настъпили. Не било доказано по делото да са били изпълнени клаузите на предходните споразумения между страните, които не били и представени по делото. Доводите, че не следвало да се разглежда това възражение, тъй като не било предмет на настоящето дело, са неоснователни, тъй като изпълнението на тези други споразумения било посочено като условие да се приеме, че са уредени отношенията между страните с конкретното споразумение. Относно възражението, че размерът на вземането не бил 110 555.00 лева, съответно присъденият от 66 333.00 лева, след приспадане на задълженията на Р. С. М. и Н. Д. Ф., следвало да се съобрази, че солидарните длъжници са били петима. С договора за опрощаване на дълг изрично било посочено, че се опрощават задълженията на М. и Ф. срещу заплащане на сумата от 10 000.00 лева. За длъжниците С. Б. М. и Д. Б. Б. изрично било заявено, че се запазват правата на кредитора. Липсвало изрично заявяване относно Б. Д. Б., който бил подписал споразумението и в качеството на представляващ „Екорп“ Е. [населено място], за да се приеме, че и спрямо него било налице опрощаване. Съгласно чл. 124, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД опрощаването на задължението на един от солидарните длъжници, водело до отпадане на задълженията и на другите, освен ако кредиторът си бил запазил правата срещу тях. Опрощаването представлявало договор, уреден в чл. 108 от ЗЗД, между кредитора и длъжника, в случая част от солидарните длъжници, но пораждало действие и по отношение на останалите, с който договор кредиторът се отказвал от вземането си или част от него, т. е. солидарният длъжник ползвал последиците на споразумението спрямо дълга. Подобно изрично запазване на вземането срещу длъжника Б. Д. Б. не било предвидено, поради което следвало да се приеме, че и за него било налице опрощаване на задължението. Действително същият бил подписал като представител на кредитора-„Екорп“ Е. [населено място], но следвало да се съобрази, че същият бил физическо лице, различно от представляваното от него дружество. Задължението на останалите се намалявало с частта на длъжника, комуто задължението било опростено. Поради това следвало да се приеме, че тъй като нямало изрично запазване от кредитора на вземането му спрямо Б. Д. Б., следвало да се намали задължението на С. Б. М. и същото да се определи на сумата от 44 222.00 лева.

За да приеме, че Б. Д. Б. има качеството на солидарен длъжник на „Екорп“ Е. [населено място] съставът на Софийския апелативен съд се е позовал на договора за прехвърляне на вземане от 31.03.2015 година, с който А. Х. К. прехвърлил на „Екорп“ Е. [населено място] вземането си срещу Д. Б. Б., Б. Д. Б., Н. Д. Ф., Р. С. М. и С. Б. М. по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД за 111 633.00 главница и лихвата за забава от възникването на вземането. Действително в този договор Б. Д. Б. е посочен като солидарен длъжник по прехвърленото вземане на К. по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, но наред с това същият е и едноличен собственик на капитала и управител на „Екорп“ Е. [населено място]. Стъпвайки само на посочения договор съставът на Софийския апелативен съд е приел, че Б. Д. Б. има качеството на длъжник по прехвърленото вземане. Същевременно обаче съдебният състав не е преценил този договор във връзка с останалите доказателства по делото. Сам по себе си договорът за прехвърляне на вземането не създава качеството на длъжник за определено лице, посочено в него, ако то не е придобило това качество преди прехвърлянето, чрез осъществяване на предвидените в хипотезата на съответната правна норма, отнасяща се до вземането, юридически факти. Поради това обстоятелството дали Б. Д. Б. има качеството на длъжник по вземането по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД следва да бъде преценявано с оглед представените от страните доказателства свързани с тези факти От тези доказателства такова качество на Б. Д. Б. не може да бъде изведено, а и в хода на съдебното производство нито една от страните по него не е навела твърдения, че той има такова качество. Наред с това в нито един от последващите документи уреждащи отношения между страните по правоотношението по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД Б. Д. Б. не е посочен като длъжник по него. Затова посочването му като такъв в договора за прехвърляне на вземането от 31.03.2015 година може да бъде прието за техническа грешка, а дори и да не е налице такава, то това посочване не легитимира Б. Д. Б. като длъжник по задължението по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. С приемането, че Б. Д. Б. има качеството на длъжник по вземането по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД обаче съставът на Софийския апелативен съд е направил въпроса спорен между страните по делото, макар и той да не е повдиган от нито една от тях. При това положение въззивният съд не е могъл да изненадва страните като посочи, че този факт е спорен едва в решението си по съществото на спора. Той е следвало да обяви на страните, че счита този факт за спорен, като им даде възможност да изразят становище във връзка с това и евентуално да ангажират доказателства във връзка с твърденията си. Като не е направил това съставът на Софийския апелативен съд е допуснал процесуално нарушение, което не може да бъде отстранено в касационното производство. Поради това и доколкото въпросът дали Б. Д. Б. има качеството на длъжник по вземането на А. Х. К. по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, което е прехвърлено на „Екорп“ Е. [населено място] е от значение за размера на отговорността на С. Б. М. е налице хипотезата на чл. 293, ал. 3 от ГПК и делото трябва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. При новото разглеждане въззивният съд ще трябва да се произнесе по размера на отговорността на С. Б. М. по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, като събере доказателства за това има ли Б. Д. Б. качеството на солидарен длъжник по задължението и след като вземе предвид, че размерът на задължението се определя с оглед на всички задължени лица по договора за кредит от 23.02.2011 година и основанието на което е възникнало конкретното задължение за всяко от тях.

С оглед на горното решението на Софийския апелативен съд следва да бъде отменено в обжалваната му част като делото бъзе върнато на ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Предвид изхода на спора в настоящата инстанция и тъй като липсва произнасяне по съществото на спора съдът не следва да се произнася по въпроса за разпределението на разноските, като по тях следва да се произнесе въззивния съд при новото разглеждане на спора.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯВА решение № 405/19.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 3778/2020 година в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение № 5006/16.08.2020 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 12 423/2019 година в частта му, с която С. Б. М. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат Е. К. П. от САК, на основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, е осъден да заплати на „ЕКОРП“ Е. [населено място], [улица], ет. П и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , ап. чрез адвокат Б. Г., сумата за разликата от 44 222.00 лева до 66 333.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата от 25.09.2019 година до окончателното плащане и е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от „ЕКОРП“ Е. [населено място], [улица], ет. П и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , ап. чрез адвокат Б. Г. срещу С. Б. М. от [населено място], [улица], ет. , ап. , с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат Е. К. П. от САК иск, с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 99, ал. 1 и във връзка с чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, за разликата от 44 222.00 лева до 66 333.00 лева, заедно със законната лихва върху сумата от 25.09.2019 година до окончателното плащане и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.