Собственост върху имот за бездомници при несъответствие в площта

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 124/2020 г.

гр. София, 15.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА

ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ГЕРГАНА НИКОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гражданско дело № 957 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 414 от 28.09.2020 г., произнесено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 1212 от 25.10.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 1294/2019 г. на ОС – Пловдив, VІІ гр.състав, с което (в резултат от потвърждаването на първоинстанционното решение № 1230 от 01.04.2019 г. по гр.д.№ 3125/2018 г. на РС - Пловдив, ІІІ гр. състав) е признато за установено по отношение на ответниците по предявения от Община Пловдив иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а именно: П. Г. Б. (починала на 29.05.2019 г. /след постановяване на решението на РС/ и заместена от участващите в производството нейни наследници по закон – дъщерите й М. А. З. и Г. А. Б.), М. А. З., Г. А. Б., К. П. Б., Д. Г. Б.-М., Т. Г. Б., Й. Д. Г. и Л. Е. К., че Община Пловдив е собственик на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. § 7, ал. 1, т. 4 ПЗР на ЗМСМА и § 42 ЗИД на ЗОС, по силата на закона, на реална част от ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, целият с площ от 509 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), при граници: поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № *** и № ***, която реална част представлява новообразуван поземлен имот с проектен идентификатор № *** с площ от 209 кв.м., при граници на новообразувания имот: поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № ***, № ***, отразен на скица приложение № 3 към заключението на СТЕ на в.л. В. Г. (неразделна част от решението), като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК са отменени нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 91, том 13, дело № 9910/1991 г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство, № 199, том VII, дело № 4593/1991 г., в частта, надвишаваща действително притежаваната от ответниците част от имот с идентификатор № ***, номер от предходен план: пл. № *, кв. 6, с площ от 300 кв.м.

В подадените чрез адвокат Р. И. И. от АК – П. и адвокат Е. С. от АК – П. касационни жалби се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като изложените аргументи сочат на довод за нарушение на материалния закон - основание, регламентирано с чл. 281, т. 3 ГПК. Молят да бъде отменено и ВКС да постанови ново по съществото на спора, като отхвърли предявения иск с присъждането на всички разноски по водене на делото.

Ответникът по касация Община Пловдив е подал отговор на всяка от жалбите поотделно и възразява, че въззивното решение е правилно. Акцентира върху извода на въззивния съд, че процесният имот е зает през 1924 г. от Н. Г. Б. (на когото ответниците са правоприемници по линия на наследяването), като през 1924 г. е построена жилищна постройка за задоволяването на жилищни нужди. В полза на наследниците на Н. Г. Б. е издаден нотариален акт през 1958 г. на основание Укази № 547/1951 г. и № 141/1954 г., с които, въпреки отменяването на Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 101 от 1928 г.) и Закона за уреждане на собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 7 от 1934 г.), е дадена възможност за уреждане на собствеността върху имотите, заети от частни лица и застроени до 01.01.1927 г., респективно до 15.11.1934 г., като купувачите на имотите, визирани в тях, изплатят дължимите цени в дадения им с първия указ срок и се снабдят с нотариален акт. Набляга, че в специалните закони (чл. 15 от Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници /ДВ, бр. 101 от 1928 г./, чл. 6 от Закона за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници и чл. 222 от Закона за бюджета, отчетността и предприятията /ДВ, бр. 7 от 1934 г./) е налице забрана такива имоти (заети от частни лица) да се придобиват по давност. В този смисъл е и разяснението, дадено от ОСГК на ВС с ТР № 51 от 30.09.1967 г. Затова ответниците по иска, макар да са упражнявали фактическа власт по отношение на целия имот, са придобили само 300 кв.м. от него, а разликата, явяваща се процесната реална част с площ от 209 кв.м. е останала собственост на Държавата, респ. – преминала е в патримониума на Общината с произтичащите от това забрани за придобиването й по давност, включително съобразно мораториума по § 1 от ЗД на ЗС (ДВ, бр.105/2006 г.), в сила до 31.12.2022 г. Поддържа, че е погрешно схващането на касаторите, че след като няма съставени акт за общинска собственост за площта от 209 кв.м., както и други документи, които да установяват правото на собственост на Държавата или Общината, то имотът не е притежание на публично-правните субекти. Противното следва от самия факт, че през 1958 г. касаторите са снабдени с документ за собственост по силата на разпореждане, извършено от Държавата. Моли за отхвърляне на доказателственото искане, обективирано в допълнение към касационна жалба, заведено с вх.№ 36295 от 04.12.2019 г. Моли въззивното решение да бъде потвърдено. Прави искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.

Произнасяйки се по основателността на касационната жалба, съставът на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, в правомощията си по чл. 290, ал. 2 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С предявената от Община Пловдив искова молба е изложено, че на основание § 1 и 2 от Указ № 141 от Президиума на Народното събрание и взето от Изпълкома на Градски народен съвет Решение № 108 по протокол № 24 от 10.07.1956 г., на наследниците на Н. Г. Б. е дадено право и са се снабдили с нотариален акт № 197, том II, дело № 677 от 20.02.1958 г. за собственост по отношение на реална част с площ от 300 кв.м. от дворно място, находящо се в [населено място] и представлявало имот пл. № *, кв. 1, целият с площ от 467 кв.м. по плана на[жк], одобрен със Заповед № 44 от 08.01.1954 г. По действащия ПУП на[жк], одобрен със заповед № ОА 2572 от 22.12.1993 г., имотът попада в ПИ с пл.№ *, [улица], целият с площ от 490 кв.м., респ. - УПИ ** за жилищно застрояване с площ от 453 кв.м. С кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-49 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, имотът с пл.№ * е нанесен като ПИ с идентификатор № *** с площ от 509 кв.м. Като собственици са вписани наследниците на Н. Г. Б. въз основа на издадени в тяхна полза през 1991 г. нотариални актове за придобиване на собствеността по наследство и давностно владение. Община Пловдив поддържа, че ответниците са собственици по наследство само на частта от 300 кв.м., придобита по реда на Указ № 141. Останалата част от имота е останала собственост на Държавата и е преминала в собственост на общината на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС във връзка с § 7, ал. 1 от ПЗР към ЗМСМА и § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОбС. По тази причина ответниците не могат да се легитимират като собственици на целия имот на основание издадените в тяхна полза констативни нотариални актове по обстоятелствена проверка с оглед забраната за придобиване по давност на имоти държавна или общинска собственост. От страна на Община Пловдив бил внесен в СГКК проект за изменение на кадастралната карта, съгласно който ПИ № *** се разделя на два нови имота, а именно: ПИ с проектен № ** с площ от 209 кв.м. - собственост на Общината и ПИ с проектен № ** с площ от 300 кв.м. - собственост на наследници на Н. Г. Б.. Последвал отказ на СГКК да извърши исканото изменение в кадастралната карта по съображения, че е налице спор за материално право. При така обоснован правен интерес от предявяването на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, Община Пловдив е заявила исканията си да бъде призната за собственик на реална част с площ 209 кв.м., неправилно заснета в КККР като част от ПИ № *** и представляваща новообразуван ПИ с проектен идентификатор № ***, както и да бъдат отменени издадените през 1991 г. КНА №№ 91 и 199 за частта, надвишаваща размера на действително притежаваната от наследниците на Н. Г. Б. площ от 300 кв.м.

С депозираните по делото писмени отговори ответниците са оспорили иска. Заявено е становище, че се легитимират като собственици на целия имот пл. № *, кв. 1 по плана на [населено място],[жк]по силата на нотариален акт № 197, том ІІ, дело № 677 от 1958 г. Границите на имота никога не са променяни. Считано от 1924 г. имотът е владян от общия им наследодател Н. Г. Б., а впоследствие от неговите наследници - явно, необезпокоявано, без претенции за собственост от страна на Общината. Имотът никога не е актуван като държавен или общински, а констативните нотариални актове за собственост са издадени преди забраната за придобиване на имоти или части от имоти по реда на чл. 587 ГПК.

Така заетите от страните позиции свидетелстват, че на първо място като спорен е очертан въпросът дали НА № 197 от 20.02.1958 г., том ІІ, дело № 677 от 1958 г. легитимира наследниците на Н. Г. Б. като собственици на целия визиран в акта имот пл. № *, кв. 1 по плана на [населено място], предградието „Х. Б.”, или удостоверява придобиването само на реална част с площ 300 кв.м. Въззивният съд е приел за установено второто и изхождайки от тази позиция е разсъждавал дали обективното право, действало в периода от 1924 г. до приключване на устните състезания в о.с.з. 27.09.2019 г., допуска реалната част с площ 209 кв.м., останала в собственост на Държавата (а считано от влизането в сила на § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОбС, ДВ, бр. 96 от 1999 г. - собственост на Общината), да бъде придобита в резултат на упражнявано давностно владение.

Изводът – отправна точка на изложените от въззивния съд мотиви за неприложимостта на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС, е формиран в противоречие с материалния закон и се е отразил на постановения краен резултат.

Нотариалният акт № 197 от 20.02.1958 г. е издаден за право на собственост върху недвижим имот, придобит по укази №№ 547/51 г. и 141/1954 г., издадени от Президиума на Народното събрание.

С чл. 1 от Указ № 547 от 16.11.1951 г. за ликвидиране на отношенията по законите за уреждане собствеността върху дадени или заети места за жилища на бездомници (обн., Известия, бр. 93 от 20.11.1951 г.) е постановено, че се отменяват Законът за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (обн., ДВ, бр. 55 от 11.03.1939 г.) и Законът за издаване нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (обн., ДВ, бр. 101 от 04.08.1928 г.). Независимо от това, с чл. 1, ал. 2 от Указ № 547 от 1951 г. е постановено, че се запазват придобитите по така отменените закони права на лицата, които са получили нотариални актове за местата и са ги изплатили, а съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 лицата, заели места по двата отменени закона, но не изплатили напълно дължимите срещу тях суми, могат да се издължат на народния съвет до края на 1952 г., след което да бъдат снабдени с нотариален акт въз основа на решение на изпълнителния комитет на съответния народен съвет на депутатите на трудещите. С Указ № 141 от 10.04.1954 г. (обн., Известия, бр. 31 от 16.04.1954 г.) са внесени изменения в чл. 2 и чл. 3 от Указ № 547 от 1951 г., сред които удължаване на срока по чл. 2, ал. 1 до 31.12.1954 г., а с чл. 2, ал. 3 е постановено, че лицата, които са снабдени с нотариален акт, но не са заплатили дължимите суми, са длъжни да направят това до края на 1954 г., след което сумите се събират по реда на Наредбата за събиране на данъците и таксите заедно със законната лихва.

Разпоредбите на укази № 547 от 1951 г. и № 141 от 1954 г. са били обект на тълкуване, като с ТР № 51 от 30.09.1967 г. по гр.д.№ 17/1967 г. на ВС, ОСГК е разяснено, че прехвърлително действие за правото на собственост има снабдяването на правоимащите с нотариални актове. Правилата, установени с двата указа, сочат на извод, че отменяването на ЗУСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 55 от 11.03.1939 г.) и на ЗИНАСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 101 от 04.08.1928 г.) не само не засяга вече придобитите при действието им вещни права (като дори отсъствието на предварително заплащане не е пречка да бъде запазено придобитото вещно право – арг. от чл. 2, ал. 3 от Указ № 547 от 1951 г.), а има за задача да регламентира нова възможност за лицата, определени като „бездомници” с чл. 2 от Закона от 1928 г., да придобият собственост.

Двата указа не съдържат дефиниция за понятието „места за жилища на бездомници” като обект на разпореждането с държавни поземлени имоти, поради което следва да се приеме, че Законодателят е имал предвид понятието със съдържанието му, произтичащо от двата отменени закона. Съгласно чл. 3 от Закона за издаване на нотариални актове за собственост върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр.101 от 04.08.1928 г.) нотариалните актове се издават „за урегулирани жилищни парцели”, индивидуализирани с номер на парцела, пространството, съседите и квартал. Редакцията на чл. 4 от същия закон борави с понятията „общински места” (дадени или заети за жилища на бездомници) и „жилищен парцел, урегулиран според утвърдените планове” по начин, който не оставя съмнение, че същите са идентични по съдържание. Уреждайки ограничение за броя на имотите, по отношение на които собствеността може да бъде придобита при условията на закона, чл. 16 също говори за „парцел” и „урегулиран жилищен парцел”. Разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 3, чл. 4, забележка І, чл. 8, забележка ІІ и чл. 9 от Закона за уреждане собствеността върху общински места, дадени или заети за жилища на бездомници (ДВ, бр. 55 от 11.03.1939 г.) също поставят знак за равенство между понятията „жилищно място” и урегулиран парцел . Нещо повече – чл. 9 от Закона от 1939 г. по същество въвежда забрана за придобиване на права върху територии, различни от самостоятелна градоустройствена единица, като въвежда задължения за общините или да проведат регулация, или, констатирайки невъзможност за такава, да обезщетят бездомниците за постройките им и да им се дадат други места или жилищни помещения. Уреждащите материята нормативни актове не съдържат правила, съгласно които да е възможно придобиването на реална или идеална част от самостоятелна градоустройствена единица, респ. – възможност да възникне съсобственост между правоимащите бездомници – от една страна, и общината или Държавата – от друга. Видно от „Мотиви към законопроекта за уреждане на собствеността върху бездомническите места”, публикувани в Стенографски дневник от заседанието на ХХІV Обикновено народно събрание, Първа редовна сесия, 15-то заседание, проведено на 01.12.1938 г., вносителят на законопроекта – Министърът на вътрешните работи и народното здраве, е посочил: „По чл. 8. Чл. 8 цели да уреди следното. Както се знае, нотариалните актове се издават за урегулирани парцели.”, като съпоставката с публикувания текст на законопроекта отнася изложеното в Мотивите към окончателния текст на чл. 9 от Закона от 1939 г. Изложеното налага категоричен извод, че, с оглед преследваните от Законодателя цели (както да се разреши значимия социален проблем, възникнал след водените в началото на ХХ войни, така също да се преодолее и предотврати хаотичното и безсистемно застрояване) възможен обект на придобиване по реда на ЗИНАСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 101 от 04.08.1928 г.) и ЗУСОМДЗЖБ (ДВ, бр. 55 от 11.03.1939 г.), респ. – по реда на укази № 547 от 1951 г. и № 141 от 1954 г., е самостоятелна градоустройствена единица в нейната цялост, а не реални или идеални части от такива.

Така установеното съдържание на закона обосновава извод, че преценката на въззивния съд относно обхвата на вещното право, удостоверено с нотариалния акт № 197 от 20.02.1958 г., том ІІ, дело № 677 от 1958 г., е формирана в нарушение на чл. 2, ал. 2 във връзка с ал. 1 от Указ № 547 от 16.11.1951 г. за ликвидиране на отношенията по законите за уреждане собствеността върху дадени или заети места за жилища на бездомници (обн., Известия, бр. 93 от 20.11.1951 г.) в редакцията след изменението, внесено с Указ № 141 от 10.04.1954 г. (обн., Известия, бр. 31 от 16.04.1954 г.). С Решение № 108 по протокол № 24 от 10.07.1956 г. на ИК на ГНС е постановено наследниците на Н. Г. Б. да се снабдят съгласно § 1 и 2 от Указ № 141 от 1954 г. с нотариален акт за собственост на застроеното с полумасивна жилищна постройка от 50 кв.м. дворно място с площ от 300 кв.м., описано като имот пл.№ *, кв. 1 по плана на [населено място] при граници: от две страни улици - „У. к.” и „Р. К.”, ГНС и П. К.. Съгласно заключението на СТЕ, към момента на съставянето на НА № 197 от 20.02.1958 г. е действал КРП на[жк], като при проследяване на кадастралния и регулационен статут на процесния имот по последващите планове от 1969 г., 1984 г. и действащия от 1993 г. (изменен през 2009 г.), е установено, че няма съществени изменения на границите на имота. Понастоящем той е урегулиран като УПИ ** за жилищно застрояване в пределите на имотните граници. При огледа на място е констатирано пълно съответствие по отношение границите на имот пл.№ * (бивш пл.№ * по плана от 1954 г.) между ситуацията на място и кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК. Изложеното мотивира ВКС да приеме, че след снабдяването им с НА № 197 от 20.02.1958 г. наследниците на Н. Г. Б. (изброените в акта негови деца: З. Н. С., Ц. Н. У. и Д. Н. Б.) са придобили собствеността върху целия имот пл.№ *, кв. 1 по плана от 1954 г. при границите на имота, съобразно плана, описани като две улици („У. к.” и „Р. К.”), ГНС и П. К., идентичен на настоящия ПИ № ***. Ирелевантни за този извод са посоченото в Решение № 108 от 10.07.1956 г. на ИК на ГНС и възпроизведено в НА № 197 от 20.02.1958 г. обстоятелство, че имотът е с площ от 300 кв.м., както и обстоятелството къде върху повърхността на имота е била разположена жилищната постройка с площ 50 кв.м. Уреденото с указ № 547 от 1951 г. придобивно основание разпростира своето действие върху целия обект, заснет като самостоятелен недвижим имот, като релевантни за неговата индивидуализация са именно границите, съобразно отразеното в плана, а не площта. Несъответствието между действителната площ на имота, заключена между границите му, и отразената в НА № 197 от 20.02.1958 г. не оказва влияние върху вещно-правните последици, настъпили за целия самостоятелен имот пл.№ * по плана от 1954 г.

В обобщение – с оглед териториалния обхват на осъщественото на 20.02.1958 г. придобивно основание, ответниците по иска, в качеството им на правоприемници на З. Н. С., Ц. Н. У. и Д. Н. Б., се явяват титуляри на правото на собственост по отношение на настоящия ПИ № *** по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК. Какво е съотношението на дяловете на ответниците в съсобствеността върху имота е въпрос извън предмета на настоящото дело. Предвид легитимиращия ефект на НА № 197 от 20.02.1958 г., в рамките на настоящото производство не следва да се обсъждат противопоставените с отговорите на исковата молба доводи (и свързаните с тях доказателства) за придобиване на собствеността в резултат от упражнявано давностно владение.

Община Пловдив не притежава право на собственост върху реална или идеална част от ПИ № ***, предвид което не е налице и грешка в одобрената кадастрална карта. Ето защо предявеният от Община Пловдив иск се явява изцяло неоснователен и (предвид отсъствие на предпоставките по чл. 293, ал. 3 ГПК) следва да бъде отхвърлен с настоящото решение. С оглед изхода от спора, не е налице основанието по чл. 537, ал. 2 ГПК за отменяване на издадените през 1991 г. КНА № 91, том 13, дело № 9910/1991 г. и КНА № 199, том VII, дело № 4593/1991 г.

По отговорността за разноските: На основание чл. 78, ал. 3 ГПК само ответниците имат право да им бъдат възстановени направените по делото разноски. Те възлизат, както следва: за М. А. З. и Г. А. Б. – сумата 983,15 лева (която включва: адвокатски възнаграждения: 450 лв. за защитата пред РС и 350 лв. за защитата пред ВКС; не е доказано заплащането на адвокатско възнаграждение за защитата пред ОС; държавни такси: 41,05 лв. пред ОС, 60 лв. и 82,10 лв. пред ВКС); за Й. Д. Г. – сумата 712,10 лева (която включва: адвокатски възнаграждения: 300 лв. за защитата пред РС и 300 лв. за защитата пред ВКС; не е доказано заплащането на адвокатско възнаграждение за защитата пред ОС; държавни такси: 41,05 лв. пред ОС, 30 лв. и 41,05 лв. пред ВКС); общо за М. А. З., Г. А. Б. и Й. Д. Г. сумата 500 лева (за изготвяне на касационната жалба с изложение); за К. П. Б. и Т. Г. Б. – сумата 1 633,15 лева (която включва: адвокатски възнаграждения: 500 лв. за защитата пред РС, 350 лв. за защитата пред ОС и 600 лв. за защитата пред ВКС; държавни такси: 41,05 лв. пред ОС, 60 лв. и 82,10 лв. пред ВКС). На основание чл. 47, ал. 6 ГПК [община] дължи да заплати на адвокат С. В. Д. сумата 740,50 лв. в качеството му на особен представител на ответницата Л. Е. К..

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА ИЗЦЯЛО въззивно Решение № 1212 от 25.10.2019 г., постановено по в.гр.д.№ 1294/2019 г. на ОС – Пловдив, VІІ гр.състав, включително относно присъдените от въззивния и първоинстанционния съдилища разноски, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Община Пловдив срещу М. А. З. и Г. А. Б. (лично и в качеството им на наследници по закон на починалата в хода на производството ответница П. Г. Б.), срещу К. П. Б., Д. Г. Б.-М., Т. Г. Б., Й. Д. Г. и Л. Е. К. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР да се признае за установено по отношение на ответниците, че Община Пловдив е собственик на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС вр. § 7, ал. 1 от ПЗР към ЗМСМА и § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, по силата на закона, на реална част от ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48 от 03.06.2009 г. на ИД на АГКК, целият с площ от 509 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), при граници: поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № *** и № ***, която реална част представлява новообразуван поземлен имот с проектен идентификатор № *** с площ от 209 кв.м., при граници на новообразувания имот: поземлени имоти с идентификатори № ***, № ***, № ***, № ***, отразен на скица приложение № 3 към заключението на СТЕ на в.л. В. Г. (намираща се на л. 210 от гр.д.№ 3125/2018 г. по описа на РС - Пловдив), както и искането на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъдат отменени нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 91, том 13, дело № 9910/1991 г. и нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство № 199, том VII, дело № 4593/1991 г., в частта, надвишаваща площта от 300 кв.м. от имот с идентификатор № ***, номер от предходен план: пл. № *, кв. * по плана на [населено място],[жк].

ОСЪЖДА Община Пловдив ДА ЗАПЛАТИ на ответниците по иска разноски за защитата им по делото, както следва: на М. А. З. и Г. А. Б. – сумата 983,15 (деветстотин осемдесет и три лева и 15 стотинки) лева ; на Й. Д. Г. – сумата 712,10 (седемстотин и дванадесет лева и 10 стотинки) лева ; на М. А. З., Г. А. Б. и Й. Д. Г. - сумата 500 (петстотин) лева ; на К. П. Б. и Т. Г. Б. – сумата 1 633,15 (хиляда шестстотин тридесет и три лева и 15 стотинки) лева .

ОСЪЖДА Община Пловдив ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. В. Д. от АК – П. сумата 740,50 (седемстотин и четиридесет лева и 50 стотинки) лева на основание чл. 47, ал. 6 ГПК.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: