Оправдаване при грабеж и недопустимост за преквалификация в помагачество

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж * предели на касационната проверка * правомощия на въззивната инстанция * изменение на обвинението * съучастие * помагач * липса на основания за отмяна на присъдата

Р Е Ш Е Н И Е

№ 99

София, 18 февруари 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при секретар: Мариана Петрова

и в присъствието на прокурора С. М.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 575/2025 година

Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската градска прокуратура срещу нова присъда № 5/15.01.2025 г., постановена от Софийския градски съд по ВНОХД № 5344/2024 г., след частична отмяна в наказателно-осъдителната част на присъда №134 от 14.03.3024 г. на Софийския районен съд по НОХД № 10723/2021 г.

В касационния протест се поддържа, че при въззивното решаване на делото е допуснато нарушение на материалния закон, тъй като съдържащите се в оспорения съдебен акт фактически констатации не съответствали в пълна мяра на събраните доказателства, поради което се счита за неправилна преценката на въззивния съд, че подсъдимият В. Г. не е извършил престъплението по чл. 198 от НК, за което му е повдигнато обвинението. Като неправилна се отчита и преценката на съда, че другият подсъдим - И. В., не е осъществил престъплението по чл. 198 от НК, за което е признат за виновен и осъден, в съучастие като съизвършител с Г., както и че не е осъществил принуда под формата на заплашване. Изтъква се, че атакуваната нова присъда подлежи на отмяна поради нарушения на процесуалния закон, тъй като доказателственият анализ, въз основа на който са направени фактическите констатации, обусловили оправдаването на Г. по повдигнатото му обвинение и частичното такова по отношение на В., е в разрез с разпоредбите на чл. 107, ал. 5 и чл. 14 от НПК. В допълнението към протеста са развити доводи за превратна интерпретация на част от показанията на пострадалия К. и пренебрегване на установени по делото обстоятелства . Заявена е солидарност с изводите, направени в атакувания съдебен акт, че подсъдимият Г. не е осъществил действия по принуда при отнемането на инкриминираната вещ от владението на пострадалия, но се настоява за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като съдът е следвало на базата на събрания доказателствен материал да квалифицира поведението му по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК и да го признае за виновен в осъществяване на „помагачество“. В заключение е отправено искане за отмяна на въззивната присъда, с която подсъдимият В. Г. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, а подсъдимият И. В. е оправдан по обвинението за правната квалификация по чл. 20, ал. 2 от НК, както и за осъществена принуда под форма на заплашване, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът поддържа протеста при ангажираните в него отменителни основания и искания.

Подсъдимите В. Г. и И. Д. В., редовно призовани, не се явяват. Участващите в касационното производство техни защитници оспорват протеста и пледират за оставяне в сила на въззивната присъда.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

С присъда № 134/14.03.2024г., постановена по НОХД № 10723/2021 г. от Софийския районен съд, е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите В. Т. Г. и И. Д. В. за това, че на 30.03.2021 г. в гр. София, в съучастие като съизвършители помежду си са отнели чужда движима вещ (мобилен телефон) от владението на П. П. К. с намерението противозаконно да я присвоят, като употребили сила и заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК са осъдени, както следва : подсъдимият Г. при условията на чл. 54 от НК на три години лишаване от свобода; подсъдимият В. при условията на чл. 54 и във вр. с чл. 63, ал.1, т. 3 от НК на една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок за три години на основание чл. 69, ал. 1 във вр. с чл. 66, ал. 1 от НК. Съдът на основание чл. 25, ал.1 във вр. чл. 23, ал. 1 от НК определил на подсъдимия И. В. едно общо наказание, измежду наложените му по това дело и по други две дела също на Софийския районен съд, а именно една година и шест месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим. Постановено е още подсъдимият да изтърпи отделно от така определеното общо наказание и наказанието една година лишаване от свобода, определено му по НОХД № 6862/2023 г. по описа на същия съд.

По жалби, подадени от защитниците на двамата подсъдими, е било образувано ВНОХД № 5344/2024 г. по описа на Софийския градски съд. В съдебното заседание, проведено на 15.01.2025 г., подсъдимият И. В. е оттеглил жалбата си.

Въззивното производство пред Софийския градски съд е приключило с оспорения сега съдебен акт, с който първоинстанционната присъда е била отменена в частта й за осъждането на подсъдимия В. Т. Г., вкл. и за разноските, и на основание чл. 304 от НПК той е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Съобразно това подсъдимият И. В. е признат за невинен по обвинението да е извършил престъплението по чл. 198, ал. 1 в съучастие с подсъдимия Г. и във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. В. е оправдан и за осъществена принуда под формата на заплашване – препречил пътя на движение на пострадалия К.. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Разгледан по същество, протестът против така постановения въззивен съдебен акт е неоснователен.

Преди да се пристъпи към вземане на отношение по повдигнатите и допустимите за произнасяне въпроси трябва да се направят известни уточнения, свързани със съдържанието на сезиращия документ, отнесени към характеристиката на атакувания акт и възможните в тази връзка последици. С протеста се иска отмяна на постановения въззивен съдебен акт и по отношение на подсъдимия И. В., тъй като се счита за неправилна корекцията на първоинстанционната присъда, извършена от втората инстанция, постановила частичната му оправдаване по обвинението, че е употребил и заплашване, освен сила, спрямо ограбения, както и да е извършил престъплението в съучастие с Г., тоест за привръзката по чл. 20, ал. 2 от НК.

С оглед на повдигнатото обвинение и съобразно правилата на чл . 35 от НПК съдът, който следва да разгледа делото като първа инстанция е районният съд, а въззивната инстанция е съответният окръжен съд, в разглеждания случай Софийски градски съд. Съгласно чл. 346, т. 2 от НПК на касационна проверка подлежат новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция по дела от общ характер, освен тези, с които деецът е освободен от наказателна отговорност по чл. 78а от НК. Постановяването на нова присъда, съобразно предвидения регламент в чл. 336 от НПК, е обусловено от цялостното пререшаване на въпросите, свързани с виновността и отговорността на подсъдимия. По настоящето дело градският съд като въззивна инстанция е упражнил правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, оправдавайки изцяло подсъдимия В. Г. по повдигнатото му обвинение. С въззивния съдебен акт обаче не са пререшени генерално въпросите за вината и отговорността на подсъдимия И. В. и практически е потвърдена осъдителната присъда на районния съд, като се е подходило само към изменение на същата, така както вече бе посочено по-горе. По своето съдържание в тази му част постановеният въззивен съдебен акт, отнасяща се до осъдения от първоинстанционния съд подсъдим И. В., има характер на решение, което по аргумент на чл. 346, т. 2 от НПК не подлежи на касационен контрол. Разбира се, няма пречка да се обсъжда маркираното в протеста оплакване на държавното обвинение относно оправдателната част на престъпното поведение на В.. Трябва обаче да се подчертае, че обсъждането му е допустимо само на фона на претенцията за принципно осъществяване на деянието в съучастие с другия подсъдим, без възможност в процесуален аспект това да рефлектира върху деятелността на В., каквото е отправеното искане за отмяна на новата присъда и в тази й част.

В протеста се съдържат доводи за несъответствие между доказателствата по делото и фактическите изводи на въззивния съд, тоест по същество се формулира оплакване за необоснованост, която не е касационно основание и не подлежи на изследване при проверката по глава двадесет и трета от НПК (изключението по чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК в случая не е налице). Извън това, от аналитичния прочит на сезиращите документи се установяват същностните причини за недоволството от атакувания съдебен акт – оспорване на законосъобразността на оправдаването на В. Г. и на процесуалната издържаност на дейността на въззивния съд при проверката и оценката на доказателствата, довели до различни изводи по фактите и правото. От друга страна, предложените доводи в допълнението към протеста са подчинени на основното оплакване, дефинирано като нарушение на материалния закон – че въз основа на доказателствения материал участието на Г. в грабежа е трябвало да се квалифицира по чл. 20, ал. 4 от НК, което съдът не е сторил. Последно посоченото уточнение е продиктувано от конструкцията на възраженията и направените в тази връзка искания, явяващи се от значение не само за рамките на инициираната касационна проверка, лимитирани от доводите и данните, които ги подкрепят, но и за параметрите, в които би могло да се постигне осъждане на този подсъдим при евентуална повторна въззивна процедура, ако протестът се счете за основателен.

За да оправдае подсъдимия Г. по повдигнатото му обвинение, въззивният съд е извършил дължимата проверка на първоинстнационната присъда съобразно правилата на чл. 313 и чл. 314, ал.1 от НПК. Всички елементи от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност са получили дължимото от втората инстанция съдебно внимание, като резултатът от аналитичната дейност е обективиран в атакувания съдебен акт. Не може да се отрече, че изготвените мотиви към въззивната присъда не са белязани от особена прецизност, но е налице достатъчно разбираема аргументация, която дава яснота на основата на кои доказателствени материали и защо е формирано вътрешното убеждение на решаващия съдебен състав относно взетото от него крайно решение.

С твърдения за съществени нарушения на процесуалните правила в допълнението към протеста се атакува дейността на въззивния съд по оценката на показанията на пострадалия К.. Конкретно, аргументацията е фокусирана върху частта им за отправена от Г. към пострадалия реплика той да се отдръпне, след като вече В., упражнявайки физическо насилие, е отнел от владението му мобилния телефон. Отправен е и укор към начина, по който съдът е обсъдил обясненията на двамата подсъдими.

Данните по делото не подкрепят подобен прочит на мотивите към присъдата. Въззивният съд в изследване на конкретните факти от предмета на доказване, рамкиран от обвинителния акт, точно е разчел поддържаната с него теза за осъществена спрямо К. психическа принуда под формата на заплашване . Извършил е собствена преценка на фактическите данни, изводими от показанията на пострадалия К., като акцента на обсъждането е поставен върху тези, с които е обосновано обвинението. При решаване на делото съдът е имал предвид, че грабежът е сложно съставно престъпление, чието изпълнително деяние включва две отделни престъпни прояви, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение, с които деецът преследва една и съща цел. Съобразявайки и законовата дефиниция по чл. 198, ал. 2 от НК, втората инстанция е обосновала становището си, че инкриминираното поведение на Г., свързано с поискване на запалка от пострадалия при неговото спиране, не би могло да се приеме като „застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага на тежка опасност живота, здравето .. на заплашения“. В мотивите към въззивната присъда (стр. 9, съответно стр.10), макар и не пространно, но разбираемо, е аргументирана съдебната позиция за отсъствие на достатъчно убедителни данни по делото, които да осигурят фактически предпоставки за квалифициране на поведението на Г. като осъществена спрямо пострадалия К. принуда, насочена към занижаване на физическата защита на веща, към сломяване съпротивата на пострадалия, създаваща условие за отнемане на предмета на престъплението. Не е останала извън вниманието на въззивния съд частта от показанията на пострадалия, възпроизвеждаща коментираното в протеста вербално изявление на подсъдимия Г.. Възможността доказателствени изводи в полза на обвинението да се изведат чрез тях е обсъдена в мотивите на новата присъда. Решаващият съдебен състав не е ограничил своите разсъждения само до отбелязването, че този факт (на отправената реплика) не е сред тези, които според обвинението определят фактическия състав на престъплението, а евентуално би могло да се окачестви като друго неправомерно деяние, както погрешно е разчетена в протеста съдебната мотивация. Напротив, изложени са конкретни аргументи, че поведението на Г., вкл. и изречените от него думи, създават единствено предположение, но не способстват за сигурно установяване на съществуващо негово съвместно участие с другия подсъдим в инкриминираното с обвинителния акт престъпление по чл. 198 от НК. Всъщност, изтъкнатите в протеста твърдения, с които се оспорва подходът на съда към тази част от показанията на К., представлява собствената на касатора тяхна интерпретация, противопоставена на съдебната оценка за процесуална им значимост в контекста на конкретно повдигнатото обвинение и приносът им за неговата доказаност.

На следващо място, с маркираното и поначало вярно становище в протеста, че за субективната страна на всяко престъпление се съди от обективните действия на неговия извършител, а не от последващите му обяснения, очевидно се оспорва и съдебната оценка за доказателствената значимост на тези, депозирани от подсъдимия Г.. Заявената претенция имплицитно съдържа довод, че обясненията на подсъдимия по същество са недостоверни. По повод на тази критика се отбелязва, че видно от мотивите на въззивната присъда съдът е съобразявал двояката им природа, а изводимата от тях информация е обсъждана комплексно с показанията на пострадалия и с обясненията на другия подсъдим. По същественото е, както нееднократно е отбелязвано и в съдебната практика, че обстоятелствата от кръга на чл. 102 от НПК не могат да се изяснят ефикасно чрез подхода да се обосновава виновността на подсъдимия с недостоверността на собствените му обяснения. Обвинението се доказва чрез убедителни положителни доказателства, които обуславят несъмнени изводи за извършеното деяние, за автора му и за вината на дееца. Осъдителната присъда не може да се аргументира със съображения за недоказаност, нелогичност, противоречивост на защитната теза. Това е така, защото недостоверните обяснения на дееца не са доказателство в подкрепа обвинението.

По-нататък, обвинителната теза спрямо Г. за „съизвършителство“ в процесния грабеж, изразило се от обективна страна в принуда под формата на заплашване, е изоставена видно от допълнението към протеста, където изрично е заявена солидарност с изводите на съда. При така очертаната особеност на сезиращия документ оспорването по същество е израз на несъгласие с логическите конструкции на предходната инстанция. Те са характеризирани като резултат от игнориране на установени обстоятелства, които водели до извод, че деянията са осъществени от двамата подсъдими по начина, описан от фактическа страна в обвинителния акт. Същевременно доводите, с които се атакува въззивната присъда, са представени като подкрепящи касационния повод по чл. 348, ал. 1,т. 1 от НПК и се обосновават с твърдения за неизпълненото задължение на съда на базата на доказателствения материал да квалифицира поведението на подсъдимия Г. по чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 4 от НК. Именно в тази насока се претендира игнориране на описаните в протеста обстоятелства, като наред с коментираната вече реплика на Г. и бягството му от мястото на престъплението, се акцентира върху факта, че след като е бил настигнат от пострадалия К., той го е заплашил с нанасянето на удар и по този начин е дал възможност на подсъдимия В. да избяга с предмета на престъплението. От представените възражения и тяхната формулировка става ясно, че упрекът към въззивния съд е за проявено от него бездействие да постигне фактическо установяване, позволяващо поведението на подсъдимия Г. да се квалифицира като помагач на извършителя. Общо казано, претенцията разкрива не материално правна, а процесуална проблематика , което налага отбелязването на някои принципни положения и в двата аспекта.

Известно е, че по делата от общ характер фактическите параметри на произнасянето на съда по повдигнатото обвинение се очертава с обстоятелствената част на обвинителния акт, чиято важна роля за предмета на доказване и правото на защита е подчертана и в тълкувателната практика (виж, мотиви т.2, т. 4.2. ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС). В контекста на разглежданата процесуална проблематика по делото следва да се спомене и доктринерното разбиране, възприето и в съдебната практика, за същността на съучастието, разкриващо начина как чрез задружните усилия на няколко лица се реализира престъплението. Всеки един от съучастниците има участие или реален принос за осъществяване на престъплението. Приносът му е свързан с причинната връзка между съучастническото деяние и деянието, реализиращо престъпното изпълнение. Затова при обвинение за съучастие, освен всички други изисквания, в обвинителния инструмент следва да бъде посочено и какъв е фактическият състав на действията на всеки съучастник. Именно чрез описание на фактическото изражение на дейността на конкретния деец се очертава неговият обективен принос за отрицателното засягане на правно защитения интерес и се определя формата на съучастие. В съдебната практика е изразявано становище относно възможността от повдигнато обвинение за съучастие под формата на „съизвършителство“ съдът с присъдата/решението си да приеме, че инкриминираната деятелност на подсъдимия по своето естество разкрива друга по-лека форма - „помагачество“/“подбудителство“. Разбира се, това е допустимо, ако не се стига до съществено изменение на фактическите параметри и характеристики на повдигнатото обвинение. В хипотезите на съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението процесуалните правила налагат съответната компетентна намеса (чл. 287, ал. 1от НПК).

Изложеното поставя на преглед съществения за изхода на делото процесуален въпрос – дали въззивният съд е могъл да приеме, че деятелността на подсъдимия Г. разкрива признаците на „помагачество“. Втората инстанция може да упражни правомощието си по чл. 337, ал.1, т. 2 от НПК при наличие на съответните предпоставки – в случаите, които изискват правоприлагане на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, но без да изменя съществено обстоятелствената част на обвинението (по арг. за противното от чл. 287, ал. 1 от НПК.). Това означава, че фактологията, на която се основава обвинението, остава същата и не се въвеждат други обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението, вкл. за друга форма на съучастие, невключени в обхвата на обвинителния акт.

В допълнението към протеста част от аргументацията, предназначена да подкрепи оспорването, възпроизвежда принципните постановки относно характеристиките на съучастническата дейност под формата на „помагачество“. Тези разсъждения би могло да се отнесат към разглеждания казус само при положение, че фактите са възприети за установими съгласно поддържаната теза, но и да е налице обвинение за тези факти. С претенцията, формулирана под претекст за допуснато нарушение на материалния закон, по същество се предлага да се разшири обхвата на обвинението чрез включване на непредявени, нови, фактически обстоятелства за действия на подсъдимия Г. и така да се обоснове друга, макар и по-лека форма на съучастие – тази по чл. 20, ал. 4 от НК. Представеното в протеста поведение на подсъдимия Г., след като другият подсъдим, упражнявайки сила, е отнел чуждата вещ, не е било инкриминирано от прокурора. Фактически констатации за отправена от него вербална заплаха при застигането му от пострадалия не се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт, а лаконичното маркиране в нея на коментираното вече по –горе в решението изявление на Г. не е обвързано с повдигнатото обвинение. Изцяло в дискрецията на държавното обвинение е да посочи фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиненото лице в осъществяването му. При положение че на подсъдимия Г. не са били инкриминирани действия с описаното фактическо съдържание, които според касатора имат наказателноправно значение за определяне на формата на съучастие, въззивният съд не е имал основание да ги обсъжда от гледна точка на „помагачество“, съответно да упражни правомощието си по чл. 337, ал.1, т. 2 от НПК.

Само за пълнота на изследването се отбелязва, че на плоскостта на доказването, към което всъщност е ориентирано оспорването, поведението на Г. след осъществените от подсъдимия В. действия би могло да се интерпретира като : действия, чрез които се улеснява извършването на престъплението („помагачество“)- заплашвайки пострадалия да го отстрани като възможна пречка за трайно установяване на фактическата власт върху насилствено отнетата от другия подсъдим чужда вещ (виж, напр. Р 156 -2011- ІІІ н.о); възможна е и друга интерпретация - проявени активни действия под формата на заплашване, извършени за запазване на владението върху отнетата чрез грабеж вещ, които действия могат да се извършат не само от лицето, извършило отнемането, но и от други лица, определящо ги като „съизвършители“ (виж, напр. Р 119-87- ВК). На този етап от развитието на наказателното производство липсват процесуални способи за разширяване на обвинението с изтъкваните в протеста обстоятелства, защото те променят съществени компоненти от фактическата обстановка, при която според обвинителния акт е извършено престъплението по чл. 198 от НК. По този начин с исканата промяна в рамката на инкриминираното събитие, поставена от обвинителния инструмент, се претендира и наличие на общ по съдържание умисъл у подсъдимите за задружно осъществяване на престъплението.

Предвид изложеното, след като въззивната инстанция не е имала основание да реализира правомощието си по чл. 337, ал.1, т. 2 от НПК, с неприлагането му не е допуснала съществено процесуално нарушение. Отправеното искане и свързаната с него правна конструкция, претендирана с протеста, не би могла да се реализира с отмяната на новата присъда и повторна въззивна процедура, в която по принцип е недопустимо изменение на обвинението. Най-вече, защото предполага обмисляне на фактология за дейност на подсъдимия Г., необхваната от обвинителния акт, която да се квалифицира като съучастие под формата на „помагачество“, а и би имало като резултат сериозно накърняване на правото на защита и на справедливостта на процеса като цяло.

Обобщено, недостатъците, разчетени в протеста и допълнението като нарушение на материалния закон, не компрометират заключението на въззивния съд, че събраните по делото доказателства за участието на подсъдимия Г. в процесния грабеж не постигат степента на несъмненост на обвинението, въздигната като основен критерий за постановяване на осъдителна присъда.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 5 от 15.01. 2025 г., постановена по ВНОХД № 5344/2024 г. от Софийския градски съд.

Решението на подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.