Опит за убийство в условията на домашно насилие и наказателна отговорност

Текстът на акта

Ключови фрази

Решение по н.д. № 536/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 337

гр. София, 03.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

2. ПЛАМЕН ДАЦОВ

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 536/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби, депозирани чрез защитниците на подсъдимия, срещу Решение № 50 от 22 април 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 391/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С въззивното решение е потвърдена изцяло Присъда № 11 от 7 октомври 2024 г. на Окръжен съд - Търговище, постановена по н.о.х.д. № 201/24 г., с която подсъдимият Е. Т. С. е признат за виновен в извършване на две престъпления: по чл. 116, ал. 1, т. 6а, вр.чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК и по чл. 131, ал. 1, т. 4, предл. 2., вр. чл. 129, ал. 1 НК. За първото му е наложено наказание от девет години лишаване при условията на чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, а за второто – три години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определено едно общо най-тежко наказание в размер на по-тежкото от двете, търпимо при първоначален строг режим, от което е приспаднато времето на задържането на подсъдимия.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец Б. К. Р., действаща със съгласието на законния й представител (баща й К. Р. Х.) сумата от 8 000 (осем хиляди) лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 21 декември 2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, до пълния му предявен размер от 30 000 (трийсет хиляди) лева, искът е отхвърлен.

С касационната жалба на адвокат Д. М. са релевирани всички касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК, а с тази на адвокат А. М. Н. – само основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения е заявен с оплакване за едностранчиво кредитиране на доказателствата, обслужващи обвинителната теза и некредитиране на защитните. Поддържа се още, че въззивният съд не мотивирал акта си в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, защото не бил посочил кои обстоятелства приема за установени и защо. На следващо място – че не извършил нужната всестранна и обективна проверка за разкриване на обективната истина като отказал неоснователно да уважи искането на защитата за провеждане на очна ставка между подсъдимия и свидетелката Ш. и така останало неизяснено по какъв начин процесният нож се озовал в нейните ръце. В същата връзка се настоява, че съдът игнорирал показанията на свидетелите С. и М. – полицейските служители, пред които свидетелката съобщила, че подсъдимият бил хвърлил ножа. Като друго съществено процесуално нарушение в дейността на въззивния съд е изтъкнат отказа му да назначи нова съдебнопсихиатрична-и-психологична експертиза, в резултат на което не било осветлено психоемоционалното състояние на подсъдимия към момента на деянието. Твърди се още, че е следвало да се назначи нова СМЕ за причинените на свидетелката Ш. телесни увреждания, които били описани по различен начин в първичната медицинска документация и в заключението на вещото лице, но въззивният съд неоснователно отказал и това искане на защитата.

Паралелно с горните твърдения, в тази касационна жалба е инвокирано и оплакване за нарушение на материалния закон, подкрепено със съображения за липса на умисъл на дееца да убие пострадалата, а при хипотетичното допускане на такъв – за дефинирането му като евентуален, а не и пряк. Освен така предложената конструкция, с жалбата се претендира и приложимостта на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК, ако не се сподели предната теза, с аргумент, че подсъдимият сам е хвърлил ножа/оставил се е да му бъде взет, тоест отказал се е да довърши деянието.

Накрая, явната несправедливост на наложените санкции е подплатена с твърдения за игнориране на: лошите отношения между подсъдимия и свидетелката Ш.; отказа й да му даде да вижда децата си, провокирал състоянието на дееца, повлияно и от употребата на алкохол; нанесените обиди, възбудили неприятни чувства и емоции, които, съчетани с леката умствена изостаналост на подсъдимия, намалили драстично способностите му за волева овладимост; чистото съдебно минало и настъпилите реално незначителни вредни последици. Всички те обосновавали определянето на наказание, чийто размер да позволи и приложението на чл. 66 НК.

Отправените в следната последователност претенции са за: отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд с конкретни указания за правилното прилагане на закона; преквалифициране на деянието от касационния съд в по-леко наказуемо престъпление или прилагане на разпоредбата на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК; намаляване на размера на наказанията до размер от три месеца и приложение на чл. 66 НК.

С касационната жалба на адвокат А. М. Н. се претендира смекчаване на санкцията за по-тежкото престъпление. При все че се изразява съгласие с дейността на съда по индивидуализацията на наказанието, защитникът счита, че целите по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати и с по-леко такова.

Не са постъпили възражения срещу касационните жалби.

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция – адвокат М. и адвокат Е. Б. – защитници на подсъдимия С., поддържат изцяло подадената от първия касационна жалба по изложените в нея съображения, които по същество не допълват. Настояват за връщане на делото за ново разглеждане.

От адвокат А. М. Н. е постъпило писмено искане за разглеждане на делото в отсъствието й с изявление, че поддържа подадената от нея касационна жалба.

В правото си на лична защита подсъдимият Е. С. заявява, че поддържа казаното от защитниците.

Назначеният за особен представител на частния обвинител и граждански ищец Б. Р. - адвокат Д. П. е депозирал становище, в което е изтъкнато, че поради отсъствието на каквито и да е съображения в касационните жалби касателно посегателството спрямо доверителката му, е обективно невъзможно да вземе отношение по конкретни доводи. Поради това и намира за неоснователни жалбите.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите. Намира, че въззивният съд не е допуснал никакви процесуални нарушения, правилно е приложил закона и е потвърдил наказание в справедлив размер.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието.

След като прецени изложените в жалбите доводи, заявените касационни основания и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

И двете касационни жалби са допустими – всяка от тях е депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответното съобщение за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Разгледани по същество, двете касационни жалби са неоснователни.

Общото им обсъждане е предпоставено от факта, че с жалбата на адвокат Н. не са заявени основанията за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, а само за явна несправедливост на наказанието, което пък се поддържа и в жалбата на другия защитник.

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения

Част от оплакванията в касационната жалба налагат припомнянето, че предметният обхват и пределите на дължимата проверка в касационното производство изключват установяването на нови фактически положения (логично - и събиране на доказателства), защото този съд действа като инстанция само по правото, не и по фактите. Предвиденото единствено изключение от това положение (визирано в чл. 354, ал. 5, изр. 2. НПК) не е приложимо в случая, тъй като това е първото разглеждане на делото във ВКС.

Наложително е и припомнянето, че необосноваността не е касационно основание. Такава е уредбата в процесуалния закон и единствено в този смисъл е и константната съдебна практика на върховната инстанция. Както многократно е посочвано, законовото разрешение е такова, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка в процеса на формирането му, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон, не следва да бъдат проверявани. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен. Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка. Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК. Подлежи на проверка и въпросът дали съдът се е отклонил от ангажимента си за събиране на нужните доказателства за разкриването на обективната истина по делото.

Освен казаното дотук, касационната инстанция дължи произнасяне по заявените касационни доводи и подкрепящите ги съображения. Служебната интервенция е допустима само в случаите на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните такива. В случая, макар въззивното решение да се обжалва в цялост, с касационните жалби се изразява недоволство и са изнесени конкретни съображения само относно една част от съдебния акт – за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6а, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК. Поради това на проверка подлежи само тази негова част.

Като отчита казаното по-напред, съдът отбелязва, че преди всичко следва внимателно да провери наведените оплаквания, за да разграничи мотивираните предимно с твърдения за необоснована, според защитата, оценъчна дейност на доказателствените източници, от тези, които действително се отнасят до твърдяна порочна доказателствена дейност в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения. Прочитът на жалбата позволява заключението, че твърденията за съществени процесуални нарушения са: липса на мотиви в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК; ненадлежна всестранна и обективна проверка за разкриване на обективната истина, обективирана в отказите на съда да уважи доказателствени искания на защитата, които биха изяснили значими за делото факти, среди които как ножът се озовал в ръцете на пострадалата, какво било психоемоционалното състояние на подсъдимия към момента на деянието и какви били причинените на свидетелката Ш. телесни увреждания; игнориране на показанията на свидетелите С. и М..

Другите възражения по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, доколкото се изразява недоволство от предоставения от съда кредит на едни доказателства, а на други - не. Такива се явяват възраженията, че съдът кредитирал доказателства, подкрепящи обвинението, а не тези на защитата, както и че показанията на свидетелката Ш. следвало да бъдат оценени по различен от възприетия от контролирания съд начин.

От решението на въззивния съд, с което е потвърдил осъдителната присъда, се извежда, че органът е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в аспекта на наведените от защитниците доводи, а не се е задоволил със схематичния им анализ, както неоснователно се твърди. Спазено е процесуалното изискване на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 НПК и не са налице пороци при формирането на вътрешното убеждение. Затова оплакванията за проведена доказателствена дейност при съществено нарушение на процесуалните правила, са неоснователни. Посочено е съвсем ясно и точно кой факт и въз основа на какво е приет за установен, анализирани са дадените от подсъдимия пред апелативния съд обяснения и след като са съпоставени с останалите доказателства и са оценени откъм вътрешнологичната им устойчивост е даден мотивиран отговор в коя част и защо не могат да се ползват с доверие. Всички противоречия в доказателствата са надлежно обсъдени. Съдът е мотивирал подробно виждането си защо кредитира едни доказателства, а други – не (л. 124 – л. 131 от делото), включително и по въпросите, чиято неизясненост се претендира пред настоящата инстанция, и е отговорил на всички защитни възражения. Неконкретизираното твърдение за обратното се явява оборено от самото съдържание на мотивите и предвид факта, че в жалбата не се сочи за какви точно обстоятелства се отнася отправената критика към съдържанието на мотивите и кои са необсъдените възражения, по-нататъшен коментар е невъзможен.

Не отговаря на истината, че показанията на свидетелите С. и М. били игнорирани. За игнориране иде реч, когато относимо доказателство е останало извън вниманието на съда изобщо. Видно от мотивите (л. 129, гръб) показанията на двамата свидетели относно казаното им от свидетелката Ш. непосредствено след случая са обсъдени и то съобразно действителния им смисъл. Решаващият съд обаче е приел, че не следва да се основе на тях, а на разказа на двете пострадали очевидки. Мотивирал е това разрешение със съждението, но не само, че фокусът на вниманието на двамата полицаи при посещението на местопрестъплението е бил запазването на последното и състоянието на жертвите, а не подробности от разказа на двете ранени. Най-вече апелативният съд е съобразил казаното от самия подсъдим в разпита му пред първа инстанция, където на изрично поставен му от съда въпрос, той е заявил: „Н. го взе от мен“ (отнесено до ножа – бел. ВКС), а след това и съдържанието на непоследователните му обяснения, дадени във въззивния съд. Накратко – всички възможни доказателства, касаещи преминаването на ножа във владение на пострадалата са били съпоставени и обсъдени. Никое не е било ценено превратно или изопачено, а оттук следва, че аналитичната дейност на съда не страда от пороци.

Апелативният съд основателно е заключил, че не се налага провеждането на очна ставка между подсъдимия и свидетелката Ш. за изясняване на въпроса как ножът се озовал в ръцете й – дали тя е успяла да го отнеме от него или той го хвърлил на земята. Преценил е, че провеждането на подобно действие обективно няма да способства за разкриването на обективната истина по делото, а е и отчел наличието на достатъчно доказателства, позволяващи му да формира становище по този въпрос и без да конфронтира подсъдимия и свидетелката в очна ставка. Отчел е и позициите на двамата пред първата инстанция. В правото си на бележка подсъдимият е заявил по време на разпита на Ш., че тя лъже, на което тя пък е отвърнала, че се заклева пред децата си, че лъже той. Съдът не е длъжен да уважава всяко доказателствено искане. Като ръководно-решаващ орган той разполага с дискреция да прецени действително необходимо ли е провеждането на искано процесуално-следствено действие и попълването на доказателствената съвкупност със сочено от страните доказателство. Извършването на излишни действия – такива, които не биха допринесли за изясняването на значимите за делото въпроси, и попълването на делото с ненужни доказателства е в разрез с принципа за разглеждането и решаването на делата в разумен срок.

Отказът на съда да допусне нова съдебномедицинска експертиза за причинените на пострадалата Ш. телесни увреждания също не съставлява процесуално нарушение. Не са били налице предпоставките нито за повторно, нито за допълнително изследване на този въпрос. Подробно и съответно на действителното съдържание на установяващите го източници, въззивният съд е мотивирал становището си, че не е налице претендираното от защитата противоречие между медицинската документация и заключението на вещото лице. В тази насока е съобразил показанията на свидетелката Г. Х. (медицинският фелдшер, оказал първа помощ), заявила пред първоинстанционния съд, че си спомня да е обработила две рани, както и описаното от нея в документацията, на която се позовава защитата. В документите за свидетелката Ш. фелдшерката също е отразила само две порезни рани - по ляво рамо и под дясна гърда, но не е отбелязала, защото не е констатирала, по-голямата рана под лявата гръдна жлеза и втората рана по лявата предраменница. А последните две наранявания са доказан по делото факт. Апелативният съд е приел, че пропускът да се констатират и опишат всички наранявания е обясним с интензивния характер на служебните задължения на свидетелката Х., а оттук, че липсва същинско противоречие между изготвения медицински документ, в който раните са описани като „порезни“ и интерпретацията на данните от вещото лице, определило ги като прободно-порезни. Защитното твърдение за противоречие е несъстоятелно и с оглед съдържанието на приетата като доказателство епикриза за Н. Ш., в която и четирите рани са описани като прободни, както следва „Прободни рани на лявата гърда – 1 см. и под дясната гърда - 4 см., проникваща до ребрената дъга (…) Крайници – прободни рани по вътрешната и външната повърхност на лявата мишница“. Експертното заключение закономерно е било прието без резерви от съда, защото е определено като пълно, обосновано и небудещо съмнения в неговата правилност. По делото няма данни, които да опровергават този извод.

Със сходни на горните съображения като неоснователно се определя и оплакването, отнесено до отказа на съда да назначи допълнителна съдебнопсихиатрична-и-психологична експертиза на подсъдимия. Изслушаните две са изяснили несъмнено, че при подсъдимия С. няма данни за преживяно или актуално психично разстройство с психотична или дефицитарна симптоматика и той не страда от психични заболявания, като по време на инцидента също е нямал психопаталогични отклонения или нарушения на познавателната дейност, покриващи критериите на „умствена недоразвитост, продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието“. Изяснено е, че по време на инцидента той е бил в състояние на обикновено алкохолно опиване - лека към средна степен, което повишава емоционалното отреагиране, засилва импулсивността, определя прибързано вземане на решения и непосредствената им реализация при недостатъчен анализ на последиците. Експертите са посочили, че фрустрационен фактор за подсъдимия, спомагащ за разгръщането на агресивен акт поради неумение за разрешаване на конфликта по социално приемлив начин, се е явявал предишен отказ на свидетелката Ш. да предостави възможност за срещи с децата му. Но са били категорични, че по време на разглежданите събития подсъдимият не е бил в афектно състояние.

Не става ясно каква точно е защитната претенция относно определеното от нея като неизяснено психоемоционално състояние на подсъдимия по време на деянието. Въпросът е бил изследван експертно и е получил отговор, а единствено несъгласието на някоя от страните с него не обосновава потребност от повторното му изследване. Отделен е въпросът, значим за правната квалификация на деянието, че изследваното на психоемоционалното състояние е релевантно, когато е установено, че поведението на пострадалия е довело до възникване на силно раздразнение у дееца. В разглеждания случай не е прието, че пострадалата е проявила насилие или вербална агресия, а само, че е отказала да тръгне с подсъдимия (заради употребено спрямо нея насилие в предишни случаи) и е настояла да я остави намира. Това го ядосало и той първо я ударил с юмрук, а после взел да й нанася и ударите с носения от него нож.

По оплакванията за нарушение на материалния закон

Приетите за установени факти са субсумирани правилно под възприетата от съдилищата правна квалификация. И двете инстанции са изложили убедителни и съобразени с правната теория и константната съдебна практика съображения за това, че извършеното от подсъдимия представлява опит за убийство, извършен в условията на домашно насилие и недовършено по независещи от дееца причини. Безпредметно е повторното им възпроизвеждане. Съдилищата са обсъдили изчерпателно и предложените и на ВКС варианти за квалификация на деянието по по-лек състав и за отпадане на наказуемостта поради доброволен отказ и с основание са ги отхвърлили. В пореден отговор на оспореното и пред тази инстанция наличие на умисъл следва да се отбележи, че с това възражение по същество се оспорват фактическите констатации на съдебните инстанции по въпроса за вината. Той е фактически и подлежащ на доказване. Прието е за установено, че след нанесения удар с юмрук в главата на пострадалата, подсъдимият извадил носения от него остър кухненски нож, казал че ще я убие и започнал да нанася удари с него в областта на торса на жената, насочени към гърдите. Въпреки оказваната от нея съпротива, два от четирите удара били успешно реализирани в гръдния й кош. В опит да помогне на сестра си свидетелката Б. Р. започнала да дърпа нападателя, но той я блъснал, тя паднала, а след като повторно се притекла на помощ подсъдимият заплашил, че ще убие и нея, след което замахнал с ножа и причинил нараняването й в дясната ръка. Възползвайки се от ситуацията свидетелката Ш. хванала подсъдимия за ръцете и след последвало дърпане между двамата успяла да вземе ножа. На свой ред казала на подсъдимия, че сега тя ще го убие. Обезоръжен, подсъдимият избягал.

За субективната съставомерност на деянието следва да се отсъжда не въз основа на декларираното постфактум от дееца психично отношение към стореното, а на базата цялостното му поведение в зависимост от конкретните обстоятелства тогава. В случая правилно е прието, че решаващи не са медикобиологичните характеристики на реално причинените наранявания (дефиниращи лека телесна повреда), а преценката за обхвата на представите и целените от дееца последици. Инстанциите са намерили за доказано, че умисълът на подсъдимия С. не е бил ограничен само до засягане телесната неприкосновеност на потърпевшата, а е обхващал лишаването й от живот. Използваното средство (годно да причини смъртоносно увреждане), близкото разстояние помежду им, паралелно отправените закани за убийство, адресирани към двете пострадали, броят и насочеността на ударите, локацията им в тялото на свидетелката закономерно са поставени в основата на извода им за умисъла на дееца да убие пострадалата.

В отговор на отправеното в тази инстанция искане за дефинирането на умисъла като евентуален следва единствено да се отбележи, че в доктрината и в юриспруденцията е несъмнено утвърдено, че опитът се реализира само с пряк умисъл с оглед употребеното в чл. 18, ал. 1 НК „искани от дееца общественоопасни последици“. [1] Стойнов, Ал. Наказателно право обща част, изд. Сиела, София 1999 г., стр. 299, както и множество съдебни решения

Тезата на защитата за доброволен отказ е била обсъдена подробно и от двете съдебни инстанции и с основание е отхвърлена. Искането за приложението на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК е немислимо в рамките на приетата фактология, съобразно която опитът е останал недовършен не защото подсъдимият сам, по собствени подбуди се е отказал да довърши изпълнението на престъплението, а заради успешно проведената съпротива и отнемането на ножа от ръцете му.

По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания

В жалбата на адвокат М. не са релевирани доводи за допуснат от съда пропуск при приложението на материалния закон досежно индивидуализацията на санкциите, но се претендира, че и двете са несправедливо определени. Изложени са обаче съображения само относно наказанието за престъплението по чл. 116, ал. 1, б. „6а“, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, поради което се дължи произнасяне само в тази насока. Що се отнася до касационната жалба на адвокат Н., в нея се изразява съгласие с приетите от съдебните инстанции смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и по същество не е формулирано конкретно оплакване, насочващо към явна несправедливост на наказанието. Отправено е единствено искане за смекчаването му с аргумент, че и с по-леко наказание целите на същото биха били постигнати.

Първостепенният съд е използвал възможността да индивидуализира санкцията при условията на чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, съобразявайки недовършеността на престъплението и степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено. Така е определил наказанието под предвидения в закона специален минимум. Въззивният съд е потвърдил това разрешение, макар и да е изложил допълнителни съображения за завишена степен на обществена опасност на личността на подсъдимия.

Касационният съд не споделя предложеното на вниманието му с касационната жалба виждане, че с отношение към заявената явна несправедливост на наказанието следвало да се ценят лошите отношения между подсъдимия и свидетелката Ш.. Не е установено лошите отношения да са били провокирани от нея. Обратното – прието е, че заради неколкократни физически посегателства и грубо отношение свидетелката се е разделила с подсъдимия и е отишла да живее в дома на родителите си, но той продължавал да отправя лично и през интернет обиди и заплахи както срещу нея, така и срещу близките й. Константно проявяваната агресия и ревност от негова страна не могат да се третират като смекчаващ фактор. Не е прието свидетелката да е нанасяла обиди на подсъдимия в деня на инцидента, с оглед на което претенцията поведението му да се оценява на фона на несъстояло се обстоятелство не може да бъде удовлетворена. Употребата на алкохол също не може да се третира като смекчаваща вината предпоставка. Не е установена лека умствена изостаналост, на каквато се позовава защитата. Подобна диагноза е категорично отхвърлена от вещите лица, установили, че подсъдимият има нормално интелектуално развитие в нивата на нисък вариант, обусловено от даденостите на природния му интелект и от дефицити в образованието, че има емоционално нисък праг на реактивност и неустойчив самоконтрол. Чистото съдебно минало на подсъдимия е отчетено в негова полза, но справедливо не е бил пренебрегнат факта на освобождаването му от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК (с влязъл съдебен акт на 27 септември 2023 г. по н.а.х.д. № 717/23 г.) за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 и т. 5а, вр. чл. 130, ал. 1 НК - за това, че на 23 август 2023 г. докато Ш. била в болницата в гр. Търговище подсъдимият й нанесъл побой и с удар с юмрук й счупил носа, с което причинил лека телесна повреда на бременната жена в условията на домашно насилие.

Що се отнася до реално причинения от подсъдимия резултат, той е отчетен като е приложена разпоредбата на чл. 55 НК и наказанието е определено чувствително под специалния минимум.

Настоящата инстанция не намира основания за намаляване на наложеното наказание. Многократно е посочвано, че за да се приеме явна несправедливост на санкцията е нужно да се установи, че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена непропорционалност между размера на наложената санкция и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства. Тоест – да е извън съмнение, че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено. Поставеният на вниманието на ВКС казус не разкрива подобна хипотеза.

В обобщение на всички изложени съображения Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, намира, че решението следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 50 от 22 април 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 391/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.