Кредит в швейцарски франкове и индивидуално договаряне на клаузи

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 204

гр. София,30.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1096 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. Д. Д. и К. В. Д. срещу Решение №145 от 14.02.2024г. по в.гр.д. №1071/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение №262749 от 19.08.2022г., постановено по гр.д. №507/2021 г. по описа на Софийски градски съд, като краен резултат са отхвърлени:

- предявеният от З. Д. Д. и К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.143 от ЗЗП във вр. с вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 49 949,76 лв., представляваща курсова разлика, получена от продажба на левове срещу швейцарски франкове, включена без правно основание в главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL56964 от 20.04.2012г. за рефинансиране на задълженията по Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 36727/2008г.;

- предявеният от З. Д. Д. против „Юробанк България“ АД, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата от 9 819,33 лв., начислена върху сумата от 49 949,76 лв. и платена на ответника без основание като възнаградителна лихва, за периода 10.06.2012г. до 10.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от К. В. Д. против „Юробанк България“ АД, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата от 9 819,33 лв., начислена върху сумата от 49 949,76 лв. и платена на ответника без основание като възнаградителна лихва, за периода 10.06.2012г. до 10.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от З. Д. Д. и К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на 5 208,34 CHF, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012г.), представляваща капитализирани суми по Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 36727/2008г., включена без правно основание към главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL56964 от 20.04.2012г.;

- предявеният от З. Д. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за сумата от 1 665,72 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 10.06.2012г. – 10.01.2020г., начислена върху сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на сумата от 5 208,34 швейцарски франка, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012г.), ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за сумата от 1 665,72 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 10.06.2012г. – 10.01.2020г., начислена върху сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на сумата от 5 208,34 швейцарски франка, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012 г.), ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.

В останалата му част въззивното решение е влязло в сила.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, както и че е нарушено правото на касаторите на справедлив съдебен процес, установено в чл.6 от ЕКЗПЧОС, тъй като съдът не е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора относно всеки твърдян от тях относим юридически факт. Касаторите поддържат, че въззивният съд е приел, но без да изложи своите правни съображения, за неоснователни твърденията им, че са новирали обективно съществените елементи от съдържанието на договора за кредит от 2008г., че тази новация е основание да се ревизира начина на изпълнение на задълженията по първия договор и че е налице установената в чл.17 от ЗЗД прикрита сделка. Също твърдят, че не е мотивиран и изводът на съда за изтекла погасителна давност по отношение на осъдителните искове. Твърдят, че с договора за кредит от 2008г. върху тях като кредитополучатели е бил прехвърлен неравноправно валутният риск от увеличаването на курсовата стойност на швейцарския франк, тъй като банката не им е разяснила пълно, прозрачно и обективно последиците от поемане на задължение в чуждестранна валута и погасяването му при условие, че доходите на длъжниците се получават в националната валута. Касаторите считат, че имат качеството „потребители“ по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като са усвоили кредита за лични нетърговски нужди, а възраженията на банката за неприложимост на потребителската защита спрямо тях, основани на обстоятелството, че З. Д. има висше икономическо образование, а К. Д. – висше юридическо образование, са изцяло неоснователни. Позовават се на практика на СЕС относно изискванията за прозрачност при сключване на договор за кредит, индексиран в чужда валута, както и относно понятието „потребител“. Поддържат, че всички допълнителни споразумения към договора за кредит от 2008г. представляват нищожна спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, с който те са извършили недопустим предварителен отказ от защита по ЗЗП. В условията на евентуалност излагат аргументи, че ако не се приеме становището за цялостна нищожност на допълнителните споразумения, то установеният с тях дълг не е обвързващ за страните поради нарушаването на принципа по чл.10, ал.3 от ЗЗД за забрана на анатоцизма в правоотношенията между граждани и търговци. Твърдят, че договорът за кредит от 2012г., с който са рефинансирани задълженията по договора от 2008г., осъществява фактическия състав на договор за новация, тъй като е налице несъвместимост на едновременното изпълнение на клаузите в договорите от 2008г. и 2012г., от което може достатъчно ясно да се извлече съгласие за замяна на предходното правоотношение. Твърдят, че договорът за кредит от 2012г. не е произвел валидни правни последици, тъй като инкорпорира всички пороци на договора от 2008г. и допълнителните споразумения към същия. Считат за недействителни част от клаузите на договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот №HL36727 от 22.05.2006г. и на чл.4.1 от Договор за рефинансиране на жилищен кредит №HL56964/10.04.2012г., поради значителна неравнопоставеност между произтичащите от договорите права и задължения, в противоречие с изискването за добросъвестност. Поддържат, че изводите на съда относно индивидуалния характер на клаузите в двата договора за кредит и допълнителните споразумения към тях са неправилни, тъй като банката, в чиято доказателствена тежест е да докаже, че кредитополучателите са имали възможност да изложат своето становище и предложени за съдържанието на текстовете, не е успяла да проведе успешно доказване. Във връзка с клаузата на чл.4, т.2 от договора от 2008г. изтъкват, че ответникът не е представил доказателства за действително предоставени услуги или извършени разходи. Правят оплакване, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията във въззивната им жалба за нарушени съдопроизводствени правила от страна на първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест относно доказването на обстоятелството, че кредитополучателите са разбрали през 2020г. за неравноправния характер на договора за кредит от 2012г.

Ответникът по касация „Юробанк България“ АД оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага доводи за недопустимост на предявените установителни искове, като поддържа, че сумите, претендирани чрез установителните искове, са били платени на банката по силата на договора за кредит от 2008г. и е следвало връщането им да бъде заявено чрез осъдителен иск. Счита за неоснователни твърденията, че въззивното решение е немотивирано, като изтъква, че при извода за наличие на индивидуално договаряне е било безпредметно въззивният съд да отговаря на останалите оплаквания на касаторите. Оспорва, че касаторите имат качеството на потребители, евентуално поддържа, че те са над нивото на средния потребител, защото единият има юридическо, а другият икономическо образование, които са им позволили да разберат много добре с какви уговорки и какви правни последици се обвързват. Поддържа, че вторият договор за кредит не прадставлява новация или предоговаряне на първия, като от сравнението между договора за кредит HL36727/2008г. и договора за кредит HL56964/2012г. се установява, че се касае за уговаряне на изцяло ново правоотношение между страните. В подкрепа на това становище изтъква и че самото скючване на договора за кредит от 2012г. не е довело автоматично до погасяване на кредита от 2008г., а до изплащането на сумите по договора от 2008г. със сумата получена по втория договор, двата договора са съществували паралелно. Счита за неоснователни и доводите на касаторите, че вторият договор представлява спогодба върху непозволен договор, като посочва, че от съдържанието на договора за кредит от 2012г. не може да се направи извод, че страните са правили взаимни отстъпки. Подробни съображения излага в писмения отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между З. Д. Д. и К. В. Д., от една страна като кредитополучатели, и „Юробанк България“ АД, от друга страна като кредитодател, са сключени Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL36727 от 22.05.2008г., с който е уговорено, че кредиторът предоставя на кредитополучателите кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на швейцарските франкове на 70 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита. Изложил е аргументи, че кредитът е усвоен на 11.06.2008г., че е учредена договорна ипотека за обезпечаване на кредита, а впоследствие са сключени допълнителни споразумения от 21.04.2009г., от 20.04.2010г. и от 27.04.2011г. Установил е, че страните са сключили Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL56964/20.04.2012г., с който „Юробанк България“ АД е предоставил сумата от 196 500 лв., като този договор е бил обезпечен с втора по ред ипотека. Въззивният съд е приел, че чл.1, ал.1 от Договора за кредит от 2008 г. съдържа уговорка, изразена по ясен и разбираем начин, съгласно изискването на чл.145, ал.2 от ЗЗП, поради което не е неравноправна. Констатирал е, че договорът за кредит от 2008г. е погасен изцяло през 2012г. по искане на кредитополучателите с част от предоставените парични средства – предмет на втория договор за банков кредит. Счел е, че страните са субекти по две материални правоотношения, възникнали въз основа на два юридически факта, поради което със сключването на втория договор за кредит от 2012г., задължението на кредитополучателите по първия договор за кредит от 2008 г. не е новирано. Софийски апелативен съд е приел за неоснователно твърдението на ищците и настоящи касатори, че соченото според тях новиране препятства последиците на направеното от ответника възражение за изтекла давност по отношение на кондикционните (осъдителни) искове, както и че е налице прикрита сделка съгласно чл. 17 от ЗЗД. Изложил е аргументи, че клаузите и по двата договора за кредит, както и тези в допълнителните споразумения, са индивидуално уговорени и не са неравноправни в контекста на ЗЗП, тъй като е изтекъл достатъчен период от време между първото посещение на офис на „Юробанк България“ АД от страна на кредитополучателите за кандидатстване за получаване на кредит до двукратното обсъждане на условията за получаване и обезпечаване на кредита. Счел е, че е изтекла погасителната давност за осъдителните искове. Приел е, че всички искове, предявени от ищците са неоснователни и подлежат на отхвърляне, а с оглед на това е изложил, че отсъстват предпоставките за възникване на отговорност за разноски в тежест на ответника.

С определение №1002/28.03.2025г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса относно критериите за квалифициране на договорните клаузи като индивидуално уговорени.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:

По поставения въпрос е формирана практика на ВКС, а именно решение №98 от 25.07.2017г. по т. д. №535/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №51 от 04.04.2016г. по т. д. №504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №77 от 22.04.2015г. по гр. д. №4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение №231 от 06.03.2018г. по т. д. №875/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №60058 от 04.03.2021г. по т. д. №2702/2019г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. В първото решение е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл.145, ал.2 от ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл.145, ал.2 от ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл.146, ал.2 от ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл.146, ал.1 от ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12 а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Съгласно посочените решения, постановени от ВКС по реда на чл.290 от ГПК, доколкото нормата на чл.146, ал.4 от ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата – съответната банка. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.

Настоящият състав на ВКС споделя горепосочената практика, явяваща се отговор на поставения правен въпрос.

По същество на касационната жалба:

Неоснователни са доводите на ответника по касация за недопустимост на предявените отрицателни установителни искове. Спорът относно действителния размер на погасените задължения по договора за кредит HL 36727/2008г., обуславя и спор относно размера на предоставената/ усвоена сума по договора за за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL56964/20.04.2012г., доколкото същата не е преведена на кредитополучателите, а е постъпила по блокирана сметка с цел цялостно издължаване на жилищен кредитза погасяване на задълженията по първия договор.

Налице са основанията по чл.281 т.3 от ГПК за отмяна на обжалваното въззивно решение.

С оглед отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно в частта по направените от въззивния съд изводи, че оспорените клаузи на договора за кредит HL36727/2008г. и на договора за кредит HL56964/2012г. следва да се считат за индивидуално уговорени. В случая предоставеният на ищците през 2008г. кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което ищците имат качеството на потребители по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – ответник съответно се явява търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП. Неоснователни са доводите на ответната банка, че касаторите имат знания над нивото на средния потребител, защото единият от тях е с юридическо, а другият с икономическо образование, което им е позволило да разберат много добре с какви правни последици се обвързват и съответно те не могат да се ползват от потребителска защита. Понятието потребител по смисъла на чл.2, буква б) от Директива 93/13 е обективно и не зависи от познанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага / в този смисъл решение на СЕС от 03.09.2015г. по дело С-110/14, т.21./

Поради това и с оглед въведените в исковата молба основания на исковете по чл.124 от ГПК/ с погрешно посочена от въззивния и първоинстанционния съд правна квалификация чл.26 от ЗЗД/ и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, в производството е следвало да бъде изяснено дали са уговорени индивидуално оспорените клаузи на чл.1, чл. 2, от договор за кредит HL36727/2008г., във връзка с клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.4 т.1 и т.2, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.12, чл.20, чл.21 и чл. 22 от същия договор, съставени ли са процесните клаузи по прозрачен начин, въз основа на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, прехвърлени ли са изцяло последиците от валутния риск върху ищците и нарушен ли е от ответника принципът на добросъвестност.

Нито едно от изброените обстоятелства, възприети от съда като доказателства за индивидуално договаряне / продължителен период от време между първото посещение на ищците в офис на ответната банка за проучване на условията за кредит в швейцарски франкове и сключването на самия договор, както и обсъждането на условията за реално обезпечаване на паричния дълг с учредяване на ипотека при двата договора от 2008г. и 2012г./ не сочи на това, че клаузите в договорите не са били изготвени предварително или че макар да са били изготвени предварително, на кредитополучателите е представена възможност да влияят върху тяхното съдържание след предоставянето на достатъчно информация. От банката не са ангажирани други доказателства за индивидуално договаряне на оспорените клаузи, поради което съгласно чл.146, ал.4 във връзка с чл.146, ал.1 от ЗЗП същите подлежат на проверка за евентуално неравноправния им характер, каквато въззивният съд не е осъществил.

Даденото от въззивния съд разрешение е в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз по приложение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи отнасящи се до валутния риск в потребителските договори, обобщена в решение №194/11.07.2025г. по т.д.№617/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същото е посочено, че в множество решения на СЕС /решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/71, OTP Bank и OTP Faktoring, EU:C:2018:750, т. 68; решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16, Andriciuc и др., EU:C:2017:703, т.43 и т.1 от диспозитива; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, Dunai, EU:C:2019:207, т.48; решение от 10.06.2021г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, VB и др. срещу BNP Paribas Personal Finance SA, EU:C:2021:470, т.56 и т.60 и др./ е изразено разбирането, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежащ на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т. е. определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Изискването за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а следва да се тълкува разширително поради това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност.

Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в т.3 от диспозитива на решение от 20.09.2018г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Във връзка с това посоченото изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В посочения смисъл са също решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, EU:C:2021:470, т.78 и т.3 от диспозитива, решение от 20.09.2017г. по дело C-186/16, EU:C:2017:703, т. 51 от диспозитива, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, VU и IT срещу „Юробанк България“ АД, EU:C:2023:788, т.30 и др.

Ако се установи, че клаузите за валутния риск не са съставени на ясен и разбираем език, сезираният със спора национален съд следва да прецени дали тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 93/13 и дали въпреки изискването за добросъвестност те не създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора /в този смисъл решение от 14.03.2019г. по дело C-118/17, EU:C:2019:207, т.49; определение от 18.10.2023г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788, т. 32 и др./.

В т.2 от диспозитива на определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, Liviu Petru Lupean и др., EU:C:2018:103 е постановено, че разпоредбите от чл.3 до чл.5 от Директива 93/13 транспонирани в чл.143, чл.145 и чл. 147 от ЗЗП/ следва да се тълкуват в смисъл, че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие /значителна неравнопоставеност/ между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. В определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788 Съдът на ЕС е тълкувал разпоредбата на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 в смисъл, че биха могли да са неравноправни по смисъла на тази разпоредба клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора - т.1 от диспозитива на посоченото определение.

Съгласно съдебната практика на СЕС / решение от 26.03.2019 г. по съединени дела C-70/17 и C-179/17, Abanca Corporaci уn Bancaria и Bankia, EU:C:2019:250, т.52; решение от 08.09.2022г. по съединени дела C-80/21—C-82/21, E.K. и др. срещу D.B.P. и M., EU:C:2022:646, т.58 и др./, когато дадена клауза бъде обявена за неравноправна и следователно за нищожна, националният съд съгласно чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да не прилага неравноправната клауза, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако последният се противопостави на това.

Съгласно чл.6, параграф 1 от Директива 93/13 държавите-членки определят изискването включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи. В разпоредбата на чл.146, ал.5 от ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.

Преценката дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи се извършва съобразно нормите на вътрешното право на съответната държава - членка. Тази преценка представлява обективен анализ, който съдът дължи, независимо от обстоятелството, че потребителят изразява воля договорът да се запази след като се видоизмени /решение от 12.10.2023г. по дело С-645/22, EU:C:2023:774, т. 31/. Преценката на съда дали договорът е изцяло недействителен не зависи от искането на потребителя, а е резултат от обективното прилагане на критериите по националното право. Ако установи, че дадена клауза е неравноправна, съдът е длъжен да уведоми страните и да ги покани да обсъдят въпроса при условията на състезателност.

В случаите, при които неравноправните клаузи от договора за кредит се отнасят до основния му предмет, каквито са групата клаузи за валутния риск, съдът трябва да уведоми кредитополучателя, ако прецени, че те ще имат за последица недействителност на целия договор, както и да му изясни какви задължения възникват за страните по договора в резултат от това. Това означава, че съдът следва да разясни на кредитополучателя, че за него ще възникне задължение да върне чистата стойност на кредита, да му посочи какъв ще бъде нейният размер, да го уведоми, че кредиторът ще може да иска неговото изпълнение в цялост веднага, както и че в тази хипотеза той няма да дължи плащане на възнаградителни лихви, неустойки и други разходи по кредита. Потребителят трябва да бъде осведомен и че наред с това задължение, за него възниква вземане към кредитора за получаване на сумите, които е заплатил за погасяване на задълженията по договора за кредит, поради което сумата, която той реално ще следва да изплати на кредитора, представлява разликата между стойността на предоставения кредит, определена във валутата на фактическото предаване на паричната сума, и стойността на извършените от него плащания на задълженията му по договора.

Такава проверка не е осъществена от решаващия състав на Софийски апелативен съд. Поради неправилната преценка за индивидуално договаряне на клаузите на договора за кредит Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL36727/2008г. и договора за рефинансиране, въззивният съд не е изложил съображения за това дали при сключването на договора за кредит от 2008г. е спазено изискването за прозрачност на клаузите за валутния риск, не е обсъдил дали са ангажирани доказателства, че при подписване на този договор банката е предоставила на кредитополучателите информация какви са очакваните прогнози за промяна на курса на швейцарския франк спрямо лева и еврото за срока на действие на договора, както и за действията, които те биха могли да предприемат за да минимизират валутния риск. Не са изложени мотиви и относно последиците, които прилагането на посочените клаузи би имало в отношенията между страните по договора, дали клаузите отговарят на изискването за добросъвестност или водят до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и тези на кредитополучателите. Едва след преценка за евентуална неравноправност на оспорените клаузи на договора за кредит HL36727/2008г., съдът е следвало да обсъди и довода на касаторите – ищци, че неравноправността на тези клаузи води до недействителност на целия договор за кредит. При евентуален извод за недействителност на този договор въззивният съд е следвало да извърши преценка за валидност на договора HL56964/2012г. с оглед изложените от ищците доводи, че същият е основан на неравноправните и нищожни по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП клаузи в договора за кредит от 2008г. и има характер на спогодба върху непозволен договор. Въззивният съд не е изложил и мотиви относно извода си, че договорът за кредит от 2012г., с който са рефинансирани задълженията по договора от 2008г., не притежава характеристиките на договор за новация.

При разглеждането на делото въззивният съд не е изпълнил и задължението си да разясни на потребителите по изчерпателен начин какви биха били последиците за тях, ако двата договора за кредит бъдат обявени за недействителни.

Наред с това в решението е направен извод за изтекла погасителна давност за предявените в процеса вземания за връщане на недължимо платени суми по договорите за кредит. Този извод въззивният съд е направил без да изясни към кой момент приема за доказано, че кредитополучателите са знаели или са могли да узнаят за неравноправния характер на клаузите от договорите за кредит и споразуменията към първия договор, както и за правата, с които те като потребители разполагат, за да се защитят.

По този начин необсъдени са останали значителна част от твърденията на кредитополучателите, въведени като основание на предявените от тях установителни и кондикционни искове. Необсъждането на всички доводи и възражения на страните, както и ангажираните във връзка с тях доказателства, представлява нарушение на процесуалните правила по чл.236 ал.2 от ГПК и чл.266 ал.3 от ГПК, което в случая се явява съществено.

По тези съображения въззивното решение следва да се отмени и на основание чл.293 ал.3 от ГПК делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

При новото разглеждане на делото съдебният състав следва да обсъди клаузите на чл. 1 и чл. 2 от договор за кредит HL36727/2008г., във връзка с клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5, чл.4 т.1 и т.2, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.12, чл. 20, чл.21 и чл.22 от същия договор, да извърши преценка дали същите определят основния предмет на договора и ако попадат в хипотезата на чл. 145, ал.2 от ЗЗП, дали тези клаузи са били изразени на ясен и разбираем език и съответно дали са неравноправни съобразно практиката на СЕС. При евентуален извод за неравноправност на клаузите на договора за кредит от 2008г., съдът е следвало да прецени дали неравноправността на тези клаузи води до недействителност на целия договор. При преценка за недействителност на този договор въззивният съд дължи да се произнесе относно валидността на договор HL56964/2012г., с оглед изложените от ищците доводи, че същият е основан на неравноправните и нищожни по смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП клаузи в договора за кредит от 2008г. и има характер на спогодба върху непозволен договор.

Ако направи извод, че клаузите, определящи основния предмет на първия договор са неравноправни, а връзката между двата договора обуславя нищожност и на втория договор, въззивната инстанция трябва да изследва дали обявяването на процесните два договора за недействителни в тяхната цялост ще изложи ищците - кредитополучатели на особено неблагоприятни последици, да разясни на страните конкретно неблагоприятните последици, които биха могли да се породят от обявяването на недействителността на разглеждания договор HL56964/2012г., срокът за изпълнение на който не е изтекъл, да им даде възможност да изразят становище и да вземе всички необходими мерки, за да ги защити в качеството им на потребители от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на договорите за кредит.

Преценката за настъпване на неблагоприятните последици от евентуална недействителност на договор HL56964/2012г. е обусловена от дължимите суми, подлежащи на връщане от всяка от страните поради реституционния ефект на недействителността на договора. Ищците следва да бъдат уведомени изрично за конкретните размери на задълженията, които биха имали при недействителност на договора и на задълженията, които биха имали при запазването му.

Въззивният съд следва да се произнесе по разноските за водене на делото пред ВКС съгласно чл.294 ал.2 от ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 145 от 14.02.2024 г. по в.гр.д. № 1071/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 262749 от 19.08.2022 г., постановено по гр.д.№507/2021г. по описа на Софийски градски съд, като краен резултат са отхвърлени:

- предявеният от З. Д. Д. и К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.143 от ЗЗП във вр. с вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 49 949,76 лв., представляваща курсова разлика, получена от продажба на левове срещу швейцарски франкове, включена без правно основание в главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL 56964 от 20.04.2012г. за рефинансиране на задълженията по Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 36727/2008 г.;

- предявеният от З. Д. Д. против „Юробанк България“ АД, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата от 9 819,33 лв., начислена върху сумата от 49 949,76 лв. и платена на ответника без основание като възнаградителна лихва, за периода 10.06.2012г. до 10.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от К. В. Д. против „Юробанк България“ АД, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за сумата от 9 819,33 лв., начислена върху сумата от 49 949,76 лв. и платена на ответника без основание като възнаградителна лихва, за периода 10.06.2012г. до 10.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от З. Д. Д. и К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ищците не дължат на ответника сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на 5 208,34 CHF, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012г.), представляваща капитализирани суми по Договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот HL 36727/2008г., включена без правно основание към главницата по Договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит HL56964 от 20.04.2012г.;

- предявеният от З. Д. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за сумата от 1 665,72 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 10.06.2012г. – 10.01.2020г., начислена върху сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на сумата от 5 208,34 швейцарски франка, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012г.), ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.;

- предявеният от К. В. Д. против „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД за сумата от 1 665,72 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода 10.06.2012г. – 10.01.2020г., начислена върху сумата от 8 481,10 лв. (левовата равностойност на сумата от 5 208,34 швейцарски франка, изчислена по курс на ЕЦБ към 20.04.2012г.), ведно със законната лихва, считано от 14.01.2021г.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.