Придобиване по давност при нищожен отказ от наследство и неделимост на двор

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 574

гр. София, 07.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на девети октомври две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, като изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 3710/2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Касационното производство е образувано по касационна жалба от В. Г. Т. - ответник в производството, чрез пълномощник адв.А. Ч. от САК, срещу въззивно решение № 1839/12.07.2022 г. по в.гр.д. № 6818/2021 г. на СГС, ІV-А гражд.състав, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Правят се оплаквания за нарушение на ЗН относно извода, че ищецът е приел наследството на дядо си преди вписания отказ от това наследство, процесуални нарушения при разглеждане на горното възражение на ищеца в делбата, и такива нарушения поради необсъждане на всички събрани по делото писмени доказателства или необсъждането на доказателствата по делото в тяхната съвкупност, за неправилно възприемане на показанията на свидетелите, за неправилно приложение на чл.79 ЗС по възражението на касатора за придобиване по давност на делбените имоти- касационни оплаквания по чл.280, т.3 ГПК. Моли да се отмени обжалваното решение и искът за делба да се отхвърли. Претендират се разноски.

Насрещната страна по касационната жалба, ищецът Д. И. К. - ищец в производството, с писмен отговор чрез пълномощник адв.А. П. от САК, оспорва касационната жалба с възраженията, че въззивният съд се е произнесъл по всички оплаквания на въззивника - касатор, обсъдил е събраните доказателства и е достигнал до правилните и законосъобразни изводи за нищожност на направения от ищеца отказ от наследството на дядо му, и за наличие на съсобственост между страните по делото относно процесните имоти. Претендират се разноски в касационното производство.

В откритото съдебно заседание по чл.290, ал.1 ГПК касационната жалба и отговорът на насрещната страна по нея се поддържат, представят се от страните и допълнителни писмени становища по спора.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определението по чл.288 ГПК на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с практиката на ВКС ( решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д.№ 4297/2014 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д.№ 1060/2014 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 93/27.10.2016 г. по т.д.№ 1882/2015 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 157/11.02.2016 г. по т.д.№ 3638/2014 г. на ВКС, ТК, І г.о., решение № 102/25.11.2016 г. по гр.д.№ 1055/2016 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.) по въпроса : Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на своето решение всички доводи и възражения на страните и длъжен ли е въззивният съд самостоятелно да обсъди в мотивите на своето решение всички събрани по делото доказателства във връзка с доводите на въззивника?.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано пред РС-София по иск за делба, предявен от Д. И. К. срещу В. Г. Т., за делба на наследствено имущество от общия им наследодател Г. Т. Г. - дядо на ищеца и баща на ответника. Правата на страните в съсобствеността ищецът извлича от нищожността на направеният от него самия отказ от наследството на дядо му - която нищожност е поискал съдът да разгледа по направеното от него възражение в делбения процес (а не като самостоятелен иск), при което оставеното от дядо му наследство се поделя поравно между ищеца - по заместване на починалата негова майка и дъщеря на общия наследодател, и ответника - син на общия наследодател и вуйчо на ищеца.

С първоинстанционното решение № 20013079 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 45002/16 г., СРС, ГО, 172 с-в, е допуснато да се извърши делба между съсобствениците Д. И. К. и В. Г. Т., на посочените от ищеца като съсобствени делбени имоти и при квоти на страните, така : А.1 / САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, представлаващ самостоятелния обект –жилище на първи жилищен етаж в жилищна сграда - еднофамилна, целият етаж със застроена площ от 52 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, клозет и антре, заедно със съответстващите 60% части от общите части на сградата, при квоти 1/4 ид. част за Д. И. К. и 3/4 ид. части за В. Г. Т.; А.2/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [улица], при посочени съседи на имота, при квоти 1/2 ид. част за Д. И. К. и 1/2 ид. части за В. Г. Т.,

Б.1/ САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [улица], разположена в поземлен имот с идентификатор ***, ведно с прилежащите към нея зимнични помещения, разположени под цялата сграда, предназначение на самостоятелния обект жилищна сграда-еднофамилна, с площ 150 кв.м. по скица на сграда, а съгласно Протокол за доброволна делба по гр. дело № 16064/1977 г. на СРС, 39 състав на застроена площ от около 70 кв.м., брой етажи - един, състоящ се от стоя, хол, кухня, клозет и две антрета, при квоти 1/4 ид. част за Д. И. К. и 3/4 ид. части за В. Г. Т., и Б. 2/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], [улица], при посочени съседи на имота, при квоти 15/24 ид. част за Д. И. К. и 9/24 ид. части за В. Г. Т..

Първоинстанционният съд е приел, че делбените самостоятелни обекти- първият етаж от къща в [населено място] с 60% ид.ч. от о.ч. на сградата и 2/3 ид.ч. от дворното място, както и делбената къща /в лицевата част на двора/ в [населено място], [улица] с 2/3 ид.ч. от дворното място, са били съсобствени на ответника и баща му Г. Г., по силата на съдебна делба-спогодба от 1979 г. Ищецът отделно е индивидуален собственик на втория етаж от къщата в Б. с 40% ид.ч. от о.ч. на сградата и 1/ 3 ид.ч. от дворното място, както и на друга къща /в дъното на двора/ в [населено място], [улица] с 1/ 3 ид.ч. от дворното място, по наследство от майка си, чиято собственост са били те по силата на същата съдебна делба-спогодба от 1979 г. – за другата къща с ид.ч от дворното място имота в София, и по дарение от 1977 г. от баща й – за втория етаж от вилата в [населено място] с ид.ч. от сградата и от дв. място. Индивидуалните втори етаж от къщата в Б. и другата къща в София, [улица], не са предмет на иска за делба . Г. Г. е починал на 24.03.1994 г. и оставил законни наследници син В. Т. /ответника/ и дъщеря Й. К., заместена от сина си Д. К. /ищеца/ съгласно чл.10, ал.1 ЗН. След смъртта на Г. Г., ответникът през 2009г. е прехвърлил на ищеца 1/4 от своите 2/3 ид.ч. от дворното място в София, [улица]. Първоинстанционният съд е приел още, че ищецът не се е отказал валидно от наследството на дядо си с вписаният отказ вх.№ 3439/02.09.1994 г., при което след смъртта на Г. Г. ответникът има общо 1/2 ид.ч. от дворното място в София (а не 2/3 ), и така със сделката от 2009 г. ответникът е прехвърлил на ищеца 1/4 от 1/ 2 (а не от 2/ 3), и според този извод е определил дяловете на съсобствениците в дворното място в София, ул.М.. По отношение дяловете в съсобствеността на другите делбени имоти, същите са определени съобразно документите за собственост и правилата на ЗН за наследяване по закон, без да се зачита отказът от наследство на ищеца от наследството на дядо му.

Относно направеният от ищеца Д. К. и вписан на 02.09.1994 г. отказ от наследството на дядо му Г. Г., по заявеното от него възражение за нищожност на отказа, защото преди него той е приел наследството на дядо си, на който се явява наследник по право на заместване на починалата преди дядо му негова дъщеря-Й., майка на ищеца, първоинстанционният съд е счел същото за основателно. Изводът е мотивиран с приетото за установено по делото, че ищецът, още преди отказа от наследството, е получил много от движимите вещи на наследодателя. За неоснователно е счел и направеното от ответника В. Т. възражение за придобиване по давност на наследствената от Г. Г. част от делбените имоти, полагаща се на ищеца. За преценка на възражението на ответника за придобивна давност, и на възражението на ищеца за нищожност отказа от наследство поради предхождащото го приемане на наследството от ищеца, първоинстаницонният съд е обсъдил събраните по делото гласни доказателства, и при ингориране показанията на свид.Д. (свидетел на ответника) поради заинтересованост.

Решението е било обжалвано от ответника В. Т., с оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати процесуални нарушения на съда поради неизпълнение задължението му да обсъди всички събрани по делото доказателства - сочено необсъждане на конкретно посочени с въззивната жалба писмени доказателства, които, при съобразяването им и преценка с другите събрани доказателства, биха довели до обратни изводи на тези, направени от първоинстанционния съд, относно факти и изводи, относими към приемане на наследството от ищеца на дядо му и възражението на ответника за упражняване давностно владение. А за показания на свид Д. не трябвало да се пренебрегват.

В своето решение въззивният съд, въз основа на преценка на свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство, е споделил изводите на първоинстанционния съд, че е доказано със свидетелските показания - от които също са изключени тези на свид.Д. поради заинтересованост, че ищецът е приел наследството на дядо си посредством извършването на конклудентни действия към преходен за заявения отказ от наследство момент, приел е за неоснователно възражението на въззивника относно недопустимостта да се разглежда горното възражение на ищеца в делбеното производство по аргумент от ППВС № 7/1973 г., т.3, б.“д“, при което е приел наличие на съсобственост между страните - законни наследници на починалия Г. Г., спрямо делбените имоти при посочените в първоинстанционното решение квоти. Въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването на въззивника-ответник за необоснованост на извода на първата инстанция, че той не е придобил по давност процесните имоти. Въззивният съд в допълнение е посочил, че от свидетелските показания - от които са изключени тези на свид.Д. поради заинтересованост, се установявало, че до 2015г. ответникът не е манифестирал по какъвто и да е начин намерението си за своене на имота, отблъскващо възможността за осъществяване на владение от ищеца, поради което този извод на първоинстаницонния съд се явявал правилен. Преценил е в допълнение въззивният съд и част от сочените от въззивника като необсъдени от първата инстанция писмени доказателства- само тези, допуснатите с определение на СРС от 11.02.2019 г. и представени с молба от ищеца от 20.05.2019 г., от които е приел за установено, че плащанията за ток, вода и електричество за периода 2011г.- 2015г. за процесните имоти не е извършвано от ответника, противно на твърдението на свидетеля И. (забележка: вероятно се има предвид свид.И. Д. ). Други сочени от въззивника като необсъдени писмени доказателства-конкретно попосочени от въззивния съд данъчни оценки, декларация по чл.14 ЗМТД, удостоверение от 2017 г. за медали и отличия и временна разписка от 2017 г. от Военноморски музей В. и свидетелство за признателност за извършено дарение, въззивният съд е посочил, че няма да обсъжда по съображение, че не е посочено от въззивника кои елементи от фактическата обстановка по спора са възприети неправилно в резултат на необсъдените писмени доказателства и съответно-кои точно правни изводи на съда са неправилни. Трета група сочени от въззивника като необсъдени писмени доказателства (две декларации от 09.03.2009 г.) не са предмет въобще на мотивите на въззивното решение.

По основанието за допускане на касационно обжалване настоящият състав приема следното:

В практиката на ВКС, вкл. и с тази, посочена от касатора и обусловила допускане касационното обжалване, се приема, че правораздавателната дейност на въззивната инстанция е насочена към разрешаване на правния спор и въззивният съд, като инстанция по същество на спора, трябва да изложи свои мотиви, с които да посочи и обсъди доводите и възраженията на страните, при оплакване за необоснованост на обжалваното първоинстанционно решение и неправилно установени факти (чл.269, изр.второ ГПК) да обсъди доказателствата, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите на въззивника по въззивната жалба, излагането на такива мотиви е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Пропускът на съда за стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на въззивното решение.

При този отговор на въпроса, който се споделя и от настоящия касационен състав, въззивното решение се явява неправилно поради допуснато процесуално нарушение. Въззивният съд в случая формално е обсъдил оплакванията на въззивника, приел ги е за неоснователни, но не е обсъдил всички писмени доказателства, посочени от въззивника-ответник във връзка с оплакването му с въззивната жалба, че факти от правно значение за спора, са останали неизяснени, не е обсъдил в тяхната взаимна връзка всички доказателства по делото, поради което е достигнал до грешни заключения относно фактите, а оттам не е установил и кои са приложимите правни норми, с което е допуснал процесуално нарушение и направените изводи се явяват необосновани - отменително основание по чл.281, т.3 ГПК.

По касационната жалба :

Установено е по делото, че ищецът Д. И. К. и ответникът В. Г. Т. са единствените законни наследници на починалия на 24.03.1994 г. Г. Т. Г., ищецът- негов внук, наследник по заместване съгласно чл.10, ал.1 ЗН на майка си Й. К., починала преди баща си Г. Г., а ответникът- син на общия наследодател. Приживе Г. Г. е притежавал в съсобственост със сина си В. Т., съгласно протокол за съдебна спогодба от 30.01.1979 г. по гр.д.№ 16064/1977 г. на Софийски районен съд, и при равни права, първия етаж от вила в [населено място], застроен на 52 кв.м. заедно с 60% ид.ч. от о.ч. на сградата и 2/3 ид.ч. от дворното място, в което е построена вилната сграда , както и едноетажна къща в лицевата част на двора в [населено място], [улица] с площ около 70 кв.м., зимнични помещения под сградата и барака и 2/3 ид.ч. от дворното място, в което е построена къщата и 2/ 3 ид.ч. от подобренията и насажденията в двора. От приетата СТЕ се установява идентичност на дворните места в [населено място] и [населено място], както са описани в легиримиращите документи - нотариални актове и протокол за съдебна спогодба, с делбените имотите с идентификатори съответно за този в [населено място] с идент. № *** по КККР на [населено място], а този в [населено място] с идент. № *** по КККР на [населено място]. По отношение на вилната сграда в [населено място], СТЕ и допълнителната СТЕ установяват, че в сградата (нанесена като еднофамилна на 2 етажа в КККР) с идентификатор ****, състояща се от сутерен, два етажа и подпокривно пространство, има два самостоятелни жилищни обекта, съответно на първия и на втория етажи, отговарящи на нормативните изисквания за самостоятелен обект-жилище както към 1975 г. така и сега съгласно пар.5, т.30 от ДР на ЗУТ, като входното антре и стълбищната клетка на първия етаж са така разположени, че в тоалетната, в кухнята и в хола от жилището на първия етаж се влиза направо от това входно антре, от което антре започва и стълбището за сутерена и за втория етаж. По отношение на сградата в [населено място], СТЕ и допълнителната СТЕ установяват, че в КККР е нанесена една сграда с идентификатор **** с площ 150 кв.м., но в нейните очертания се включват две самостоятелни едноетажни жилищни сгради, долепени една до друга (на калкан), като само една от тях е предмет на делбата- тази откъм ул.М. (получена в общ дял на Г. Г. и В. Т. при делбата от 1977 г.) застроена на 70 кв.м., и всяка от тези две долепени сгради отговаря на нормативните изисквания за самостоятелен обект-жилище както към 1977 г. така и сега съгласно пар.5, т.30 от ДР на ЗУТ. По отношение на двете дворни места, вещото лице по СТЕ дава заключение, че от това в [населено място], на ул.М., предвид разположението и на сградите, не може да се обособят два поземлени имота отговарящи на чл.19, ал.1, т.1 ЗУТ, и е неподеляемо така, също и за това в [населено място] - че има статут на обща част и също е неподеляемо.

Неоснователно е оплакването на касатора, че въззивният съд недопустимо е разгледал в делбата възражението на ищеца за нищожност на отказа от наследството на дядо му. В актуалната практика на ВКС се приема, че съдебното производство за делба е уредено от закона като особено исково производство, в което могат да бъдат повдигани и разрешавани от делбения съд спорове между съделителите относно правоотношения, обуславящи възникването и съществуването на съсобственост, участниците в нея и техните права - за собственост, произход, осиновяване, за приемане и отказ от наследство, за действителност на завещания, както и за възстановяване на запазена част. С т.3, б.“д“ на ППВС № 7/1973 г., и в практиката на ВКС /напр. решение № 108 от 14.05.2016 г. по гр. д. № 5913/2015 г., ГК, І г.о. на ВКС/ изрично е изяснено, че отказалият се от наследство, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство, а също и всеки друг иск - вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да иска самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността на отказа. В делбеното производство, като особено исково такова, съдът е длъжен да установи действителните права на съсобственост и при тях да допусне делбата, като съобрази и направен отказ от някой от наследниците, включително и твърденията, респективно възраженията и доказателствата за недействителността му. Установява се от показанията на свидетелите А. и Н., че след смъртта на Г. Г. и по време преди направения отказ от наследството му (отказът е вписан на 02.09.1994 г. ), а именно през лятото на 1994 г., в периода м.април-м.юли, ищецът К. е получил и взел със себе си множество лични вещи на дядо си - картини, гоблени, снимки, инструменти, ръчен часовник, в присъствието и по споразумение с вуйчо си В. е получил и взел и други вещи на дядо си- няколко медала, тип отличия, две монети, също и казан за варене на ракия. Показанията на тези свидетели съответстват на събраните писмени доказателства, сочещи, че починалият Г. Г. е бил участник във Втората световна война и носител на медали и отличия (копие от у-ние от 04.12.1984 г. на Центр.военен архив-В.Т., от у-ние от председателя на Съюза на ветераните от войната на България, Софийска област от 27.0.9.2017г.), временна разписка № 37/18.09.2017 г. от Военно-морски музей В., за предадени от ищеца К. 2 бр. юбилейни медала за годишнини от победата над фашистка Германия, от които писмени и гласни доказателства, преценени в съвкупност, следва извод, че в държане на ищеца К. са били тези 2 бр. медали, за които логическият извод е, че те са били на неговия дядо, доколкото няма събрани по делото други доказателства, които да го оборват. За ищеца К. няма данни, нито доказателства, да е живял в едно домакинство с дядо си. Напротив, свидетелката Д. твърди, че дядото Г. приживе е живял само със сина си В. и със свидетелката в едно домакинство, при което получаването от ищеца на описаните вещи на дядо му след смъртта на последния, не може да се счита като продължаващо ползване на вещи от общото домакинство и така да се изключи приемане на наследството с конклудентни действия ( в този смисъл е и практиката на ВКС, напр. решение № 395 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 309/2010 г., Г К. ІІ г. о. на ВКС, споделяна и от настоящия състав). Оплакването на касатора в тази насока е неоснователно, защото дори само получаването от ищеца на казана и медалите на дядо му е достатъчно за установяване приемане наследството преди направения отказ, дори и да се приеме, че за останалите движими вещи, посочени от свидетелите, не се установява убедително да са били на дядо му Г. Г.. Въззивният съд е отказал да обсъди събраните горепосочени писмени доказателства поради необосноваване от въззивника за кои факти се отнасят, в противоречие със съдържанието на въззивната жалба на ответника, в която същият е обосновал относимостта на тези доказателства към спорните фактите относно приемането на наследството от ищеца, с което е допуснал съдът процесуално нарушение. Преценката на тези необсъдени доказателства, обаче, не се отразява на направения краен решаващ извод от въззивния съд, че ищецът е приел наследството на дядо си с конклудентни действия преди да направи отказът от наследството му.

Основателно е оплакването на касатора за необоснованост извода на въззивния съд, че ответникът не е доказал наличие на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС по възражението му за давностно владение, поради неправилна оценка показанията на свидетелите и поради неприлагане презумпцията по чл.69 ЗС в отношенията между страните по смисъла на ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд в случая се е позовал на показанията на свидетелите обобщено, за да формира извода си, че до 2015 г. не е установено ответникът да е манифестирал своене на имота, отблъскващо възможността за осъществяване владение от ищеца, и че свидетелите на ответника не установявали период, през който той да е обективирал спрямо ищеца трайно намерение да владее имотите за себе си, без да обсъди свидетелските показания ведно с другите събрани по делото доказателства. Възражението на ответника В. Т. за липса на съсобственост е основано на две правни основания за придобиване наследствената част на ищеца, при условие на евентуалност: деривативно придобиване (чрез правоприемство дела на друг сънаследник Д. К. поради отказ от наследство на общия наследодател от последния), и евентуално оригинерно придобиване (поради давностно владение дела на друг сънаследник), доколкото за своята наследствена 1/ 2 ид.ч. от дела на баща си Г. Г. ответникът не може да се позовава на друг придобивен способ, освен наследяване от баща си директно, а и това негово лично наследствено право не е предмет на спор по делото. Направеният отказ от наследството, след като то е прието изрично или с конклудентни действия, е нищожен /Р № 137-84-ОСГК, /поради липса на предмет / чл.26, ал.2, предл.1 ЗЗД/ и го лишава от вещнотранслативното му действие, поради което ответникът не е могъл на получи по наследство и отказ от наследство частта на своя племенник от дела на общия им наследодател Г. Г., т.е наследствената на ищеца по 1/2 ид.ч. от притежаваните от дядо му ид.ч от делбените имоти. Нищожността на отказа от наследство обаче не изключва възможността ответникът В. Т. да придобие по давност наследствената на ищеца ид.ч. от наследството на Г. Г., ако от вписването на отказа в специалната книга на съда владее имота като свой (така решение № 1196 от 22.07.2004 г. по гр. д. № 580/2003 г., ІV г.о. на ВКС), т.е. ако се установят обективния и субективния елемент на владението. Съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС предполага се, че този, който упражнява фактическа власт върху вещта, я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. Според приетото в ТР 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Когато основанието за възникването на съсобствеността е наследяване, с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. 3атова всеки сънаследник е владелец на своите идеални части и държи идеалните части за сънаследниците си. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, а при спор за собственост със сънаследниците си, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Преценката на събраните по делото свидетелски показания, писмени доказателства и СТЕ сочи, че е установен субективният елемент за владеене на наследствената на ищеца ид.ч. от делбените имоти. Ищецът е направил отказ от наследството на дядо си в предвидената от закона форма, вписан е в специалната книга на съда, и това негово волеизявление за отказ от наследство, макар и да няма транслативен характер поради установената му в настоящия процес нищожност, обективира знанието и съгласието на ищеца вуйчо му (ответникът) да владее делбените имоти изцяло са себе си, в частност и полагащата се на ищеца наследствена 1/ 2 ид.ч. от наследството на Г. Г., доколкото останалите ид.ч. от делбеното имущество ответникът притежава на лично основание-съдебна спогодба от 1977 г. и пряко наследяване от Г. Г., което ищецът и не оспорва. Няма нито твърдения, нито доказателства по делото този отказ да е бил привиден към момента на извършването му или да е бил направен при липса на съгласие за извършването му и това да се е знаело от ищеца и вуйчо му, напротив, с исковата молба ищецът твърди, че едва впоследствие- без да е конкретизирано кога точно, разбрали с ответника, че този отказ е недействителен поради фактическо приемане от него наследството на дядо му преди отказа, което изявление на ищеца го обвързва относно собственото му знание към момента на отказа, че от него нататък не може да се счита съсобственик с вуйчо си на делбените имоти. Респективно и у ответника В. Т. от момента на отказа от наследство, направено от ищеца- 02.09.1994 г., е налице съзнанието, че осъществяваната от него-ответника, фактическа власт върху наследствените на ищеца ид.ч. от делбените имоти, е на правно основание, годно да го направи поначало собственик, поради което за ответника не е било необходимо да демонстрира спрямо ищеца собственическото си отношение към тези ид.ч. на ищеца, упражняваната от ответника фактическа власт върху делбените имоти е на основание, което изключва владението на другия съсобственик. В този случай намира приложение презумпцията на чл. 69 ЗС и за придобиване на правото на собственост по давност е достатъчно доказването на фактическа власт в срока по чл. 79 ЗС. Тъй като владението на ответника върху ид.ч. на ищеца е на нищожно правно основание-нищожен отказ от наследство, не е налице изключението на чл. 70, ал. 1, пр.2 от ЗС, то същият е недобросъвестен владелец на наследствените ид.ч. на ищеца (така т. 10 на ППВС № 6/1974 г.), и за придобиването им по давност е необходим период от 10 години.

При преценка на свидетелските показания, наред със събраните писмени доказателства, се налага извод, че върху делбените жилищен и вилен имот и съответните към тях ид.ч. от сградите и дворното място, е осъществявана самостоятелна фактическа власт от ответника от смъртта на баща му Г. Г. на 24.03.1994 г., като и преди това ответникът е осъществявал тази фактическа власт заедно с баща си като съсобственици по силата на съдебната спогодба от 1977 г. (за последното сочат свидетелите Д. и П.). Тази фактическа власт е била явна за ищеца и няма данни да е смущавана или владението на ответника да е прекъсвано до подаване на исковата молба за делба.

Никой от свидетелите, вкл. и тези на ищеца, не сочи ищецът да е осъществявал фактическа власт върху делбената къща в София- тази откъм улицата преди или след смъртта на дядо си. Обратно, от показанията на свидетелите П. и Д. се установява, че ответникът В. Т. и след смъртта на баща си е продължил да обитава делбената къща в [населено място], правил е и ремонт на същата, използвал я е и за търговска дейност. Показанията им не се опровергават от други свидетелски показания. От необсъдените от въззивния съд две декларации с нотариална заверка на подписа от 09.03.2009 г., се установява, че ищецът и ответникът поотделно са декларирали, че считат всеки един от тях за собственик на своята къща – в който смисъл се тълкуват изразите другия да отдаде под наем собствената си сграда, като тази за В. Т. е посочена да е с площ 70 кв.м.-съответна на делбената, както и че се считат съсобственици на дворното място, от което са определили каква част всеки ще отдава под наем заедно със своята къща. Тези две декларации следователно потвърждават, че и към 2009 г. ищецът не е считал да има собственически права в делбената къща в София, признавайки вуйчо си за неин собственик, като е безспорно между страните, че ищецът притежава в индивидуална собственост другата къща в дворното място, която не е предмет на иска за делба.

От показанията на ангажираните от ищеца свидетели А. и Н. се установява, че приживе на дядо му, лятото на 1994 г., и до към 1999 г. ищецът е живеел в жилище на родителите си в [населено място] /кв.Б./, като най-ранният момент, за който дават показания ищецът да е пребивавал понякога в къщата в Б., е лятото на 1994 г., и то по повод гледане на мачове от световното по футбол, като тогава е присъствал и вуйчо му-ответника по иска, а вторият етаж от същата вила е бил необитаем поне до 1999 г. Това сочи, че ответникът Т. и след смъртта на баща си, е продължил да ползва първия етаж от вилата в Б., в която насока са и показанията на свидетелите на ответника - П. и Д., поради което показанията на последните в тази насока, при отчитане и близките отношения на Д. с ответника, не могат да бъдат пренебрегнати, защото не се опровергават от тези на ищеца. От показанията на свидетеля на ищеца-Р., се установява, че през 2011 г. ответникът В. е заживял на първия етаж на вилата в [населено място], правил и ремонт там, с него идвали и една или две жени от време на време, от 2015 г. нанатък пребиваването на В. в имота се разредило, като свидетелката няма впечатления за имота преди 2003 г., защото от 2003 г. има имот в съседство, от показанията също на свидетел на ищеца-Н. се установява, че свидетелят е виждал вуйчото на ищеца-В. да идва в имота в [населено място] 2-3 пъти в периода 2002-2007 г., като избягва да уточнява какво е правил вуйчото в имота. От друга страна свидетелите на ответника- Н. П. и И. Д., установяват, че и след смъртта на Г. Г., ответникът е живял както на първия етаж на вилата в [населено място], така и в къщата към улицата в [населено място], сезонно според свид.Д., като впечатленията на свид.П. са до към 2015 г. , а според свид.Д. и понастоящем Т. живее заедно с нея на първия етаж на вилата в [населено място]. Така събраните свидетелски показания не си противоречат относно факта, че ответникът Т. в периода 2002-2007 г. е пребивавал в имота в [населено място], по-трайно от 2011 г. нататък, поради което следва да се кретитират за тези факти и показанията на свидетелите П. и Д.. Въззивният съд не е преценил в цялост тези показания на свидетелите за така осъществяваната от ответника Т. фактическа власт върху вилния имот в [населено място] към 1994 г. и упражняването на тази власт и след това и към 2015 г., в противоречие със задълженията си като инстанция по същество на спора по тези спорни факти относно възражението за давностно владение на ответника, нито е преценил правното значение на тези факти с оглед приложението към тях на нормите на чл.79, ал.1 ЗС и чл. 83 ЗС, в противоречие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС по приложението на тези две правни норми, израз на която практика са напр. Решение № 6/22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на Второ ГО на ВКС. В тези решения на ВКС е залегнало разбирането, че владението по смисъла на чл.79 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и други, а фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещения, стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица, че след като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент, за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелеца да държи вещта като своя. Достатъчно е владелецът във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт. Без правно значение е дали същият се е възползвал от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл.83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период. Самите действия чрез които се изразява волята за владение на вещта зависят от нейното предназначение, начин на ползване и състояние. Преценката дали е осъществен обективния елемент на владението се извършва конкретно при отчитане установен начален момент на фактическата власт, предприети спрямо имота действия на владелеца, дори и през значителен интервал от време, липсата на фактически действия от трети лица и при приложение на презумпцията на чл.83 ЗС.

Съотнесени към тези разяснения, установените по делото факти налагат извод, че ответникът Т. е установил владение-обективно и субективно, спрямо притежаваните от ищеца наследствени ид.части от делбените жилищен и вилен имот, към есента на 1994 г. По делото не са установени действия от страна на ищеца, с които той да е довел до знанието на ответника преди подаване на исковата молба за делба, че е променил своето субективно отношение към тези две делбени жилища в [населено място] или в [населено място]. Свидетелите на ищеца сочат, че той е правил ремонт на собствения си втори етаж от вилата в Б. /получения по наследство от майка му/ след 1999 г. и е живял там със съпругата си около 10-15 години, като в този период е съхранявал в банята на първия етаж свои и на свидетелите вещи, както и е ползвал посуда от кухнята на първия етаж. Тези фактически действия обаче, не могат да се считат като такива, с които ищецът да е демонстрирал собственическо отношение към първия етаж от вилата в Б., защото първо не е прекратил, нито отнел, достъпа на ответника до тях, и второ, не се установява да е уведомил ответника, че е променил отношението си към първия етаж от вилата и се счита за негов съсобственик, нито се установява по делото кога е заявил на чичо си, че счита отказът от наследство нищожен, в частност не се установява да го е направил до изтичане на 10 години от отказа от наследство, вписан на 02.09.1994 г. Установява се от показанията на свидетелите Р. и Н., че ищецът е живял на втория етаж на вилната сграда в [населено място] 10-15 години след 1999 г. до към 2015 г. (съвпадат за това с показанията на свид.Д.), също от техните показания и от допълнителната СТЕ се установява, че тази вилна сграда има един вход само, входното антре на сградата се намира на първия етаж и от него е стълбището за втория етаж, че жилището на първия етаж е отворено към антрето, от това антре се влиза направо в банята и кухнята на този етаж (а и в хола според скицата към допълнителната СТЕ), при което тези ползвани понякога от ищеца помещения от жилището на първия етаж /баня и кухня/ са били лесно достъпни, няма данни да са били заключвани, и предвид добрите им отношения с ответника поне до към 2009 г.(за което има твърдения на ответника в подадени от него срещу ищеца искови молби по чл.32, ал.2 ЗС през 2013 г. и 2014 г. за разпределение ползването на съсобствените дворни места и на общите сутерен и таван на вилата в [населено място], също необсъдени от въззивния съд), следва извод, че ищецът е извършвал в част от помещенията на първия етаж на вилата в [населено място] търпими действия - такива с мълчаливото съгласие на ответника и поради личните им роднински отношения, които до към 2009 г. са били добри. Тези действия са търпими, а не са държание или владение на част от първия етаж, защото към момента на извършването им ищецът не е имал никакво право да ползва тези помещения от жилището на първия етаж до момента, в който не е уведомил вуйчо си, че се счита за съсобственик на този първи етаж поради нищожност на отказа му от наследството на Г. Г., а това не е установено да е станало преди подаване исковата молба за делба.

Горните изводи не се променят от преценката на други събрани писмени доказателства-данъчни декларации по ЗМДТ и такива за заплащани консумативни разходи от страна на ищеца/негов роднина, защото те не могат да установят съсобственическо отношение към делбените жилища от ищеца или от ответника за релевантния период по чл.79, ал.1 ЗС. Подаването на данъчни декларации по ЗМДТ и заплащането на консумативни разходи не са действия, обективиращи промяна в намерението за своене на имота по смисъла на чл. 79 от ЗС, съгласно трайно установената практика на ВКС/решение № 37 от 26.03.2018 год. на ВКС по гр. д. № 1969/2017 год., II г. о., решение № 195 от 28.06.2011 год. на ВКС по гр. д. № 86/2011 год., II г. о. решение № 211 от 15.01.2018 год. по гр. д. № 481/2017 год., І г. о. /.

След като е установено, че към датата на отказа от наследство от ищеца 02.09.1994 г. ответникът е осъществявал фактическа власт върху делбените жилища, тази фактическа власт от тогава е с признак на владение и за наследствената част на ищеца според изложените по-горе съображения, продължила е за период повече от 10 години от тогава, владението на ответника не е било смущавано от ищеца с действия, годни да прекъснат владението нито в този 10 годишен период, нито след това до подаване на исковата молба за делба, то ответникът е придобил по давност полагащата се на ищеца наследствена ид.ч. част от делбените жилища, вкл. и от принадлежащите към жилищата ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място.

По силата на направеното през 1975 г. дарение на втория етаж от вилата в [населено място] с ид.ч. от дворното място на майката на ищеца, и последващата съдебна спогодба от 1977 г., делбените дворни места в [населено място] и [населено място], са придобили статут на обща част съгласно чл. 38, ал.1 от ЗС. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС при сгради в режим на етажна собственост общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, стълбите, площадките, покривите и др., които по естеството си или по предназначение служат за общо ползване, а съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не може да се делят. В случаите, когато има сграда в етажна собственост, и има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част и като такава следва режима на сградата и не може отделно да се прехвърля или да се дели, както и да се изнася на публична продан. Горното следва и от разрешенията, дадени в т. 3 на ППВС № 4/64 г. и т. 1 от ППВС № 2/82 г. по някои въпроси на съдебната делба, и в тази насока е и трайната практика на ВКС (решение № 69/29.10.2018 г. по гр.д. № 2935/2017 г. на ВКС, II г.о. , решение № 481/25.05.2011 г. по гр.д.№ 979/2009г. на ВКС, І г.о. ). 3аконът има предвид именно забраната за делба на общите части между собствениците на отделните обекти в етажната собственост, какъвто е настоящият случай за дворното място в [населено място], защото вторият етаж с 1/ 3 ид.ч. от дворното място, е индивидуална собственост на ищеца, като ищецът и ответникът са съсобственици на дворното място. Текстът на чл. 38, ал. 1 ЗС има предвид вертикална етажна собственост-т.е. сграда с няколко самостоятелни обекта, които имат различни собственици. В съдебната практика правилата на чл.38, ал. 1 и ал. 3 ЗС се прилагат и за т.нар. "хоризонтална етажна собственост", при която в съсобствено дворно място има две или повече сгради с различни собственици. Приема се, че в тези случаи дворното място също представлява обща част и не подлежи на делба, какъвто е настоящият случай за дворното място в [населено място] . В този смисъл са ППВС № 4/1964 г. ; ППВС № 2/1982 г. ; решение № 393 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 921/2008 г. на ВКС, І ГО; решение № 192 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 409/2012 г. на ВКС, ІІ ГО и др. Изключение от този принцип е случаят, при който самото дворно място е делимо според строителните правила и норми, като за всяка от сградите може да се обособи самостоятелен урегулиран поземлен имот - решение № 504 от 24.09.1996 г. по гр. д. № 376/1996 г. на ВС, І го, решение № 227 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 316/2010 г., ГК, І г. о. на ВКС и др., но това изключение е неприложимо в настоящия спор, защото според приетата СТЕ, от делбеното дворно място в [населено място] не могат да се образуват два нови поземлени имота, отговарящи на чл.19, ал.1 ЗУТ така, че във всеки един от тях да попадне всяка от двете сгради, собственост на различни лица, които имат ид.ч. и в дворното място. Въззивният съд не е съобразил, че така установените по делото факти относно наличието на етажна собственост- вертикална и хоризонтална, са пречка за делба на процесните дворните места съгласно чл.38, ал.3, вр. ал.1 ЗС, и изводът му за делба на дворните места и несамостоятелните подобрения и насаждения и барака в тях, е направен при неправилно приложение на материалния закон.

Изложеното сочи, че въззивното решение е постановено при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон -отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. Тъй като не се налага събиране на нови доказателства и делото е изяснено от фактическа страна, то въззивното решение, с което в резултат на потвържаване на първоинстанционо решение, е допусната делба на посочените в исковата молба имоти, като неправилно следва да се отмени и искът за делбата им се отхвърли изцяло, като в полза на ответника бъдат присъдени своевременно поисканите в срока по чл.80, изр.първо ГПК разноски, така: за въззивната инстанция само поисканите разноски за адвокатско възнаграждение, което е направено за 800 лв., и за касационната инстанция – 30 лв. за държавна такса и 600 лв. за адвокатско възнаграждение, представени с касационната жалба и поискани с нея разноски. За първата инстанция няма искане за разноски от страна на ответника.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, съставът на второ отделение на Гражданската колегия на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно решение № 1839/12.07.2022 г. по в.гр.д. № 6818/2021 г. на СГС, ІV-А гражд.състав и потвърденото с него първоинстанционно решение № 20013079 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 45002/16 г., СРС, ГО, 172 с-в, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д. И. К. срещу В. Г. Т. иск за делба на следните недвижими имоти : А/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица], одобрена със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АККГ, с площ 987 кв.м., заедно с подобрения и насаждения, и на ПЪРВИЯ ЕТАЖ от построената в този поземлен имот сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], целия етаж със застроена площ 52 кв.м., състоящ се от стая, хол, кухня, клозет и антре, заедно със съответстващите му 60% части от общите части на сградата, и Б/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-39/20.07.2011 г. на изп. директор на АККГ, с площ 484 кв.м., и на ЖИЛИЩНА СГРАДА в лицевата част на този поземлен имот, с площ около 70 кв.м. и състояща се от стоя, хол, кухня, клозет и две антрета, намираща се в сграда с идентификатор **** която е с площ 150 кв.м. съгласно скица на сграда № 15-382566/04.08.2016 г. по КККР, ведно с прилежащите към нея зимнични помещения, разположени под цялата сграда, и барака в двора.

ОСЪЖДА Д. И. К. да заплати на В. Г. Т. разноски за касационната инстанция 630лв. и за въззивната инстанция 800лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: