Ред за разглеждане на искове за обезщетение при спор за съсобственост на имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 642
гр. София, 31.10.2024

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Четвърто отделение , в открито съдебно заседание проведено на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Теодора Ставрева, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 5010 по описа за 2023г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Сандански, подадена чрез процесуален представител адв. И. П. против решение № 227/24.04.2023г., постановено по в.гр.д. № 778/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: възниква ли вземане за неоснователно обогатяване в полза на собственика от ползване без основание на собствената му идеална част от недвижим имот след датата на извършения въвод във владение, с който съдебното решение по чл. 108 от ЗС е изпълнено?

Отговорът на въпроса изисква да се изясни въводът във владение като институт на изпълнителното производство на цял недвижим имот, на реална част от такъв имот, както и на идеални части от правото на собственост върху недвижим имот.

Институтът въвод във владение е уреден в чл. 522-525 от ГПК. Основният текст на чл. 522 гласи, че лицето, на което е присъден имот, се въвежда във владение от съдебния изпълнител. Ако претенцията за ревандикация бъде уважена, осъдителната й част се привежда в изпълнение чрез принудителното отнемане на вещта от владението на ответника и предаването й на ищеца. Задължението за предаване владението на ревандикиран имот се изпълняна принудително именно чрез въвод във владение от съдебен изпълнител с едностранен властнически акт на същия.

Въвод във владение може да се извърши в цял недвижим имот, в реална част от него или в идеални части от имот, в обхвата на изпълняемото право, удостоверено с изпълнителния лист, така както е индивидуализирано – по предмет и страни по правоотношението.

В първия случай, когато длъжникът е заварен в имота към датата и часа на насрочения въвод от СИ, въвод във владение може да бъде осъществен чрез доброволно изпълнение, респ. напускане на имота. При отказ на длъжника да изпълни доброволно или напусне, СИ изпълнява въвода като отстранява същия и го извежда извън имота принудително. По същия начин СИ извършва въвод във владение, когато длъжникът не е заварен в имота. Длъжникът се отстранява, а взискателят приема владението, от който момент се конституира като владелец на недвижимия имот.

Осъществяването на въвода във владение лишава длъжника от владение на недвижимия имот и установява владение в полза на взискателя. За да констатира, че това е извършено и владение на взискателя е установено, СИ съставя протокол за въвод във владение, който се изготвя на самото място, за да обезпечи точност на констатациите на СИ. С извършването на въвода и съставянето на протокол, взискателят се установява като владелец на недвижимия имот с всички произтичащи от това качество правни последици.

Въвод във владение в реална част от имот се извършва чрез въвеждане на взискателя в част от имот, която е индивидуализирана с конкретна площ и граници. СИ отстранява длъжника точно от така индивидуализираната част от имота, която с помощта на назначено вещо лице може да бъде отграничена, трасирана или скицирана, за да се разграничи от останалата част/части от имота. СИ не може да отстрани длъжника от частта от имота, извън реалната част, предмет на въвода.

При извършване на въвод в идеална част, взискателят се въвежда във владение на присъдената му идеална част от целия имот, а длъжникът остава във владение на останалата идеална част от целия имот. Въводът в идеална част от недвижим имот се осъществява с констатация за владението върху съответната идеална част /Решение № 794 от 22.12.2010г. по гр.д. № 674/2010г. на ВКС, III ГО/. Тази идеална част не е възможно и не може да бъде отграничена, трасирана или скицирана, за да може да се разграничи от останалите идеални части от имота. При въвод във владение на идеална част от недвижим имот, СИ няма право и не може да отстрани длъжника от имота. Както длъжникът, така и взискателят не могат да ограничават достъпа на единия спрямо другия до отделна част/помещение в имота. Въводът във владение на идеална част се свежда до практическа смяна на ключовете на входните врати на имота, ако имотът е ограден и заключен, като новите ключове се предават от СИ както на взискателя, така и на длъжника. При въвод във владение на идеална част от имот, СИ няма право и не може реално да разделя владението и/или ползването на имота. Това може да стане или по взаимно съгласие на страните или по съдебен ред /с иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС/.

Осъществяването на въвода във владение на идеална част от имот не лишава длъжника от владение на недвижимия имот и установява владението на взискателя в обема на правата му. За да констатира, че това е извършено и владение на взискателя е установено, СИ съставя протокол, който доказва с обвързваща съда материална доказателствена сила, че взискателят е въведен като владелец на идеална част от недвижимия имот с всички произтичащи от това качество правни последици. Единствено условие за пораждането на правните последици на въвода във владение във всички случаи е неговото законосъобразно извършване. От този момент взискателят – въведен във владение собственик няма вземане за неоснователно обогатяване от ползване без основание на собствената му идеална част от длъжника – срещу, който е извършен въвод във владение на идеални части в изпълнение на влязлото в сила решение по ревандикационния иск.

Ето защо, съдебният състав на ВКС дава следния отговор на допуснатия до касационно обжалване въпрос: собственик на недвижим имот, който успешно е провел иск по чл. 108 от ЗС за собствената си идеална част от недвижим имот няма вземане за неоснователно обогатяване от ползването на имота без основание от ответника след датата на въвода във владение, извършен законосъобразно от съдебния изпълнител в изпълнение на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, независимо от това дали е останал във владение и упражнява право на ползване на идеалната си част от имота или не.

По касационните основания:

Касаторът излага оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи. Отправя искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. И. П., чрез процесуален представител адв. М. А. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното решение след ревизия на първоинстанционно решение № 900085 от 18.03.2022г. по гр.д. № 299/2020г. по описа на Районен съд – Сандански и на основание чл. 59 от ЗЗД община Сандански, представлявана от кмета А. С. С. е осъдена да заплати на В. И. П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15679 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/9 ид.ч. от реална част от недвижим имот с площ на частта от 550 кв.м., разположена на десния бряг на р. Санданска Бистрица, заключена между подпорната стена на реката и улицата, която площ по кадастрална карта е включена в границите на ПИ с ид. *.*.* и която реална част е тонирана в жълто на комбинираната скица към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение по гр.д. № 1068/2015г. по описа на РС – Сандански, за периода от 16.04.2015г. до 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 16.04.2020г. до окончателното плащане на задължението.

За да се произнесе в този смисъл въззивният съд приел, че при доказано право на собственост на ищеца, недоказана съсобственост възникнала между страните и ползване на ответника в периода от 16.04.2014г. до 13.12.2019г., искът за обезщетение за ползването без основание е доказан по основание и следва да се уважи до размера от 14635 лева. За разликата до пълния предявен размер от 15679 лева и за периода след въвода във владение на ищеца на 13.12.2019г. до 16.04.2020г. изложил съображения, че при въвод в идеална част от имот, съдебният изпълнител не може да разпределя реално ползването му, доколкото въвода е формален и се извършва чрез констатация на ЧСИ за владение. Поради това приел за необосновани изводите на първоинстанционния съд, че след осъществения въвод ищецът е могъл безпрепятствено да ползва реално част от имота, съответстваща на неговата 1/9 ид.ч. Съобразил, че ползването на идеална част от чужд недвижим имот без правно основание и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Приел за доказано обстоятелството, че Община Сандански през целия процесен период е ползвала целия имот, включително и притежаваната от ищеца идеална част, като паралелно с това П. не е получавал приходи за собствеността си, нито е имал реална възможност да ползва притежаваната от него идеална част. След като е налице обогатяване и наличие на връзка между обогатяването и обедняването произтичащи от общи факти то извел, че предявеният иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД следва да бъде уважен като основателен и за сумата над уважения размер до претендираната сума от 15 679 лева, представляваща обезщетение и за периода след въвеждане на ищеца във владение на имота от 13.12.2019г. до 16.04.2020г. Като краен извод приел осъдителния иск за основателен за целия предявен период и размер, в който смисъл постановил и крайния си акт.

Това разрешение противоречи на дадения в настоящото решение отговор на допуснатия до касационно обжалване релевантен материалноправен въпрос.

Независимо от това, при извършената служебна проверка съставът на Върховния касационния съд установи, че въззивното решение е валидно, но е недопустимо. Решението е недопустимо не поради формирана с решението по ревандикационния иск СПН по въпроса за наличието на противопоставими права на собственост на община Сандански спрямо непредявилите иск съсобственици на ищеца, нито поради постановяването му от съдебен състав, по отношение на двама от членовете на който са били налице основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 и по т. 6 от ГПК, в който смисъл са поддържаните от касатора оплаквания в жалбата. Тези оплаквания са неоснователни и съображенията за това са следните:

Обективните предели на СПН на решението по гр.д. № 1068/2015г. на Районен съд – Сандански, с което е уважен ревандикационен иск обхващат съществуването на правото на собственост на ищеца към момента на приключване на съдебното дирене на твърдяното основание, а в обективните предели на СПН на решението, с което е отхвърлен частично ревандикационен иск влиза несъществуването на правото на собственост на ищеца на претендираното основание над установения обем, но не и съществуването на правото на собственост на ответника по въведено в процеса негово възражение за придобиване на оригинерно основание. Субективните предели на СПН на това решение и в двете му части обхващат единствено страните по него и не се разпростират спрямо непредявилите иска съсобственици на ищеца. Неоснователни съответно са доводите на касатора за формирана СПН на решението, с което частично е отхвърлен ревандикационен иск в осъдителната му част относно съществуването на правото на собственост на ответника /община Сандански/ на основание придобивна давност в отношенията му с ищеца, както и с нестрани /съсобствениците неищци/ по това дело. Правилен е изводът на въззивния съд, че със СПН се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а именно признатото на ищеца право на собственост върху 1/9 ид.ч. от описания недвижим имот, както и правото му да получи от Община Сандански владението на собствената му 1/9 ид.ч. от спорната реална част от имот с по-голяма площ. Претенцията на ищеца за предаване владението и на притежаваните от останалите съсобственици 8/9 ид.ч. от същата реална част, по която е уважено правопрекратяващо възражение на ответника за придобиване на основание придобивна давност, е част от спора, но не и от предмета на делото и по това възражение не е формирана СПН /по аргумент от чл. 298, ал. 4 от ГПК/. Следователно съсобственост произтичаща от формирана СПН на влязлото в сила решение по ревандикационния иск между страните не е възникнала.

Последователно е разбирането в практиката на ВКС, че решението по ревандикационен иск формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос не може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни. Независимо от диспозитива на съдебното решение, СПН на това решение се формира относно предмета на делото, който в случая с иска по чл. 108 е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание /в този смисъл са и мотивите към т. 2А от ТР № 4/14.03.2016г. по т.д. № 4/2014г./. Приема се още, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен положителен установителен иск за собственост, респ. ревандикационен иск, независимо на какво основание е бил предявен, не установява, че ответникът е собственик на имота, предмет на спора; СПН се формира само по конкретния иск, индивидуализиран със страни, предмет и искане. Затова с отхвърляне на ревандикационен иск се установява със СПН, че ищецът не е собственик на предявеното основание, но от това не следва, че собственик на същото спорно право е ответникът. В този смисъл са мотивите към т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК; решение № 109 от 25.05.2015г. по гр.д. № 7420/2014г. на ВКС, I ГО; решение № 314/15.01.2018г. по гр.д. № 4301/2014г., IV ГО и др.

От друга страна, като постановява, че не може да участва като съдия по делото лице, което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция, разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК има предвид съдия, който вече е участвал при постановяване на съдебен акт по съществото на същия спор. Решаването на въпроса за процесуалната допустимост на предявения иск, по който съдебен състав по частна жалба срещу прекратително определение на първата инстанция се е произнесъл с определение по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК не съставлява произнасяне по съществото на иска, поради което няма основание по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК за отвод на съдиите от състава. Същевременно от страна на касатора не са наведени конкретни твърдения за наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК спрямо членове на съдебния състав постановил обжалваното определение, поради което не са съществували процесуални пречки за участието на същите съдии при постановяването му. А евентуалното участие в съдебния състав на съдия, който е имал основание за отвод по смисъла на чл. 22 от ГПК не би обусловило извод за недопустимост на съдебния акт, а единствено за вероятна негова неправилност поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Въззивното решение е процесуално недопустимо поради незачитане на съотношението, в което се намират помежду си съединените искове и последователността на разглеждане, наложена от закона и от естеството им, при което въззивният съд се е произнесъл по евентуален иск /чл. 59 от ЗЗД/ без да е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му – отхвърляне на главните искове /чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС/.

В исковата си молба В. И. П. предявил срещу Община Сандански съединени в условията на първоначално обективно евентуално съединяване следните искове:

- с правно основание чл. 30, ал. 3 от ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4000 лева, представляваща припадащата се част съразмерно на собствената на ищеца 1/9 ид.ч. от ползите от общия имот – събрана от ответника наемна цена за период от 5 години назад, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху главното вземане от този момент до окончателното плащане на задължението;

- с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 11318 лева, след допуснато изменение в размера на иска с протоколно определение от о.с.з. от 24.02.2022г., представляваща обезщетение за едноличното ползване от ответника и за ползата, от която ищецът е бил лишен от съсобствения недвижим имот, съразмерно на собствената му 1/9 ид.ч., равностойно на разликата между средната пазарна наемна цена и уговорената и събрана от общината наемна цена за период от 5 години назад, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху главното вземане от този момент до окончателното плащане на задължението;

- с правно основание чл. 59 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15679 лева, след допуснато изменение в размера на иска с протоколно определение от о.с.з. от 24.02.2022г., представляваща вземане от неоснователно обогатяване вследствие ползването от ответника без основание на собствените на ищеца 1/9 ид.ч. от описания недвижим имот в размер на средномесечната пазарна наемна цена за период от 5 години назад, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху главното вземане от този момент до окончателното плащане на задължението;

- с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС за разпределение ползването на съсобствения на страните недвижим имот – реална част от недвижим имот с площ от 550 кв.м. на десния бряг на р. Санданска Бистрица, заключена между подпорната стена на реката и улицата, която реална част по КК е включена в ПИ с ид. *.*.*, целият с площ от 11866 кв.м. и която реална част е тонирана в жълто на комбинираната скица към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение по гр.д. № 1068/2015г. по описа на РС – Сандански.

Исковата молба е била основана на фактически твърдения, съобразно които ищецът е собственик на 1/9 ид.ч. от реална част от недвижим имот с площ от 550 кв.м. на десния бряг на р. Санданска Бистрица, заключена между подпорната стена на реката и улицата, която реална част по КК е включена в ПИ с ид. *.*.*, целият с площ от 11866 кв.м. Придобил е правото на собственост по отношение на описания имот на основание реституция по реда на ЗОСОИ, постановена с решение № 7662/21.07.2003г. по адм.д. № 2168/2003г. по описа на ВАС и наследяване на И. З. П., п. на 04.04.2008г., който е наследил З. Н. П., п. на 03.10.1944г. Останалите съсобственици на имота са сънаследниците му, наследници на З. Н. П.. Въз основа на разрешение за строеж № 125 от 08.09.2011г., издадено от главния архитект на община Сандански е разрешено изграждане на пасажи за търговска дейност поул. "Григор Пърличев" към Общински пазар – гр.Сандански и благоустрояване на пространството по съгласувани и одобрени проекти на основание чл. 148 от ЗУТ. Започнатото на 01.02.2013г. строителство на проект за реконструкция на пазарно пространство по ул. "Григор Пърличев" е реализирано като върху възстановения имот с площ от 550 кв.м. са изпълнени СМР. По оспореното право на собственост на ищеца и предявеният от него иск за собственост срещу Община Сандански, с влязло в сила решение по гр.д. № 1068/2015г. на Районен съд – Сандански на основание чл. 108 от ЗС е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът В. И. П. е собственик на 1/9 ид.ч. от реална част от недвижим имот с площ от 550 кв.м. на десния бряг на р. Санданска Бистрица, заключена между подпорната стена на реката и улицата, която реална част по КК е включена в ПИ с ид. *.*.*, целият с площ от 11866 кв.м., на основание наследяване на З. Н. П. и възстановено право на собственост по реда на ЗОСОИ с решение № 7662/21.07.2003г. по адм.д. №2168/2003г. на ВАС, а с влязло в сила решение № 68 от 10.07.2019г. по гр.д. № 1855/2018г. на ВКС, I ГО Община Сандански е осъдена да предаде на В. П. владението само на 1/9 ид.ч. от така описаната реална част, която е тонирана в жълто на комбинираната скица /приложение № 21 на л. 155 по гр.д. № 1068/2015г. на Районния съд - Сандански/ към заключението на вещото лице, която приподписана от съдебния състав представлява неразделна част от решението. С последното решение искът, в осъдителната му част и за разликата над правата на ищеца от 1/9 ид.ч., т.е. за останалите 8/9 ид.ч. от същия имот е отхвърлен с извод, че ответникът има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иска, т.е. че давностният срок за правата на тези съсобственици, които не са ищци /започнал да тече от момента на реституцията на 21.07.2003г./ е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция /30.11.2017г. – факт съобразен съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК/, поради което е прието, че ревандикацията в осъдителната част е основателна само до размера на правата на ищеца, а не и за цялата претендирана реална част. Считано от датата на издаване на разрешение за ползване на обект, представляващ пасажи за търговска дейност по ул. "Григор Пърличев" към Общински пазар – гр. Сандански и благоустрояване на пространството по съгласувани и одобрени проекти на основание чл. 148 от ЗУТ, ответната община ползва собствените на ищеца 1/9 ид.ч. от имота като общински кооперативен пазар без правно основание като отдава под наем на трети лица обособени места за продажба и получава наемна цена, с което се обогатява за сметка на обедняването на ищеца. В случай, че в хода на делото ответната община установи, че притежава право на собственост върху 8/9 ид.ч. от процесната реална част, в условията на евентуалност ищецът има право да участва в ползите на общата вещ съразмерно с частта си; евентуално на обезщетение за ползата, от която е лишен вследствие едноличното ползване на общия имот от ответника; а евентуално претендира разпределение на ползването на съсобствения имот.

В отговор на исковата молба ответникът оспорил допустимостта на иска за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и всички предявени искове по размер. Позовал се е на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по ревандикационния иск и оспорил, че останалите 8/9 ид.ч. от спорната реална част са собствени на посочените от ищеца лица с доводи, че от влизане в сила на решението за обезщетяване на правоимащите по реда на ЗОСОИ – 21.07.2003г., давностният срок спрямо непредявилите иск по чл. 108 от ЗС съсобственици е изтекъл в негова полза към 30.11.2017г. /датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция/. Посочил, че съгласно действащия ЗРП на гр. Сандаски, одобрен със заповед № РД-12-41/15.12.1981г. процесният поземлен имот с ид. *.*.* е с определено предназначение за улица от о.т. от 193 до 197, с начин на трайно ползване „за второстепенна улица“ и е публична общинска собственост. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 2 от ЗОС имотите предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение са публична общинска собственост. Позовал се е, че се касае за имот, предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение и обслужва населението на общината. Заявил, че владее изградените върху имота пасажи за търговска дейност на правно основание – като собственик и законно ползва терена, върху който са построени, както и прилежащата им площ, а ищецът е въведен във владение на имота с протокол на ЧСИ Ш. Д. от 13.12.2019г. в изпълнение на влязлото в сила решение по ревандикационния иск. Позовал се е, че ползва процесния имот в обем, съответстващ на дела му в съсобствеността; оспорил ищецът да е отправял покана за ползването на имота, както и че възпрепятства ползването на ищеца, доколкото имотът е общодостъпен.

При тези фактически твърдения и противопоставени възражения, въпросът дали правото на собственост принадлежи на всяка от страните и възникнала ли е съсобственост между страните върху спорния имот /чл. 30, ал. 1 от ЗС/ е преюдициален спрямо въпроса по кой ред следва да се решат отношенията във връзка с ползването на терена.

Трайно в практиката си ВКС приема, че поредността на разглеждането на евентуално съединените искове се определя от съда въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основават тези искове, а не от заявената от ищеца поредност. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищеца в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. След като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Така, при заявени с една искова молба при условията на кумулативност няколко иска, ако съдът с оглед на предявените основания на претенциите, счете, че въведените основания не могат да съществуват едновременно, то следва да даде указания на ищеца да заяви поредността, при която следва да се разгледат исковете. Ако ищецът не направи такова изявление или поддържа исковете при условията на кумулативност, то съдът следва да разгледа исковете в поредност, съответна на естеството на правоотношението /определение № 494/05.08.2011г. по ч.гр.д. № 267/11г. на IV ГО; определение № 942 от 18.07.2013г. по гр.д. № 1796/2013г., IV ГО; решение № 527/21.06.2010г. по гр.д. № 1363/09г. на IV ГО; решение № 97 от 8.02.2013г. по т.д. № 196/2011г., I ТО и др./.

Когато са предявени осъдителни искове за парично вземане на плоскостта на неоснователното обогатяване и в предмета на делото са въведени противоречиви твърдения на страните за наличие на /вероятна/ съсобственост, евентуално липса на съсобственост /основание/, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, исковете основани на съсобственост са главни, а тези произтичащи от липса на основание – предявени в условията на евентуалност, тъй като в отношенията между съсобствениците действа специфичната уредба на съсобствеността – чл. 30-32 от ЗС. Ако между страните съществува имуществена общност, то вземането на съсобственика за съразмерно участие в ползите/добивите на общата вещ /чл. 30, ал. 3 вр. чл. 93 от ЗС/, както и за съразмерно обезщетение за ползата, от която е бил лишен /чл. 31, ал. 2 от ЗС/ ще възникне на основание уреждане на отношенията между съсобствениците във връзка със съсобствеността и не може да възникне от несъществуващо основание /неоснователно обогатяване – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД/. Това е така, защото наличието на съсобственост изключва липсата й и не може едновременно и независимо едно от друго вземането на ищеца да произтича от съществуваща съсобственост и от липсата й. Ликвидацията на правоотношенията между съсобствениците на плоскостта на неоснователното обогатяване се извършва по специалния ред на чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС, който изключва субсидиарното приложение на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. А правото да се предяви субсидиарният иск по чл. 59 от ЗЗД възниква само, когато обеднелият няма друг иск, с който да се защити /т. 8, 9 и 10 от ППВС № 1/1979г./.

Когато съдът уважи исковете на съсобственика предявени на основание чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявен евентуално съединеният иск, основан на общия субсидиарен състав на неоснователно обогатяване. Съдът не може да се произнася в решението си по този иск, тъй като условието, под което той е предявен не се е сбъднало, а постановеното решение по този иск подлежи на обезсилване като недопустимо. И обратно – когато съдът отхвърли исковете на съсобственика по чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС с извод, че между страните не е възникнала и не съществува съсобственост, настъпва вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявен евентуално съединеният иск, основан на общия състав на неоснователно обогатяване. Едва тогава съдът може да се произнася в решението си по този иск, тъй като процесуалното условие, под което той е предявен е настъпило, а постановеното решение по този иск и в тази поредност ще е процесуално допустимо.

Възприетото в съдебната практика на ВКС тълкуване относно преценката на съда за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете е приложимо и в случаите, когато е недопустимо съединяването на исковете за общо разглеждане в едно производство. В тези случаи предявеният като евентуален или кумулативен иск следва да се отдели в отделно производство - чл. 210, ал. 2, изр. 2 от ГПК, като съдът разглеждащ всяко от делата следва да прецени връзката на обусловеност между тях, следваща от естеството на правоотношението и да спре обусловеното дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съединяването на конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС в случая е недопустимо, поради което следва да се отдели за разглеждане в отделно производство. Същият подлежи на разглеждане по реда на различно производство с участието на всички съсобственици и носители на ограничено вещно право на ползване върху имота /решение № 95 от 2.07.2013г. по гр.д. № 645/2012г., I ГО/. Производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС не е исково, а е спорно производство за съдебна администрация на гражданските правоотношения между съсобствениците по повод ползването и управлението на общата вещ. Това производство приключва с решение на съда, което замества липсващо решение на мнозинството по чл. 32, ал. 1 от ЗС или такова негово решение, което е вредно за общата вещ. Това съдебно решение не формира сила на пресъдено нещо, но има изпълнителна сила /ТР № 13 от 10.04.2013г. по т.д. № 13/2012г. на ОСГК на ВКС/.

Като не се е произнесъл по възраженията на ответника за придобито от него право на собственост върху идеални части от имота на оригинерно придобивно основание при владение от 2003-2017г., а евентуално по силата на закона и отреждането на имота; не е изследвал въпроса дали между страните е възникнала имуществена общност в рамките на заявените основания и без да установи липсата на такава е пристъпил към разглеждане на евентуален иск за неоснователно обогатяване, въззивният съд не е зачел съотношението, в което се намират помежду си съединените искове и последователността на разглеждане, наложена от закона и от естеството им. С това въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, обуславящо недопустимост на обжалваното решение. За този порок касационната инстанция следи служебно, като не е обвързана от касационните оплаквания, нито от становищата на страните. Ето защо обжалваният съдебен акт, както и първоинстанционният такъв следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4, пр. 2 от ГПК, а делото върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, защото Върховният касационен съд не може за първи път да разгледа искове, по които предходните инстанции не са постановили решение относно главния материалноправен спор. При новото разглеждане първинстанционният съд следва да има предвид, че предявените искове основани на съсобствеността /чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС/ са главни и кумулативно съединени, а предявеният иск основан на неоснователно обогатяване /чл. 59, ал. 1 от ЗЗД/ - евентуален. Конститутивният иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС не подлежи на съвместно разглеждане с останалите искове, поради което съдът следва да постанови отделянето му за разглеждане в самостоятелно производство.

По разпределението на отговорността за съдебно деловодни разноски, сторени в настоящото производство следва да се произнесе първоинстанционният съд съобразно резултата по материалноправния спор на основание чл. 294, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 227/24.04.2023г., постановено по в.гр.д. № 778/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград и първоинстанционно решение № 900085 от 18.03.2022г. по гр.д. № 299/2020г. по описа на Районен съд – Сандански.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Сандански за произнасяне по главни обективно кумулативно съединени искове по чл. 30, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 от ЗС, които само ако бъдат отхвърлени – и по евентуалния иск по чл. 59 от ЗЗД, както и за отделяне на иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.