Отговорност за данъчни престъпления и ползване на данъчен кредит при фиктивни доставчици

Текстът на акта

Ключови фрази

Укриване и неплащане на данъчни задължения * анализ на доказателствена съвкупност * данъчна фактура * справедливост на наказание * помагачество

Решение по н.д. № 359/23 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 12

Р Е Ш Е Н И Е

№ 134

гр. София, 23.02.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. МИЛЕНА ПАНЕВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора ДАНИЕЛА МАШЕВА, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 359/23 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на ХХІІІ НПК .
Образувано е по касационен протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Варна и по касационни жалби на защитниците на подсъдимите В . С . Р . и Г . Д . С . срещу Присъда № 9 от 24 октомври 2022 г ., постановена по в . н . о . х . д . № 308/21 г . по описа на Апелативен съд – Варна .
С новата присъда , постановена на основание чл . 336, ал . 1, т . 3 НПК , е отменена осъдителната част на Присъда № 260000 от 8 януари 2021 г . на Окръжен съд – Силистра , постановена по н . о . х . д . № 242/19 г ., с която подсъдимият Г . Д . С . бил признат за виновен за извършени престъпления по чл . 316, вр . чл . 308, ал . 1 НК и по чл . 227 б , ал . 2 НК и осъден на едно общо най - тежко наказание по реда на чл . 23 НК и вместо това подсъдимият Г . С . е признат за невинен и оправдан по тези две обвинения .
С присъдата на въззивния съд първоинстанционната е изменена , чрез прилагане на закон за същото наказуемо престъпление , и в частта , в която е била ангажирана наказателната отговорност на двамата подсъдими за престъпление по чл . 255, ал . 3, вр . ал . 1, т . 2, т . 6 е т . 7, за подсъдимия Р . – и вр . чл . 20, ал . 4, вр . чл . 26, ал . 1 НК , като е прието , че подсъдимите са избегнали установяването и плащането на данъчни задължения в размер на 14 169,78 лева и са оправдани за разликата до 26 235,78 лева , формирана от сделки на „ А . - 63“ ЕООД с „ М . с . - 7“ ЕООД , и за данъчните периоди октомври , ноември и декември на 2016 година .
На основание чл . 337, ал . 1, т . 2 НПК с въззивната присъда са намалени наказанията на двамата подсъдими , като при условията на чл . 55, ал . 1, т . 1 НК на всеки от тях е определено наказание от две години лишаване от свобода , а за подсъдимия С . – чрез приложението на чл . 55, ал . 3 НК - е отменена наложената конфискация на имущество .
В останалата част присъдата е потвърдена .
С два от иницииращите документи ( касационния протест и касационната жалба на подсъдимия Р .) са релевирани всички касационни основания - по чл . 348, ал . 1, т . 1 - т . 3 НПК , а с касационната жалба на подсъдимия С . – касационното основание по чл . 348, ал . 1, т . 1 НПК .
С касационния протест и допълнението му като съществени нарушения на процесуалните правила са заявени : визираният в оправдателния диспозитив на присъдата 3 – дневен срок от спиране на плащанията ( за престъплението по чл . 227 б НК ), какъвто не бил предвиден в НПК ; двукратният пропуск в изменителния диспозитив по пункт втори от присъдата да се посочи цифровия израз на формата на съучастие по чл . 20, ал . 2 НПК за подсъдимия С . касателно престъплението по чл . 255 НК , който , предвид липсата на оправдателен диспозитив за съучастието , определял като неясни волята и решението на съда по всички включени в обвинението елементи ; пропускът на съда да се позове на чл . 337, ал . 1, т . 1 НПК при намаляване на наказанията ; липсата на обективен , подробен и съвкупен анализ на събраните доказателства и на съображения защо едни се кредитират , а други не и наличие на противоречие между приетите за установени факти и изведените фактически и правни изводи , обобщено като неизчерпателна , фрагментарна и противоречива аналитична дейност . За да подкрепи тези твърдения , по - нататък прокурорът е развил съображения , разкриващи несъгласието му с доказателствените изводи на въззивната инстанция относно приетото от нея , че „ М . с . - 7“ ЕООД е разполагало с нужната обезпеченост да осъществи строително - монтажните работи ( СМР ) и ги е осъществило .
Като друго съществено процесуално нарушение в допълнението към протеста е отбелязано твърдение за логическо противоречие в мотивите на апелативния съд касателно оправдаването на подсъдимия С . по обвинението по чл . 316, вр . чл . 308, ал . 1 НК . Такова според прокурора се явявало приетото от една страна , че „ Е .“ ЕООД не реализирало доставки по ЗДДС към „ А . – 63“ ЕООД и че към всички дружества и работници се заплащало само на ръка , а от друга страна , че между двамата подсъдими имало уговорка Р . да внася получаваните от него суми в кеш по банкова сметка на „ Е .“ ЕООД . Паралелно с това прокурорът намира тези изводи за произволни , защото смята , че по делото няма доказателства за подобна уговорка между двамата подсъдими . За доказателствено неподкрепен намира и приетия за установен от съда факт , че неистинските вносни бележки били изпратени от подсъдимия Р . на подсъдимия С . чрез „ Еконт “.
Липса на мотиви се поддържа и за оправдаването на подсъдимия С . по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл . 227 б НК . Това оплакване е аргументирано с твърдение , че съдът изобщо не анализирал заключението на вещото лице С . и пренебрегнал отговорите му и разясненията , дадени при изслушване на експертизите . Поддържа се , че съдът не се е мотивирал защо е избрал втория вариант от заключението на вещото лице .
Нарушенията на материалния закон са изведени като функция на допуснатите съществени процесуални нарушения , обусловили неправилен извод за невинността на подсъдимите в съответните оправдателни части на съдебния акт . Единствено по отношение на документното престъпление е взето отношение за неправилност на присъдата и при така приетите факти . Прокурорът намира , че съдът погрешно е счел за несъставомерно деянието от обективна страна с мотив , че не подсъдимият С ., а счетоводителят му бил представил неистинските вносни бележки на ревизионните органи . В тази връзка подчертава , че изпълнителното деяние на престъплението по чл . 316 НК се изразява в съзнателно ползване , а не в представяне на неистински или неверен документ . Несъгласие се изразява и с извода за субективната несъставомерност на деянието . В подкрепа се привежда като аргумент , че било достатъчно знанието на дееца за престъпното създаване на документа без да е необходимо съзнаването на конкретния му порок ( дали е неистински или с невярно съдържание ).
Накрая , с протеста се изразява недоволство и от наказанията , намерени за явно несправедливи . На критика е подложен подходът на съда да приеме обясненията на подсъдимите и изминалия период от време като смекчаващи обстоятелства . Атакува се и разрешението за приложението на чл . 55 НК по отношение на подсъдимия Р . с твърдение , че съдът не съобразил обремененото му съдебно минало . Настоява се , че не е оценена адекватно степента на обществената опасност на данъчното престъпление , както и тази на дейците в аспекта на данните за предишни техни нарушения на данъчното законодателство , за които са били санкционирани от контролните органи . Като обобщава , че съдът не оценил подобаващо всички обстоятелства от значение за индивидуализация на санкцията , прокурорът заключава , че не са били налице условията за приложението на чл . 55 НК , в това число и за отмяната на конфискацията спрямо подсъдимия С ..
Отправената претенция е за отмяна на присъдата на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд .

С касационната жалба и нейното допълнение , депозирани от адвокат К . К . – упълномощен защитник на подсъдимия В . Р ., като съществено процесуално нарушение е дефинирана заявената непълнота в доказателствената съвкупност , резултирала в неизясненост на причастността на този подсъдим към документооборота , произведен от името на „ Е .“ ЕООД ( оттук и нататък – „ Е .“). По виждане на защитата не била изяснена връзката между свидетелите – строителни работници и посоченото дружество . На следващо място , и двете инстанции , твърди се , пропуснали да установят авторството на подписите върху фактурите и било прието видимо необосновано , че подсъдимият Р . е наказателноотговорното лице за вкарването им в документооборота .
Претендираното нарушение на материалния закон е артикулирано чрез оплакване за опорочено формирано вътрешно убеждение на решаващия орган , което довело до видимо необоснован извод , че подсъдимият Р . е пряко съпричастен към съставянето и представянето на документите с невярно съдържание , издадени от „ Е .“ и документиращи доставки , които очевидно не били предоставени от същото дружество . В тази насока се изтъква , че подсъдимият не бил управител на дружеството , не бил лицето , което е съставило и използвало документи с невярно съдържание , не бил лицето , пряко ангажирано с осъществяването на дейността на „ Е .“. Изводите за обратното почивали на предположения .
При все че защитата изразява пълно съгласие с разрешението на въззивния съд при отмерване на санкциите , инвокира довод за явна несправедливост на наложеното наказание , мотивиран с принципното схващане , че такава винаги е налице , когато не е доказано участието на подсъдимия в престъплението .
От касационния съд се иска да отмени присъдата в обжалваната потвърдителна осъдителна част и да върне делото за ново разглеждане на апелативния съд .
В допълнение , постъпило от новоупълномощения защитник на подсъдимия Р ., е заявено , че апелативният съд е приел неправилно , в разрез със заключението на приетата графическа експертиза , че договорите и протоколите , издадени от името на „ Е .“, били подписани от подсъдимия Р .. Поддържа се , че той не е имал никаква представителна власт по отношение на дружествата „ Е .“ и „ Д . б .“ ЕООД ( оттук и до края – „ Д . б .) и че е доказано , че нито един от документите , изходящи от тях не бил подписан от него . Отделено е пространно внимание на националната и наднационалната съдебна практика в областта на данъчните престъпления в аспекта на това , че за съставомерността на престъплението по чл . 255 НК от субективна страна е необходимо да е установено , че получателят на фактурата е знаел / бил е длъжен да знае , че сделката е част от измама с ДДС .
С касационната жалба и допълнението й , подадени от адвокат А . П . – защитник на подсъдимия Г . С ., е заявено нарушение на материалния закон в обжалваната потвърдителна осъдителна част на присъдата . Твърди се , че въззивният съд е установил правилно фактите , на които обаче дал грешна правна оценка . Така защитата определя като неверен правния извод за липса на реално осъществени сделки между „ А . – 63“ ЕООД ( оттук и до края – „ А . – 63“), от една страна , и „ Е .“ ЕООД и „ Д . Б .“ ЕООД от друга . Съгласно застъпената теза , след като съдът правилно е приел за установено , че СМР в действителност са били извършени на различните обекти , е допуснал грешката да отчете като релевантни факти тези , че във въпросните две дружества работниците не били наети нито по трудов , нито по граждански договор , както и че фактурите били неистински , а и не били включени в справките - декларации ( СД ) по Закона за данък върху добавената стойност ( ЗДДС ). Изложени са съображения , че съгласно действащото законодателство валидността на фактурата не е обусловена от съдържащ се в нея подпис , защото не е задължителен реквизит и още по - малко следва да се счита , че от този въпрос може да зависи преценката за реалността на сделките . Като ирелевантно е определено и обстоятелството дали работниците , наети от дружеството , са били във валидно трудово / гражданско правоотношение , което освен всичко останало нямало как да се вмени като ангажимент на подсъдимия С .. Последният , твърди се , действал със съзнанието , че подсъдимият Р . бил представител на двете дружества и не е знаел , нито е бил длъжен да знае какви точно са били правоотношенията между работниците и дружествата , представлявани от подсъдимия Р . ( макар и действал като техен мним представител ). На подсъдимия С . не следвало да се вмени в отговорност и воденето на счетоводството в дружествата , представлявани от Р .. Като заключава , че подсъдимият С . е действал напълно добросъвестно , защитникът намира , че той е признат за виновен неправилно . Затова и отправя претенция за признаването му за невинен и оправдаването му .
Не са постъпили възражения срещу касационните протест и жалби .

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста , възпроизвеждайки изнесените в него съображения . Намира за неоснователни касационните жалби .
Защитникът на подсъдимия Р . – адвокат А . А . поддържа касационната жалба и допълненията в съответствие с изложените в тях аргументи . Намира за частично основателен протеста .
В правото си на лична защита подсъдимият Р . заявява , че поддържа казаното от защитника си . Предоставя „ писмени бележки “, озаглавени като допълнение към касационната жалба , чието съдържание е абсолютно идентично с допълнението , изготвено от адвокат А ..
Защитникът на подсъдимия С . – адвокат А . П ., поддържа касационната жалба по изложените в нея доводи . Акцентира върху това , че строително - монтажните работи са били действително извършени и изводът на въззивния съд за невярно отразяване във фактурите е грешен .
В предоставената му последна дума подсъдимият Р . пледира да бъде оправдан , тъй като невинен или делото да бъде върнато за ново разглеждане .
Подсъдимият С ., уведомен за съдебното заседание , не се явява и възползва от правото си на лично участие .

След като прецени изложените в касационните протест и жалби и допълненията им касационни основания , доводите и становищата на страните , Върховният касационен съд прие следното :

Касационният протест и касационните жалби са допустими като депозирани от процесуалнолегитимирани страни , в рамките на предвидения 15 – дневен срок от обявяване на присъдата и срещу акт , подлежащ на касационен контрол по чл . 346, т . 1 НПК .

1. Относно престъплението по чл . 255, ал . 3, вр . ал . 1, т . 2, т . 6 и т . 7, вр . чл . 20, ал . 2 НК – за подсъдимия С ., а за подсъдимия Р . – вр . чл . 20, ал . 4, вр . чл . 26, ал . 1 НК .

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения

Пропускът на въззивния съд да отрази в диспозитива на присъдата цифровия израз на формата на съучастие на подсъдимия С . чрез посочването на връзката с чл . 20, ал . 2 НК не представлява съществено нарушение на процесуалните правила . Волята на съда е пределно ясна , тъй като словесната формулировка е налице и в този смисъл няма никакво противоречие . Касае се за техническа непрецизност , която не може самостойно да обоснове отмяната на съдебния акт . Непосочването на разпоредбата на чл . 337, ал . 1, т . 1 НПК като основание за намаляване на наказанието също не е съществено процесуално нарушение и немотивираното оплакване за обратното в протеста на прокурора е напълно неоснователно .
Аналитичната дейност на въззивния съд относно фактическия му извод за действително осъществени от „ М . с . – 7“ строителни дейности не страда от пороците , претендирани с протеста . Твърдението , че съдът не бил изложил съображения кои доказателства кредитира и защо , както и че не ги оценил съвкупно , не отговаря на действителното съдържание на мотивите . От същите се установява ( стр . 18 – 19; стр . 22-23), че съдът е приел с доверие еднопосочните сведения на разпитаните свидетели ( работници и възложители ), подкрепящи кредитираните в тази им част обяснения на двамата подсъдими . Съдът се е основал и на писмените доказателства , сред които ( освен документите за строителната дейност , за плащанията , за трудовите правоотношения и справките - декларации на представляваните от двамата подсъдими дружества ) са и протоколи от извършени проверки от Инспекцията по труда – Бургас и съставени актове за установяване на административни нарушения срещу „ М . с . – 7“ ЕООД ( оттук нататък – „ М . с . – 7“) за нарушение на трудовото законодателство ( работещи на обекта без трудови договори ; необезопасяване на работния обект ). Като е отчел времето на съставянето на тези документи и го е съпоставил с останалите обстоятелства ( за времето и мястото на извършване на строителните работи ) и с разказа на свидетелите , съдът е обосновал съвсем ясно приетото от него фактическо положение за реално осъществени от „ М . с . – 7“ строителни дейности по фактурите , за чийто издател е сочено дружеството и които са били отразени в счетоводната му документация .
От изложеното дотук се обосновава , че в обсъжданата част не е допуснато нарушение при формиране на вътрешното съдийско убеждение , а оплакването за обратното е израз единствено на субективното недоволство на прокурора от конкретното разрешение . Преценката относно достоверността , надеждността и пълнотата на конкретните доказателства да обусловят един или друг фактически извод представлява ясен израз на вътрешното убеждение на съда , неподлежащо на касационен контрол , когато почива на съвкупна оценка на доказателствените материали , за която са изложени точни и убедителни съображения , кореспондиращи на действителното съдържание на доказателствата .
Обобщено се налага извод , че касационният протест срещу частичното оправдаване на подсъдимите е неоснователен , тъй като не са допуснати претендираните съществени процесуални нарушения .

Идентичният по същината си аргумент , заявен в протеста и в жалбата на подсъдимия Р ., че въззивният съд е извел превратен доказателствен извод касателно документацията на дружеството „ Е .“, е неоснователен . Съдът е подкрепил съждението си за отхвърляне на версията на подсъдимия Р ., че всички документи ( без значение за кое от всички дружества , с които е оперирал ) били издавани от счетоводителката ( починалата Г . И .). В тази връзка се е основал и на резултатите от графическото изследване , касаещи Договор за СМР от 1.10.2016 г ., Протокол образец 19 от 28.10.2016 г . и Договор за СМР от 13.10.2016 г . ( всички подписани от подсъдимия Р .). Тези документи действително се отнасят до дружеството „ М . с . – 7“, а не до „ Е .“. И именно този факт е възприет и във фактическата обстановка . Не е допуснато смислово противоречие или превратност при третирането му като такъв с доказателствено значение за приетото всъщност , че част от документите са подписани от подсъдимия Р ., което пък опровергава твърдението му , че починалата счетоводителка е изготвяла всички документи . В тази насока е приетото по смисъл от съда , а не , както се сочи в жалбата и протеста , в подкрепа на факта за документацията , касаеща конкретно дружеството „ Е .“.
Съдът е изследвал съвкупно всички доказателства и не е допуснал изопачено , селективно или превратно тяхно тълкуване . Мотивирал се е по какви съображения приема за установено , че подсъдимият Р . е предоставял фактурите на подсъдимия С . ( факт , който не се отрича и от подсъдимия Р .) и защо не дава вяра на обясненията , че били изготвяни от счетоводителката . Обстоятелството , че В . Р . нямал представителна власт по отношение „ Е .“ и „ Д . б .“ е несъмнено , но то е без доказателствено отношение към приетата за установена фактическа деятелност на подсъдимия . Изводите на съда за това , че двамата подсъдими са били наясно с факта , че дружествата „ Е .“ и „ Д . б .“ не са извършвали никаква работа , тоест не са предоставяли услуга на „ А . – 63“ са аргументирани с анализ на събраните в тази насока доказателства – договорите , на които е даден вид да са подписани от лица , с които подсъдимият С . не е имал никаква договорка , липсата на работници в някое от двете дружества , неистинските фактури , показанията на свидетелката В . Ш . и И . Д ., а и обясненията на самите подсъдими . Подсъдимият Р . е съобщил , че той е набирал работници , а подсъдимият С . – че е договарял неизменно и винаги само с първия и е бил наясно , че нито „ Е .“, нито „ Д . б .“ са били дружества , собственост на Р ..
Пълноценно и след всеобхватен анализ на доказателствените материали е изяснено и обстоятелството , че двамата подсъдими са действали със съзнанието , че с използвания от тях механизъм на работа участват в сделка , която е част от измама с ДДС . В тази насока съдът е изтъкнал не само знанието на факта от страна и на двамата подсъдими за това , че сочените във фактурите доставчици не са извършили услугата , но е отбелязал и предходните отношения помежду им , развили се в сходна на процесната обстановка . Така съдът се е позовал на два ревизионни акта № Р – 03001915001101- 091-001/23.09.2015 г . и РА № Р - 0300191010801-091-001/ 17.06.2016 г ., съставени срещу „ А . - 63“, от чието съдържание е заключил , че практиката на подсъдимия Р . да оперира с различни дружества ( чуждо и собствено ) е била известна на подсъдимия С . още през 2014 -2015 г . Тогава подсъдимият Р . е бил управител на друг контрагент на „ А . - 63“ - „ И . д . к . 09“ ЕООД , а свидетелката Ш . - на „ В . б .“ ЕООД , а ревизионните актове са били отново за неправомерно приспаднато ДДС . В допълнение съдът се е основал и установеното обстоятелство , че подсъдимият Р . е бил представляващ седем дружества и е заключил , че липсва логика да не ползва тях в обичайната си търговска си практика .
В заключение се налага извод , че оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения в касационната жалба на подсъдимия Р . е неоснователно .

По оплакванията за нарушение на материалния закон

При така установените факти , приети без допускането на пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда , материалният закон е приложен правилно .
Съдът е приел за установено , че строително - ремонтните действия са били извършени и по инкриминираните фактури с посочени в тях за издатели „ Е .“ и „ Д . б .“, но тъй като не са били осъществени от посочения във фактурите доставчик , не е налице основание за приспадане на данъчен кредит . Така се е произнесъл в рамките на предявените на подсъдимите с обвинението факти , доколкото в обвинителния акт са формулирани твърдения не само за липса на резултат ( извършени действително СМР ), но и за това , че дружествата , наети за подизпълнители не са имали никакви реални отношения с „ А . – 63“, че не са извършвали дейностите , че фактурите са неистински и не отразяват достоверно обективните факти от действителността . Сред тях ( фактите ) несъмнено се включва и този за посочения във фактурата доставчик . Подходът на въззивния съд да приеме като значима отправна точка изясняването на две групи обстоятелства – дали възложената работа е извършена и извършена ли е от сочения за доставчик – е правилен и с основание не е бил ограничен само дотам , а е изследвано и знанието на двамата подсъдими за участие в сделка като ДДС - измама . За ангажирането на наказателна отговорност е необходимо да се изяснят в пълнота обстоятелствата , разкриващи несъмнено , че лицето е знаело или е трябвало да знае , че с покупката си участва в такава сделка ( вж . Решение от 13.2.2014 г . – Дело С – 18/13 г . по делото „ М . п .“ ЕООД и упоменатите в него , към които препраща ). В случая въззивният съд е приел , че подсъдимият С . е трябвало да знае , че с предприетия механизъм на работа – наемането за подизпълнител на дружество , с което реално няма отношения , използването в кратки периоди от време на различни дружества от страна на подсъдимия Р ., в това число чужди и по отношение , на които няма представителна власт , начинът на разплащане ( на ръка и без никакви документи ), сдобиването с фактури от лица , които не е ангажирал с извършването на работа – той няма право да приспада данъчен кредит . С оглед и приетото за установено , че в предходни случаи е бил изправен пред същия проблем , подсъдимият С . е бил наясно и с това , че последният по веригата ( дружествата , с които е оперирал подсъдимият Р .) на свой ред не се задължават към бюджета или не внасят дължимия ДДС . В практиката на СЕС се приема , че когато се установи , с оглед на обективни фактори , че осъществената операция е била част от измама и лицето не е взело всички зависещи от него разумни мерки за избягване на собственото си участие в нея , приспадането на данъчния кредит не се дължи ( вж . Решение по Дело C-273/11 „Mecsek-Gabona Kft“).
Апелативният съд е приел изрично , че фактурите са били издадени единствено , за да се създаде привидно основание за коригиране на финансовия резултат на „ А . - 63“ ЕООД . Както това , така и останалите фактически обстоятелства , сочещи на осъществено от обективна и субективна страна престъпно поведение , поначало определят като неизпълнима претенцията на подсъдимия С . за оправдаването му в рамките на установената от въззивния съд фактология . Затова жалбата му е неоснователна .
Както е отбелязано по - напред , с касационната жалба на подсъдимия Р . доводът за нарушение на материалния закон е заявен като функция от допуснати съществени процесуални нарушения , каквито обаче настоящата инстанция не установи . Възприетите от апелативния съд факти са субсумирани закономерно под състава на престъпление по 255, ал . 3, вр . ал . 1, т . 2, т . 6 и т . 7, вр . чл . 20, ал . 4, вр . чл . 26, ал . 1 НК . Съдът е приел , че подсъдимият Р . е използвал дружеството „ Е .“ ( а в един от случаите и „ Д . б .“), за да издава от негово име фактури , бидейки наясно , че те не се осчетоводят , съответно по тях не се начислява ДДС за внасяне и съзнавайки , че съответното дружество не е доставчик на услугата . В този смисъл в представите на подсъдимия Р . е било включено знанието на факта , че като снабдява подсъдимия С . с фактури , в които соченият за доставчик не е извършил услугата , способства и подпомага дейността му по неправомерно приспадане на ДДС . Изложените в допълнението към касационната жалба принципни положения и позоваването на юриспруденцията не са интерпретирани в конкретните аспекти на настоящия казус . Приложени към него обаче те обосновават извод за възникване на всички основания за реализиране на наказателната отговорност на подсъдимия Р ..

По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания

Протестът е неоснователен . Наказанията не са явно несправедливи по смисъла на чл . 348, ал . 5, т . 1 и т . 2 НПК . За да се приеме явна несправедливост на санкцията , е нужно да се установи , че размерът й очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства . Очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно изразена непропорционалност между размера на наложеното наказание и данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца и смекчаващите и отегчаващите обстоятелства . Тоест – да е извън съмнение , че размерът на наказанието е напълно неоправдан и то е драстично занижено или завишено . Разглежданата хипотеза не е такава . Апелативният съд е отчел релевантните обстоятелства и съответното им значение . Видно е , че смекчаващите имат осезателен превес . Съдът е изложил обстойни и убедителни съображения за предприетото от него разрешение да определи наказанието на всеки от двамата подсъдими при условията на чл . 55 НК . В тази насока е отчел правилно , че престъпната деятелност на двамата не разкрива завишена степен на обществена опасност в сравнение с типичната такава за престъпление от същия вид . В подкрепа е посочил , че данъчните задължения надхвърлят минимално прага , установен в чл . 93, т . 14, пр . 2. НК , а значителна част от тях са били изплатени по образуваното изпълнителното дело , включително и със съдействието на подсъдимия Г . С ., предоставил новопридобит недвижим имот за погасяване на дълга още в началото на 2017 г . Продължителността на наказателното производство и изтеклият дълъг период от време , считано от приключване на деянията досега , също са отчетени адекватно като обстоятелства със значение при индивидуализацията на санкцията . Гарантираното право на справедлив процес в разумен срок по смисъла на изричната разпоредба на чл . 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи обуславя смекчаването на санкцията като компенсаторен механизъм в случай на нарушаването му . Такава е и трайната практика на ЕСПЧ , намерила израз и в актуалната такава на ВКС и на съдилищата . Релевантно е още приетото от въззивния съд , че дейностите са били извършени с участието на двамата подсъдими , макар и не от сочените във фактурите доставчици . Съобразени са и данните за личностите на двамата подсъдими и процесуалното им поведение , способствало , макар и не във всички аспекти , за изясняването на фактологията по делото . Съотношението между двете групи обстоятелства , както и самостойното значение на всяко от тях , определено индицират необходимост от определяне на наказанието при решителен превес на смекчаващи обстоятелства в съдържателен и количествен план . Крайното разрешение е справедливо въпреки данните за предходни нарушения на данъчното законодателство и обремененото съдебно минало на подсъдимия Р . ( чието обвинение е за помагачество ), защото санкциите се явяват пропорционални както на обществената опасност на деянието и дейците , така и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства . Прилагайки разпоредбата на чл . 55, ал . 1, т . 1 НК , въззивният съд е отмерил наказанието в размер много по - близък до специалния минимум , предвиден за престъплението , а не в такъв , близък до общия минимум на лишаването от свобода .
Неоснователна е и претенцията касателно постановената отмяна на наложената конфискация на идеална част от жилището на подсъдимия С .. При определяне на санкцията по реда на чл . 55 НК съдът разполага с възможност да не наложи по - лекото наказание , предвидено кумулативно с лишаването от свобода . Следователно съдът не е нарушил закона , отменяйки това наказание . На следващо място ВКС се солидаризира напълно с извода , че отнемането на идеална част от жилището , обитавано от семейството на подсъдимия , би довело до нарушаване на правата между общия интерес и правата на отделния индивид , но най - вече би представлявало непропорционална намеса , която не е оправдана с тежестта на случая .

2. Относно обвинението за подсъдимия С . за престъпление по чл . 316, вр . чл . 308, ал . 1 НК

Оплакването в касационния протест за нарушение на материалния закон е неоснователно . То е подкрепено с аргументи , които са дистанцирани от фактическите предели на обвинението , за което е бил предаден на съд подсъдимият С .. Видно от обвинителния акт , на подсъдимия е било вменено , че на 20.6.2017 г ., в гр . Варна , пред органите на ТД НАП – Варна съзнателно се е ползвал от неистински официални документи (4 броя вносни бележки ), за съставянето на които не може да му се търси наказателна отговорност . По делото е прието за изяснено обаче , че на така инкриминираната дата бележките са били представени от счетоводителя на дружеството след изискването им от данъчните органи . Въззивният съд е отчел липсата на обвинение за посредствено извършителство или на такова за съзнателно ползване от документите от страна на подсъдимия на по - ранна дата от инкриминираната , с оглед на което правилно е приел , че подсъдимият не е осъществил деянието от обективна страна , доколкото не той лично се е ползвал от бележките , представяйки ги на инкриминираната дата пред органите на НАП . Не е ясно какво точно визира прокурорът с твърдението си , че изпълнителното деяние на престъплението по чл . 316 НК се изразява в съзнателно ползване , а не в представяне на неистински или неверен документ . Престъпното ползване на документите , посочени в чл . 316 НК не може да стане вън от тяхното правно значение като елемент от понятието " документ ", т . е . те всякога следва да се „ представят “, за да се приеме , че са ползвани . В подкрепа - вж . например ( но и други ) Решение № 522/09.11.2010 г . по н . д . № 575/2010 г ., трето наказателно отделение на ВКС , в което изрично : „ Ползването означава неговата ( на документа – бел . ВКС ) употреба - представянето му пред определен орган или лице като редовен документ с оглед удостоверяването или доказването на определено обстоятелство , за което този документ е съставен . Затова субект на това престъпление е лицето , което ползва документа , т . е . употребява го , представя го пред органа или лицето , за да удостовери определен факт .“
С протеста се възразява и срещу извода за субективната несъставомерност на деянието . В подкрепа се привежда като аргумент , че било достатъчно знанието на дееца за престъпното създаване на документа без да е необходимо съзнаването на конкретния му порок ( дали е неистински или с невярно съдържание ). Този състав на ВКС споделя утвърдената досега съдебна практика , съобразно която " поради приравняване на отговорността на ползвателя ( на посочените в чл . 316 от НК документи ) към тази на създателя им , той ще отговаря при същите изисквания към умисъла като на създателя " ( вж . напр . Решение № 364 от 19.10.2012 г . по н . д . № 1204/2012 г ., ВКС , първо наказателно отделение ). Правилно въззивният съд е посочил , че от субективна страна престъплението по чл . 316, вр . чл . 308 НК е съставомерно единствено при пряк умисъл – деецът трябва да е съзнавал , че ползваният от него документ е неистински . Именно знанието на този конкретен порок на документа – че вносните бележки не носят подпис на сочения за техен автор – съдът е приел за недоказано , което пък изключва прекия умисъл на подсъдимия .

3. Относно обвинението срещу подсъдимия С . за престъпление по чл . 227 б НК

Протестът е неоснователен . Първо следва да се отбележи , че обвинението в тази му част не покрива минималните стандарти , отправени към съдържанието му , тъй като е в такава степен лаконично , че не очертава фактите , срещу които подсъдимият е следвало да организира защитата си . Както с основание е констатирал въззивният съд , посочено е единствено , че на 31.12.2016 г . „ А . - 63“ е било изпаднало в неплатежоспособност , която е следвало да бъде заявена от подсъдимия С . в 30 - дневен срок от спиране на плащането . Единствените пояснения се отнасят до размера на установените данъчни задължения , но дори без уточнение спряло ли е дружеството им плащането и кога . Нещо повече – посочено е , че данъчно - ревизионните актове са били обжалвани и така е налице неяснота дори по въпроса за изискуемостта на данъчните задължения към инкриминираната дата . Не е и посочено към кои кредитори и в какъв размер дружеството е имало задължения , какъв е бил характерът им , кога са спрени плащанията . Оправдателният изход на делото по този пункт от обвинението компенсира обаче успешно коментирания съществен процесуален порок . Но изначално неясно формулираното обвинение определя претенцията за осъждането на подсъдимия като явно неоснователна . Втората инстанция , въпреки съществения дефицит на обвинителния акт в тази му част , все пак е предприела усилия да изясни финансовото състояние на дружеството , за да даде отговор на въпроса дали то е изпаднало в неплатежоспособност към инкриминираната дата , активирала , според твърденията в обвинителния акт , и задължението на подсъдимия да съобщи за това пред съда в 30- дневен срок от спиране на плащането . Резултатите от приетите две експертни заключения са в смисъл , че през 2016 г . дружеството не е спряло плащанията към всички свои кредитори , като от анализа на показателите за финансова автономност - коефициент на автономност ( платежоспособност ) и коефициент на задлъжнялост , е установима възможността на дружеството да обслужва своите дългосрочни задължения през изследвания период . Като е съобразила утвърдените в съдебната практика разяснения за понятието „ неплатежоспособност “ ( в Решение № 46 от 20.04.2021 г . на ВКС по т . д . № 1267/2020 г ., II т . о ., ТК , а и цитираните в него ), втората инстанция по фактите , е приела , че не е било налице спиране на плащанията от страна на „ А . – 63“, включително и по образуваното изпълнително дело , както и че е недоказано търговецът да е изпаднал в трайна , обективна невъзможност да изпълнява задълженията си . За достигането до този извод съдът е ползвал втория вариант на изготвеното от вещото лице заключение , който подход обаче , твърди се в протеста , не бил мотивиран . Едва ли е необходимо разяснението , че при отсъствието на яснота ( у самото вещо лице ) за характера на задълженията ( краткотрайни или дълготрайни ), следва да се приеме по - благоприятния за подсъдимия вариант . Отделно от това – обвинителната позиция страда от непреодолимо логическо противоречие , защото едновременно се изразява конформност с приетото от съда , че „ Е .“ не е доставчик на услугите , тоест не му се дължи заплащане за тях , и претенция в пасивите на „ А . - 63“ да се включи сума , дължима към „ Е .“. Същественото е , че дружеството не е спряло плащанията , като включително има такова по образуваното изпълнително дело № 19150000064/2015 г . Установено е , че към 31 януари 2017 г . дружеството е разполагало с касова наличност в размер на 51 4232.37 лева и е извършило плащания към НАП в размер на 7000 лева ( на 16 март 2017), 5 498.29 лева ( на 3 ноември 2017), а през месец април на 2017 г . е придобило недвижим имот . Прието е , че към 31 декември 2016 г . дружеството е разполагало с достатъчно ликвидни краткотрайни активи за покриване на задълженията си .
Приетото от въззивния съд , че дружеството , представлявано от подсъдимия С . не е било изпаднало в неплатежоспособност определя като единствено логично от правна страна приложението на последиците на чл . 304 НПК досежно това обвинение спрямо него . Материалният закон не е нарушен .

В обобщение на изложените съображения ВКС, второ наказателно отделение намира, че присъдата следва да бъде оставена в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Присъда № 9 от 24 октомври 2022 г., постановена по в.н.о.х.д. № 308/21 г. по описа на Апелативен съд – В..

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.