Оправдаване на ръководител на пристанищен терминал за трудова злополука със смърт

Текстът на акта

Ключови фрази

Лишаване от живот при професионална непредпазливост * немарливо изпълнение на занятие или правно регламентирана дейност * безопасни условия на труд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 72

Гр. София, 12 февруари 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора К. Софиянски разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 937/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и по касационна жалба на частните обвинители М. А. Е., Д. М. Е. и М. М. Е. чрез повереника им адв. Р. Р. против решение № 109/29. 07. 2024 год., постановено от Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС) по в. н. о. х. д. № 198/2023 год.

С протеста са заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Изразено е несъгласие с извода, че чл. 275, ал. 1 от КТ и чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ са общи и бланкетни и се подчертава създадената от подсъдимия незаконосъобразна практика за отваряне капаците на корабните товарни помещения. Аргументи в подкрепа на тази теза са изведени и от действалата в предприятието към момента на деянието Програма, уреждаща организацията, координацията, подходите, методите и периодичността на извършване на оценка на риска за здравето и безопасността на работниците и служителите, съгласно която подсъдимият е посочен като отговорник за девет от предвидените последователни етапи за оценка на риска. Възразява се и срещу констатацията, че същият не е адресат на тези норми, като ѝ се противопоставят задълженията на ръководителя на пристанищния терминал да отговаря за предоставянето на пристанищни услуги в съответствие с действащата нормативна уредба, да следи и отговаря за изпълнение на задълженията по сключените на съответния терминал договори, да познава и спазва изискванията по здравословни и безопасни условия на труд (ЗБУТ) и да контролира спазването им от другите работници. Според прокурора именно съвкупността от тези задължения определя подсъдимия като представително лице на ДП „Пристанищна инфраструктура“, на което е делегирано по съответния ред цялото ръководство, организация и контрол на пристанищния терминал. С доводи за стеснително тълкуване на понятието „пристанищен оператор“ е оспорено и съдебното заключение, че разпоредбата на чл. 31, т. 9 от Задължителните правила за българските пристанища на р. Дунав не предвижда задължения за подсъдимия. Акцент е поставен и на установеното от контролните органи след инцидента, че не са били взети мерки за обезпечаване на района на товаро-разтоварните дейности със спасителен кръг, а работниците – със спасителни жилетки. твърди се, че вследствие неправилната преценка относно естеството на задълженията на подсъдимия и нарушаването им е направен незаконосъобразен извод за несъставомерност на деянието. Доводи в подкрепа на оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не са изложени. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане.

В касационната жалба на частните обвинители също са релевирани основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като освен това са изтъкнати и соъображения за необоснованост на съдебния акт. С цитати от свидетелските показания, указващи на съществуващата практика да се отварят капаците на товарните отделения в отсъствие на подменна група, е аргументирана тезата, че и на инкриминираната дата подсъдимият е наредил на пострадалия да започне работа без да изчака работници на корабособственика. Поддържа се, че съдът е игнорирал обстоятелството, че подсъдимият не е изпълнил задължението си да осигури подменна група, която да присъства на разтоварването на баржата и бездействието му е довело до настъпване на съставомерния резултат. Атакуват се и изводите на въззивния съд относно характера на инкриминираните разпоредби на чл. 275, ал. 1 от КТ и чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ и тези, че подсъдимият няма качеството на работодател. По тези съображения частните обвинители настояват за отмяна на въззивния съдебен акт като подсъдимият бъде признат за виновен по повдигнатото му обвинение.

В съдебно заседание представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Наред с изтъкнатите в него основания за отмяна на проверяваното решение излага и доводи за вътрешна противоречивост и неяснота на волята на съда относно възможността подсъдимият да бъде адресат на нормите на чл. 275, ал. 1 от КТ и чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ. Пледира за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Частните обвинители М. Е., Д. Е. и М. Е., редовно призовани, не участват в касационното производство и не изразяват лично или чрез своя повереник становище по основателността на депозираната от тях жалба и на касационния протест.

Подс. Н. Н., уведомен за съдебното заседание на касационната инстанция, не взема лично участие в него. Във възражение, депозирано по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК, е декларирано съгласие както с изведените от апелативния съд фактически положения, така и с направените от него изводи за несъставомерност на деянието.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 37/10. 10. 2022 год., постановена по н. о. х. д. № 764/2021 год., Окръжен съд – Русе е признал подс. Н. А. Н. за невиновен в това че на 14. 07. 2018 год. в [населено място], в качеството си на ръководител на пристанищен терминал /терминал/ поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – осигуряване на безопасността на работещите по товаро- разтоварна дейност на несамоходна безекипажна сухотоварна баржа РТ-3, собственост на /фирма/, като не осигурил здравословни и безопасни условия на труд на Д. М. Е. – водач на мотокар в /предприятие/, СП Дирекция „Опериране и експлоатация на пристанищни терминали“, Пристанищен терминал /терминал/, [населено място], нарушил посочените по-долу нормативни изисквания, като не изпълнил задълженията си като ръководител на пристанищен терминал Р. и не предприел от името на работодателя всички необходими мерки за осигуряване на здравословните и безопасни условия на труд по чл. 275, ал. 1 от КТ, чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ, чл. 39, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 7/23. 05. 2001 год. за реда за посещение, маневриране и престой на корабите в пристанищата и рейдовете, за товарене и разтоварване, за качване на кораба и слизане на брега на екипажа, на пътниците или други лица, както и за връзка на кораба с брега и чл. 31 от Задължителни правила за българските пристанища на река Дунав, в сила от 25. 07. 2008 год., издадени от Изпълнителна агенция „Морска администрация“ и с това причинил смъртта на Д. М. Е., поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправдал по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1 от НК.

Така постановеният съдебен акт е проверен по протест на прокурора и по жалба на частните обвинители с искане за осъждане на подсъдимия и с решение № 109/29. 07. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 198/2023 год. по описа на ВТАС, е потвърден.

Касационният протест и жалбата на частните обвинители са допустими, тъй като са подадени от легитимирани субекти в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка въззивен съдебен акт.

Сходството на доводите в двата сезиращи документа, поне що се отнася до оплакването за неправилно приложение на материалния закон, позволява съвместното им обсъждане, а прегледът на материалите по делото обосновава извод за неоснователност както на възраженията по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, така и на тези за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Съществена част от аргументацията в жалбата на частното обвинение касае несъгласието на касаторите с изводите на ВТАС, че са били предприети действия от подсъдимия за осигуряване на подменна група, както и че на инкриминираната дата същият не е давал нареждане на пострадалия Е. и на свид. С. А. да отворят капаците на баржата в отсъствие на работници на корабособственика. В тази връзка повереникът е представил собствена интерпретация на доказателствената съвкупност с настоятелно искане същата да бъде възприета от настоящия състав. Претенцията му не държи сметка за особеностите на касационното производство. С изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, към която не може да бъде отнесен настоящият казус, върховната инстанция по наказателни дела не е съд по фактите, поради което не контролира обосноваността на въззивния съдебен акт и не може да пререшава въпроса за достоверността и убедителността на доказателствата и средствата за установяването им, нито да приема фактология, различна от установената от долустоящия съд. В правомощията ѝ е единствено преценката за спазване правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, а проверката на решението не установява отклонения от изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107 и чл. 303 от НПК.

Както показанията на лицата, работещи на пристанищния терминал, така и тези на служителите на корабособственика са били обсъдени в тяхната цялост като е извършена задълбочена преценка за достоверността и убедителността им. Твърденията им са интерпретирани съобразно действителното им съдържание без да им се придават смисъл и значение каквито те не притежават. Последователността и неизменността на заявеното от свидетелите при разпитите им в рамките на първоинстанционното и въззивното съдебно следствие с основание са третирани като доказателство за трайност и устойчивост на възприятията им относно правно значимите обстоятелства. Доколкото при част от тях са били установени известни непълноти и несъответствия с посоченото пред разследващ орган касателно някои подробности от инкриминираните събития, са били предприети необходимите процесуални действия за преодоляването им по реда на чл. 281 от НПК и убедително е защитен изводът, че тези отклонения при пресъздаване на интересуващите процеса факти се дължат на изминалия период от време, а не на стремеж да бъдат укрити или изопачени действителните действия на подсъдимия.

Въззивната инстанция незаслужено е упрекната, че е игнорирала показанията на В. Н., Д. Д. и П. Н., с които всеки от тях е декларирал незнание за това, че на 14. 07. 2018 год. трябва да се яви на пристанищния терминал като участник в подменна група. ВТАС не ги е оставил без внимание, но за да приеме, че подсъдимият е предприел действия за осигуряване на такава, се е солидаризирал с изводите на първостепенния съд, че доказателства за това обстоятелство се съдържат както в обясненията на Н., така и в показанията на свидетелите Н. Ш. (стифадор на терминала, отговарящ пряко за уведомяване на корабособственика), Г. Г. (отговорник на една от двете бригади на пристанищния терминал), Н. Ш. и П. М. (служители на /фирма/). Всички те са били категорични, че своевременно е била подадена информация за необходимостта от присъствие на подменна група на инкриминираната дата, тъй като разтоварването на баржата не е приключило. Неуредиците при формиране на състава ѝ са очевидни, но съобразно доказателствата по делото те не се дължат на бездействие на подсъдимия и не могат да доведат до ангажиране на отговорността му, както неоснователно се поддържа от частното обвинение, а са последица от лошата организация на работа във фирмата собственик на плавателния съд. Отделен е въпросът, че обвинението срещу Н. не е свързано с бездействие при осигуряване на подменна група, а се основава върху фактически твърдения за неизпълнение на съвсем различни задължения.

Не издържа на касационната проверка и оплакването за недопустимо предположение, че пострадалият и свид. С. А. самоволно, по собствена инициатива са пристъпили към отваряне на капаците на баржата. Изводът на инстанциите по фактите досежно това обстоятелство не е произволен. Той не е основан и върху превратна интерпретация на доказателствената съвкупност, а е формиран след обстойно изследване на посоченото от свидетелите Г. Г., Я. Р., М. М., О. М., А. Н., Л. С., Х. М., Р. Т., Б. Г., В. К., А. З., Д. Д., И. К., С. П. и С. С.. Прието е, че показанията им представляват солидна доказателствена основа за коментирания факт предвид еднопосочността и непоколебимостта на твърденията им, че при оперативката в ранната сутрин на 14. 07. 2014 год. подсъдимият единствено е разпределил задачите за деня между двете бригади, но не е разпореждал на колегите си да пристъпят незабавно към отваряне на капаците на плавателните съдове и към разтоварването им без да чакат пристигането на подменна група. Допълнителен аргумент за този извод може да бъде открит и в свидетелските показания относно начина на формиране на възнаграждението на пристанищните работници – на база количеството на натоварените и разтоварените стоки, което намалява, ако се наложи престой поради закъснение или неявяване на подменната група. Колкото до показанията на свид. С. А. пред въззивния съд, недоверието към тях е основано на безспорно установения факт, че на инкриминираната дата той е закъснял за работа, не е присъствал на оперативката и поради това не е възприел какви са били указанията на подсъдимия. Вместо това свидетелят е направил собствени предположения относно действията на началника на терминала.

Несъстоятелни са и възраженията, че контролираната инстанция е игнорирала показанията на свидетелите за съществувалата към момента на инцидента практика да се пристъпва към товарене и разтоварване на плавателните съдове без представител на корабособственика. Заявеното от работниците на терминала досежно това обстоятелство е част от фактическите констатации на апелативния съд. От доказателствена гледна точка то е било поставено на обсъждане на стр. 20-21 от въззивното решение, като са изложени убедителни съображения защо твърденията на свидетелите не могат да обосноват извод, че и в деня на инцидента подсъдимият е разпоредил на пострадалия да отвори капаците на баржата без да чака идването на подменна група. Към посоченото от ВТАС следва да се добави още и това, че се касае за т. нар. „сходни факти“, върху които е недопустимо да се основават обвинението и осъдителната присъда. Те биха могли да дадат насоки за разследване или спомогнат за изясняване на личността на подсъдимия, но не могат да послужат като пряко или косвено доказателство за конкретното престъпление и неговия автор. Въз основа на сходните факти може да се направи единствено предположение, но не и извод за категорична доказаност на обвинението (в същия смисъл са и Р. № 1122 /2006 год. по н. д. № 581/2005 год., Р. № 137/2012 год. по н. д. № 303/2012 год., III н. о., I н. о., Р. № 547/2013 год. по н. д. № 1846/2012 г., I н. о., Р. № 162/2014 год. по н. д. № 163/2014 год., II н. о., Р. № 233/2017 год. по н. д. № 760/2016 год., II н. о. и др.).

Като неоснователни следва да бъдат оценени и изтъкнатите от представителя на Върховната касационна прокуратура доводи, отнасящи се до съдържанието на проверявания съдебен акт. Начинът, по който въззивната инстанция е структурирала изложението си, не води до неяснота на волята му касателно приетите за установени правно значими обстоятелства и изводите му по правото. Цитираните от прокурора пасажи от решението се намират в противоречие помежду си само ако се разглеждат изолирано и извън контекста на извършения от долустоящия съд цялостен анализ на организационната структура на /предприятие/ и мястото на пристанищен терминал /терминал/ в нея и на задълженията на подсъдимия като обективна основа за извода, че те не го определят като работодател по смисъла на КТ и ЗЗБУТ.

Неоснователни са и възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Вярно установените факти по делото като цяло са получили законосъобразна правна оценка от апелативния съд.

В съответствие със закона са изводите, че макар в принципен план подсъдимият да е годен субект на престъплението по чл. 123 от НК, наказателната му отговорност не може да бъде ангажирана за нарушение на чл. 275, ал. 1 от КТ и чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ. Тези констатации са направени при стриктно съобразяване на легалната дефиниция на понятието „работодател“ в § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на КТ. С оглед организационната структура на /прдприятие/ и мястото на /терминал/в нея, както и предвид задълженията на подсъдимия, вменени му с длъжностната му характеристика законосъобразно е прието, че той не притежава качеството работодател. Безспорно съгласно последния документ Н. е натоварен с организацията на дейността на терминала; няма спор също така, че оглавяваното от него поделение на държавното предприятие може да бъде разглеждано като организационно и икономически обособено образувание. Не е изпълнено обаче другото законово изискване на цитираната разпоредба – за самостоятелно наемане на работници или служители по трудово правоотношение. Това е така предвид разпоредбата на чл. 115л от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България, определяща като самостоятелен правен субект /предприятие/. Ето защо макар мястото на работа и на подсъдимия, на пострадалия и на останалите свидетели пристанищни работници да е на Пристанищен терминал /терминал/, всички трудови договори са сключени не с поделението, а с централата в София, т. е. с /предприятие/, което се явява и работодател по смисъла на цитираната разпоредба. Допълнителен аргумент от фактическо естество в тази насока може да бъде изведен и от всички договори, сключени с оглед установяване на рисковете при осъществяване товаро-разтоварни дейности на пристанищата на страната – възложител по тях е държавното предприятие, а не поделението, оглавявано от подсъдимия.

Колкото до понятието „работодател“ по смисъла на §. 1, т. 2 от ЗЗБУТ, то безспорно е с по-широко съдържание от това, визирано в обсъдената по-горе разпоредба на КТ, доколкото ЗЗБУТ дефинира като такъв и всеки, който възлага работа и носи цялата отговорност за предприятието, кооперацията или организацията. Съгласно длъжностната характеристика за длъжността „ръководител на пристанищен терминал“ Н. е следвало осъществява ръководство, организация и контрол на дейността на Пристанищен терминал /терминал/, с оглед на което той се явява адресат на ЗЗБУТ независимо от изричното задължаване на друго лице – свид. Г. А., да разработва правила за безопасност. Въпреки така извършената корекция съставомерност на деянието по чл. 123 от НК не може да бъде обоснована с неспазване изискванията на чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ предвид обстоятелството, че той предвижда само най-общо задължение на работодателя за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, което се нуждае от по-нататъшно конкретизиране с оглед спецификите различните дейности, представляващи източник на повишена опасност. Въпреки че такива разпоредби са посочени в обвинителния акт, те или не са нарушени от подсъдимия или законосъобразно е прието, че той не е техен адресат.

На първо място, в съответствие със закона са изводите, че подсъдимият не следва да носи наказателна отговорност за нарушение на чл. 39, ал. 1 и 2 от Наредба № 7/23. 05. 2001 год. за реда за посещение, маневриране и престой на корабите в пристанищата и рейдовете, за товарене и разтоварване, за качване на кораба и слизане на брега на екипажа, на пътниците или други лица, както и за връзка на кораба с брега. Анализът на тези разпоредби показва, че в тях са предвидени различни по съдържание и насоченост задължения – адресат на правилото по ал. 1 са пристанищните работници, а по ал. 2 – корабният екипаж. В тази връзка не е лишена от логика тезата на обвинението, че след като единствено служители на корабособственика имат право да отварят и затварят люковете на товарните помещения на плавателния съд, освен ако не е уговорено друго (за което отсъстват доказателства по делото), то това е забранено за всички останали, включително и за лицата пряко ангажирани с товаро-разтоварна дейност. Само по себе си обаче това не е достатъчно да бъде признат подсъдимият за виновен за нарушение на чл. 39, ал. 2 от Наредба № 7. Необходимо е освен това да бъде установено, че пострадалият и свид. А. са предприели тези действия по нареждане на Н.. В случая обаче са налице безспорни и категорични доказателства само и единствено за самоволни действия от страна на двамата работници, които не са част от трудовите им задължения.

Неоснователно представителите на държавното и частното обвинение оспорват заключението на долустоящите съдилища, че не е допуснато и нарушение на чл. 39, ал. 1 от Наредба № 7. Претендираният от касаторите извод не може да бъде обоснован с отсъствието на подсъдимия от мястото на инцидента. С оглед големината на пристанищния терминал и едновременното наличие на множество плавателни съдове, чакащи за товарене или разтоварване, за което са свидетелствали всички работещи там, практически е било невъзможно Н. да участва в дейността на всички работни точки. Именно поради това са били обособени две бригади със собствени отговорници. За изпълнението на коментираното изискване е достатъчно това, че задачите за деня са били възложени от подсъдимия, като именно той е разпределил работниците съобразно броя на корабите в терминала и естеството на предстоящите действия по разтоварването им, след което е направил ежедневния им инструктаж. Следва още веднъж да се подчертае, че действията по отваряне на капаците на баржата не са били част от трудовите задължения на пострадалия Е. и на свид. С. А. и извършването им не е било наредено от Н., поради което няма основание за ангажиране на отговорността му за нарушение на коментираното изискване на Наредба № 7.

Следва да бъдат споделени и изводите, че подсъдимият не се явява адресат на чл. 31 от Задължителни правила за българските пристанища на река Дунав. Те са направени въз основа на вярна интерпретация не само на посочената разпоредба, но и на всички останали нормативни актове, имащи отношение към дефиниране на понятието „пристанищен оператор“ като адресат на чл. 31 от правилата. Аргументите на ВТАС са интерпретирани превратно в протеста. Внимателният им прочит не подкрепя становището на прокурора, че съдилищата по фактите в противоречие с елементарната логика са приели, че управителните органи на /предприятие/ са длъжни да присъстват на пристанищния терминал при всяко товарене и разтоварване на кораб. Смисълът на съображенията за оправдаване на подсъдимия по обвинението за нарушаване на правилото на чл. 31, т. 9 от Задължителните правила е съвсем друг – че именно управителните органи на предприятието са тези, които е следвало да вземат мерки за снабдяване на терминала със спасителен кръг, както и че с оглед задълженията му по длъжностна характеристика във връзка с правилата за безопасност, на Н. не е делегирано изрично предприемането на действия в тази насока.

Едва пред апелативния съд от държавното обвинение е застъпена тезата, че подсъдимият следва да носи отговорност за това, че не е изпълнил задълженията си по приетата на 25. 05. 2015 год. Програма, уреждаща организацията, координацията, подходите, методите и периодичността за извършване оценка на риска за здравето и безопасността на работниците и служителите. Тя се поддържа и пред настоящия състав, доколкото касационният протест представлява почти дословен препис на въззивния такъв, като се настоява, че Н. не е изготвил карта за оценка на риска, касаеща длъжността „Водач на мотокар“, нито е предложил конкретни мерки за предотвратяване настъпването на тази опасност. Изискванията към подсъдимия безспорно биха могли да послужат за конкретизация на общото правило на чл. 4, ал. 1 от ЗЗБУТ, но въпреки това отговорността му не би могла да бъде ангажирана за неспазването им. Това е така, защото в обвинителния акт, който очертава фактическите и правни рамки на обвинението и предопределя както предмета на доказване, така и пределите, в които се осъществява защитата на подсъдимия, няма изложени подобни твърдения. Инкриминирани са коренно различни действия и бездействия и е прието, че са извършени съвсем други нарушения. Ако представителят на държавното обвинение е считал, че Н. е нарушил изискванията на коментирания вътрешен акт на /предприятие/ и бланкетната диспозиция на чл. 123 от НК следва да бъде запълнена с посоченото в него, е трябвало да го заяви ясно и недвусмислено в обвинителния инструмент като очертае по този начин по-широк кръг от правно значими обстоятелства и определи по-голям обхват на предмета на доказване. Това е било необходимо не само с оглед правото на защита на подсъдимия, но и предвид обстоятелството, че поначало в длъжностната характеристика на ръководителя на пристанищния терминал е посочено, че е длъжен да познава и спазва правилата за безопасност на труда и да следи за спазването им от другите работници, но не са предвидени задължения за разработване на правила за безопасност и за отправяне на предложения относно мерките за избягване на риска – тези дейности са вменени от ръководството на /предприятие/ на свид. Г. А., който е служителят, отговорен и за снабдяване на работниците с индивидуални средства за безопасност. След като обаче не е повдигнал своевременно обвинение за неспазване на изискванията и сроковете на програмата, нито пък такова за недостатъчен контрол върху дейността на А. в качеството му на отговорник по ЗЗБУТ, прокурорът не би могъл да очаква произнасяне от съда в подобна насока.

Тук е мястото аналогичен отговор да получат и възраженията на частните обвинители, че наказателната отговорност на подсъдимия е следвало да бъде ангажирана за другите нарушения, констатирани от контролните органи след инцидента с пострадалия Е.. Освен че съдът не би могъл да излезе извън рамките, очертани с обвинителния акт, нарушенията на изискванията за работно време и почивки нямат никакво отношение към настъпилия съставомерен резултат. Това се отнася и за незаконосъобразната практика работниците да се подписват в инструктажната книга вместо колегите си, защото е безспорно установено както обстоятелството, че в конкретния случай пострадалият е присъствал на инструктажа, така и това, че подсъдимият не му е възлагал да отваря люковете на плавателния съд. Тезата на касаторите не отчита още и това, че с приложените по делото наказателни постановления са били наложени имуществени санкции на юридическото лице, а не глоби на ръководителя на пристанищния терминал. Следва да се има предвид, че дори да беше санкциониран лично Н., то съдът щеше да бъде изправен пред друг процесуален проблем, произтичащ от забраната за повторно наказване за едно и също деяние, за чието преодоляване би следвало да се предприемат съответните процесуални действия.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че проверяваният съдебен акт не е засегнат от претендираните от държавното и частното обвинение недостатъци. Само за изчерпателност на изложението следва да се посочи, че поначало не би могло да бъде удовлетворено искането на повереника подсъдимия да бъде признат за виновен от настоящия съдебен състав в рамките на касационното производство. Съгласно процесуалния регламент на чл. 354, ал. 3, т. 3 от НПК, когато констатира нарушения на материалния закон, допуснати при постановяване на оправдателна присъда, върховната инстанция по наказателни дела може единствено да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане. Тъй като такива не са налице, решението на ВТАС следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 109/29. 07. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 198/2023 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.