Погасяване по давност на правото на строеж при погиване на сграда

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 70

гр. София, 02.12. 2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. дело № 4106 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Бизнес логистичен център София”АД срещу въззивно решение № 4692 от 26.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 5268/2018г. на Софийския градски съд в уважителната му част, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

Ответникът по жалбата О. К. Ц. счита същата за неоснователна.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 29.12.2017г. по гр.д. № 64804/2016г. на Софийския районен съд, с което по предявения от О. К. Ц. против „Бизнес логистичен център София” АД иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищцата е собственик на основание дарение на 61,333 % ид.части от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София за построяване на подробно описаните в решението три сгради – триетажна фабрична сграда със застроена площ от 176 кв.м, двуетажна сграда със застроена площ от 43 кв.м и триетажна сграда със застроена площ от 141 кв.м.

По делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство О. К. Ц. се легитимира като собственик на 61,333 % ид.части от процесните сгради по силата на договор за дарение, сключен с нот.акт № 145/2006г., поправен с нот.акт № 161/2008г., сключен с наследниците на акционерите на „Кожизнос” АД. Сградите са били отчуждени по Закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия през 1951г., като собствеността върху тях е възстановена на наследниците на акционерите в посоченото акционерно дружество по силата на чл.2, ал.1 и чл.3, ал.2 ЗВСОНИ. С протокол № 4 от 14.04.2011г. по чл.196, ал.1 и ал.2 ЗУТ на комисия към Столична община район „Сердика” е констатирано, че към 29.03.2011г. трите сгради са били полусрутени, с разрушени и липсващи външни фасадни стени и голяма част от покривните конструкции, респ. че са негодни за използване по предназначение и опасни за живота и здравето на гражданите. Към момента на подаване на исковата молба сградите са се срутили напълно и не са съществували.

При тези фактически данни въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за погасяването на правото на строеж по давност, тъй като по делото не е установен точният момент, в който това е станало, респ. предявеният иск е приет за основателен.

Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материалноправен въпрос: От кой момент започва да тече погасителната давност по чл.67 ЗС в случаите, в които съществуващата в режим на суперфициарна собственост сграда погине - от момента, в който същата загуби характеристиките си на „груб строеж” по смисъла на § 5, т.46 ДР на ЗУТ или от момента, в който окончателно са премахнати останалите конструктивни елементи от поземления имот и теренът е разчистен.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с наведените от касатора основания, намира следното:

По материалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато 1касационното обжалване, следва да се имат предвид дадените с ТР № 1/2011г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които смисълът на понятието „упражняване правото на строеж”, употребено в чл.67 ЗС, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. Това следва от разпоредбите на чл.181, ал.1 и 2 ЗУТ, които определят завършването на грубия строеж като момент на придобиване на правото на собственост върху сградата, респ. на обектите в нея. Законова дефиниция на понятието „груб строеж” /карабина/ е дадена в ЗУТ, като според § 5, т.46 от Допълнителните разпоредби това е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или в различна степен на изпълнение на довършителните работи. От този момент се счита, че е възникнал обектът на суперфициарна собственост. В чл.67 ЗС е определен петгодишен срок, в който следва да се упражни правото на строеж, като е постановено, че при бездействие на суперфициаря то се погасява по давност. Следователно, ако в петгодишния срок от учредяването на правото на строеж сградата не бъде завършена в груб строеж, това право се погасява по давност, освен ако задължението за нейното изграждане е на учредителя. Тази разпоредба следва да намери приложение и в случаите, при които след построяването на сградата, същата по някаква причина загуби характеристиките си на „груб строеж”. От този момент тя престава да бъде годен обект на правото на собственост, а представлява недвижим имот по смисъла на чл.110 ЗС като част от незавършена сграда и за носителя на правото на строеж възниква правото да я възстанови в първоначалния ѝ вид. Ако в петгодишния срок по чл.67 ЗС той не я възстанови до етап на „груб строеж”, правото на строеж се погасява по давност. Следователно давностният срок започва да тече от момента, в който сградата е престанала да има посочените в § 5, т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ характеристики, а не от пълното ѝ разрушаване, респ. от разчистването на терена. Приемането на противното би означавало да се допусне ограниченото вещно право на строеж, което обременява имота на собственика, да съществува без да има предвидимост дали ще бъде упражнено и в какъв срок, респ. съществуването на полуразрушени и негодни за ползване сгради през неопределен период от време, което не е целта на закона.

По основателността на жалбата:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но предвид отговора на поставения правен въпрос, се налага изводът, че въззивният съд неправилно и в нарушение на материалния закон – чл.67 ЗС е приел, че правото на строеж за процесните три сгради не е погасено по давност, тъй като по делото не е установен точният момент, от който сградите са разрушени напълно и не съществуват. В случая по делото е безспорно установено, че към 29.03.2011г. сградите са били полусрутени, с разрушени и липсващи външни фасадни стени и голяма част от покривните конструкции, поради което най - късно към този момент те не са съществували в „груб строеж” по смисъла на § 5, т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и оттогава е започнал да тече петгодишният давностен срок по чл.67 ЗС. По делото не са установени основания по чл.115 ЗС и чл.116 ЗС за спиране или прекъсване на давностния срок, нито е установено собственикът на земята недобросъвестно да е създавал пречки за реализирането на правото на строеж, поради което следва да се приеме, че към момента на предявяването на исковете на 14.11.2016г. давностният срок е изтекъл и право на строеж в полза на ищцата в първоинстанционнното производство не е съществувало, тъй като е било погасено по давност.

Съобразно изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обжалваното въззивно решение е постановено в нарушение на материалния закон и на основание чл. 293 ал. 2 ГПК следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважителната му част, както и в частта за разноските, като вместо него предявеният иск следва да бъде отхвърлен.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата по касация следва да заплати на касатора сторените от него разноски за всички инстанции в размер на 6114,04 лв. На същата разноски не се дължат.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

О т м е н я въззивно решение № 4692 от 26.06.2019г., постановено по в.гр.д.№ 5268/2018г. на Софийския градски съд, II-д състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважителната му част и вместо него постановява:

О т х в ъ р л я предявения от О. К. Ц. против „Бизнес логистичен център София” АД иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че О. К. Ц. е собственик на 61,333 % ид.части от правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. София за построяване триетажна фабрична сграда със застроена площ от 176 кв.м, състояща се на първия етаж от две стаи, килер и три бани с тоалетни, на втория етаж от голяма зала и килер и на трети етаж от голяма зала и килер; двуетажна сграда със застроена площ от 43 кв.м, състояща се на първи етаж от две канцеларии и тоалетна, а на втори етаж от две стаи и триетажна сграда със застроена площ от 141 кв.м., състояща се на първи етаж от две стаи, килер и тоалетна, на втори етаж от голяма зала и килер и на трети етаж от голяма зала и килер като неоснователен.

О с ъ ж д а О. К. Ц. от [населено място], [населено място] да заплати на „Бизнес логистичен център София” АД, гр. София сумата 6114,04 лв./шест хиляди сто и четиринадесет лева и четири стотинки/ разноски за всички инстанции.

Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: