Доказване на явно владение при придобиване на съседен имот по давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 202
гр.София, 08.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в открито заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

Членове: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА
при секретаря Даниела Танева, като разгледа докладваното от съдия Коледжикова гр. д. № 1148 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от името на К. А. Н. чрез адв.Г. П. против решение № 1316 от 20.12.2023 г. по гр.д.№ 1677/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 315 от 18.07.2023 г., постановено по гр.д. № 1184/2022 г. по описа на Районен съд Несебър. С последното е признато по отношение на К. А. Н., че ищецът Г. С. Т. притежава право на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], м.“Ч. ч.“, с площ от 539 кв.м.

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства, които не са анализирани в съвкупност и взаимовръзка. Съдът неправилно приел, че ищецът е доказал упражняване на добросъвестно владение върху имота от ответника за период от 10 години. Твърди се едностранчиво кредитиране само на представените от ищеца писмени и гласни доказателства, които се опровергават от ангажираните от ответника доказателства. Вследствие посочените нарушения съдът достигнал до неправилния извод за изтекла в полза на ищеца придобивна давност. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. Допълнителни съображения процесуалният представител на касатора излага в проведеното по делото открито съдебно заседание и в представена писмена защита.

Ответникът по касация не изразява становище по жалбата в писмен отговор. В съдебно заседание процесуалният представител излага съображения за нейната неоснователност.

С определение от № 5782 от 11.12.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства от значение за решаването на спора и по материалноправния въпрос - при иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на завладяване на имота с оглед изискването владението да е явно.

По поставения процесуалноправния въпрос настоящият състав споделя възприетото в трайната практиката на ВКС, че независимо от предвидената в чл.272 ГПК възможност на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, той не е освободен от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба, възраженията и доводите на страните. В този смисъл са решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 по т. д. № 2156/2019 г., ІІ т.о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о. и други.

По материалноправния въпрос също е налице практика на ВКС, съгласно която за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено (решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 603/2012 г. на І г.о.; решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр.д. № 1024/2017 г. на І г.о. и др.). Владението трябва да е постоянно, т. е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Не е достатъчно само манифестирането на собственическо отношение към имота пред трети лица, а е необходимо владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Всички действия на владелеца трябва ясно, явно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой, а не за собственост на трето лице (решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр.д.№ 418/2020 г. на IV г.о. на ВКС). Според трайно установената практика на ВКС владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, както и дали е установено и поддържано с насилие (решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр.д.№ 344/2011 г. на II г.о. на ВКС). Начинът на установяване на фактическата власт има значение и при извършването на преценка дали владението е установено върху чужд имот без знанието на собственика или е било доброволно предадено, както и дали е установено и се упражнява лично или чрез другиго (решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр.д.№ 1659/2020 г. на I г.о. на ВКС).

За да се произнесе по касационната жалба, съставът на ВКС взе предвид следното:

Предявеният от Г. С. Т. установителен иск за признаване, че е придобил право на собственост върху поземлен имот в [населено място] с идентификатор ***, е основан на твърдение за упражнявано от ищеца владение върху съседен на притежаваните от него имоти с идентификатори *** и *** в [населено място]. Ищецът твърди, че след като придобил през 1994 г. по договор за продажба с община Несебър посочените два имота, ги оградил заедно с процесния и оттогава го обработвал. Имотът бил деклариран от ответника, но той не го посещавал.

Ответникът е оспорил иска.

В обжалваното решение е прието, че процесният имот е съседен на два имота, притежавани от ищеца по договор за продажба от община Несебър. За процесния имот в полза на ответникаКамен Н. е съставен нотариален акт за собственост по § 4 ЗСПЗЗ. Съставът приел, че свидетелските показания, събрани пред районния съд, установяват осъществена от ищеца фактическа власт върху процесния имот, който бил незастроен и в който ищецът садил зеленчуци. Мястото на ищеца било около 2 дка, оградено с железни колове и телена ограда и никой друг освен ищеца не е влизал в имота. Съдът посочил, че дори и при обсъждане на показанията, събрани пред въззивната инстанция чрез разпит на свидетеля П. Н., не се установявало ответникът да е посещавал имота си след 2001 г., което сочело на трайно дезинтересиране от имота.

Решението е неправилно. При постановяването му е нарушен процесуалният закон, задължаващ въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани доказателства от значение за решаването на спора. На първо място, необосновано е прието, че ищецът е закупил от Община Несебър имоти с идентификатор *** и с идентификатор ***. Липсват представени доказателства за подобно обстоятелство и това е посочено в писмените бележки на въззивника, но не е обсъдено от въззивния съд. Погрешно е прието, че в полза на въззиваемия Т. е бил издаден констативен нотариален акт за собственост върху процесния имот на основание на § 4 ЗСПЗЗ – в действителност нотариалният акт е издаден в полза на ответника по иска и въззивник пред окръжния съд.

Неправилно е становището на въззивния съд, че за въззивника е настъпила преклузия за представяне на доказателства пред въззивната инстанция, макар да е отчетено, че пред първоинстанционния съд ответникът по иска е бил представляван от назначен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК. Съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т.1 ГПК, когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата. В този случай въззивният съд следва да постанови събирането им, доколкото същите са относими към спорното право. Следователно ангажираните от жалбоподателя доказателства пред въззивната инстанция са били допустими.

Макар формално да е посочил, че съобразява показанията на свидетеля П. Н., въззивният съд не е обсъдил изложените от него обстоятелства, че ищецът и ответникът се познавали и заедно планирали да придобият и стопанисват имоти в м.“Ч. ч.“, [населено място]. Оградили заедно имота и засадили в него овощни дръвчета, които не се захванали. Свидетелят е посочил, че брат му е работил във фирмата на Т. като инженер-строител. Тези показания следва да се кредитират, тъй като се потвърждават от справката за трудови договори на К. Н., изискана служебно от районния съд, от която е видно, че през периода 02.01.2003 - 23.10.2003 г. Н. е работил по трудово правоотношение с работодател ЕТ “Миги - Г. Т.“, гр.Димитровград. Обстоятелството, че двамата са се познавали, не е оспорено от ищеца. Това обстоятелство е от значение по делото и неправилно е игнорирано от въззивния съд.

С оглед отговора на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, неправилен е изводът във въззивното решение, че в настоящия случай са били налице елементите от фактическия състав на придобивната давност – владение на процесния имот с намерение за своене в срока по чл.79, ал.2 ЗС.

По аргумент на чл. 293, ал. 3 ГПК, тъй като не се налага извършването на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, след отмяна на решението настоящият състав ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.

По делото е установено, че с нотариален акт № 96 от 22.09.1994 г., дело № 982/1994 г., съставен от районния съдия при Несебърския районен съд, ответникът К. Н. е признат за собственик на основание § 4а ЗСПЗЗ на парцел * в кв.8, м.“Ч. ч.“, [населено място] с площ 579 кв.м., идентичен с процесния поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], м.“Ч. ч.“, с площ от 539 кв.м. (удостоверение № 94-00-1037 от 07.07.2022 г. на ОА гр.Бургас)

Ищецът твърди, че завладял имота през 1994 г. Съгласно чл. 154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.

По въпроса с какви фактически действия се осъществява явното и несъмнително владение по чл.68 ЗС съдебната практика (например и цитираната практика при отговора на материалноправния въпрос) приема, че владението, на което се основава придобиване на имот по давност, трябва да е явно и несъмнително. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако собственикът не може да узнае чрез тях за осъществяваното владение. Волята за своене на имота трябва да е явно демонстрирана на собственика. Само при такива действия собственикът ще узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.

Основателно е оплакването на касатора за липса на задълбочено обсъждане на събраните по делото доказателства относно твърдението на ищеца за осъществяване на владение и придобиване имота по давност. Въззивният съд не е обсъдил и анализирал всички доказателства, от значение за установяване на относимите към това придобивно основание обстоятелства в тяхната взаимна връзка. Не е обсъдил оплакването във въззивната жалба за неправилност на извода за явно упражняване на фактическа власт от ищеца. Не е отговорил на доводите в писмените бележки пред въззивната инстанция, че с оглед установения факт, че ищецът и ответникът са се познавали и са обработвали заедно земята като са заградили общо притежаваните от всеки от тях парцели, е изключен изводът за явно завладяване на имота на ответника, без да е установено това да е демонстрирано пред собственика. Показанията на свидетеля П. Н., обсъдени по правилото на чл.172 ГПК, следва да се кредитират, тъй като се потвърждават от писмените доказателства, не са оспорени от насрещната страна и не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства. Те не противоречат на показанията на ангажираните от ищеца свидетели, които установяват общо ползване на заградените заедно имоти, без да конкретизират дали ищецът е обработвал своя имот или имота на ответника. Фактите, които излага свидетелят Н., за съвместно ограждане от двамата на имотите на ищеца и ответника; за местонахождението на сонда и барака в имота на ищеца, но не и в имота на ответника, не са оспорени от ищеца пред въззивния съд.

Необосновано въззивният съд е приел, че ищецът е осъществявал владение върху имота на ответника. Този правен извод е направен в противоречие със събраните доказателства, които не са анализирани в съвкупност. В случай като настоящия, при който имотите на ищеца и на ответника са общо заградени от двамата, за да се установи завладяване на чуждия имот, трябва категорично да се установи с какви действия ищецът е манифестирал пред ответника завладяването. Това е така, защото в този случай ищецът е допуснат в имота от собственика, следователно той извършва в него търпими действия и за да докаже установяването на владение, той трябва да докаже преобръщане на владението /interversio possessionis/. Както е посочено в мотивите към ТР № 1/2012 от 06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи вещта като собствена.

В случая е установено, че ищецът е бил допуснат до имота на ответника като имотите на двамата са били общо заградени. Няма данни ищецът да е манифестирал пред ответника, когото е познавал, намерението си да свои имота. Следователно липсва осъществявано владение като елемент от фактическия състав на придобивната давност.

С оглед на изложеното обжалваното решение е постановено в нарушение на закона и е необосновано. Въззивното решение, с което е признато по отношение на К. А. Н., че ищецът Г. С. Т. притежава право на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], м.“Ч. ч.“ с площ от 539 кв.м., следва да бъде отменено на основание чл.281, ал.1, т.3 ГПК и тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия, делото следва да се реши по същество от касационната инстанция като предявеният установителен иск за право на собственост върху имота следва да се отхвърли.

При този изход на делото на касатора следва да се присъдят разноските, направени пред трите инстанции, които са доказани в общи размер 2880 лева.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1316 от 20.12.2023 г. по гр.д.№ 1677/2023 г. на Бургаския окръжен съд и вместо него постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. С. Т. иск с правно основание по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на К. А. Н., че ищецът е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], м. „Ч. ч.“, с площ от 539 кв.м.

Осъжда Г. С. Т. да заплати на К. А. Н. сумата 2880 лева (две хиляди осемстотин и осемдесет) - разноски по делото за всички инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.