Собственост върху покривна плоча, явяваща се под на тераса

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 510

гр. София, 09.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4817 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 ГПК.

С Определение № 4382 от 03.10.2024 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, е допуснато касационно обжалване на въззивно Решение № 261 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 281/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което (посредством потвърждаването на Решение № 108 от 15.02.2023 г. по гр.д.№ 2587/2022 г. на Районен съд - Стара Загора) е отхвърлен предявеният от В. Д. Г. срещу П. С. П. иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на частта от покривната плоча на стая със застроена площ от 18 кв.м., намираща се в сграда на [улица], в [населено място], разположена в северозападната част на дворното място, с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-65 от 30.05.2008 г. на изпълнителния директор на АГКК, която покривна плоча е на източната стая на сграда с кадастрален номер 2 и представлява под на тераса, част от втори етаж на двуетажната жилищна сграда с кадастрален номер 1 в същия поземлен имот и да бъде осъден ответника да предаде владението върху същата част от покривната плоча на ищеца.

Касаторът В. Д. Г., представляван от адвокат Е. Н. от АК – Стара Загора, счита, че въззивното решение е неправилно и моли същото да бъде отменено, а делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд с оглед изслушването на съдебно-техническа експертиза, а евентуално – да се постанови ново решение по съществото на спора, като бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции.

Ответницата по касация П. С. П. е подала отговор на касационната жалба чрез адвокат К. А. от САК, а в откритото заседание е представлявана от адвокат Б. Б. от САК. Поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо като постановено по процесуално недопустима претенция и моли същото да бъде обезсилено, каквито съображения относно недопустим предмет на спора са поддържани още пред първата инстанция. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

Страните взаимно оспорват като прекомерни разноските, направени за защитата пред ВКС.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на данните по делото и доводите на страните, в правомощията си по чл. 290 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявен от настоящия касатор иск с правно основание чл. 108 ЗС. Направена е констатация, че в исковата молба ищецът твърди, че е собственик на едноетажна къща, находяща се в УПИ *-*, кв. 63 по плана на [населено място], както и на идеални части от дворното място, заснето с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Къщата се състои от три стаи, две от които са покрити с покрив, а третата - само с бетонна плоча. Съсобственик на дворното място е ответницата, която заедно със съпруга си (починал преди предявяването на настоящата искова молба) закупила другата сграда в имота през 1996 г. Без съгласието на ищеца, ответницата и съпругът й построили върху бетонната плоча, покриваща едната стая от къщата му, остъклена тераса с кухненски бокс. По жалба на ищеца през 2007 г. построеното върху бетонната плоча било премахнато. През 2013 г. обаче отново била изградена остъклена тераса и кухненски бокс върху бетонната плоча, представляваща покрив на стаята на ищеца. Въпреки многократните му жалби, ответницата не премахнала така изградената тераса. С изградения строеж ответницата оспорвала правото на собственост на ищеца върху покривната плоча и я владеела без правно основание. Тя осъществявала фактическа власт върху покривната плоча, с което пречи на ищеца да осъществява в пълен обем правото си на собственост. Формулирано е искане да се признае за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на покривната плоча на стая със застроена площ от 18 кв.м., намираща се в сграда на [улица] [населено място], разположена в северозападната част на дворното място с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], както и ответницата да бъде осъдена да предаде владението на покривната плоча.

Въззивният съд е формирал подробно изложени изводи по приетите за релевантни факти, както и съображения по приложимото право и (посредством потвърждаването на първоинстанционното решение) е постановил, че отхвърля предявения от В. Д. Г. срещу П. С. П. иск. В мотивите изрично е прието, че „тази плоча не е самостоятелен обект от сграда, а е част от застроената площ на жилището на етаж 2 от двуетажната жилищна сграда и същевременно покрив на стая на ищеца“.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – за да се провери допустимостта на въззивния акт с оглед предмета на спора и редовността на исковата молба.

Относно възможността да се предяви иск за собственост по отношение на реална част от сграда е формирана практика на ВКС, съобразно която в такива хипотези е налице процесуално допустим предмет на спора (така: Решение № 74 от 22.03.2013 г. по гр.д.№ 757/2012 г. на ВКС, I г.о., Решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр.д.№ 1450/2010 г. на ВКС, I г.о., Решение № 121 от 13.01.2021 г. по гр.д.№ 936/2020 г. на ВКС, II г.о. и др.). Приема се, че когато става въпрос за реална или несамостоятелна част от обект в сграда, индивидуализацията трябва да е такава, че да може да се направи еднозначен извод за неговото местоположение, граници и площ. В случай, че предметът на искова защита по описанието в исковата молба не съответства на фактическото положение, а реално съществува друг обект на собственост, от който той е част, обектът трябва да се индивидуализира с реалния му статут и описание. Искът за собственост по чл. 108 ЗС винаги предполага наличие на точно индивидуализиран обект на правото на собственост, тъй като със съдебното решение се цели признаване със сила на присъдено нещо на правото на собственост и осъждане да бъде предадено владението върху конкретна вещ. Така формираната практика се споделя от настоящия състав, поради което не е налице основание да се приеме, че производството подлежи на прекратяване поради недопустим предмет на спора.

Служебно извършената проверка за редовността на исковата молба, при съобразяване и на изложеното по-горе, мотивира касационната инстанция да приеме, че при постановяване на въззивното решение са спазени разпоредбите на чл. 129, ал. 2 и ал. 5 ГПК. С оглед изложените в исковата молба твърдения и съпоставката им с формулираното искане, с Разпореждане № 3883 от 27.06.2022 г. на РС е направена констатация за несъответствие между обстоятелствената част и петитума и са дадени указания за отстраняване на противоречието с оглед изясняване на предмета на спора – иск по чл. 108 ЗС или иск по чл. 109 ЗС. Последвало е уточнение с молба вх.№ 15899 от 12.07.2022 г., съобразно което ищецът е конкретизирал, че посредством изградения строеж – остъклена тераса, ответницата оспорва собствеността му върху покривната плоча и я владее без правно основание, като в този смисъл следва да се схваща твърдението му, че ответницата осъществява противоправно действие върху имота. Съответно на това твърдение е заявеното искане за установяване на правото на собственост на ищеца и осъждане на ответницата да предаде владението, определящо претенцията като такава по чл. 108 ЗС. Уточненото искане концентрира претенцията върху територията, явяваща се мястото на застъпване между покривната конструкция над сградата на ищеца и подът на остъклената тераса, което застъпване е разположено върху източната стая от сградата на ищеца, с което е удовлетворено и изискването за описание на предмета на защита съобразно актуалното му фактическо положение. С оглед изпълненото от първоинстанционния съд задължение по чл. 129, ал. 2 ГПК и съобразно чл. 129, ал. 5 ГПК, за въззивния съд не е възникнало задължение да упражни правомощия за уточняване на исковата молба, разяснени с т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, които (при съобразяване на разясненията по т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК) продължават да са актуални и при действието на новия ГПК.

Доколкото не се констатират пороци в приложното поле на чл. 281, т. 1 и т. 2 ГПК, касационната инстанция следва да упражни контрол по отношение правилността на въззивното решение, при съобразяване на ограничението, установено с разпоредбата на чл. 290, ал. 2 ГПК.

Сезиран с доводи за допуснати процесуални нарушения при допускането и преценката на доказателствата, както и за формирането на изводи в нарушение на материалния закон, ВКС на първо място констатира, че самите оплаквания, в частност касаещото отказа да се допусне допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза, почиват на погрешна представа на касатора по отношение на подлежащите на установяване обстоятелства. В исковата молба са изложени следните съществени твърдения, изграждащи основанието на предявения иск: през 2004 г. ищецът е закупил и е станал собственик на едноетажната сграда с идентификатор ****, намираща се в северозападната част на дворното място с идентификатор *** по КККР на [населено място] (идентичен на УПИ *-*, кв. 63 по действащия РП на града); сградата му включва три стаи, над две от които е изграден покрив, а третата (с площ 18 кв.м.) е покрита само с бетонна плоча; през 1996 г. ответницата (по време на брака й с понастоящем починалия й съпруг) придобила от публична продан втория етаж от двуетажната сграда с идентификатор ****, намираща се в североизточната част на дворното място; плочата над третата стая на ищеца се явява под на тераса, построена между едноетажната и двуетажната жилищни сгради и приобщена към етажа на ответницата; ищецът не е отстъпвал на сем. П. право на строеж, нито е давал съгласие за остъкляване на терасата; през 2007 г. незаконната постройка над стаята му била премахната по негова жалба пред РДНСК; през 2013 г. сем. П. отново остъклили терасата без негово съгласие; обжалвал издаденото в тази връзка разрешение за строеж, но решаващият орган приел, че не е заинтересовано лице и прекратил производството; ответницата е завзела част от къщата му – покривното пространство над едната от стаите му, като фактическата й власт надхвърля правата й и едновременно с това нарушава неговото владение. При тези твърдения е заявено искането по чл. 108 ЗС. От своя страна, с депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор, ответницата е възразила, че съгласно постановлението за възлагане, легитимиращо я като собственик, закупеното от нея жилище в сградата с настоящ идентификатор ****, е описано като включващо две тераси, които са част от нейния обект на собственост. Като приложение към отговора на исковата молба е представен препис на постановлението за възлагане от 13.02.1996 г., в който е удостоверено влизането му в сила на 22.02.1996 г., както и обяснителна записка към него, съгласно които спорната територия е описана като тераса от запад, представляваща подовата част на изградена през 1991 г. масивна стая от 36 кв.м. с единствена функционална връзка през северозападната стая в придобития от ответницата втори етаж на двуетажната жилищна сграда. Извършените от ответницата в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК процесуални действия надлежно са възпроизведени в проекта за доклад, инкорпориран в Определение № 3318 от 25.10.2022 г., като в изпълнение на чл. 140, ал. 6 ГПК определението, заедно с препис от отговора на исковата молба, са връчени на ищцовата страна едновременно с призовката за първото открито заседание (РС, л. 66).

Насрещните твърдения на страните се явяват безпротиворечиви досежно хронологията на извършените действия с вещно-правен транслативен ефект, като е безспорно, че към момента на придобиване на собствеността от ответницата върху втория етаж на двуетажната жилищна сграда (м. февруари 1996 г.) терасата, частично заемаща пространство над третата стая на ищеца, е съществувала и е представлявала под на изградена през 1991 г. масивна стая от 36 кв.м., а по това време ищецът не е притежавал право на собственост върху идеални части от дворното място и сграда в него, тъй като е придобил собственост едва през 2004 г.

Независимо от така очертаната последователност, в първото съдебно заседание ищецът не е пояснил или допълнил исковата молба по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, като е поддържал претенцията си при първоначално заявените обстоятелства. Така извън предмета на делото е останал въпросът дали праводател на ищеца е учредил на праводател на ответницата (към 13.02.1996 г. това са били третите задължени лица по изпълнението – Г. П. Г. и С. Ж. Г.) ограничено вещно право да надстроят сградата, придобита от ищеца през 2004 г., разполагайки върху едната от стаите на тази сграда описаната в постановлението за възлагане от 13.02.1996 г. тераса, инкорпорирана като конструктивен елемент - под на изградена през 1991 г. масивна стая от 36 кв.м. с единствена функционална връзка през северозападната стая в придобития от ответницата втори етаж на двуетажната жилищна сграда. По силата на чл. 146, ал. 3 вр.чл. 147 ГПК твърденията за фактите, относими към отговора на този въпрос не могат да бъдат въведени след приключване на първото по делото заседание по настоящото дело, след който момент се явяват преклудирани.

Постановлението за възлагане представлява надлежен титул за собственост досежно описаните като придобити от публичната продан обекти, като при отсъствието на конкретни твърдения за обстоятелства, обективиращи пречка публичната продан да прояви своя вещно-транслативен ефект, съдът е обвързан да приеме този ефект за настъпил, без да разполага с правомощие да извършва проверка в тази насока. Пречка за извършването на такава съставлява задължението на съда да прилага принципа на диспозитивното начало, чието проявление в случая го обвързва да приеме, че към м. февруари 1996 г. спорната тераса е представлявала законно построена част от жилището, придобито от ответницата по реда на чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.). С оглед предмета на делото, в случая очертан с твърденията в исковата молба и възраженията в отговора на исковата молба, поставянето на допълнителни задачи на съдебно-техническата експертиза, насочени към изследване на законността на построяването на терасата, се явява процесуално недопустимо, доколкото касае обстоятелства, които не са заявени по реда и в сроковете, установени в процесуалния закон и пред въззивния съд са се явявали преклудирани.

Неоснователно е и оплакването, че не е изследвано значението на премахнатото през 2007 г. строителство. Видно от твърденията в самата искова молба, през 2007 г. е премахнато остъкляване, докато самата тераса, явяваща се под на така премахнатото остъкляване, е построена още преди 1996 г. и е продължила да съществува и след 2007 г., а през 2013 г. е извършено ново остъкляване, но вече при спазване изискванията на благоустройствения закон (ЗУТ) - въз основа на издадени на името на ответницата строителни книжа и в съответствие с последните (което се установява от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства и заключението на съдебно-техническата експертиза). При удостоверено към 1996 г. придобиване на собствеността върху терасата в полза на ответницата, от гледна точка основателността на ревандикационния иск за територията, заета от тази тераса, е ирелевантно дали през 2007 г. е извършено премахване на нейно предходно остъкляване, поради което обсъжданото оплакване не обосновава извод за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния и материалния закон.

Неоснователни са оплакванията за допуснати нарушения при обсъждане на доказателствата, включително заключението на съдебно-техническата експертиза. Достоверността и доказателствената сила на отделните доказателства е преценена с оглед на всички данни по делото, при спазване на правилото на чл. 12 ГПК. Анализът им е извършен в тяхната взаимна връзка и зависимост, съобразно съдържащите се в тях сведения и с оглед установяване на обективната истина относно фактите, релевантни за крайния изход от спора. Формираната правораздавателна воля е обоснована, доколкото почива на верига от логически издържани разсъждения, отразяваща закономерностите и типичните връзки между явленията. Конкретно при обсъждане на експертното заключение се констатира спазване на правилото на чл. 202 ГПК. При отсъствие на пороци от вида на визираните в чл. 281, т. 3 ГПК, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за защитата й пред ВКС. С оглед заявеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и при отчитане действителната фактическа и правна сложност на спора, на ответницата по касация следва да се присъди заплащането на сумата 2 244 лв. (съизмерима със заплатения от касатора адвокатски хонорар), като за разликата до сумата 3 000 лв. искането по чл. 78, ал. 3 ГПК се явява неоснователно.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 261 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 281/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора.

ОСЪЖДА В. Д. Г. ДА ЗАПЛАТИ на П. С. П. сумата 2 244 (две хиляди двеста четиридесет и четири) лева – разноски за защитата пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: