Потвърждаване на присъда за тежка катастрофа и условия за намаляване на адвокатски разноски

Текстът на акта

Ключови фрази

Решение по н.д. № 890/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 524

гр. София, 05.12.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ КОЛЕВА 2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора МАКСИМ КОЛЕВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 890/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Инициирано е с касационни жалби, депозирани чрез поверениците на частните обвинители и чрез защитник на подсъдимия, срещу Решение № 95 от 30 май 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 494/24 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 4 от 18 януари 2024 г. по н.о.х.д. № 2301/23 г. на Окръжен съд – Пловдив, с която подсъдимият А. Д. Ю. бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, предл. 1., вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от осем години, търпимо при първоначален общ режим, и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от единадесет години, от което на основание чл. 59, ал. 4 НК било приспаднато времето на лишаването от това право по административен път. С присъдата подсъдимият бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение за нарушаване разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

С въззивното решение присъдата е изменена единствено в частта за чл. 59, ал. 4 НК, чието приложение е отменено. В останалата част е потвърдена. Подсъдимият е осъден да заплати направените за назначената и приета от апелативния съд експертиза, както и да заплати на частните обвинители направени от тях разходи за адвокатско представителство, като искането на всеки от последните за присъждане на пълния размер на разноските – за горницата до 2300 лева, е отхвърлено.

С общата касационна жалба на поверениците адвокат Д. Д. и адвокат И. Б., са заявени оплакванията на частните обвинители Д. С. Х., В. Т. Р., Х. Л. Р., М. С. Т., Е. С. Т., Е. С. Т., Д. Т. Х., Х. М. И., С. В. Р. и З. Н. за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание. Изразено е и недоволство от разрешението на въззивния съд за отхвърляне на искането за присъждане на разноските в пълния им размер като се оспорва извода за прекомерност на възнаграждението.

Отправеното към касационната инстанция искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, но и за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на пълния им размер.

Частният обвинител Т. Ю. Х. не фигурира сред жалбоподателите, посочени в касационната жалба.

С касационната жалба на адвокат К. Н. – защитник на подсъдимия, са релевирани доводи за допуснато съществено процесуално нарушение и за явна несправедливост на наложеното наказание.

Не са постъпили възражения срещу касационните жалби.

Пред ВКС частните обвинители Д. Х., В. Р., Д. Х., С. Р., З. Е. и Х. Е., се представляват от адвокат Б., който пледира подадената от подсъдимия жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а тази на частното обвинение – уважена. Възразявайки срещу жалбата на подсъдимия, повереникът оспорва твърдението за ограничено право на защита, настоявайки, че назначаването на повторна съдебномедицинска експертиза (СМЕ) не е било необходимо поради изследването на въпроса всестранно и пълно от тройната СМЕ, която е била обоснована, пълна и убедително защитена от вещите лица в съдебно заседание.

Що се отнася до касационната жалба на частното обвинение, повереникът изцяло я поддържа по изнесените в нея съображения, които преповтаря в сбит вид. Пледира за увеличаване на наложеното наказание до минимума и за присъждане на пълния размер на направените във въззивната инстанция разноски.

Адвокат Д., представляващ частните обвинители Х. Р., М. Т., Е. Т., Е. Т. и Х. И., също поддържа изцяло касационната жалбата с подробните съображения към нея и се присъединява към казаното от своя колега. На свой ред изразява виждането си за отсъствие на допуснати от вззивната инстанция процесуални нарушения при воденето на наказателния процес или при прилагането на закона.

Частният обвинител Х. Р. моли за справедлива присъда, която да донесе поне малко утеха за неизразимата с думи болка и скръб на майка, загубила сина си.

Представителят на прокуратурата намира за неоснователна касационната жалба на частните обвинители в частта й за разноските (по съображенията, изложени от въззивния съд) и за основателна в тази, с която се претендира увеличаване на размера на наказанието в предвидения в закона негов минимум. В подкрепа на становището си прокурорът отбелязва конкретните обстоятелства на произшествието, завишаващи според него степента на обществената опасност на деянието и дееца. Така изтъква безпричинното движение на подсъдимия в лентата за насрещно движение, с много висока скорост, в резултат на което последователно е ударил първо един автомобил, пътуващите в който не са пострадали по чудо, а след това и този, в който са погинали двете жертви. Според прокурора при тези данни престъплението би следвало да е квалифицирано по чл. 342 НК, но понеже те не били отчетени при правната квалификация следвало да се съобразят при отмерване на санкцията. Като факт със значение за последната се сочи и този на множеството административни нарушения, за които е бил наказван подсъдимият, определящи го като системен нарушител на правилата за пътна безопасност.

В логичен израз на така застъпената теза е и поддържаната от прокурора за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Както претенцията за явна несправедливост на наказанието, така и тази за допуснато съществено процесуално нарушение са определени като напълно неоснователни.

Адвокат К. Н. поддържа касационната жалба и отправеното с нея искане за връщане на делото с цел несъмненото изясняване на въпроса за здравословното състояние на подсъдимия, в това число и към момента на деянието, който бил останал неизяснен. В тази връзка защитникът акцентира върху очевидната за него колизия между отразената в епикризата диагноза на подсъдимия - болест на Хънтингтън, и заключението на вещите лица, изготвили назначената от съда експертиза, отричащо същата диагноза.

Другият защитник на подсъдимия – адвокат Р. А., се присъединява към становището на своя колега и допълва, че защитата, също както и прокуратурата, иска да се изясни по какви причини подсъдимият се е движил в насрещната лента за движение и дали не е възможно това да се е дължало именно на заболяване, свързано с изменения в мозъчната кора и въздействащо върху когнитивните функции на носителя му.

В реплика към защитната реч адвокат Б. отново изразява становище за пълна и убедителна изясненост на коментирания въпрос, подкрепяйки се с мотивите и разясненията на експертите, изготвили СМЕ.

В лична защита подсъдимият заявява, че подкрепя казаното от адвокатите си, съжалява много и иска нова СМЕ, която да изясни състоянието му.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за връщане на делото с цел назначаване на нова експертиза.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационните жалби са допустими като подадени от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответните съобщения за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.

Първо е удачно разглеждането на жалбата на подсъдимия, тъй като с нея е заявено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, чието евентуално наличие би обезсмислило обсъждането на всички останали оплаквания. Така е, защото допускането на съществени процесуални нарушения налага безусловно връщане на делото за ново разглеждане заради опорочения дефинитивно процес на изясняване на релевантната за правилното решаване на делото фактология.

Производството пред първата инстанция е протекло по диференцираната процедура, предвидена в разпоредбата на чл. 371, т. 2 НПК след като подсъдимият е признал изцяло фактите, изнесени в обстоятелствената част на обвинителния акт, давайки съгласие да не се събират доказателства за тях.

Постановената от първоинстанционния съд присъда е била обжалвана от подсъдимия и частните обвинители. Пред въззивния съд, чийто съдебен акт е предмет на настоящата касационна проверка, защитата на подсъдимия е представила медицински документи, касаещи здравословното му състояние и е отправила доказателствено искане за назначаване на комплексна медицинска експертиза. Същото е било уважено от съда, назначил комплексна СМЕ с участието на невролог, психиатър и съдебен медик със задачи да установи здравословното състояние на подсъдимия, дали страда от болестта на Хънтингтън и при положителен отговор – какви физически и психически последствия са установени в резултат от заболяването, каква е прогнозата за бъдещото развитие на болестта, възможно ли е да се установи началното й проявление, в това число – била ли е налична към инкриминираната дата и повлияла ли е върху физическата и психическата годност на подсъдимия като водач на МПС, и препятства ли актуалното здравословно състояние на подсъдимия участието му в наказателния процес.

Експертизата е изготвена, видно от отразеното в нея, на базата на всички налични в делото, в единната информационна система на УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД и представените от подекспертния медицински данни, както и след неговия личен преглед. В заключението и при изслушването им в съдебно заседание вещите лица са разяснили подробно защо приемат, че към момента на прегледа, а още по-малко в минал период от време, няма специфични сигурни прояви на болестта на Хънтингтън, за да се приеме тази диагноза. В експертното заключение изрично е обсъдено и „оформянето на формално наглед противоречие между поставената диагноза…“ (л. 301 от въззивното дело) в УМБАЛ „Александровска“ и невъзприемането на налична сигурна такава от вещите лица, като е обосновано виждането за липсата на същинска колизия.

Недоволни от експертните изводи, защитниците на подсъдимия са направили искане за назначаването на повторна експертиза, което съдът е оставил без уважение, приемайки, че не са налице предвидените в процесуалния закон основания за това. Именно този подход на съдебния състав е критикуван с касационната жалба на подсъдимия и е поводът да се поддържа наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Защитата се спира подробно на съзряната от нея професионална колизия между отразеното в епикризата от УМБАЛ „Александровска“, заключението от психологично изследване и резултата от образното изследване – от една страна, и заключението на комплексната СМЕ. В обосноваване на виждането си, че се е налагало назначаването на повторна експертиза, защитниците навеждат и довод за предубеденост на вещите лица, изводима от самото съдържание на тяхното експертно заключение, в което било акцентирано върху факта, че подсъдимият провел целенасочени изследвания едва след постановяване на присъдата без преди това да е имал съответните оплаквания. Според изразеното становище това разкривало предубеждението на вещите лица, че подсъдимият е симулант, с оглед на което те отрекли да страда от болестта на Хънтингтън.

Обсъждайки така очертаните оплаквания и запознавайки се внимателно с относимите материали, съдържащи се в делото, този касационен съдебен състав не намери основания да приеме предубеденост на вещите лица, на които впрочем не е бил искан отвод в нито един момент. Коректният прочит на заключението, в това число и изрично обсъденото формално противоречие, и дадените в съдебно заседание разяснения от вещите лица обосновават извод, че експертите не са подходили с предубеждението, че подсъдимият е симулант. Проследяването на цялата медицинска документация в различните времеви моменти и внимателното вглеждане в отразеното в нея е било обусловено не само от дължимия именно такъв експертен подход, но и от установената от вещите лица липса на типична клинична картина и сигурни прояви на болестта на Хънтингтън при освидетелствания от тях подсъдим. Тъкмо защото са установили, че заключението им не съвпада с приетата диагноза в УМБАЛ „Александровска“, експертите са намерили за нужно подробното обследване на резултатите от проведените множество прегледи от различни специалисти, сред които невролози, неврохирурзи и физиотерапевти, извършени в периода от настъпването на процесното ПТП до направените от подсъдимия изследвания след постановяването на присъдата в първа инстанция. В тази, а не в друга връзка е и отбелязаното, че по-малко от две седмици след обявяването на осъдителната присъда подсъдимият е осъществил консултации с невролог и психолог, провел е генетично и магнитно-резонансно изследване на главов мозък и е постъпил в „Александровска“, като едва тогава за първи път се появяват данни в медицински документи за болестта на Хънтингтън. Отново в същата връзка е и подчертаното, че в цялата предходна документация, удостоверяваща резултати от множество физикални прегледи и проведени образни изследвания на подсъдимия, „…не присъства дори и изолирана регистрация на един специфичен или дори само типичен или съмнителен симптом/проява на болестта на Хънтингтън“ (л. 288 от въззивното дело). В действителност, без внимателното вглеждане във всички медицински данни за здравословното състояние на подсъдимия и то в развитието на събитията в хронологичния им порядък, вещите лица не биха могли да дадат обективен отговор на поставения им въпрос за състоянието на подекспертния им и към момента на деянието, каквото е била една от поставените им задачи. Именно на базата на прегледа на образите от двата КТ на главов мозък, проведени след настъпване на произшествието, е прието отсъствието на значими дори за дискусия атрофични промени на мозъчните структури. В този смисъл е обоснован експертният извод за липса на каквито и да е, дори косвени данни, а още повече – консистентни такива, за това подсъдимият да е бил болен от обсъжданото заболяване към момента на процесното събитие.

Не търпи укор и не внася съмнение в дължимата обективност и непредубеденост на вещите лица и направеното от тях уточнение за представения им от подсъдимия резултат от генетичното изследване. По делото не е представен такъв документ. Както е отразено в самото заключение, резултатът бил предоставен на експертите в електронен вид без подпис и печат и без да носи атрибутите на електронно подписан документ. От съдържанието на документа не ставало ясно кой е насочил пациента за провеждането на това изследване и кой технически бил взел кръвта, но имало отразени системни кодове и номер на пациент и било отбелязано, че кръвта била взета на 31 януари 2024 г., а посещението било осъществено на следващия ден – 1 февруари 2024 г. Изрично е отразено в заключението (л. 295 от въззивното дело), че доколкото експертите не са запознати с особеностите на работа на конкретната лаборатория не могат да тълкуват еднозначно тези данни. Тези уточнения на вещите лица се интерпретират от защитата като индиция за предубедеността на последните - понеже били изразили съмнения генетичното изследване да е с проба, взета от подсъдимия. Настоящата инстанция не намира основания за споделяне на такова опасение. Първо, защото няма изрично обективирано подобно съмнение, а единствено уточнение с условие, и на следващо място, защото вещите лица са третирали резултата от генетичното изследване като принадлежащ (макар и с уговорката за липсата на съответните отбелязвания) на подсъдимия и са го съобразили, а не са го изключили, при обсъждане на данните от значение за отговора им.

Накратко може да се обобщи, че проследяването на всички обстоятелства, касаещи така поставената в „Александровска“ болница диагноза, не е израз на предубеждение на вещите лица, а е проява на дължимия от всеки експерт задълбочен и всестранен анализ на всички данни, релевантни за отговор на поставените му задачи.

Обсъжданият подход на експертите е бил наложителен и с оглед абсолютно необходимото условие да обосноват заключението си, а не да представят такова с декларативен характер. След като многократно са изяснили (в това число и при изслушването им в съдебно заседание), че от съществено значение за поставянето на диагноза е изявата и на клинична картина, а не самостоятелно установени неспецифични находки, каквито са тези от генетичното и ядрено-магнитното изследване, те са защитили становището си, че подсъдимият е в добро здравословно състояние, с изключение на хронифициралия болков синдром в десен крак, причиняващ му затруднение в ежедневието заради изпитваното от болката страдание. Вещите лица са категорични обаче, че при подсъдимия няма специфични сигурни прояви на болестта на Хънтингтън към момента и не могат да приемат за установена диагноза само въз основа на неспецифичните находки. Затова и не са определили като релевантни ново разчитане на образното изследване или повторно провеждане на генетичното и ядрено-магнитното изследване. Отговорът им е даден при приемане и съобразяване, а не при изключване на резултатите от всички представени им изследвания. Ето защо не е възникнала обективна нужда от повторното изследване на тези въпроси в рамките на ново експертно обсъждане.

Въззивният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение, постановявайки определението си с отказ да назначи повторна експертиза. Недоволството на страна от изводите на експертизата не предпоставя безусловното назначаване на повторна. Затова и отказът да се удовлетвори такова искане може да представлява съществено процесуално нарушение само когато са били налице законовите изисквания за уважаването му, но същите са били пренебрегнати. Процесуалното условие за назначаването на повторна експертиза е конкретна слабост в изготвената вече, а именно – заключението да не е обосновано и да възниква съмнение в правилността му. Коментираното по делото обаче резонно е определено като обосновано.

Съдебният състав не е имал основание да не се довери на експертните разяснения за липсата на специфични сигурни прояви на болестта на Хънтигтън при подсъдимия. Съдът не притежава специални знания в областта на медицината и тъкмо по тази причина за изясняването на въпросите от чисто медицинско естество се назначава експертиза. Вещите лица, включени в процесната, притежават висококвалифицирана експертиза в съответните клонове на медицинската наука и практика и са дали убедително мотивирани отговори на всички поставени им въпроси, поради което заключението им не буди съмнение в неговата основателност. В принципен план представената епикриза от УМБАЛ „Александровска“ би могла да представлява основание за внасяне на съмнение в правилността на заключението, но в разглеждания случай не е, защото експертите са предоставили в отговора си разумно и възможно обяснение за поставянето на диагнозата, а и са преценили и съпоставили данните от епикризата с останалите им известни.

Значима е експертната констатация, че в реалностите на здравеопазването – услуга, ползваща медицинската наука, е характерно поставянето на несигурни, но вероятни диагнози при липса на категорични данни за отхвърлянето им или за наличие на други с подобни прояви, за да може такава група пациенти да бъдат проследявани във времето с ясна структурираност и в тяхна потенциална полза - с цел да не отпадат от механизмите за проследяване поради шанс за развитие на специфична терапия в бъдеще (л. 301 от въззивното дело). Вещите лица са съобразили, че резултатите от проведените в болница „Александровска“ изследвания, са по-добри от тези от проведените от подсъдимия над месец по-рано изследвания. Така са отчели, че резултатът от ММSE теста в представеното от него невропсихологическо изследване е бил 19 точки, докато резултатът от същия тест, но проведен над месец по-късно в Александровска болница е бил 27 точки от 30 възможни. Последният резултат е класифициран като леко когнитивно нарушение, носещо смисъл на оценка с твърде ниска специфичност според вещите лица, тъй като само по себе си подобно отклонение, срещащо се дори при нормално остаряване или при личностови/образователни особености на много индивиди на зряла възраст, не означава, че носителят му е болен или че ще се разболее. Освен това значителното „подобрение“ в показателите е необяснимо в случай на развитието на болестта. Експертите са съобразили и това, че в епикризата, в частта с описание на обективния статус на пациента, не присъства регистрация на наблюдавани хиперкинезии (специфични неврологични симптоми на болестта), още по-малко тяхно описание по вид, разпространение или тежест. Експертизата съдържа подробно и задълбочено описание на резултатите от проведените на подсъдимия прегледи от невролога и психиатъра и обосновани експертни съображения за извеждане на заключението.

По изнесените дотук съображения касационната инстанция намира за неоснователна касационната жалба на подсъдимия в обсъдената част. Не е допуснато съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на подсъдимия, защото поставените от защитата въпроси са били изяснени всестранно и в пълнота от въззивния съд.

Другото оплакване, заявено с касационната жалба на подсъдимия – за явна несправедливост на наложеното наказание, е уместно да бъде разгледано съвместно с това на частните обвинители, въздигнали същата претенция, но с обратна насоченост. Преди това обаче следва да се разгледа касационната жалба на последните в частта, в която поддържат нарушение на материалния закон.

Общо изразеното недоволство от касаторите – частни обвинители е относно оневиняването на подсъдимия за нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП поради липсата на причинно-следствена връзка между него и настъпилия съставомерен резултат. В касационната жалба не са наведени конкретни на изложените от въззивния съд правни съображения за потвърждаване на присъдата и в тази й част. Вместо това е посочено само, че подсъдимият доказано се е движел с превишена скорост (с около 156 км/ч. към момента на първия удар и със 135 км/ч. към момента на втория при разрешени 90 км/ч.) и понеже извършил това нарушение, то обусловило и всички последици и затова причинно-следствената връзка била налице. Тази формулировка е напълно дистанцирана от мотивите на двете инстанции за оправдаването на подсъдимия за това нарушение. Въззивният съд е споделил напълно установеното от контролирания от него, че подсъдимият е нарушил правилото за движение по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, защото се движил със скорост над пределно допустимата от 90 км/ч. И се е солидаризирал изцяло, излагайки и собствените си съображения, че това нарушение обаче не се намира в причинно-следствена връзка с настъпилия резултат, защото, съобразно заключението на експертизата, подсъдимият би имал техническа възможност да предотврати настъпването на пътно-транспортното произшествие единствено, ако се е движел в собствената си лента за движение без да навлиза в насрещната в момент, когато там са се движели други автомобили. Съгласно повдигнатото с обвинителния акт обвинение приината за навлизането в насрещната лента е отклоняване на вниманието на водача, а не загуба на контрол върху управлението заради висока скорост. При тези обстоятелства е напълно закономерен изводът, че нарушаването на това правило за движение, макар и установен факт, не се намира в причинно-следствена връзка със съставомерния резултат, защото произшествието не е настъпило заради превишената скорост. Казаното обосновава заключението за отсъствието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Материалният закон не е нарушен и претенцията за връщане на делото за ново разглеждане е неоснователна.

Недоволството на двете страни от размера на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ със заявката за явната му несправедливост е неоправдано.

Окръжният съд е отмерил наказанието съобразно правилото на чл. 58а, ал. 1 НК, при условията на чл. 54 НК, при отчетлив превес на отегчаващи обстоятелства. Така го е определил в размер над средния, много по-близък до максималния, а не до минималния, предвиден в действащия към момента на деянието закон. След отмерването на санкцията на дванайсет години лишаване от свобода (при предвидени от три до петнайсет в действащата към инкриминираната дата – 12 декември 2022 г., редакция, ДВ, бр. 74/2015 г.), съдът я е намалил с една трета, съблюдавайки правилото на чл. 58а, ал. 1 НК. Въззивният съд, извършвайки освен по доводите и пълна проверка на присъдата, се е занимал обстойно с въпроса за наказанието и макар да е направил собствен прочит, отричайки характера на някои от смекчаващите, съответно и отегчаващите обстоятелства за такива, е споделил като краен резултат съображенията на контролираната инстанция относно размера на лишаването от свобода и лишаването от право да се управлява МПС.

Преди всичко следва да се припомни утвърдената съдебна практика на върховната инстанция, съобразно която, за да приеме явна несправедливост на санкцията и необходимост ВКС да интервенира по искания от някой от касаторите начин, е нужно да се установи, че размерът на наказанието очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства и то се явява драстично завишено или занижено. Както многократно е посочвано, очевидното несъответствие следва да намира отчетлив израз в ясно манифестирана непропорционалност. В конкретния казус не се съзира явна несправедливост.

Въззивният съд е отчел като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, положителните характеристични данни за личността му, включващи социалната, трудовата и семейната му ангажираност, изразеното разкаяние за стореното; влошеното му и понастоящем здравословно състояние в резултат от инцидента и това, че е действал при по-леко укоримата форма на непредпазливостта.

За отегчаващи обстоятелства съдът е възприел: характеристиките на допуснатите нарушения (на базови правила при управление на МПС, особено значими за безопасно движение); допуснатото нарушение и на чл. 21, ал. 1 ЗДвП; реализираното непосредствено преди процесното друго ПТП; множеството административни нарушения, за които подсъдимият е бил санкциониран 48 пъти и които в преобладаващата си част са свързани с режима на скоростта, и обстоятелството, че свидетелството му за правоуправление е било временно отнето, а правоспособността му като водач е била възстановена само месец и половина преди процесния инцидент.

Релевантните за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите, са зачетени в тяхната пълнота.

Оплакването в касационната жалба на подсъдимия, че апелативният съд изключил неправилно социалния му статус от кръга на смекчаващите обстоятелства е с отстранение от съжденията на въззивната инстанция в тази насока. Разглеждайки понятието за социален статус в стриктната му дефиниция, апелативният съд е посочил, че социалният статус не може да се третира нито в позитивен, нито в негативен за личността аспект с оглед предвиденото в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 НПК. Но съдът ясно е отчел споменатите в жалбата в същата връзка обстоятелства, касаещи трудовата и социална ангажираност на подсъдимия. Извън така отбелязаното, в касационната жалба на подсъдимия липсва друга конкретика в подкрепа на търсеното драстично несъответствие между наказанието и установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства.

Несъстоятелно е и оплакването в жалбата на другите касатори, претендиращи за определянето на наказанието в максималния му размер. Подобно разрешение би било напълно несъответно на правилата за индивидуализация на наказанието, изискващи съобразяването на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и съотношението между тях. С искането за възможно най-строгото санкциониране на дееца този принцип е пренебрегнат, тъй като по същество се иска пълно игнориране на установените смекчаващи обстоятелства. ВКС намира, че видът и съотношението между двете групи обстоятелства, обсъдени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца са довели до отмерване на санкции в справедлив размер.

Изложеното определя като неоснователни жалбите на всички касатори касателно поддържаното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

С жалбата на частните обвинители въззивното решение е атакувано и в частта му за разноските с оплакване за неправилен отказ за присъждането на направените от тях разходи за адвокатско възнаграждение в цялост. Поверениците намират предприетото от съда разрешение за излизащо извън предела на правомощията му, а освен това считат за неправилен извода за прекомерност на възнагражденията им.

Възражението е основателно в първата си част, тъй като въззивният съд действително се е произнесъл без подсъдимият и/или някой от неговите защитници да е оспорил размера на разноските чрез възражение за прекомерността им.

Вярно е отбелязаното от апелативната инстанция, че въпреки липсата на изрична възможност в НПК за намаление на претендираните разноски, според практиката (на СЕС, ЕСПЧ и на ВКС), коректно посочена в решението, адвокатското възнаграждение следва да отговаря на изискването за справедливост и обоснованост и спрямо онези страни в процеса, които биха го дължали, „без това да се явява неоправдано тежка последица за тях“. При зачитане на това принципно положение, в актуалната практика на върховната инстанция по наказателни дела е изоставено предходното разбиране, отричащо приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК в наказателния процес при решаване на въпроса за разноските. Затова и принципно няма пречка наказателният съд да прецени прекомерност на разноските и да ги намали. Съдът обаче не може да се произнася за прекомерност на разноските по служебен почин, тоест без да има направено изрично възражение за това. Въпросът е утвърден напълно безпротиворечиво в съдебната практика като резултат от буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, предвиждаща, че ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Въобще при решаване на съдбата за разноските, направени от страна в наказателния процес е приложимо изцяло диспозитивното начало. Това е изводимо и от нормата на чл. 189, ал. 3 НПК, повеляваща заплащането на направените от частния обвинител и граждански ищец само ако е направено съответното искане.

В случая въззивният съд е действал по само по свое усмотрение, без да е било направено искане за прекомерност, поради което единствено се налага извод, че не е разполагал с правомощието да намалява размера на сторените от частните обвинители разноски. Апелативната инстанция е следвало да присъди разноските в цялост след като е установила, че останалите условия за това са налице. В тази част проверяваният съдебен акт следва да претърпи корекция.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ Решение № 95 от 30 май 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 494/24 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта относно разноските като увеличава размера на присъдените такива за адвокатско възнаграждение, направени от всеки от частни обвинители Д. С. Х., В. Т. Р., Х. Л. Р., М. С. Т., Е. С. Т., Е. С. Т. (за последните двама чрез законния им представител . С. Т.), Д. Т. Х., Х. М. И., С. В. Р. и З. Н. на 2 300 (две хиляди и триста) лева.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.