Отговорност на водач за причинена смърт на велосипедист поради липса на контрол

Текстът на акта

Ключови фрази

Привилегирован състав на транспортно престъпление * причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * съдържание на обвинителен акт * доказателствени искания

Р Е Ш Е Н И Е

№ 180

гр. София, 19 март 2024 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Красимира Филипова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1152/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия М. А. Г. срещу решение № 177/05.10.23г. по внохд № 301/2023г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

В касационната жалба се релевират всички касационни основания.

Изтъкват се съображения за недостатъци в процесуалната дейност на съдилищата в няколко насоки - отсъствие на констатация за неяснота на механизма и дължимото правомерно поведение на подсъдимия в обвинителния акт в нарушение на чл. 246 от НПК; неправилен отказ да се събират допълнителни доказателства и да се изследват по експертен път обстоятелствата, значими за условията на видимост на водача и как те се отразяват на неговата реакция, което е нарушило не само на правото на защита на подсъдимия, но е довело и до пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда; нарушение на изискванията на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК, с оглед липсата на прецизност при анализа и оценката на доказателствения материал и в частност показанията на св. Д. Г.. Всичко това, според развитите оплаквания в касационната жалба, е довело до неправилен извод, че транспортната злополука се дължи на липсата на контрол от водача върху управляваното от него моторно превозно средство, а осъдителните изводи на решаващите инстанции се основават на предположения. По делото не било установено на какво се дължи късната реакция на водача. Поставя се акцент и на това, че неизяснено е останало обстоятелството относно мястото на контакта между МПС, управлявано от жалбоподателя и пострадалия велосипедист, а оттам- и обстоятелството за изминатия от превозното средство спирачен път и скоростта му. Претендира се още, че като неизяснени са останали редица обстоятелства - зона на спиране и сцепление на спирачния апарат. Оспорва се заключението на съдилищата за липса на съпричиняване от страна на пострадалия, както и за завишена лична обществена опасност на дееца поради констатираните наказания по административен път в кратък период от време. В заключение се твърди, че съдът неправилно е счел, че деянието е съставомерно от обективна и субективна страна. Прави се анализ на данните, съдържащи се в досието на подсъдимия като водач на МПС, поради което се претендира завишеност на кумулативното наказание“лишаване от право да се управлява МПС“.

При условията на алтернативност се иска отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Алтернативно се иска намаляване на кумулативно наложеното наказание „лишаване от право да се управлява МПС“.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по всички наведени в нея съображения. Поставя акцент на неизследвания въпрос за реалната зона на осветеност на автомобила, като поддържа че е налице разлика в понятията зона на видимост и зона на осветеност, а именно видимостта е фактор за нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, за което е бил признат за виновен касатора, че се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат. Изброява всички условия на пътната обстановка, които са предпоставили доказателствените искания за изследване на въпроса за реалната зона на видимост, тъй като „..късната реакция е в резултат на невидимостта на този участник“. Пояснява, че тезата на защитата се състои в това, че късното възприемане на велосипедиста се дължи не на неупражнен контрол, а на изключително тежката пътна ситуация поради лошите метеорологични условия и ситуацията, при която сам велосипедистът се е поставил в условия да е невидим. Поддържа, че обвинителния акт съдържа единствено факти за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, но не и такива по чл. 20, ал.1 от ЗДвП. Оспорва експертното заключение на АТЕ, като необосновано по отношение на мястото на удара между двата участника в движението, като обосновава като последица – неустановяването по категоричен начин на скоростите им на движение.

Моли касационната жалба да бъде уважена.

Частните обвинители Я. К., С. Т. и В. Л., редовно призовани не се явяват и не изпращат представител. В прието по реда на чл. 351, ал. 4 от НПК възражение по касационната жалба повереникът им – адв. М., застъпва становище за нейната неоснователност. Подробно се спира на доводите на защитата, като развива съображения защо всяко от тях е неоснователно. Намира въззивният съдебен акт за правилен и законосъобразен и моли за оставянето му в сила.

Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна, а атакуваното решение – за правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното:

С присъда № 13 от 12.04.23г. по нохд № 192/2022г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, подсъдимият М. А. Г. е признат за виновен в това, че на 14.10.2021г. в гр. Пазарджик, при управление на МПС- „***“, с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата- чл.20, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Г. Г.- 69 - годишен от гр. Пазарджик, като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което на осн. чл. 343а, ал.1, б.“б“ във връзка с чл. 343, ал.1, б.“в“ във връзка с чл. 342, ал. 1 и чл. 54, ал. 1 от НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” в размер на 1 (една) година, чието изтърпяване на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 (три) години. На осн. чл. 343г НК подсъдимият бил лишен от право да управлява МПС за срок от 2 (две) години, считано от влизане в сила на присъдата. Възложил възпитателната работа с подсъдимия на наблюдателната комисия при Община- Пазарджик.

Със същата присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия за невиновен и го оправдал да е извършил нарушения на чл. 20, ал.2, чл.5, ал.1, т.1 и чл. 5, ал. 2, т. 1 от ЗДвП.

Съдът се произнесъл по веществените доказателства и по направените в хода на производството разноски.

По жалба на защитника на подс. Г. е образувано внохд № 301/2023г. по описа на Пловдивския апелативен съд, финализирало с постановяване на атакуваното пред настоящата инстанция решение.

С него първоинстанционната присъда била изцяло потвърдена.

Касационната жалба на защитника на подсъдимия е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирана е в законоустановения 15 - дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима.

По същество е неоснователна.

І. По възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения – касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

Същите са развити в няколко направления: а) оплаквания за процесуално нарушение от категорията на абсолютните поради липса на мотиви и липса на отговор по доводите на страните; б) процесуално нарушение, изразяващо се в неправилна преценка на съответствието на обвинителния акт с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК, довело до нарушаване правото на защита на подсъдимия и до нарушаване на правото му на справедлив съдебен процес, поради осъждането му по непредявени фактически рамки на обвинението, по което е признат за виновен и осъденин от НПК във връзка с развилата се пред въззивния съд процедура по разглеждане на делото; в) процесуални нарушения в доказателствената дейност на инстанциите по фактите, насочена към допускането, събирането, проверката и анализа на доказателствените материали, обусловили неправилност на възприетите за установени фактически положения, значими за отговорността на жалбоподателя.

І.1. Преди всичко на обсъждане подлежи въпроса за наличието, респ. липсата на съществени нарушения на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК и в частност – липса на мотиви, съдържащи необходимия доказателствен анализ на доказателствените източници и в частност на показанията на св. Д. Г.. Възражението за осъществената от първоинстанционния съд оценка на показанията на св. Г. е било поставено на вниманието на въззивния съд, който в мотивите (л. 73, абзац последен от внохд № 301/23г. на Пловдивски апелативен съд) му е дал отговор. От друга страна, оплакванията за отсъствие на надлежен и мотивиран отговор на наведените възражения, не намират обективна опора в съдържанието на мотивите на съдебния акт. Известно е, че липсата на отговор по наведените от страните възражения, т.е. неизпълнението на задължението по чл. 339, ал. 2 от НПК, съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като ограничава процесуалните права на подсъдимия и поради това предпоставя връщане на делото за ново разглеждане. В настоящия случай, въззивният съд е утвърдил фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, стриктно придържайки се към изискванията на процесуалния закон. В мотивите е даден недвусмислен и точен отговор на поставените от защитата въпроси, като е избран верния и професионално отговорен подход да се отграничат спорните от безспорните въпроси. При обсъждане на всеки от тях, съдът е посочил какво е приел за установено и на основата на какви доказателствени материали. Обстоятелството, че в мотивите не е обособена отделна част, съдържаща доводи за осъществения доказателствен анализ, не означава, че такъв не е извършен. По този начин, не само е обективирал по недвусмислен начин начина на формиране на вътрешното си убеждение по фактите, но, паралелно с това, е дал процесуално издържан отговор на възраженията във въззивната жалба, поради което не е налице процесуално нарушение, изразяващо се в липса на мотиви или пък в отсъствие на дължимия по силата на чл. 339, ал. 2 от НПК отговор на доводите във въззивната жалба.

І.2. Без основание е и втория довод в подкрепа на оплакването за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, поради допуснато от решаващия съд процесуално нарушение, с оглед липсата на проверка и констатация за несъответствието на обвинителния акт с изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК.

В жалбата на защитника на подсъдимия се сочат съображения, че в обвинителния акт не са изложени по ясен и разбираем начин фактите относно мястото и начина на извършване на престъплението и в частност – кои правила на дължимо поведение са били нарушение от подсъдимия и са се намирали в причинно - следствена връзка с настъпилия тежък резултат. Според защитата, декларативно изтъкнатото от съда, че „забавата в изпълнение на задължението да се действа при опасност на пътя означава неупражняване на непрекъснат контрол в автомобила, което било нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП“ следва да се оцени като неправилен подход.

Извършената касационна проверка не дава основание за споделяемост на наведените по-горе съображения. Те са неоснователни, не само поради това че съдилищата са се ангажирали с правилен отговор по възраженията на защитата за неясно формулирано в обвинителния акт обвинение, но и защото възражението се е основавало на неправилно разбиране на съдържанието на понятието „съществено процесуално нарушение при изготвяне на обвинителния акт“, кога то е предпоставка за връщане на производството на предходна процесуална фаза и отчасти на смесването на дейността по установяване на релевантните факти, с тази по приложението на съответстващите на фактите материално - правни норми.

Още в разпоредителното заседание по чл. 248 от НПК пред първоинстанционния съд защитникът е повдигнал въпроса за допуснато нарушение на процесуалните правила при изготвяне на обвинителния акт, като тезата му е била, че обвинението е неясно, доколкото с постановлението за привличане в качеството на обвиняем на жалбоподателя е било повдигнато обвинение за това, че е извършил престъплението по транспорта при нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2, изр.1 и изр. 2 от ЗДвП, а с обвинителния акт било предявено обвинение единствено за нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, като обвинението за допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2, изр.2 оставало висящо и по него нямало произнасяне. В депозираната въззивна жалба срещу първоинстанционната осъдителна присъда възражението за нарушение на чл.246, ал. 2 от НПК е обосновано с различна аргументация - за отсъствие на ясно обвинение относно начина и механизма на извършване на престъплението, което е нарушило правото на защита на подсъдимия и на практика е довело до осъждането му по непредявено по надлежния ред обвинение от фактическа страна.

Контролираните съдилища правилно са счели, че не са налице претендираните процесуални нарушения, като в обобщен вид са приели, че обвинителният акт е изготвен при съобразяване на изискванията на чл. 246 от НПК.

Преди всичко, с внасянето на обвинителен акт единствено за допуснато от дееца нарушение по чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП, при привличането като обвиняем за допуснати нарушения по чл. 20, ал.2, изр.1 и изр.2 от ЗДвП и отсъствие на произнасяне от прокурора по обвинението, за което не е бил внесен обвинителен акт, не е допуснато процесуално нарушение на досъдебната фаза на процеса. Съгласно Тълкувателно решение № 2 /2002г. по тълк.д. №2/2002г. когато прокурорът внесе в съда обвинителен акт за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, предявено на предварителното производство, липсата на постановление за "частично" прекратяване на наказателното производство по предявеното обвинение не съставлява нарушение на процесуалните правила. Задължение на прокурора за произнасяне с постановление за прекратяване на наказателното производство е налице единствено в хипотезите, когато от обвинението следва да се изключат отделни деяния, намиращи се във връзка с деянието по обвинителния акт, или отделни лица, привлечени да отговарят като съучастници за същото деяние и само тогава е налице съществено нарушение на процесуалните правила. Освен това, от съществено значение е и фактът, че по обвинението за допуснато нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП е постановена оправдателна присъда от първоинстанционния съд, която не е била предмет на въззивно обжалване и понастоящем оправдателната част на присъдата е влязла в законна сила. Следователно, първо - не е налице процесуално нарушение и второ – дори и да се счете, че такова е било допуснато – с оправдаването на подсъдимия по обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, правата му са получили защита в най - пълна степен, т.е. – недопустимо е то да послужи като основание за отмяна на въззивния съдебен акт.

На следващо място, правилно въззивният съд е отрекъл наличие на процесуално нарушение по чл. 246, ал. 2 от НПК, предвид претендираната от защитата неяснота на обвинението, с оглед отсъствие на фактически рамки относно начина и механизма на осъществяване на транспортната злополука и в частност, че не било посочено по конкретен начин в какво се е изразило липсата на контрол от страна на водача, както и причинната връзка с настъпилия тежък резултат. С основание въззивният съд е поставил акцент на обстоятелствената част на обвинителния акт, в които са се съдържали достатъчно фактически твърдения, обосноваващи посочените по-горе елементи от обективната страна на деянието, а именно, че нищо не е препречвало видимостта, обхващаща достатъчно за безопасно спиране разстояние до велосипеда, както и че подсъдимият "не е наблюдавал внимателно и непрекъснато обзора на пътя пред себе си" и "така се е лишил от възможността да (...) спре". По този начин всички фактически действия, с които е било осъществено престъплението от касатора, са достатъчно ясно описани в обвинителния акт, като по никакъв начин съдебните инстанции по фактите не са приели престъплението да е било осъществено с други действия, които да не са били включени в обвинителния акт и по които подсъдимият да не е могъл да се защитава пред тях.

І.3. Основното възражение на подсъдимия и защитата му е концентрирано срещу фактическите констатации, че подсъдимият не е осъществил дължимото поведение да наблюдава внимателно и всеобхватно пътната обстановка, включително и поведението на участниците в движението, поради което не е възприел своевременно пострадалия велосипедист и е закъснял с реакцията си за екстрено спиране при обективната възможност своевременно да възприеме велосипедиста.

По настоящето дело фактическите положения, относими към конкретната пътна обстановка, както и поведението на подсъдимия и пострадалия велосипедист Г. Г., като участници в пътнотранспортното произшествие са изследвани обективно, всестранно и пълно. Двете инстанции са положили максимални усилия да установят обстоятелствата по отношение механизма и динамиката на протичане на произшествие. В тази част приетите за установени фактически положения са основани на надлежна и безпротиворечива доказателствена основа. Нещо повече, не съществуват противоречия в решаващите мотиви на въззивната инстанция и обстоятелствената част на обвинителният акт по отношение на извършеното от подсъдимия, непосредствено преди произшествието, обективната му възможност да възприеме своевременно движещия се пред него, в лоши метереологични условия велосипедист и закъснялата му реакция, довела до настъпване на произшествието.

В касационната жалба неоснователно се акцентира на отказа на съда да уважи искането на защитата за назначаването на повторна авто - техническа експертиза, която да изясни дали велосипедистът е бил „видим или невидим обект“, предвид изключително влошените метереологични фактори, т.е. оспорва се обстоятелство дали велосипедистът е могъл да бъде възприет от водача своевременно и дали закъснялата реакция не се дължи на обективната възможност за невъзприемането му като движещ се обект на пътя. Искането се основава на интерпретация на защитата, последователно застъпвана като защитна теза в хода на наказателното производство – че при интензивния валеж на инкриминираната дата и насищането на въздуха с влага, осветеността от фаровете на превозното средство се пречупва и това пречи на видимостта. В контекста на осъждането на дееца за неупражнен контрол и закъсняла реакция, според защитата това представлява оневиняващ фактор, тъй като закъснялата реакция не е в резултат на нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, а поради „невидимостта на велосипедиста“.

На първо място е необходимо да се посочи, че неудовлетворяването на доказателствените искания на страните не всякога съставлява съществено процесуално нарушение. Такова би било налице, когато отказът да се уважи съответното доказателствено искане се е отразил на пълнотата на доказателствената съвкупност и то по такъв начин, че се е стигнало до невъзможност да се разкрие релевантната за отговорността на дееца фактология, и като последица - на изясняване на правно - значимите факти, т.е. когато е довел до непълноценна дейност на съдилищата по разкриване на обективната истина в нарушение на изискванията по чл. 13 от НПК. (вж.в този смисъл Р. № 459 от 31.10.2008 г. на ВКС по к. н. д. № 453/2008 г., I н. о; Р. № 312 от 6.07.2009 г. на ВКС по н. д. № 324/2009 г., I н. о; Р. № 452 от 2.02.2016 г. на ВКС по н. д. № 1320/2015 г., I н. о.; Р. № 163 от 30.01.2020 г. на ВКС по н. д. № 542/2019 г., III н. о; Р. № 81 от 29.07.2022 г. на ВКС по н. д. № 295/2022 г., II н. о. и др.). От своя страна решаващите съдилища са преценили, че това не е необходимо за извършване на проверка на събраните по делото доказателства, нито пък се налага за попълване на доказателствената основа по делото. Видно от протокола от съдебното заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 04.01.2023г. (л. 175-л.177 от нохд № 192/22г. по описа на ПзОС) вещите лица са дали изчерпателен и научно аргументиран отговор на въпроса за зоната на осветеност на автомобила и зоната на видимост на водача. Заключението относно осветеността е дадено след обсъждане от експертите и на събраните гласни доказателствени средства, както и на обективно изяснените обстоятелства, че автомобилът, управляван от подсъдимия е бил оборудван с крушки, които не са били фабрично предвидени за неговите фарове; че транспортната злополука е настъпила в тъмната част на денонощието, в дъждовно време и при силно намалена видимост; че дрехите на велосипедиста били тъмни и без светлоотразителни елементи; че такива елементи нямал и велосипедът, който бил и без фар; че за подсъдимия не са съществували зрителни прегради към велосипеда. В разясненията си пред решаващия първоинстанционен съд вещите лица К. и Г. (л. 175 на гърба от нохд № 192/22г. по описа на ПзОС) убедително за разяснили, че: 1) зоната на видимост, т.е. зоната в която велосипедистът е бил в полезрението на водача е 43,5 метра; 2) параметрите на зоната на осветеност са изчислени при съобразяване на дъждовното време, наличието на улично осветление, намалената видимост, както и на тъмното облекло на велосипедиста; 3) реално осветеното петно е много по-голямо от приетата зона на осветеност от 43,5 метра; 4) в рамките на зоната на осветеност велосипедистът ясно е можел да бъде възприет, както и да бъде възприет какъвто и да е обект пред автомобила, дори и да е бил облечен с тъмни дрехи и без светлоотразители; 5) водачът на автомобила е забелязал велосипедиста на около 14,8 метра преди мястото на удара. При изясняването на посочените обстоятелства съдът не е допуснал процесуално нарушение, свързано със задълженията по чл. 13 или 14 НПК, тъй като правилно е счел, че доказателствената съвкупност е достатъчна по обем и съдържание, така че фактите по механизма и начина на осъществяване на транспортната злополука да са извън съмнение. Съдът е обсъдил възражението на защитата за мястото на инициалното съприкоснование, скоростта на движение на автомобила и зоната на осветеност, като правилно е счел, че поради своя ненаучен характер, то не може да се противопостави на базираното на специални знания становище на автоексперти, работещи с математически формули за изчисляване на съответните величини от модела на ПТП, а и извършили експертен оглед (включително и при лично измерване на измерване на осветеността от фаровете на конкретния автомобил.)

С оглед изтъкнатото, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения при осъществяване на правомощията си по разглеждане и решаване на делото – както по отношение на развилата се наказателна процедура и гаранциите, предоставени за пълноценното осъществяване на правото на защита на подсъдимия, така и по отношение на доказателствената си дейност – при събиране, проверката, анализа и оценката на доказателствените материали. Релевантните за отговорността на дееца факти са резултат на процесуално изрядна съдебна дейност, поради което не са допуснати нарушения на процесуални правила и няма основание за отмяна на атакувания въззивен съдебен акт и връщането му за ново разглеждане на това основание.

ІІ. По възражението за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

Наличието на посоченото касационно основание се подкрепя с довода, че не е налице осъществено нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, тъй като не била установена каква е причината за късната реакция на водача.

В рамките на правилно установените обстоятелства квалификацията на осъщественото от подсъдимия деяние е вярна. Фактите с основание са подведени под материално - правната норма на чл. 343а, ал. 1, б. "б" от НК във връзка с чл. 343, ал. 1, б. "в" от НК във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК във връзка с чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.

Изяснено е по несъмнен начин, че касаторът е имал обективна възможност да възприеме велосипедиста на комфортното разстояние от 43. 5 метра и да избегне удара въпреки превишената си скорост от 55 км. /ч., но не го е възприел, поради което и е закъснял с реакцията си по избягване на фаталния удар чрез предприемане на действия по екстрено спиране на автомобила. При отсъствието на обективна причина за закъснялата реакция по задействане на спирачната система, правилно е прието, че отсъствието на контрол се дължи на субективни причини, произтичащи от водача, а не от режима на скоростта и факторите на пътя. Съдебната практика се придържа последователно към схващането, че нарушението на чл. 20, ал.1 от ЗДвП се изразява в отсъствието на непрекъснат контрол от водача върху управляваното от него моторно превозно средство. Понятието „контрол“ еднозначно се дефинира като дейност по владеене на управляваното превозно средство във всяко отношение, обхващаща всички действия на водача – не само тези, които засягат техническото състояние на ППС и показанията на съответните негови уреди, но и възможността пътното превозно средство да се задвижи само или да бъде задвижено или ползвано от трети лица, както и положението му спрямо останалите участници в движението, спрямо пътя или терена, включително ако се намира в покой/Р.842/75г, ІІІ н.о.; Р. № 960/80г., ІІІ н.о., Р. № 164/88г., ІІІ н.о./. В дейността по „контрол“ се включва и втора категория действия/бездействия на водача – тя включва това поведение на водача, което е свързано с всеобхватното, внимателно, концентрирано и непрекъснато наблюдение на пътната обстановка, така щото всички препятствия и опасности за безопасното движение да бъдат възприети своевременно и да бъдат избегнати. Ако водачът е имал обективна възможност за своевременно възприемане на участници в движението, които осъществяват движение, макар и в грубо предписание на правилата за движение по пътищата, и поради отклоняване на вниманието си или поради друга причина, кореняща се в субективната им преценка за обстоятелствата по пътя и избора им за скорост, светлини, дистанция и пр., не е възприел наличието на такива участници на пътя, то следва да носи отговорност за последвалите съставомерни последици независимо от приноса на пострадалите. ( Решение № 367 от 13.VIII.1984 г. по н. д. № 353/84 г., III н. о.).Следователно, когато водачът на моторното превозно средство поради различни причини от субективен характер (отклоняване на вниманието, заспиване, разсейване, неправилно боравене с уредите за управление на автомобила или погрешно боравене с тях) допусне отклоняване на движението на автомобила от указаното в закона и наруши императивните правила, регламентирани в ЗДвП или ППЗДвП е налице нарушение на чл. 20, ал.1 от ЗДвП и ако то се намира в причинна връзка с резултата, правилно бланкетната диспозиция на чл.343 от НК се запълва с тази норма от ЗДвП. В противовес на доводите на защитата, развити в касационната жалба, конкретната причина за допуснатото нарушение не е от съществено значение, стига тя да е довела до липсата на постоянен контрол при управлението на превозното средство. Тогава когато водачът е имал възможност да спази императивните правила и не го е направил (действайки непредпазливо) се приема, че той е загубил контрол върху автомобила и следва да бъде ангажирана отговорността му за извършено нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП.(вж.Р. № 122 от 3.04.2023 г. на ВКС по н. д. № 1027/2022 г., I н. о; Р № 118 от 19.01.2021 г. по н.д.№ 461/2021 г., І н.о., Р. № 32 от 10.03.2021 г. по н.д. № 969/2020 г., І н.о.; Р. № 81 от 1.09.2020 г. по н.д. № 261/2020 г. І н.о. и др.). Именно в това се състои и една от същинските отлики в нарушенията, свързана с контрола над управляваното МПС (чл. 20, ал. 1 от ЗДвП) и нарушенията, свързани с избраната от дееца скорост ( чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 21 от ЗДвП). Когато загубата на контрол се дължи на обективни причини - например нарушение на правилата, регламентиращи скоростта на движение се носи отговорност единствено за нарушаване на разпоредбите на чл. 20, ал. 2 или чл. 21 ЗДвП, но не и за загуба на контрол. Когато обаче загубата на контрол се дължи на субективни причини приложимата разпоредба е тази по чл. 20, ал. 1 ЗДвП (вж. Р. № 122 от 3.04.2023 г. на ВКС по н. д. № 1027/2022 г., I н. о).

Правилно е отречено съпричиняване на резултата от страна на пострадалия велосипедсит Г.. Действително, той се е движел в условията на влошена видимост с тъмни дрехи, без светлоотразителни елементи в облеклото и по велосипеда, но поведението му не е съпричина на тежкия резултат. С оглед приетите по делото факти, той е бил ясно различим от другите обекти на разстояние, достатъчно за ефективно спиране на автомобила.

ІІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Така както е определено, наказанието от 1 (една) година е в размер, близък до общия минимум по чл. 39, ал.1 от НК, а това означава, че превес е отдаден на смекчаващите отговорността обстоятелства – отлични характеристични данни, чисто съдебно минало, установен социален статус, трудова ангажираност, млада възраст и оказването на съдействие в хода на разследването, с което сериозно е допринесъл за разкриване на обективната истина. С приложението на института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК и определянето на изпитателен срок в минималния срок от 3 (три ) години би постигнало целите по чл. 36 от НК. Не са налице основания за намаляване и на наложеното наказание по чл. 343 г от НК – лишаване от право деецът да управлява МПС за срок от 2 (две) години, който също е справедлив и е съответен на данните от досието на дееца като водач на МПС, независимо от незначителното надценяване тежестта на извършените от него нарушения на правилата за движение по пътищата, за които е бил санкциониран по административен път. В настоящия случай, решаващо за размера на кумулативното наказание се явява не конкретната им тежест, а техният брой – 4, при това за непродължителен период от време - за 1 една година.

Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 177/05.10.23г. по внохд № 301/2023г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: