Справедливост на наказанието за грабеж в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Грабеж на вещи, представляващ опасен рецидив * бланкетна касационна жалба * справедливост на наказание * непълнолетен * съизвършителство

Р Е Ш Е Н И Е

№ 666

Гр. София, 18 декември 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 1006 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия К. А. З. срещу решение № 271 от 31.07.2024 г., постановено по ВНОХД № 681/24 по описа на Апелативен съд - София. Заявено е касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК относно наложеното наказание, чийто размер апелативният съд е утвърдил, според защитника, без да се произнесе по направените възражения. Конкретно относно несправедливостта на наложената санкция лишаване от свобода за срок от четири години се твърди, че не е отчетена в достатъчна степен съкратената процедура на производството, с оказаното по този начин съдействие от подсъдимия за разкриване на обективната истина. Той е изтърпявал същото по вид наказание в продължителен времеви период – 15 години и поради това новоопределеното наказание се явява твърде тежко. От друга страна задържането му по делото е възпрепятствало възможността да полага труд и да реализира доходи, което да му позволи възстановяване на вредите от престъплението и сключването на споразумение при по-благоприятни условия. Въз основа на тези доводи се прави искане за намаляване размера на наказанието, като се смекчи и режимът за неговото изтърпяване от строг в по-лек.

В касационното съдебно заседание депозираната жалба с аргументите в нея се поддържа от подсъдимия З. и защитника му. Наред с това в последната си дума З. изразява съжаление за постъпката си.

Подсъдимият С. В. К., от когото не е постъпила касационна жалба, редовно призован, не взема лично участие, а служебният му защитник заявява позиция за удовлетвореност от постановената първоинстанционна присъда, която не е била атакувана и пред въззивния съд.

Представителят на Върховна прокуратура счита жалбата за неоснователна и предлага оставянето й без уважение. Акцентира на спазената процедура по реда на глава 27 от НПК и определяне на наказанието при отчитане на значимите за това обстоятелства при условията на чл.54 и чл.58а от НК, с което е постигнато справедливо санкциониране и съобразяване с целите по чл.36 от НК. В тази връзка се иска атакуваното решение да се остави в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда № 9 от 19.02.2024 г., постановена по нохд № 1445/2023 г. на ОС - Благоевград подсъдимите К. А. З. и С. В. К., последният като непълнолетен, но можеш да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, са признати за виновни в това, че в съучастие като съизвършители по между си на 20.04.2023 г. около 03.00 - 03.18 ч. в стая на партер на кооперация в [населено място], [улица] са отнели чужди движими вещи – 1 бр. мобилен телефон „Xiaomi Redmi“ с калъф за него, 1 бр. мъжки портфейл, парична сума от 530 лв. и 1 бр. плазмен телевизор „JVS LT-32VH2105“, всичко на обща стойност 985.50 лв., от владението на Н. С. К., с намерение противозаконно да ги присвоят, като заварени на мястото на престъплението, употребили сила спрямо пострадалия К. чрез изблъскването му и нанасяне на удари в областта на лицето, за да запазят владението върху откраднатите вещи, като подс. З. е извършил престъплението в условията на опасен рецидив - след като е бил осъждан по нохд № 381/2008 г. по описа на ОС – Благоевград за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода повече от една година, изпълнението на което не е отложено по чл.66 от НК. На основание чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.3, вр. ал.1, вр чл.29, ал.1, б. „а“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК на подс. З. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален строг режим за изтърпяване. На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато предварителното му задържане по делото, считано от 21.04.2023 г. до влизане в сила на присъдата.

На основание чл.70, ал.7 от НПК е постановено К. З. да изтърпи отделно и неизтърпяната част от наказанието лишаване от свобода по нохд № 552/2010 г. на ОС- Благоевград в размер на десет месеца и петнадесет дни при първоначален строг режим.

С присъдата спрямо непълнолетния С. В. К. на основание чл.198, ал.3, вр. ал.1, вр. чл.63, ал.1, т.3 , вр. чл.20, ал.2 , вр. ал.1 НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложено на основание чл.69, ал.1 от НК да изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

По въззивна жалба на подс. З. е постановено атакуваното въззивно решение от 31.07.24 г. по внохд № 681/24, с което присъдата на ОС – Благоевград е потвърдена.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. При разглеждането й по същество, съдът прие същата за неоснователна.

На първо място следва да се уточни, че независимо от единствено аргументираното искане в жалбата за намаляване на наказанието, в нея се съдържа и общо изложено оплакване за неправилност, незаконосъобразност и немотивираност на потвърдената присъда при нарушаване на процесуалните правила и материалния закон. Не се твърди конкретен пропуск на съда да осигури разкриване на обективната истина и да изгради вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички доказателства по делото и да ги подложи на внимателна проверка. Независимо, че липсва каквато и да е конкретика в това оплакване, което не позволява и детайлното обсъждане в тази насока, касационната инстанция не констатира да е допуснато процесуално нарушение от категорията по чл.348, ал.1, т.2 НПК. Проследеният процесуален развой на делото сочи, че производството пред първата инстанция е протекло по реда на чл.371, т.2 НПК след като всеки от подсъдимите е заявил, че признава изцяло фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и съдът е обявил, че ще ползва направеното самопризнание при постановяване на присъдата с оглед преценката за подкрепа на същото от събраните в досъдебното производство доказателства. При валидно направеното признание на изложената в обвинителния акт фактология, съдът не е имал основание да провежда съдебно следствие по общия ред, а приетите факти и доказателствата, счетени за годни да ги удостоверят, не са били оспорени от жалбоподателя З., който е възразил единствено срещу размера на определеното му наказание. На свой ред въззивният съд е споделил извода за възможността делото да се разгледа при условията на посочената диференцирана процедура, като също е приел за подкрепено от доказателствата направеното от подсъдимите признание. Поради това в основата на съдебния акт е залегнало обсъждането и правната оценка на приетата за установена по несъмнен начин фактическа обстановка, като детайлно са обсъдени всички поставени на вниманието му оплаквания от защитника на подс. З. в депозираната въззивна жалба и същите са получили конкретен отговор. Прочитът на изложените за това съображения не дава основание за упрек към процесуалната дейност на въззивния съд и конкретно за изпълнение на изискването по чл.339, ал.2 от НПК.

Направеното от подсъдимите признание е относимо за фактически описаното им в обвинителния акт поведение на инкриминираните дата и място, свързано с проникването в стая, обитавана от Н. С. К. и отнемането на движими вещи на обща стойност 985.50 лв. При заварването им на мястото на престъплението, подсъдимите са нанесли удари по лицето на пострадалия, предназначени да запазят владението им върху отнетото имущество. За подс. З. е установен и фактът на извършване на деянието след осъждането му по нохд № 381/08 г. по описа на ОС – Благоевград за престъпления по чл.152, ал.4, т.4; чл.196, ал.1, т.2 и чл.199, ал.1, т.3 НК с наложено по нчд № 552/10 г. на ОС – Благоевград общо наказание „лишаване от свобода“ за срок от 17 г. и 6 месеца. По отношение на него е постановено условното му предсрочно освобождаване с определение, в сила от 15.02.2023 г. по нчд № 33/2023 г. на ОС – Кюстендил, като е определен изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наказанието – десет месеца и петнадесет дни.

При липсата на спор относно надлежното извеждане по посочения процесуален ред на тези обстоятелства с преценката въз основа на тях за реализирано от подсъдимия З. от обективна и субективна страна престъпление по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.3, вр. ал.1, вр чл.29, ал.1, б. „а“, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 от НК , законосъобразно въззивният съд се е произнесъл по основния довод във въззивната жалба за справедливостта на отмереното с присъдата наказание „лишаване от свобода“ и начина на изпълнението му, като се е съгласил с приложения за това ред по чл.54 и чл.58а, ал.1 от НК и с постановеното изпълнение при първоначален строг режим на основание чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ ЗИНЗС. В тази връзка в дейността му не е допуснато нарушение на закона, в чийто рамки и при съобразяване наказуемостта за посоченото престъпление е определена счетената за справедлива санкция на подсъдимия. Следва да се уточни, че оплакването за неспазване на закона от страна на въззивния съд е заявено в жалбата също общо и без съответна обосновка, поради което същото следва да се приеме само като аргумент за налагане на по-лека санкция, а не да се разглежда като касационен довод по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, относим към основанието за ангажиране отговорността на подсъдимия.

Оспореното по тежест наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години е наложено на подс. К. З. при отчитане на реда за протичане на производството по делото по чл.371, т.2 НПК. Размерът на наказанието за извършеното престъпление, приет за съответен на комплекса от обстоятелства, значими за индивидуализирането му е шест години, след което е редуциран на основание чл.58а, ал.1 НК с една трета на четири години. Апелативният съд е утвърдил така прецененото за справедливо наказание, като в отговор на направените идентични на настоящите оплаквания във въззивната жалба е приел за правилна крайната преценка на първата инстанция, поради преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка е акцентирал на обремененото съдебно минало на лицето, включващо осъждания за различни по вид престъпления, извън това, формиращо опасния рецидив; реализирането на деянието в рамките на определения изпитателен срок по постановеното условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, както и увличането на непълнолетно лице в настоящото престъпно деяние. От друга страна не е пренебрегнато направеното самопризнание и оказаното по този начин съдействие от страна на подсъдимия за разкриване на престъплението, а в отговор на защитните доводи коректно е разяснен редът за индивидуализиране на отговорността в този случай, изискващ определянето на наказание по общите правила и едва след това неговото редуциране с една трета. В тази връзка не е установен пропуск, сочен от защитата като налагащ отмерване на минималното наказание. Именно по тези решаващи съображения на съда и крайния извод за проявена към подс. З. снизходителност при санкционирането му е преценено за неоснователно искането за намаляване размера на постановеното лишаване от свобода.

Касационната инстанция също не констатира явна несправедливост в санкционната част на съдебния акт. Настояването в жалбата за по-кратък срок на изолиране от обществото е неудачно аргументирано с предходния продължителен престой на подс. З. в местата за лишаване от свобода, доколкото същото е по-скоро основание за извод, че поправителната цел на наказанието при него е трудно постижима. Възможност за ресоциализация му е била предоставена с постановеното предсрочно освобождаване, но в крайна сметка се е оказало неоправдано очакването за постигнат превъзпитателен ефект, както правилно е счел и въззивният съд. Следва изрично да се посочи, че визираната пречка за сключване на споразумение в процесния случай /задържането на лицето и произтичащата от това липса на средства за възстановяване на вредите/ не би била с решаващо значение за конкретния размер на наказанието, доколкото и в така сочената процедура евентуално договореното между страните наказание подлежи на одобрение от съда само при липсата на противоречие със закона и морала, а в конкретния случай последните несъмнено биха били компрометирани с по-лека санкция.

Относно постановения строг първоначален режим за изтърпяване на наказанието, също са изложени в пълнота съображения за правилното му определяне в хипотезата на чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС при неизтекъл петгодишен срок от изтърпяване на предходно наложено наказание лишаване от свобода. Пречка за реализиране на възможността за неговото смекчаване на основание ал.3 на чл.57 ЗИНЗС са именно вече обсъдените негативни предпоставки по отношение на подсъдимия, сочещи наличието на завишена степен на обществена опасност, при което единствено е допустимо в рамките на започнало изпълнение на наказанието да се постигне исканото налагане на по-лек режим.

Предвид изложените съображения ВКС счете, че не е налице заявеното от жалбоподателя касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и липсват предпоставките за исканото упражняване на правомощието му за намаляване на наложеното наказание, като постановеното въззивно решение следва да се остави в сила.

По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 271/31.07.2024 г. по внохд № 681/2024 г. по описа на САС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.