Разграничение между изнасилване и блудство при съкратено производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 345

Гр. София, 05 август 2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП МАКСИМ КОЛЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 409/26 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по лична касационна жалба на подсъдимия Д. И. А. и по жалба на служебно назначения му защитник, адв. С. Х. срещу въззивно решение № 31/12.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 174/2025 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна, 3-ти наказателен състав.

В личната касационна жалба на подсъдимия А. /наименувана въззивна жалба/ се изразява несъгласие с наказанието, което му е наложено от контролираните съдебни инстанции. Подсъдимият счита, че обвиненията спрямо него са останали недоказани и че не му е била предоставена възможност да „каже обективната истина“ и да задава въпроси, както и да се запознае с показанията на пострадалата и да се подготви срещу обвинението. Твърди, че е поискал обясненията му да бъдат проверени с детектор на лъжата, но му е било отказано. Сочи, че е ударил два шамара на детето, за да си вземе поука, взел е майка й за жена, една година преди това, за да бъдат заедно и едва след това са се случили „тези неща“, докато обвинението е за период от четири години, което не отговаря на истината. Отделно сочи, че неговият адвокат го е „наплашил“, че ако не се признае за виновен ще получи наказание от 15 години лишаване от свобода, като моли да се вземе предвид заявеното в жалбата му/изложените от него фактически обстоятелства, които ще допринесат за изясняване на обективната истина/ и да се постанови правилно решение. Моли делото да се върне за доразследване, на основание „чл. 130, ал.2 от Тълкувателните решения от ЗСВ.“

В касационната жалба на защитата на подсъдимия А. са релевирани всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се правят алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд или за изменение на решението чрез намаляване на наложеното наказание за престъплението по чл. 152, ал.4, т.1 от НК в рамките на 12-13 години лишаване от свобода; за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК – намаляване на наложеното наказание чрез прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК; в гражданската част чрез намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК до размера, уважен с присъдата на първата инстанция, поради липса на съответна въззивна жалба в тази му част.

Като съществени процесуални нарушения се определят липсата на отговор на възраженията на защитата от въззивната жалба за неправилната квалификация на деянието по чл. 152, ал.4,т.1 от НК и за неприложимостта на разпоредбата на чл. 151, ал.1, т.5 от НК, който текст е по-благоприятен за дееца. Алтернативно, при липса на преквалификация на деянието по по-благоприятния състав се прави искане за отчитане на последната разпоредба като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на наказанието. Оспорва се становището на АС – гр. Варна за субсидиарност на двете разпоредби, като се акцентира върху последните изменения на двата състава, до които същите са били идентични. Защитата счита, че възприетата правна квалификация по чл. 152, ал.4, т.1 от НК на практика дерогира приложението на чл. 151, ал.1, т. 5 от НК, като се правят паралели с други престъпни състави на престъпления против личността относно размера на приложимата санкция, която се определя съгласно по-леко наказуемия състав. Навежда се и довод за липса на мотиви в частта относно приложимият материален закон, което се сочи като самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение.

Алтернативно се прави искане за прилагане на разпоредбата на чл. 55, ал.1 от НК за наказанието относно престъплението по чл. 152, ал.4, т.1 от НК, поради наличие на изключително смекчаващо обстоятелство – по-благоприятен за дееца закон, под който формално не се подвежда деянието, след което определеното наказание да се редуцира по правилото на чл. 58а, ал.1 от НК. Поддържат се и исканията от жалбата за намаляване на наказанията, определени за двете престъпления, включени в съвкупността, при условията на чл.55, ал.1 от НК.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. А., редовно уведомен, не се явява, по негово желание не е доведен от затвора в гр. Варна, където е задържан. Представлява се от адв. Е. Х., служебен защитник, назначен пред ВКС, поради невъзможност на определеният по делото служебен защитник адв. С. Х. да го представлява, който е депозирал молба с искане да бъде заменен.

Служебно назначеният защитник адв. Е. Х. поддържа касационната жалба, изготвена от адв. С. Х., като счита, че следва да се обсъди искането за преквалификация на деянието по чл. 152, ал.4, т.1 от НК в по-леко наказуем състав на престъпление по чл.151 от НК, който е приет след датата на деянието и да се намали размера на наложеното наказание от петнадесет на десет години лишаване от свобода, преди редукцията с една трета, поради явна несправедливост на определеното с решението наказание. Моли да се измени решението на АС – гр. Варна и в гражданската му част относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК съгласно мотивите към искането от касационната жалба.

В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Д. И., редовно уведомен, не се явява, по негово желание не е доведен от затвора в гр. Варна , където е задържан. Представлява се от адв. Е. Х., служебен защитник, назначен пред ВКС, поради невъзможност на определеният по делото служебен защитник адв. В. Д. да го представлява, който е депозирал молба с искане да бъде заменен.

Служебният защитник на подсъдимия И., който подсъдим не е подал касационна жалба, прави искане за намаляване на наказанието на подсъдимия И., при условията на чл.347, ал.2 от НПК, поради прекомерна тежест на наложената санкция от шест години лишаване от свобода, като се отчете, че подсъдимият е бил непълнолетен през по-голямата част от инкриминирания период, поради което наказанието следва да се определи при превес на смекчаващите обстоятелства.

Прокурорът от ВКП пред настоящата касационна инстанция изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия Д. А. и за оставяне в сила на въззивното решение. Сочи, че подсъдимият А. е признал фактите по обвинението и се съгласил с тях, поради което производството пред съда е протекло по реда на гл. 27 от НПК. Намира, че правната квалификация на деянието е правилно определена от АС – гр. Варна , поради неприложимост на текста на чл. 151 от НК. Определеното наказание намира за справедливо отмерено в рамките на приложимата правна квалификация по чл. 152, ал.4 от НК и счита, че не са налице предпоставки за прилагане на разпоредбата на чл. 55 от НК. Правилно са отчетени продължителността на деянието и ниската възраст на пострадалата като отегчаващи обстоятелства, които основателно са довели до увеличаване на определения от първия съд размер за едно от деянията.

Гражданският ищец и частен обвинител Е. А. С., редовно уведомена чрез особения представител адв. Р. Н. не се явява. Не се явява и особеният й представител адв. Р. Н., редовно призована.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на защитата на подсъдимия Д. А. доводи и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 и 2 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 23/11.03.2025 г., постановена по н.о.х.д. № 1817/2024 г. на Окръжен съд-гр. Варна, подсъдимият Д. А. И. е признат за виновен в това, че от неустановена дата в началото на лятото на 2020 г. до 15.03.2024 г. в [населено място], [община], обл. /област/ при условията на продължавано престъпление се съвкупил с лице от женски пол - Е. А. С., като я принудил към това със сила и заплашване, като изнасилената не била навършила 14 години, поради което и на осн. чл.152, ал.4, т.1, вр.ал.1, т.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.4 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от шест години, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим, на осн.чл.57, ал.1, б.“в“ от ЗИНЗС, като на осн.чл. 59, ал.1 от НК е зачетено времето, през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 13.04.2024 г.

Със същата присъда подсъдимият Д. А. А. е признат за виновен в това, че от неустановена дата в началото на лятото на 2020 г. до 15.03.2024 г. в [населено място], [община], обл. /област/ и в гориста местност по пътя за [населено място], обл. /област/ при условията на продължавано престъпление се съвкупил с лице от женски пол - Е. А. С., като я принудил към това със сила и заплашване, като изнасилената не била навършила 14 години, поради което и на осн. чл.152, ал.4, т.1, вр.ал.1, т.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от десет години,/ след редукцията с една трета/.

Със същата присъда подсъдимият Д. А. А. е признат за виновен в това, че на 12.04.2024 г. в [населено място], [община], обл. /област/ извършил действия с цел да възбуди полово желание без съвкупление по отношение на Е. А. С., като същата не била навършила 14 години, поради което и на осн. чл.149, ал.1 от НК и чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години /след редукцията с една трета/.

На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия А. общо най-тежко наказание измежду наложените с присъдата в размер на десет години лишаване от свобода, което наказание е постановил да се изтърпи при първоначален „строг“ режим, на осн. чл.57, ал.1,б.“в“ от ЗИНЗС. На осн.чл.59 ал.1 от НК, при изтърпяване на наказанието е зачетено предварителното задържане на подсъдимия, считано от 13.04.2024 г.

С присъдата на окръжния съд подсъдимият И. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец Е. А. С. сумата от 100 000/сто хиляди/ лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието по чл. 152, ал.4, т.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, ведно със законната лихва от датата на деянието до пълното изплащане на главницата

С присъдата на окръжния съд подсъдимият А. е осъден да заплати в полза на гражданския ищец Е. А. С. сумата от 100 000/сто хиляди/ лв. представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието по чл. 152, ал.4, т.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, както и сумата от 10 000 /десет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от деянието по чл.149, ал.1 от НК, като обезщетенията са присъдени ведно със законната лихва от датата на деянията до пълното изплащане на главницата за всяко едно от тях, като е отхвърлен предявеният граждански иск за неимуществени вреди от престъплението по чл. 149, ал.1 от НК до пълния предявен размер от 30 000 лв.

С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимите И. и А. съответните разноски по делото от досъдебната и съдебни фази на процеса, на осн. чл.189, ал.3 от НПК, както и държавна такса върху уважената част от гражданските искове и се е произнесъл по веществените доказателства по делото.

С въззивно решение № 31/12.03.2026 г., постановено по в.н.о.х.д. № 174/2025 г. по описа на Апелативен съд-гр. Варна, 3-ти състав, присъдата на ОС-гр. Варна е била изменена в частта относно наказанието, наложено на подсъдимия Д. А. за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК, което е било увеличено на две години и четири месеца лишаване от свобода; присъдата е била изменена и в частта относно основанието за определяне на първоначалния режим на изтърпяване на наложеното на подсъдимия А., общо най-тежко наказание от десет години лишаване от свобода, по реда на чл.23, ал.1 от НК, в такова по чл. 57, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗИНЗС и в частта относно основанието за определяне на първоначалния режим на изтърпяване на наложеното на подсъдимия И. наказание от шест години лишаване от свобода, който е определен на същото основание.

Присъдата на ОС-гр. Варна е изменена и в гражданската част относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК, извършено от подсъдимия А., което е увеличено от 10 000 лв. на 15 000 лв., ведно със законните последици, както и подсъдимият А. е осъден да заплати законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от престъплението по чл.152, ал.4 от НК, като присъдата е потвърдена в останалата част.

Касационната жалба на служебния защитник на подсъдимия А. е подадена в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по чл. 346, т.1 от НПК, поради което е допустима, като разгледана по същество се прецени за неоснователна.

В личната касационна жалба на подсъдимия А. се излагат съображения, които могат да се отнесат до касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, на които следва да се отговори, независимо от тяхната формулировка.

Възражението, че подсъдимият не е имал възможност да даде обяснения по обвинението и да задава въпроси на пострадалата са несъстоятелни. Съдебното производство по делото е проведено под формата на съкратено съдебно следствие, по реда на чл. 371, т.2 от НПК, след като подсъдимите са признали фактите по обвинението и са се съгласили за тях да не се събират доказателства в съдебната фаза на процеса. Тази процесуална възможност за диференцирана процедура по гл. 27 от НПК е била реализирана, след разясняването й на подсъдимия А., който в съдебно заседание пред първия съд изрично е заявил, че разбира обвинението и се признава за виновен.След отлагане на съдебното заседание по делото във връзка с изявление на подсъдимия И., че не разбира обвинението, в следващото съдебно заседание пред окръжния съд подсъдимият А. е заявил, че е наясно какво наказание се предвижда и лично е изразил съгласието си делото да се разгледа по съкратената процедура, поради което същото не може да бъде оттеглено от него след като е надлежно депозирано пред съда. Доводът за т.н. „сплашване“ от служебния защитник също се намери за неоснователен, тъй като в съдебно заседание пред окръжния съд подсъдимият А. е заявил, че неговият адвокат му е обяснил предвиденото наказание и, че желае съдебното производство по делото да приключи със съкратено съдебно следствие, както и че признава всичко, така както е написано.

На досъдебното производство подсъдимият А. се е възползвал от правото си да даде обяснения и да изложи позицията си по обвинението, които обяснения са част от доказателствената съвкупност, на базата на която са постановени първоинстанционната присъда и въззивното решение, поради което оплакването за лишаване от тази възможност не почива на обективна основа. Разпитът на пострадалото лице е проведен при условията на чл.223, вр. чл.140, ал.5 от НПК, като подсъдимият А. и служебно назначеният му защитник са присъствали при провеждането му при вземане мерки за избягване контакт с пострадалата и са се запознали с дадените от нея показания. След приключване на разпита им е била предоставена възможност за задаване на въпроси, от която служебният защитник на подсъдимия А. се е възползвал и е задал въпроси към Е. С., които са отразени в протокола от разпита ведно с подробните отговори на пострадалата.

Доводът за отказ да се използва полиграф, т.н. „детектор на лъжата“ за проверка на обясненията му също е неоснователен. В трайната съдебна практика на върховната съдебна инстанция последователно се застъпва становището, че полиграфът не е доказателствено средство или способ за доказване по смисъла на НПК, поради което няма доказателствена стойност и е недопустим за проверка на обясненията на подсъдимия. Единствената възможност за използването му е да даде насока на разследващите, която хипотеза в случая е ирелевантна към основателността на оплакването.

С оглед изложеното не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1,т.2 от НПК и искането на подсъдимия за връщане на делото за ново разглеждане на посочените от него основания не може да бъде удовлетворено.

В касационната жалба на защитата на подсъдимия А. формално се навежда касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, което в принципен план следва да се разгледа на първо място, като се даде отговор на свързаното с него искане за отмяна на решението на АС – гр. Варна за този подсъдим и за връщане на делото за ново разглеждане в тази му част от друг въззивен състав на същия съд. Аргументите, които са посочени в подкрепа на това оплакване се състоят в неправилна правна квалификация на деянието по чл. 152, ал.4, т.1 от НК, което според защитата следва да се квалифицира по друг състав на престъпление по раздел 8 на глава 2-ра от НК, което е по-леко наказуемо, а именно по чл. 151, ал.1, т.5 от НК/ в настоящата редакция чл.151, ал.2, т.5 от НК/. Съдържателният план на оплакването сочи на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК, а именно – неправилно приложение на материалния закон, поради което и отговорът на оплакването ще се насочи в тази посока. Доводите, че липсва отговор на възраженията на защитата срещу приложената правна квалификация не съставляват оплакване по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК, доколкото възраженията касаят правната квалификация на деянието, а не се отнасят до процесуални нарушения при изготвяне на присъдата, които въззивният съд не е обсъдил. Отделно, апелативният съд надлежно е аргументирал позицията си относно приложимият материален закон, като е отговорил на исканията на защитата за промяна в правната квалификация на престъплението по чл. 152, ал.4, т.1 от НК и е изложил подробни съображения в подкрепа на тезата си, което не сочи на липса на мотиви.

В рамките на признатите за установени обвинителни факти материалният закон е приложен правилно. Квалификацията по чл. 152, ал.4, т.1, вр. чл.26, ал.1 от НК е правилна и съответна на фактическите рамки на предявеното срещу подсъдимия А. обвинение за извършване на противозаконно съвкупление с малолетната пострадала Е. С., като я е принудил към това чрез използване на сила и заплашване, което е осъществявал многократно за продължителен период от време в рамките на четири години.

Възраженията на защитата от касационната жалба срещу правната квалификация на това деяние са неоснователни. Формулировката на основния състав на престъплението по чл. 151 от НК съдържа ясно предписание, че същият е приложим само в случаите когато деянието не съставлява престъпление по чл. 152 от НК, независимо от квалифициращите обстоятелства за двете престъпления, които в определени случаи могат да съвпадат по вид.

Престъпленията по чл. 151 от НК и 152 от НК се различават от обективна и субективна страна и имат различен фактически състав. Престъплението по чл. 151 от НК е вид престъпно съвкупление между лица от различен пол, което е извършено с лице, което не е навършило 14 години в редакцията към датата на деянието, а съгласно сега действащата редакция, 16 годишна възраст. Това престъпление не представлява изнасилване, каквото е престъплението по чл. 152 от НК, тъй като за извършване на съвкуплението не е използвана принуда или лицето не е приведено в безпомощно състояние. С тази норма се криминализира съвкуплението с малолетно или непълнолетно лице, независимо от наличието на съгласие от негова страна, което не е елемент от фактическия състав на деянието, което се осъществява с факта на извършване на самото съвкупление.

Престъплението по чл. 152 от НК представлява извършване на съвкупление с лице от женски пол, което се осъществява чрез три самостоятелни форми на изпълнително деяние – по отношение на лице, лишено от възможност за самоотбрана без негово съгласие; чрез принуда със сила или заплашване; чрез привеждането му в безпомощно състояние. Изпълнителното деяние на престъплението по чл. 152 от НК при формата на изпълнителното деяние по т.2 на ал.1 е извършване на съвкупление чрез принуда посредством използване на сила или заплашване, като в ал.4, т.1 от същия текст е предвиден по-тежко квалифициран състав с оглед възрастта на пострадалата, която следва да не е навършила 16 години, съответно 14 години в редакцията към датата на деянието, което е по-благоприятната за дееца норма.

Правилно апелативният съд е посочил, че двата престъпни състава се намират в съотношение на субсидиарност, доколкото квалификацията по чл. 151 от НК е приложима само ако деянието не съставлява престъпление по чл. 152 от НК.

Разликата между актуалната редакция на чл. 152, ал.4, т.1 от НК и чл. 151, ал.2, т.5 от НК е, че в първият случай се касае за изнасилване, изпълнителното деяние на което е осъществено посредством принуда чрез използване на сила и заплашване спрямо малолетно или непълнолетно лице, а по чл. 151, ал.2, т.5 от НК се касае за престъпно съвкупление с малолетно или непълнолетно лице, като при извършване на съвкуплението е употребена сила или заплашване, които обстоятелства са част от по-тежко квалифицирания състав на престъплението, а не са елементи от изпълнителното деяние.

В настоящият казус подсъдимият е осъществил съвкуплението с пострадалата малолетна Е. С. като я е принудил към това със сила и заплашване, поради което деянието правилно е квалифицирано по чл. 152, ал.4, т.1 от НК като изнасилване на малолетно лице. Деянието не представлява престъпно съвкупление по чл. 151 от НК, тъй като принудата е била средство за извършване на съвкуплението и е част от самото изпълнително деяние, докато в чл. 151, ал.2, т.5 от НК силата и заплашването са квалифициращи обстоятелства на престъпното съвкупление по този текст, което не е извършено под формата на изнасилване.

Цитираните в касационната жалба на защитата изменения в разпоредбите на чл. 151 от НК и чл. 152 от НК са по повод транспониране в законодателството ни на изискванията на Директива 2011/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2011 г. относно предотвратяването и борбата с трафика на хора и защитата на жертвите от него и за замяна на Рамково решение 2002/629/ПВР на Съвета (ОВ, L 101/1 от 15 април 2011 г.)., която съдържа завишени изисквания за размера на санкциите при престъпления с пострадали малолетни и непълнолетни лица от една страна и от друга Директива 2011/93/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 г. относно борбата със сексуалното насилие и със сексуалната експлоатация на деца, както и с детската порнография и за замяна на Рамково решение 2004/68/ПВР на Съвета (ОВ, L 335/1 от 17 декември 2011 г.; попр., ОВ, L 18/7 от 21 януари 2012 г.), която закрепва правата на жертвите за извършено спрямо тях престъпление когато са били деца, като се привеждат съставите на престъпленията в съответствие с изискванията на актовете на ЕС. Целта на законодателните промени е повишена защита на децата жертви на престъпления против половата неприкосновеност, особено в случаите когато е била използвана принуда спрямо тях , включително и чрез промяна в разпоредбите, които уреждат давността за този вид престъпления.

В заключение, в рамките на установените от обвинението и признати от подсъдимия факти материалният закон е приложен правилно, поради което оплакването от жалбата на защитата на подсъдимия А. за нарушение на материалния закон е неоснователно.

Касационният довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия А. наказание е поддържан с аргументи за неправилна правна квалификация на деянието по чл. 152, ал.4, т.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, като се поддържа тезата, че прилагането на този състав на престъпление, който е по-тежко наказуем от престъплението по чл. 151, ал.2, т.5 от НК / който според защитата е приложимият закон/ се явява изключително обстоятелство в полза на подсъдимия, което следва да доведе до определяне на по-леко наказание.

С оглед изложеното по-горе за приложимият материален закон, който е този по чл. 152, ал.4, т. 1 от НК този довод е напълно несъстоятелен. Паралелът с превишаване пределите на мнимата неизбежна отбрана или престъплението по чл. 118 от НК и съставите на чл. 115 и чл. 116 от НК е неуместен. Касае се за различни престъпни състави, с различни фактически признаци, които съдържат самостоятелни санкции, приложими в рамките на съответната квалификация.

Не може да бъде удовлетворено алтернативното искане на защитата за определяне на наказанието на подсъдимия А. за това престъпление при условията на чл. 55, ал.1 от НК, поради липса на изискуемите в закона предпоставки за това. С оглед приложената диференцирана процедура по чл. 371, т.2 от НПК, наказателната отговорност на подсъдимия се реализира при условията на чл. 58а от НК, като ал.1 и ал.4 не могат да бъдат приложени едновременно, каквото искане се прави с жалбата, тъй като се намират в условията на алтернативност – прилагането на чл. 58а, ал.4 от НК изключва редукцията по ал. 1 на същия текст.

Контролираните съдилища правилно са определили наказанието за престъплението по чл. 152 от НК за подсъдимия А. при условията на чл. 58а, ал.1 от НК, като са отчели липсата на многобройни или изключителни смекчаващи отговорността му обстоятелства, за да се приложи текста на чл. 58а, ал.4 от НК и наказанието да се отмери по правилата на чл. 55 от НК.

Въззивният съд е бил лаконичен при изброяването на обстоятелствата от значение за наказателната отговорност на дееца – правилно чистото му съдебно минало и изразеното съжаление са отчетени като смекчаващи факти, а ниската възраст на пострадалата, 9 години към датата на първото деяние и многобройността на посегателствата в рамките на продължаваната престъпна дейност основателно са причислени в категорията на отегчаващите обстоятелства. Продължителният период от четири години, в рамките на който е реализирана продължаваната престъпна дейност за престъплението по чл.152 от НК също е обстоятелство с отегчаващ характер, предвид факта, че съвпада с пубертетната възраст на детето, в който период настъпват хормонални промени, което съгласно заключението на СППЕ е оставило траен негативен отпечатък в половото съзряване на пострадалата.

Като обстоятелства, които отегчават отговорността на подсъдимия А. следва да се отчетат и фактите, че пострадалата е била настанена за отглеждане в семейството на подсъдимия с мярка за закрила по чл. 25 от Закона за закрила на детето, първоначално докато живеел на съпружески начала с нейната леля, а впоследствие мярката за закрила е била определена да се изпълнява самостоятелно от него и му е било възложено отглеждането на детето, по отношение на което той е осъществил половите престъпления през целия период, през който пострадалата е била под неговите грижи. На подсъдимия А. е било възложено изпълнението на родителски функции, които той не е изпълнявал добросъвестно, а се е възползвал от положението на зависимост, в което пострадалата се е намирала, за да извършва престъпните посегателства спрямо нея.

Цялостният механизъм на извършване на престъплението – по отношение на малолетно 9 годишно дете, което е настанено за отглеждане при подсъдимия чрез използване на този факт, както и липсата на близки роднини, които да се грижат за нея, чрез заплахи за настаняване в дом, където ще бъде бита и лишавана от храна, с цел извършване на съвкупленията, употребата на насилие спрямо детето извън принудата за извършване на престъпленията по чл. 152 и чл. 149 от НК/ съгласно признатите обвинителни факти/ разкрива изключително висока степен на обществена опасност на извършеното деяние, което изисква адекватна по тежест санкция с цел постигане целите по чл. 36 от НК за този подсъдим.

Като отегчаващ факт следва да се вземе предвид и въздействието, което поведението на А. е оказало върху психиката на детето – съгласно заключението на СППЕ, случилото се е оставило трайни следи в нейното съзнание и се е трансформирало в психична травма. Посочено е, че процесните престъпни посегателства са житейски опит с много негативен оттенък, който ще дава отражение в бъдеще и ще затрудни изграждането на доверителна връзка с противоположния пол, който ще се възприема като сексуален обект. Както и че в резултат на извършените престъпления пострадалото момиче е много сериозно наранено и случилото се с нея се е превърнало в тежка хронична психотравма.

При тези фактически данни относно вида и характера на касаещите вината на подсъдимия А. обстоятелства, правилно наказанието за престъплението по чл. 152 от НК е било определено при условията на чл.58а, ал.1 от НК. Размерът на санкцията по чл.152, ал.4 от НК е определен на петнадесет години лишаване от свобода, в рамките на средната санкционна стойност, като след редукцията с една трета е отмерен на десет години лишаване от свобода. При индивидуализацията на това наказание е следвало да се отчете наличието на превес на отегчаващите обстоятелства, което съответства на доказателствата по делото за високата обществена опасност на деянието, като на практика санкцията е отмерена при баланс на смекчаващите и отегчаващи факти, което е в полза на подсъдимия. При това положение и предвид обстоятелството, че касационното производство е образувано само по жалба на подсъдимия, ВКС намира, че така определеното наказание на подсъдимия А. за престъплението по чл. 152, ал.4, т.1 от НК е правилно отмерено и е справедливо индивидуализирано. Не са налице предпоставки за намаляването му по размер, предвид тежестта на деянието и личната обществена опасност на подсъдимия , като редукция на това наказание би била несъвместима с целите по чл. 36 от НК относно поправянето и превъзпитанието на дееца.

В касационната жалба на защитата не се съдържат конкретни доводи в подкрепа на явната му несправедливост извън неправилната правна квалификация на деянието по чл. 152, ал.4, т.1 от НК, които да бъдат обсъждани.

Искането за намаляване на наказанието за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК е аргументирано с обстоятелството, че се касае за едно деяние и с факта, че подсъдимият е признал неговото извършване. Тежестта на посегателството по чл. 149, ал.1 от НК се определя съобразно характеристиката на извършването му, тъй като обвинението не е за продължавано престъпление и при отчитане на обществената му опасност, която в случая е завишена, тъй като се извършва по отношение на дете, което живее в дома на подсъдимия, който съжителства на съпружески начала с нейната майка, и независимо от формално прекратената към този момент мярка за закрила реално отглежда пострадала в дома си и изпълнява спрямо нея родителски функции по какъвто начин го възприема и пострадалата, която в показанията си по делото нарича подсъдимия „татко“.

С оглед изложеното относно механизма на извършване на деянието и цялостната му характеристика, което обуславя неговата завишена тежест не са налице основания за намаляване на определения размер, който е в рамките около средния, предвиден в закона /2 години и четири месеца след редукцията с една трета по чл. 58а, ал.1 от НК/ и е справедливо отмерен. Признанието на подсъдимия като предпоставка за провеждане на съкратената процедура по чл. 371, т.2 от НПК правилно не е отчетено като смекчаващ факт в съответствие с предписанията на задължителната съдебна практика по тълкуване на нормата, доколкото обясненията му от досъдебното производство не съдържат признание за вина и не са допринесли за изясняване на обективната истина по делото.

По изложените съображения личната жалба на подсъдимия А. и жалбата на служебно назначения му защитник срещу въззивното решение са неоснователни и следва да се оставят без уважение, като се остави в сила атакуваното въззивно решение в наказателната му част.

Не се намери за основателно и искането на служебния защитник на подсъдимия И. за намаляване на определеното му наказание при условията на чл. 347, ал.2 от НПК. Наказателната отговорност на този подсъдим е реализирана в хипотезата на чл. 58а, ал.4 от НК, с четири години под законовия минимум, при отчитане на възрастта му по време на извършване на деянието като смекчаващ отговорността му факт и е справедлива. Продължителният период от време на осъществяване на престъплението и честотата на извършените посегателства, ниската възраст на пострадалата, използването на положението й на зависимост от бащата на подсъдимия, при когото е била настанена за отглеждане завишават обществената опасност на деянието и не оправдават намаляване на наказанието под определения предел от шест години. В пледоарията на защитата не се посочват други обстоятелства, които да бъдат обсъждани, поради което искането за намаляване на наказанието на подсъдимия И. също се намери за неоснователно.

Основателна е касационната жалба на защитата на подсъдимия А. в гражданската част на въззивното решение относно увеличеното обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл.149, ал.1 от НК, поради липса на подадена съответна въззивна жалба от особения представител на гражданския ищец в тази му част. С въззивната жалба на гражданския ищец се атакува първоинстанционната присъда само в частта относно неприсъждането на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за престъплението по чл.152 от НК, извършено от подсъдимия А.. Срещу присъденото обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл.149, ал.1 от НК не е подадена въззивна жалба и присъдата в тази й част не е била обжалвана.

Присъденото обезщетение за неимуществени вреди от първоинстанционният съд е в размер на 10 000 лв. и поради това, че не е обжалвано от гражданския ищец апелативният съд не е имал правомощия да го увеличи.Това е така, с оглед разглеждането на гражданския иск в наказателния процес по правилата на ГПК, които се прилагат субсидиарно при липса на специален текст в НПК, съгл. текста на чл.88, ал.1 от НПК. По аргумент от разпоредбата на чл.271, изр.2 от ГПК, съгласно която ако решението не е обжалвано от другата страна, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с новото решение, липсата на съответна жалба срещу гражданската част на първоинстанционната присъда препятства правомощията на съда да влоши положението на подсъдимия в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди като увеличи неговия размер.

Единствената хипотеза, при която обезщетението за неимуществени вреди може да бъде увеличено по почин на съда е съгласно предписанията на Тълкувателно решение № 1 от 1.08.2022 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГТК, но тълкуването касае случаите на съпричиняване, каквото не е настоящото положение.

С оглед изложеното решението на апелативния съд следва да се измени в гражданската част относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди за престъплението по чл. 149, ал.1 от НК, извършено от подсъдимия А., като се намали от 15 000 на 10 000 лв., както и в частта относно присъдената държавна такса от 200 лв. върху увеличената част на гражданския иск, в която част решението следва да се отмени.

Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.5 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 31/12.03.2026 г. по в.н.о.х.д. № 174/2025 г. на Апелативен съд-гр. Варна в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на гражданския ищец Е. С., което да се заплати от подсъдимия Д. А., като го НАМАЛЯВА от 15 000 на 10 000/десет хиляди/ лв. и ОТМЕНЯ решението в частта, с която подсъдимият А. е осъден да заплати държавна такса в размер на 200 лв. върху увеличения граждански иск.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

Решението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: