Допустимост на показания от полицаи и доказване на кражба при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Кражба, представляваща опасен рецидив * допускане на свидетели - полицейски служители * допустимост на свидетелско показание от полицейски служител * косвени доказателства

Р Е Ш Е Н И Е

№ 193

София, 15 април 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:РУМЕН ПЕТРОВ

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора Б. Д.

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 54/2026 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия А. М. А., против нова присъда № 43/01.12.2025 г., постановена по ВНОХД № 757/2025 г. от Окръжен съд – Плевен.

В жалбата и постъпилото към нея писмено становище се сочи, че новата въззивна присъда е постановена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Първото от касационните основания се поддържа с доводи, че фактическите положения, приети от окръжния съд, не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Съдържат се твърдения, че по делото не са иззети „пръстови отпечатъци от мястото на престъплението и видеозаписи от камери“, осуетило установяване на фактите по делото. В обхвата на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК с пресъздаване на показанията на част от свидетелите се заявява, че те са неоправдано игнорирани и се оспорва съдебната оценка на останалите гласни доказателствени източници. Поддържат се претенции, че осъдителната присъда почива на негодни доказателствени средства – показанията на полицейските служители и писменото признание на подсъдимия, отразено в „протокола за претърсване и изземване“. Качеството на въззивния съдебен акт е оспорено и с твърдения за несъответствието му с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК, формулирано като непълнота, равнозначна според съдебната практика на липса на мотиви. Тезата за недоказаност на обвинението и гражданския иск е обоснована и с довод, че не всички инкриминирани вещи, предмет на кражбата, са собственост на свидетеля Д.. В заключение се настоява за оправдаване на подсъдимия А. или връщане на делото за ново разглеждане. Резултатът от настоящата проверка е видян и във възможността да се приложи чл. 25, ал. 1 и ал.2 от НК по отношение на сега атакуваната присъда и тези, предмет на произнасяне по ЧНД № 346/2023 г. по описа на Районен съд – Луковит, като се приспаднат изцяло изтърпените от А. наказания. Това искане според мнението в жалбата е „за прилагане на закон за еднакво или по – леко престъпление“.

В съдебното заседание подсъдимият А. А. поддържа жалбата по изложените в нея доводи и искания. Настоява наказанието по оспорената присъда да бъде групирано с предходните такива. Защитникът на подсъдимия, редовно призован, не участва в касационното производство. Представя писмено становище.

Представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Районният съд – Червен Бряг с присъда № 24/14.05.2025 г., постановена по НОХД № 63/2023 г., признал подсъдимия А. М. А. за невиновен и го оправдал по обвинението по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК.

Окръжният съд – Плевен с атакуваната сега нова присъда отменил първостепенния съдебен акт и вместо това признал подсъдимия А. А. за виновен в това, че на 20/21. 01. 2021 г. при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот, отнел от владението и без съгласието на Д. Д. движими вещи, подробно описани в присъдата, на обща стойност 912 лева, с намерението противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 1 във вр с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК и при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, търпими при първоначален „общ“ режим.

Посочените съдебни актове не са единствените по делото. С въззивно решение № 36/08.02.2023 г. по ВНОХД № 24/2023 г. по описа на Окръжен съд – Плевен е отменена присъдата на районния съд, постановена по НОХД № 232/2021 г., с която подсъдимият А. е бил признат за виновен и осъден по повдигнатото обвинение по чл. 196 от НК и е уважен предявения от Д. граждански иск, а делото върнато за ново разглеждане. При повторно проведените съдебни процедури са постановени оповестените по-горе съдебни актове.

Касационната жалба срещу новата присъда № 43/01.12.2025 г., постановена по ВНОХД № 757/2025 г. от Окръжен съд – Плевен е неоснователна.

Съдържанието на сезиращия настоящата инстанция документ предизвиква припомняне, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. Аргументите, представени в жалбата, с които се обосновава наличие на заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, са отдалечени от неговата същност. Освен това, в значителната си част доводите, предназначени да подкрепят наведените касационни основания, по същината си изразяват несъгласие с фактическата обстановка поради нейното несъответствие със събраните доказателства. Тоест, формулира се оплакване за фактическа необоснованост, която както е известно , е извън посочените основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Именно с оплакване за необоснованост може да се обясни поддържаното искане за оправдаване на подсъдимия А. директно от касационната инстанция. Останалите доводи за съществени процесуални нарушения, доколкото в тях се съдържат и съображения за липса на мотиви, пороци при проверката на годността и при анализа на доказателствения материал, са допустими, но неоснователни.

Критиката към мотивите на атакувания съдебен акт се поддържа с твърдението за неспазване на общото изискване, въведено с разпоредбата на чл. 305, ал. 3 от НПК. Предложените в тази връзка общи разсъждения върху възприеманото от третата инстанция становище, че не само пълната липса на мотиви (неизготвянето им), но и отсъствието на такава част от тях, отнасяща се до основни въпроси, на които се дължи отговор, не допринася за основателността на претенцията. Няма спор, че липсата на мотиви е налице и при схематична, повърхностна, непълна и неясна съдебна аргументация. При такива хипотези липсата на мотиви се отнася до порок в съдебната дейност, който рефлектира както върху правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, така и върху възможността да се разбере действителната воля на съда по същество.

В разглеждания случай прегледът на въззивния съдебен акт не дава основание да се направи заключение, че съдържанието на присъдата не удовлетворява изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК. Противно на твърденията в жалбата окръжният съд подробно е описал приетата от него фактическа обстановка, изложил е мотивиран разбор на доказателствените материали, обективиращ дейността му по установяване на релевантните факти. Това е сторено по недвусмислен начин, който разкрива вътрешното убеждение на решаващия въззивен съдебен състав по всички елементи на оспорената пред него присъда. Ясно са артикулирани и съображенията на окръжния съд, поради които не е възприел доказателствените разсъждения на първата инстанция. Изложението в мотивите на въззивната присъда е детайлно и не създава препятствие от информативен характер пред защитата на подсъдимия. Съдебната аргументация не разкрива пороци като непълнота или противоречивост, предпоставящи наличие на процесуално нарушение от категорията на абсолютните, изискващо отмяна на въззивния съдебен акт.

Възраженията, за неспазване на принципното задължение на съда да изясни всестранно и пълно всички обстоятелства по делото, както и упрекът за нарушаване на чл. 105, ал.2 от НПК, поддържани все в контекста на претендираното нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2,пр.1 от НПК, също са лишени от основание. Съдържателната част на оспорената присъда не показва игнориране на изискванията на чл. 14, чл. 105, ал. 2 и чл. 107, ал. 5 от НПК, принадлежащи към стандарта на доказателствената дейност на съдебния състав по фактите. Второстепенният съд е провел въззивно съдебно следствие, в рамките на което е допуснал повторен разпит на свидетелите П. и Н., използвал е процесуалната техника на чл. 281 от НПК и е изслушал допълнителните обяснения на подсъдимия А.. При изследване допустимостта на доказателствените средства въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, както се твърди в жалбата. С юридически усет и проявен професионализъм този съд е обсъдил процесуалната възможност да се ползват показанията на полицейските служители в частта им, възпроизвеждащи направеното пред тях признание на подсъдимия, както и неговото писмено изявление със същото съдържание, отразено в протокола за извършена проверка. Съдебната теза за изключването на коментираните източници от подлежащата на обсъждане доказателствена база е пространно и прецизно защитена на стр. 9 и сл. от мотивите на присъдата и при позоваване на известните решения на ЕСПЧ и на Съда на ЕС, пренесени коректно към обстоятелствата по конкретно разглежданото наказателно производство. Затова, като се солидаризира с изложените аргументи, касационният състав не намира за необходимо да ги повтаря в отговор на претенцията, че окръжният съд е основал присъдата си на недопустими доказателствени средства, тъй като процесуалната действителност не очертава допуснато нарушение на чл. 105, ал. 2 от НПК. Във връзка с това възражение, макар и не съвсем ясно заявено, оспорването в жалбата очевидно се свързва и със забраната по чл. 118, ал. 2 от НПК, разбирана като изключваща напълно възможността полицейските служители да бъдат разпитвани, без да се отчита характера на споделените от тях факти. Окръжният съд и в тази насока е предприел процесуално издържан подход, като ясно е уточнил, че въведената забрана е абсолютна, но тя се отнася до добита от полицейските служители информация от „разузнавателни беседи“, но не и за факти и обстоятелства, които те са възприели лично (извън данните от беседването), и които имат отношение към предмета на доказване. Затова и коментираните показания са ценени само относно причината за посещението на свидетелите на адреса, на който подсъдимият е живял, както и личните им възприятията за намерените вещи. Освен това, показанията за посочените факти съвсем не са единствените и решаващи източници на доказателства, въз основа на които са обосновани фактическите изводи на съда. Наред с тях по отношение местонахождението на инкриминираните вещи в дома, обитаван от А., което обстоятелство той не отрича, са обсъдени коректно и показанията на свидетелката В. П. и изводимите данни от съставените протоколи. Фактът, че тези вещи са именно отнетите от гаража на Д., е установен чрез разказа на този свидетел, който подробно още в съобщението си за кражбата, а после и при свидетелстването си, точно ги е идентифицирал по родовите и видовите им признаци и количество.

По – нататък, в жалбата се атакува подходът на въззивния съд към гласните доказателствени източници и кредитирането на едни от тях с доверие, а други – не. Развитата аргументация, представена в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, по същество разкрива, че се настоява определени факти да бъдат интерпретирани само по предложения от касатора начин, разминаващ се с дадения от предходната инстанция мотивиран прочит на доказателствените материали. В тази част изложението преимуществено гравитира към претенция за необоснованост.

От гледище на касационните основания при прегледа на жалбата и допълнението й все пак може да се открои оплакване, че въззивният съд е игнорирал показанията на свидетелите П., на нейните зетьове – С. и Н., както и на общия им приятел П.. Произволното игнориране на доказателства, предназначени да подкрепят тезата на една от страните, без съмнение представлява нарушение на принципите, заложени в процесуалния закон. В разглеждания случай, поддържаните забележки за пренебрегване на информацията, съдържаща се в показанията на изброените свидетели, са неотносими към проверяваната присъда. Това, че втората инстанция е отказала да им признае достоверност, не означава, че ги е оставила без съдебно внимание. Данните, съобщени от свидетелите С., Н., П. и П., за начина, по който предметът на престъпното посегателство е попаднал в дома, обитаван от А., са проверени, като са използвани легалните критерии за пълнота, убедителност и логичност. От тази позиция и предвид резултата от извършения анализ, разгледан на фона на установените близки фактически семейни отношения, съответно приятелски, с подсъдимия, въззивният съд е достигнал до заключението за необективност на описаните в показанията обстоятелства, поради което и без да нарушава процесуалните изисквания е отказал да ги кредитира. Впрочем, второстепенният съд е съзрял и елементи на конфронтация между свидетелстването на тримата споменати свидетели и показанията на П., надлежно констатирана и обсъдена в контекста на съдебната преценка за тяхната необективност.

Неоснователни са и възраженията срещу качеството и процесуалната стойност на показанията на В. Н.. Въззивният съдебен състав, отчитайки същественото значение на тези показания за установяване на решаващи за делото факти, свързващи подсъдимия с престъпното посегателство, отговорно е проследил всички разпити на свидетеля - при двукратното разглеждане на делото от първата инстанция, в досъдебното производство и в хода на въззивното съдебно следствие. Преди да се обвърже с извод, че доказателствено значение трябва да се отдаде на показанията на Н., депозирани от него в съдебната фаза, окръжният съд е предприел детайлно изследване на тяхното съдържание, преценено през призмата на останалите елементи на доказателствената съвкупност, вкл. и със споделеното от свидетеля Д. за времевите параметри на извършената кражба. Анализът и оценката на показанията са извършени критично и без да се избягва обсъждане на евентуалната възможност за деформиране на свидетелстването на Н. предвид първоначални подозрения за съвместно му участие с подсъдимия в инкриминираното деяние. Всички фактори, въз основа на които са били построени защитните доводи срещу надеждността на съобщените от свидетеля данни, са обсъдени в мотивите на присъдата и аргументирано са отхвърлени. При всичко казано, прозиращата претенция в жалбата, че процесът на формиране на вътрешното убеждение на окръжния съд е протекъл при необосновано игнориране на показанията на свидетелите С., Н., П. и П., съответно при неоправдано преекспониране на уличаващите подсъдимия данни, съдържащи се в показанията на В. Н., е лишена от основание.

Доводите, че разследващите органи не са „взели пръстови отпечатъци от местопрестъплението и не са иззели видеозаписи от охранителни камери“, каквито по мнението на касатора би трябвало да съществуват предвид „урбанизираната“ територия на вилната зона, не са от естество да изключат авторството на подсъдимия. Поначало, фактите по делото могат да се установяват с всички възможни и допустими доказателства и средства за тяхното установяване. Определянето на което и да е било доказателство като единствено решаващо за успешното постигане на обективната истина, към което насочват тези аргументи на оспорването, противоречи на принципа, заложен в чл. 14, ал. 2 от НПК. Успехът на доказателствения процес не зависи от количествени показатели, нито от вида на ползваните доказателства, а от това релевантните обстоятелства и факти да се подложат на точно и прецизно изследване и въз основа на тях впоследствие да се формират съответните логически изводи. Именно така е процедирал и въззивният съд, анализирайки достъпните и относими доказателства, за да изясни обстоятелствата, представляващи елементи от събитието на конкретното престъпление. Ето защо и твърденията за необсъдени защитни възражения, че събраните по делото доказателства, основно косвени, не могат да обосноват извод за виновността на А., са неоснователни. Независимо от корекцията, извършена във връзка с допустимостта на доказателствените източници, окръжният съд обсъждайки вярно останалите доказателства, е стигнал до заключението за тяхната достатъчност да обусловят направените фактически констатации. В мотивите на присъдата се съдържа проследяване и оценка на взаимно свързаните факти, чрез които са обосновани изводите за авторството на подсъдимия, изключващи и възможността престъпното посегателство да е извършено от друго лице.

В жалбата е маркиран довод за недоказаност на обвинението и поради това, че част от вещите, предмет на престъплението, не са собственост на Д., а на трети лица. Тези разсъждения, от една страна, въздигнати като фактори за оневиняване на подсъдимия А., са неприемливи и не способстват за разколебаване както на фактическите констатации на въззивния съд, изведени от събраните по делото доказателства, така и на правните изводи. От друга, без да е необходимо подробно да се разкриват обективните характеристики на кражбата, достатъчно в отговор на възражението е да се подчертае, че за съставомерността на деянието е без значение кой е собственик на отнетата вещ, важното е, че последната е „чужда“ за дееца и се отнема от владението на определен субект. Във връзка с отправената забележка за недоказаност и на предявения граждански иск за имуществени вреди само за пълнота се отбелязва, че при повторно проведената първоинстанционна процедура (НОХД № 63/2023г.), районният съд не се е произнесъл по гражданския иск, приет за съвместно разглеждане в разпоредителното заседание, проведено по НОХД № 232/2021 г. Доколко предприетият от първата инстанция подход при второто разглеждане на делото е процесуално издържан, не би могло да се обсъжда в настоящата процедура.

На последно място, искането за прилагане на правилата за определяне на общо наказание при твърдяната в жалбата съвкупност от престъпления е неудовлетворимо на този етап от развитието на процеса. Спорно в тази връзка е и разчетеното правомощие на касационната инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, чиято характеристиката отдавна е изяснена в съдебната практика и доктрината. По-същественото е, че данни, като цитираните в жалбата, за които е уточнено да се съдържат в ЧНД №346/2023 г. по описа на Районен съд - Луковит, не присъстват по настоящето дело. Затова и въпросът дали са налице материалноправните положения за определяне на общо наказание при няколко присъди, уредени в чл. 25 от НК, съответно предпоставките за претендираното приспадане на изтърпени наказания по ал.2 от същата разпоредба, следва да бъде решен в производство по реда на чл. 306, ал.1, т. 1 от НПК, което няма пречка да бъде инициирано и от подсъдимия А..

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА нова присъда № 43/01.12.2025 г., постановена по ВНОХД № 757/2025 г. от Окръжен съд – Плевен.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.