Дължимост на уговорено обезщетение при напускане на служител с предизвестие

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 28

София, 23.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІІІ г.о.в открито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при участието на секретаря Райна Стоименова

като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 2376 по описа за 2021 год.за да се произнесе,взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

Образувано е по повод подадена касационна жалба от „Булсатком“ЕАД [населено място] / сега „Булсатком“ЕООД/ срещу решение № 260088 от 10.03.21г.по в.гр.дело № 775/20г.на Пазарджишкия окръжен съд.С него е отменено решение № 260008 от 2.09.20г.по гр.дело № 200/20г.на Панагюрския районен съд и вместо него е постановено друго, с което „Булсатком“ЕАД е осъдено да заплати на Р. Г. А. от [населено място] сумата от 63 741.12 лв – обезщетение при прекратяване на трудов договор № 587 от 31.10.07г.,уговорено с допълнително споразумение № 1030 от 1.04.15г.,ведно със законната лихва,считано от 3.04.20г.до окончателното изплащане на сумата.

С определение № 60794 от 22.11.21г.настоящият съдебен състав е допуснал въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос :“ Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения,без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор,когато работникът или служителят сам е инициирал прекратяване на правоотношението, чрез едномесечно писмено предизвестие по чл.326 ал.1 КТ“ , за проверка на твърдяно противоречие с практиката на ВКС.

Съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с решение № 44 от 11.03.2022г.по гр.дело № 2721/21.на Четвърто гражданско отделение на ВКС,постановено по идентичен казус.С него е прието,че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните.

В трудовото право договорната свобода е ограничена допълнително чрез въведената с разпоредбата на чл.66 ал.2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. Тази забрана обаче не изключва възможността страните по трудовия договор да уговарят условия, които са по-благоприятни за работника от установените със закона или с колективен трудов договор. Частичната нищожност предполага наличие на порок в самостоятелна част от волеизявлението, при което останалата част от него може да породи правно действие. Уговорката, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение,съгласно която работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на 12 брутни месечни трудови възнаграждение, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор, е частично недействителна само в частта в която обезщетението се уговаря като дължимо „независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор“, която противоречи на добрите нрави в хипотезите на прекратяване поради виновно поведение на работника.Поетото задължение за плащане на обезщетение от работодателя може да съществува и без тази част от уговорката, като по този начин задължението остава и работодателят е длъжен да го заплати винаги, когато работникът е бил добросъвестен. Работникът би бил недобросъвестен, когато правоотношението е прекратено поради негово виновно поведение,например с дисциплинарно уволнение.Работникът не е недобросъвестен само поради това, че е прекратил трудовия договор с едностранно предизвестие без виновно поведение на работодателя.Това му действие е правомерно, защото е в съответствие с гарантираните от Конституцията право на труд и забрана за принудителен труд.Едностранното прекратяване на правоотношението от работника не обосновава право на работодателя да откаже плащане на уговореното обезщетение.Съдебната практика, на която се е позовал касаторът, за да обоснове обратното, е преодоляна от последващата.

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 31.10.2007г.между страните е възникнало трудово правоотношение, по силата на което Р. А. е заемал длъжността „монтажник,аудио визуално оборудване“, с уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 200 лв.С допълнително споразумение № 869/21.01.09г.е назначен на длъжността „регионален мениджър“ и е договорено основно трудово възнаграждение в размер на 712 лв.С допълнително споразумение № 3696/31.10.14г. трудовото му възнаграждение е договорено на 7400 лв. С решение на Съвета на директорите на „Булсатком“ЕАД от 20.03.15г.,предвид финансовото състояние на дружеството, са намалени месечните трудови възнаграждения, като е предвидено да се сключат допълнителни споразумения със служителите със следното условие: при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 месечни брутни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода за прекратяване на трудовото правоотношение. В изпълнение на това решение на 1.04.15г.между страните по делото е сключено допълнително споразумение № 1030 към ТД,с което е договорено месечно възнаграждение в размер на 3 700 лв и клауза: при прекратяване на трудовия договор работодателят дължи на служителя обезщетение в размер на 12 брутни месечни брутни работни заплати, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор.Дължимото обезщетение е платимо в пълен размер еднократно до 15 календарни дни от прекратяване на договора.Впоследствие с допълнително споразумение № 317 от 31.12.18г.страните са постигнали съгласие основното месечно възнаграждение на ищеца да е в размер на 4955 лв, брутното му трудово възнаграждение е в размер на 5 311.76 лв.С предизвестие № 14 от 24.01.20г. А. е отправил предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение между страните по спора, считано от 24.02.20г.Със заповед № 45 от 21.02.20г.на изпълнителния директор на „Булсатком“ЕАД трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.326 ал.1 КТ.

При тези фактически данни по делото въззивният съд е приел,че претендираното обезщетение при прекратяване на трудовия договор, уговорено с допълнителното споразумение от 1.04.15г., е дължимо, като е счел за неоснователно възражението на ответната страна за недействителност на тази клауза. Съдът е изложил съображения,че съгласно чл.66 ал.2 КТ е допустимо с трудовия договор да се уговорят и други условия, свързани с предоставянето на работната сила,които не са уредени с повелителни разпоредби на закона,както и условия,които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор.Посочено е, че в случая претендираното обезщетение не противоречи на императивни норми,договорено е изрично в трудовия договор на ищеца и ответникът е поел задължение да го изпълни при прекратяване на договора, независимо от останалите законни обезщетения и независимо от повода и основанието за прекратяване на трудовия договор.

С оглед на отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, крайният извод на въззивния съд за дължимост на претендираното обезщетение е правилен.В допълнение следва да се отбележи, че като е прекратил едностранно трудовия договор на основание чл.326 ал.1 КТ,ищецът не е действал недобросъвестно.Няма твърдения и данни по делото работникът да е злоупотребил с това право, работил е повече от 12 години при ответника, няма доказателства да са му налагани дисциплинарни наказания, продължил е да работи при същия работодател и след сключване на допълнително споразумение № 1030 от 1.04.15г. с намалено трудовото възнаграждение, поради уговореното в т. 9, че ще бъде компенсиран с обезщетение в бъдещ момент.Ето защо, правилно е прието от въззивния съд, че с факта на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.326 ал.1 КТ е възникнало задължение за ответника да заплати уговореното обезщетение.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила .

С оглед изхода на спора в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят разноските за тази инстанция в размер на 2442 лв, представляващи адвокатско възнаграждение съгласно представения списък по чл.80 ГПК.

Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260088 от 10.03.21г.по в.гр.дело № 775/20г.на Пазарджишкия окръжен съд.

ОСЪЖДА „Булсатком“ЕООД [населено място], [улица],ет.4 да заплати на Р. Г. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 2442 лв /две хиляди четиристотин четиридесет и два/ разноски за ВКС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.