Обезщетение при оправдателна присъда и прекомерна продължителност на наказателното дело

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 598

гр.София, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Д. С.

БИСЕРА М.

при секретаря Иванка Палашева

като изслуша докладвано от съдия Бисера М. гр. дело № 1655 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Д., действащ чрез адв. Х. В. от Софийска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 96 от 03.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 974/2024 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда от 08.12.2021 г. по НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, за разликата над присъдената сума от 2 000 до пълния предявен размер от 510 000 лева; в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата от 30 000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, съгласно чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск c правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 100 000 лева за причинени на ищеца неимуществени вреди, настъпили в резултат на внесен от Прокуратурата обвинителен акт, изготвен при наличието на противоречиви доказателства и невярно изготвена съдебно-счетоводна експертиза, довели до осъдителна присъда по НОХД № 1470/2011 г. на PC - Пазарджик, както и поради отказ на Прокуратурата да възобнови наказателното производство с постановление от 18.06.2020 г. по пр. пр. № 2136/2019 г. на ОП - Пазарджик, постановление от 09.11.2020 г. по пр. пр. № 902/2020 г. на АП - Пловдив и резолюция на Главния прокурор от 01.10.2021 г. по отправено искане от 11.03.2021 г.
В касационната жалба се излагат съображения, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено е при непълнота на доказателствата и в противоречие с практиката на ВКС. Акцентира се на това, че от приложените по делото писмени доказателства се установява по безспорен начин, че ищецът е бил незаконосъобразно обвинен от Софийска районна прокуратура, тя е водила наказателно преследване повече от дванадесет години, като обвинителния акт е внесен в съда почти две години след образуване на досъдебното производство и прокуратурата е поддържала обвинението в продължение на десет години. Според касатора продължителността на воденото спрямо него наказателно производство е от съществено значение за основателността както на предявения от него иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, така и за този по чл. 2б от ЗОДОВ. Моли се за отмяна на обжалваното решение в съответните му части като бъдат изцяло уважени исковите претенции в първоначално заявения размер.
В съдебно заседание касаторът се явява лично и поддържа подадената от него касационна жалба.
ПРБ като ответник по касация не е депозирала отговор на касационната жалба. В съдебно заседание чрез прокурор Арнаудова касационната жалба се оспорва като се излагат съображения, че наказателното производство спрямо ищеца е продължило в рамките на разумния срок.
С определение по настоящото дело № 2928 от 09.06.2025 година е допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение в следните му потвърдителни части: - в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда от 08.12.2021 г. по НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, за разликата над присъдената сума от 2 000 до пълния предявен размер от 510 000 лева; - в частта, в която е отхвърлен предявения срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата от 30 000 лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, съгласно чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
Касационното обжалване на съдебното решение в посочените му части е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване.
С обжалваното в настоящото производство въззивно решение в съответните му части по предявения от касатора иск с правно основание в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е приел следното: че с постановление от 30.09.2010 г. по пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП е образувано ДП № 5495/2010 г. по описа на СДВР срещу неизвестен извършител за това, че на 08.11.2009 г. в гр. С. с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у В. Т. заблуждение, че следва да му изпрати пари, за да уреди изпращането му на работа в САЩ, с което е причинил на В. Т. имотна вреда в размер на 8 000 лв. - престъпление по чл. 209, ал. 1 НК; че на 15.06.2011 г. е проведен разпит на Г. Б. Д. като свидетел в досъдебното производство; че същият не е посочил адрес и телефон за контакт; че с оглед на това на 01.08.2012 г. разследващият полицай е предявил задочно, при условията на чл. 206, вр. чл. 269, ал. 3, т. 1 и т. 2 от НПК, издаденото на 19.07.2012 г. постановление, с което ищецът е привлечен като обвиняем, а на 02.08.2012 г. разследването е предявено на служебния защитник на обвиняемия. Посочено е, че на 26.10.2012 г. делото е внесено в СРС с обвинителен акт срещу Г. Б. Д. за престъпление по чл. 211, във вр. чл. 209, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б. “а“ и „б“ НК, въз основа на който е било образувано НОХД №19876/2012 г. по описа на СРС, 12 състав. Съдът е констатирал, че поради неявяване на подсъдимия ход на делото не е даван като производството по делото е било спряно, а впоследствие възобновено на 03.05.2017 г., а на 10.05.2017 г. на подсъдимия Г. Б. Д. е връчен препис от обвинителния акт. Въззивният съд подробно е описал развитието на съдебното производство, приключило с присъда № 157012/22.07.2020 г., постановена по НОХД № 19876/2012 г. по описа на СРС, НО, 12 състав, с която Г. Б. Д. е признат за невиновен. Въззивният съд е посочил, че въз основа на подаден от прокуратурата протест срещу постановената оправдателна присъда, е образувано ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС като с решение № 260168/15.03.2021 г., постановено по посоченото ВНОХД, е била отменена оправдателната присъда на СРС поради липса на мотиви, като при новото разглеждане на делото е образувано НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, приключило с присъда № 20220413/08.12.2021 г., с която ищецът е признат за невиновен по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 211, вр. с чл. 209, ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б. „а“ и „б“ НК и на основание чл. 304 НПК е оправдан. Отбелязано е, че въз основа на протест срещу оправдателната присъда било е образувано ВНОХД № 960/2022 г. по описа на СГС, като с определение № 559/18.03.2021 г. въззивното производство било прекратено във връзка със заявено с молба от 09.02.2022 г. оттегляне на протеста от СРП, като на 24.03.2022 г. преписи от определението са получени в деловодствата на СГП и Затвора – София и с изтичане на 15-дневния срок за обжалване и протест определението е влязло в сила. Въззивният съд е обсъдил заключението на вещите лица по назначената комплексна съдебномедицинска експертиза, която установява, че ищецът страда от есенциална (първична) хипертония и от разпространен тремор на крайниците, главата и лицевата мускулатура, който се появил един-два месеца след задържането му на 12.04.2017 г. като вещите лица не са установили абсолютно никакви клинични признаци за увреждане на междупрешленните дискове в поясен отдел и увреждане на лумбо-сакралните коренчета. При така установената фактическа обстановка по тази искова претенция въззивният съд е приел, че по този иск спорът във въззивното производство касае обема на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че съгласно последователната и непротиворечива съдебна практика в понятието неимуществени вреди се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време като от значение за размера на обезщетението са също така и тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на незаконното наказателно преследване, интензитета на мерките на процесуална принуда, броя и продължителността на извършените с негово участие процесуални действия, начинът, по който обвинението се е отразило върху пострадалия, с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и др. Въззивният съд е посочил, че съдебното минало и наличието на предишни осъждания също следва да бъдат отчетени, наред с начина на живот, интересите, социалната среда, трудовата биография, като обстоятелства, имащи отношение към личността на пострадалия. С оглед на това е приел, че част от предявените за обезщетяване неимуществени вреди са причинени от собственото незаконосъобразно поведение на ищеца, довело до предходни негови осъждания на „лишаване от свобода”, които се изтърпяват ефективно. Според въззивния съд множеството постановени спрямо ищеца осъдителни присъди за извършени тежки престъпления от общ характер сочат на по-нисък интензитет на усещането за накърнено лично достойнство, добро име и чувство за справедливост от процесните обвинения, в сравнение с лице, което никога не е било обект на успешно проведено наказателно преследване. Съдът е възприел изводите на вещите лица, че макар да не е установено, че основна причина за възникване на есенциалната хипертония е воденото спрямо ищеца наказателно производство по посоченото дело, следва да се отчете обичайното отражение на преживения стрес върху общото здравословно състояние на лицето, привлечено към наказателн отговорност, който в случая се е проявило на фона на изтърпявано наказание „лишаване от свобода“, въз основа на осъдителна присъда. Въззивният съд е отбелязал, че в случая ищецът е узнал за воденото спрямо него наказателно производство на 12.04.2017 г. - при задържането му, а наказателното производство е възобновено на 03.05.2017 г. Посочил е, че оправдателната присъда е влязла в сила на 09.04.2022 г. По изложените съображения, с оглед продължителността на воденото спрямо ищеца наказателно производство, считано от момента на узнаването за него, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, която не е ефективно приложена поради изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, постановяване на оправдателна присъда още при първото разглеждане на делото, причинените на ищеца негативни изживявания и дискомфорт от воденото спрямо него наказателно производство, обичайните притеснения за изхода на делото и преживения стрес, възрастта на ищеца към момента на задържането му - 43 години, както и липсата на трайни и необратими последици за ищеца от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение, множеството предходни осъждания на ищеца включително на лишаване от свобода, което се изтърпява ефективно и съобразявайки принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., съдът е достигнал до извода, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 2 000 лв. По така предявения от ищеца самостоятелен иск по чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд е отбелязал, че по силата на чл. 2б ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 КЗПМОС. В разглеждания случай, според въззивния съд, ищецът претендира самостоятелна защита на правото му на разглеждане на делото в разумен срок, като е предявил самостоятелен иск по чл. 2б ЗОДОВ – разпоредба, в която е предвидено, че при разглеждане на иска по ал. 1 съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Съдът е коментирал, че доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени претърпените вреди, при определяне размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния” срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. - процесуалното й качество в него) и др. В разглеждания случай съдът е приел, че продължителността на производството следва да се преценява от момента на възобновяване на наказателното дело - 03.05.2017 г. до постановяване на влязлата в сила оправдателна присъда на 09.04.2022 г. и възлиза на 4 г., 11 месеца и 6 дни. Въззивният съд е приел, че макар делото да не се отличава с висока степен на фактическа и правна сложност, предвид естеството на деянието, за което е повдигнато обвинението и ангажираните по делото доказателства, следва да се отчетат обективните затруднения при събиране на доказателствата, произтичащи от продължителния период от извършване на деянието и провеждането на разпит на свидетелите, след възобновяване на наказателното производство, както и обявеното извънредно положение заради пандемията от КОВИД-19. Съдът е отбелязал, че наказателното производство се е развивало ритмично, без допускане на съществени забавяния в дейността на правозащитните органи при събиране на относимите за конкретното деяние доказателства, ритмично са насрочвани откритите съдебни заседания. Съдът е съобразил обстоятелството, че ангажираността на ищеца в наказателното производство не се е отразило върху ежедневните му занимания, доколкото същият в този период ефективно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ въз основа на влязла в сила осъдителна присъда. Предвид изложеното, сложността на делото, процесът на обезпечаването му с относимите доказателства, поведението на правозащитните органи, описано по-горе, както и поведението на ищеца и неговия защитник, въззивният съд е стигнал до крайния си извод, че общата продължителност на наказателното производство не е довела до нарушаване на чл. 6, § 1 КЗПЧОС и не е довело до превишаване на границите на разумния срок. По изложените съображения въззивният съд е счел, че предявеният иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ се явява неоснователен.
По въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответните му части, настоящата касационна инстанция приема следното:
При оплаквания за прекомерна продължителност на производството моментът, от който е налице “наказателно обвинение“, е ключов за определянето на общата продължителност на производството. Практиката на ЕСПЧ, на която почива и практиката на ВКС, е установила как следва да се определя релевантният период на незаконното обвинение. В посоченото от касатора решение № 425 от 01.12.2015 година, постановено по гр. дело № 3143 по описа за 2015 г. на ВКС, е изяснен въпросът относно началния момент, от който пострадалото лице (ищецът) търпи неимуществените вреди от незаконното наказателно преследване. В решението е прието, че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. – повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. Практиката на Европейския съд по правата на човека също не изхожда от формалното разбиране на понятието „повдигане на обвинението“, а приема, че обвинение е налице от момента, в който лицето е официално известено от компетентен орган за извършено престъпление. Липсата на такова официално уведомление обаче не прави чл. 6 § 1 ЕКПЧ неприложим, тъй като обвинението “в някои случаи може да има формата на други мерки, които съдържат такова твърдение и също така съществено засягат положението на заподозрения”. Така например, в делото Янков и други чл. 6 започва да се прилага от момента, в който жалбоподателят е бил разпитан от полицията във връзка с откраднати плодове, около 8 г. преди да бъде повдигнато обвинение срещу него. Подобни действия могат да бъдат връчване на акт за начет, арест, разпит или претърсване на жилището или на офиса на лицето, спрямо което се води наказателното дело, и др. Член 6 § 1 налага на държавите членки задължението да организират съдебните си системи по начин, който позволява на националните съдилища да спазят изискването за разумен срок на производството като забавеното правосъдие води до отговорност на държавата за вреди. В решение по гр. д. № 4482/2017 г. на четвърто г.о. на ВКС е прието, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинноследствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива.
Настоящата касационна инстанция, с оглед служебните правомощия на съда да следи за валидността и допустимостта на обжалвания пред него съдебен акт, приема, че въззивното решение е валидно и допустимо.
По правилността на въззивното решение в допуснатата на касационно обжалване част, настоящата касационна инстанция приема следното:
С оглед отговора на така поставения въпрос, по повод на които е допуснато касационно обжалване, е видно, че оплакването и доводите в касационната жалба на ищеца, че въззивният съд е формирал погрешни изводи относно темпоралните граници на наказателното производство, в рамките на които той е търпял неимуществени вреди, са основателни. Апелативният съд е разрешил поставения по делото материалноправен въпрос в противоречие с възприетото по-горе разрешение на същия и с цитираната задължителна практика на ВКС, като неправилно в нарушение на материалния закон е приел, че в случая ищецът е узнал за воденото спрямо него наказателно производство на 12.04.2017 г., а релевантният период, през който е търпял вреди е от момента на възобновяване на наказателното дело - 03.05.2017 г. до постановяване на влязлата в сила оправдателна присъда на 09.04.2022 г. и възлиза на 4 г., 11 месеца и 6 дни.
По съществото на касационната жалба:
По делото е установено, че досъдебно производство № 9495/2010 година е образувано на 11.10.2010 година във връзка с тъжба на лицата В. Т. и М. Д., които са твърдели, че са дали определена парична сума на ищеца, за да уреди изпращането им на работа в САЩ, но последният не изпълнил поетия от него ангажимент и не възстановил получената сума. Макар делото да е било формално образувано срещу неизвестен извършител, действията по разследване са били съсредоточени в личността на ищеца като на 23.04.2011 година е било извършено разпознаване на лица, сред които лица е бил и ищецът, а на 15.06.2011 година ищецът е разпитан като свидетел във връзка с парите, които е получил от посочените лица. Началният момент на обвинението съобразно така дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е датата 15.06.2011 година, когато ищецът е узнал, че е образувано наказателно производство по повод негово действие – т. е. разследва се деяние, което само той би могъл да извърши. Макар към датата 15.06.2011 година да не е било повдигнато обвинение на ищеца за извършено от него престъпление, той е съзнавал, че съществува значителна вероятност да бъде разследван по повод направените от тъжителите оплаквания. Ето защо следва да се приеме, че началният момент в случая, който следва да се приеме за релевантен за незаконно обвинение спрямо ищеца, се явява датата 15.06.2011 година. При така установен начален момент за повдигане на обвинението общата продължителност на наказателното производство, за което ищецът претендира обезщетение, е 10 години, 10 месеца и 24 дни (15.06.2011-09.04.2022 година). Несъмнено подобна продължителност на наказателното производство е прекомерно несъобразена с правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, но за част от тази продължителност е допринесъл и ищецът със своето поведение, тъй като не е бил открит на никой посочен от него адрес и близо 6 години е бил обявен за държавно издирване. В случая не е оборена презумцията, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Дори и да се приеме, че причинените вреди са обичайни, следва да се присъди надлежно обезщетение заради конкретно установеният дълъг период от време, през който лицето е било поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство от незаконно преследване. Интензивността на тези притеснения у ищеца е била по-висока в периода от задържането му на 12.04.2017 г. до влизане в сила на оправдателната присъда на 09.04.2022 година.
Съгласно ТР 1/2022 г. от 27.11.2023 год. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2022 г. на ОСГК обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях.
В случая ищецът е предявил поотделно искови претенции по чл. 2, ал. 1, т. 3 и по чл. 2б ЗОДОВ.
По първата претенция въззивният съд е съобразил всички относими към този иск обстоятелства като единствено не е отчел прецизно продължителността на воденото срещу ищеца незаконно обвинение. Настоящата касационна инстанция, като съобрази, че наказателното производство спрямо ищеца е продължило 10 години, 10 месеца и 24 дни като ищецът е търпял интензивно вреди едва след 12.04.2017 година; тежестта на повдигнатото обвинение; обстоятелството, че пред този период ищецът е бил в затвора в изпълнение на друга присъда; съдебното минало на ищеца и липсата на доказани вреди вповече от обичайното за едно незаконно обвинение, приема, че глобалното обезщетение по двете искови претенции би следвало да възлиза на 3 000 лева, от които – 1 000 лева за бавно правосъдие и 2 000 лева неимуществени вреди от незаконното обвинение, за което ищецът е оправдан.
С оглед изложените съображения касационната жалба е частично основателна - въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 1 000 лв. и вместо него да се постанови ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца тази сума като обезщетение за неимуществени вреди от забавено правосъдие. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 1 000 до 30 000 лв. и в частта на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По разноските: касаторът претендира разноски за адвокатско възнаграждение за трите съдебни инстанции съгласно приложен списък, касаещ договорено между него и адвокат Х. В. от САК адвокатско възнаграждение, което не е заплатено поради посочена липса на финансова възможност у ищеца. При това положение разноски в полза на касатора няма как да бъдат присъдени след като реално не са направени, но доколкото адвокат Х. В. е представлявал ищеца безплатно, последният има право при условията на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в негова полза да се присъди адвокатско възнаграждение по уважения в настоящата инстанция иск по чл. 2б ЗОДОВ съобразно присъдения размер, а именно – по 100 лева на инстанция или общо 300 лева.
Мотивиран от горното, ВКС, състав на III гражданско отделение, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 96 от 03.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 974/2024 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения от Г. Б. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за сумата от 1 000 /хиляда/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, съгласно чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като в така отменената част постановява:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Б. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес гр. С., ул. „Г. С. Р.“ № ***, чрез адв. Х. В., сумата от 1 000 /хиляда/ лв. на основание чл.2б ЗОДОВ, като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца по чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, по които ищецът е бил подсъдим, ведно със законната лихва, считано от 09.04.2022 година до окончателно изплащане на сумата.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 96 от 03.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 974/2024 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения от Г. Б. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ за разликата над 1 000 /хиляда/ лева до 30 000 /тридесет хиляди/ лева обезщетение за причинени неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство по ДП № 5495/2010 г. на СДДВР пр. пр. № 47716/2010 г. на СРП, НОХД № 19876/2020 г. по описа на СРС и ВНОХД № 4219/2020 г. по описа на СГС, НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС и ВНОХД № 960/2022 г. на СГС, съгласно чл. 6, & 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 96 от 03.02.2025 г., постановено по въззивно гражданско дело № 974/2024 по описа на Апелативен съд – София, в частта му, в която е потвърдено решение № 240 от 15.01.2024 г. на Софийски градски съд, постановено по гр. дело № 9063 от 2020 г., в частта, в която е отхвърлен предявения от Г. Б. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ за обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда от 08.12.2021 г. по НОХД № 4134/2021 г. по описа на СРС, за разликата над присъдената сума от 2 000 лева до пълния предявен размер от 510 000 лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес гр. С., бул. „В.“ ***, да заплати на адв. Х. В., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна помощ в размер на 300 /триста/ лв.
Решението не подлежи на обжалване.

Председател:
_______________________

Членове:

1.
_______________________

2.
_______________________