Погасителна давност при изпълнителни дела, образувани преди ТР № 2/2015 г.

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50108

гр. София, 19.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря Анжела Богданова………………………………….

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1436 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. П. П. и М. В. П., чрез адв. И. Р., срещу въззивно решение № 260070/29.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 426/2020 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 260042/06.07.2020 г. по гр. д. № 2381/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционното решение е прието за установено на основание чл. 439 ГПК, че поради изтекла погасителна давност Н. О. Р. не дължи на касаторите сумата 31 000 евро, представляваща двойния размер на дадено капаро по прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.06.2004 г., ведно със законната лихва от 13.01.2005 г. до окончателното изплащане, както и сумата 2 420 лв. разноски, които вземания са предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ Л.С..

В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК.

Ответникът по жалбата – Н. О. Р., представляван от адв.И. Р., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 50257/14.07.2023 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за изпълнителните действия, прекъсващи давността по чл. 116, б.„в“ ЗЗД; за момента, от който поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и прилагат ли се разрешенията по т. 10 за давността за вземане по изпълнително дело, образувано преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г.

За отговора на поставените въпроси следва да се съобразят еднакво задължителните за съдилищата – Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, както и установената по приложението им практика на състави на ВКС. С разрешението по т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. се прие, че давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Посочени са примерно и неизчерпателно прекъсващите давността изпълнителни действия, които е без значение дали те са били успешни. С т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.

Даденото с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК разрешение е, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, се запазва принципното положение, установено с ППВС № 3/1980 г. и давност за тези вземания не е текла. Прието е, че за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. В тази връзка е обяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Посочено е, че този извод следва от основните принципи за последователност и предвидимост в правоприлагането и е в съответствие с чл. 6 ЕКПЧОС, защото не може да бъде изисквано от участниците в гражданския оборот да съобразяват действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. Нарушение на цитираната разпоредба би било автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване (ТР № 2/26.06.2015 г.) по отношение на факти, осъществили се при действието на обявеното за загубило сила тълкуване (ППВС № 3/1980 г.), което до този момент е било задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, за всички органи, които издават административни актове (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), както и за останалите правни субекти, които са адресати на тълкуваната уредба.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна, поради следните съображения:

С въззивното решение е прието за установено, че на 14.03.2006 г. е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 242/2005 г. по описа на ОС – Варна, въз основа на решение № 150/10.02.2006 г., постановено по посоченото дело, влязло в сила на 06.03.2006 г., с което Н. Р. е осъден да заплати на Б. П. и М. П., на основание чл. 93, ал. 2 от ЗЗД, сумата 31 000 евро, представляваща двойния размер на дадено капаро по прекратен предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.06.2004 г., ведно със законната лихва от 13.01.2005 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата 2 420 лв. - разноски по делото. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. д. № 20067150400003 по описа на ЧСИ М.Пашова, с район на действие ОС – В.. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателите са насочили принудителното изпълнение към недвижим имот на длъжника, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. С разпореждане от 30.05.2006 г. е насрочен опис, който е извършен на 08.06.2006 г. С молба от 06.07.2006 г. е поискано изнасяне на имота на публична продан. Такава е насрочена от ЧСИ за периода 17.07.2006 г. - 17.08.2006 г., обявена за нестанала с протокол от 18.08.2006 г., поради неявяване на купувачи. С молба от 21.08.2006 г. взискателите са поискали на основание чл. 382, ал. 1 ГПК (отм.) да бъдат обявени за купувачи и е изготвено постановление за възлагане от 21.08.2006 г. С решение № 403/28.08.2006 г. по възз. гр. д. № 722/2006 г. на ОС – Варна, действията на ЧСИ по извършване на опис и насрочване на публичната продан са отменени.

С молба от 23.04.2008 г. взискателите са поискали извършването на опис и оценка на недвижимия имот. С разпореждане от 25.04.2008 г. ЧСИ е насрочил опис на имота за 21.05.2008 г. С решение № 1386/04.11.2009 г. по възз. гр. д. № 2285/2009 г. на ОС - Варна са отменени действията на ЧСИ по опис и оценка на имота. Въззивният съд е посочил, че след 23.04.2008 г., за период по-дълъг от две години, не е искано извършването на изпълнителни действия. На 01.06.2011 г. е подадена молба за извършване на справки за имотно състояние и трудови договори на длъжника. На 01.04.2013 г. отново е подадена молба за идентични справки, които са извършени от ЧСИ.

На 31.05.2013 г. по молба на взискателите изпълнителното дело е изпратено на СИС при РС – Варна, като на 06.06.2013 г. е образувано изп. д. № 311/2013 г. по описа на ДСИ при РС – Варна. На 20.02.2015 г. взискателите са поискали извършване на справки за трудови договори, банкови сметки и недвижимо имущество на длъжника и налагане на запор и възбрана. На 14.04.2015 г. взискателите са уведомени, че не са установени трудови договори и банкови сметки на длъжника. На 21.01.2016 г. е изпратена нова покана за доброволно изпълнение. На 10.04.2017 г. длъжникът е поискал да бъде прекратено изпълнителното дело. С постановление от 18.04.2017 г. ДСИ е прекратил делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

На 30.08.2017 г. взискателите са поискали да им бъде върнат изпълнителния лист и въз основа на същия е образувано трето изпълнително дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ Л.С., с район на действие ОС – В.. С молбата за образуване е поискано извършването на изпълнителни действия, а с последваща молба от 19.03.2019 г. е поискано налагането на запор върху движими вещи на длъжника и е насрочен опис.

При тези данни въззивният съд е приел, че в 2-годишния период след 23.04.2008 г. са настъпили предпоставките по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и изпълнителното производството се е прекратило по право на 23.04.2010 г. Посочил е, че предвид развилото се съдебно производство по обжалване действията на ЧСИ, дори срокът да е започнал да тече след приключването му на 04.11.2009 г., то той е изтекъл на 04.11.2011 г. С позоваване на постановките по т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и на ППВС №3/1980 г. съдът е приел, че с прекратяването по право на изпълнителното производство е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок за вземането, който не е прекъснат с подадените молби от 01.06.2011 г., 01.04.2013 г. и 20.02.2015 г., респ. и с образуваното през 2013 г. второ изпълнително дело, доколкото те не са изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Поради това, погасителната давност е изтекла на 23.04.2015 г., или най-късно на 04.11.2016 г. Изпълнителни действия са извършени впоследствие по образуваното на 30.08.2017 г. изпълнително дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ С., но те не са могли да прекъснат давност, която към този момент е била изтекла.

С оглед отговорите на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, изводите на въззивния съд са направени в противоречие с материалния закон. Налице е касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК и въззивното решение следва да бъде отменено. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

Правилно въззивният съд е посочил, че тъй като изпълнителното производство е било образувано преди приемането на ТР №2/26.06.2015 г., в случая следва да се съобразяват и постановките на ППВС №3/1980 г. относно течението на давностния срок, но неправилно е прието, че давността за вземането на ответниците е изтекла на 23.04.2015 г. или най-късно на 04.11.2016 г. В тази връзка съдът не е съобразил, че образуването и висящността на второто изпълнително дело, както и подадената от ответниците молба от 20.02.2015 г. с искания за налагане на запор и възбрана, са от значение съответно за прекъсването и спирането на давността за вземането.

Съгласно даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. С т. 10 от ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко поискано или предприето действие по принудително изпълнение и от този момент започва да тече нова давност, но давността не се спира. Съгласно ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК, обаче, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г.

Вземането, чието съществуване ищецът претендира да бъде отречено, е установено с влязло в сила съдебно решение и се погасява с изтичане на 5-годишен давностен срок – чл. 117, ал. 2 ЗЗД. По първото изпълнително дело, образувано на 11.05.2006 г., изпълнителни действия са извършвани до 21.05.2008 г., когато взискателите са поискали и ЧСИ е насрочил опис на недвижим имот. Давност обаче не е текла до 04.11.2009 г., тъй като процесът по принудително изпълнение е бил висящ, предвид развилото се производство по чл. 435 и сл. ГПК по подадената от длъжника жалба срещу действията на ЧСИ. В периода от 04.11.2009 г. до 06.06.2013 г. давност също не е текла и перемпция не е настъпила, доколкото взискателите са поддържали висящността на изпълнителния процес с подадените от тях молби на 01.06.2011 г. и 01.04.2013 г. Дори да се приеме, че изпълнителното дело се е перемирало на 04.11.2011 г. и от този момент, съгласно приложимото ППВС №3/1980 г., давността е започнала да тече, то с образуването на второто изпълнително дело – на 06.06.2013 г. – давността е прекъсната и отново е спряла да тече до 26.06.2015 г., от която дата съгласно ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК са приложими постановките по т.10 на ТР №2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ВКС. След това давността е прекъсвана в периода 30.08.2017 г.- 19.03.2019 г. с исканията на взискателите за извършване на изпълнителни действия и предприетите такива от ЧСИ по образуваното трето изпълнително дело. И без да се отчитат останалите действия, имащи значение за спирането и прекъсването на давността (исканията за запор и възбрана в молбата от 20.02.2015 г.; молбите от 30.08.2017 г. и 19.03.2019 г. за извършване на изпълнителни действия и предприетите такива от ЧСИ по последното дело), от релевантната дата - 26.06.2015 г. и до подаването на исковата молба - на 20.12.2019 г., не е изтекъл предвиденият в закона 5 – годишен давностен срок за вземането, а след предявяването на иска давността не тече.

Предвид изложеното, предявеният иск за установяване несъществуването на вземането, като погасено по давност, е неоснователен и следва да се отхвърли.

При този изход на спора, ищецът следва да заплати на ответниците разноските за производството, които съгласно поддържаните в инстанциите искания и представените доказателства възлизат общо в размер на сумата 10 632.01 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение 260070/29.12.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 426/2020 г. по описа на Апелативен съд – В..

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. О. Р., с ЕГН - [ЕГН], от [населено място], св. „В.“, [жилищен адрес] иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че поради погасяване по давност Н. О. Р. не дължи на Б. П. П., с ЕГН – [ЕГН], и на М. В. П., с ЕГН – [ЕГН], двамата със съдебен адрес – [населено място], [улица], сумата 31 000 евро главница, със законната лихва от 13.01.2005 г., и сумата 2 420 лв. разноски, по изпълнителен лист от 14.03.2006 г., издаден по гр.д. № 242/2005 г. по описа на Окръжен съд – Варна, по който е образувано изпълнително дело № 20178950401482 по описа на ЧСИ Л.С., рег. № 895.

ОСЪЖДА Н. О. Р., с ЕГН – [ЕГН], да заплати на Б. П. П. и М. В. П. направените за всички инстанции разноски в размер на сумата 10 632.01 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.