Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в ГДИН и МВР

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50147
Гр.София, 25.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.464 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. П. В. срещу решение №.164/26.10.18 по г.д.№.441/18 на Сливенски окръжен съд, ГО-с което, след отмяна на решение №.931/19.07.18 по г.д.№.647/18 на Сливенски районен съд, предявеният от касаторката иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.211 ЗМВР /отм./ за признаване за установено, че има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа на тримесечие в размер на общо 873 часа за периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2014 е отхвърлен като неоснователен поради погасяване на правото по давност. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Моли се за отмяна на атакуваното решение и уважаване на претенцията ведно с присъждане на разноски.

Ответната страна Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/ оспорва жалбата.

С определение №.317/20.04.22 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпрос относно възможността правата на допълнителен платен отпуск за положен извънреден труд по чл.229 ал.9 /ал.8/ от ЗМВР от 1997 /отм./ и по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР от 2006г. да се погасяват по давност поради неупражняване.

С обжалваното решение е прието, че предявеният установителен иск е допустим, но погасен по давност. От фактическа страна е препратено към мотивите на първата инстанция – съгласно които ищцата работи по служебно правоотношение като държавен служител в ГДИН при МП, като за процесния период е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, за който има право на допълнителен отпуск в размер на 873часа - който не се установява да е предоставен от работодателя и да е ползван от служителя. От правна страна е посочено, че предявеният установителен иск е допустим и са изложени мотиви, обосноваващи извода, че е погасен по давност. Отразено е, че отношенията между страните за периода 2003-30.06.14 се уреждат от ЗМВР в сила до 12.07.06 и ЗМВР в сила до 27.06.14 – съгласно които /чл.229 ал.1 т.9, съответно чл.212 ал.1 т.3/ държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, като отпуските не могат да бъдат компенсирани с парично обезщетение освен при прекратяване на служебното правоотношение; тъй като се касае за държавни служители, за неуредените въпроси е приложим ЗДС /в сила от 1.03.11/, в чийто чл.59 ал.5 ЗДС е въведена 2-годишна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск; с оглед на тази разпоредба правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 до 2014г., се е погасило с изтичането на две години - доколкото за допълнителният отпуск през 2014 тази давност е изтекла в края на 2016, а исковата молба е подадена на 13.02.18; за периода 2003-2009 П.В. също е имала право на ползване на допълнителен платен отпуск, като за всяка от годините, след изтичането й, е можела, след като спази съответната процедура, да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на допълнителен отпуск; по делото не са приложени доказателства такова ползване да е било поискано и отказано; погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало. След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако тя не бъде извършена от работодателя. Това право възниква с изтичане на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши, и се погасява с тригодишна давност; ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото на потестативното право, което не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003-до края на 2006, за 2004-до края на 2007, за 2005-до края на 2008, за 2006-до края на 2009, за 2007-до края на 2010, за 2008-до края на 2011 и за 2009-до края на 2012. При това положение и доколкото искът е бил предявен на 13.02.18, възражението за давност и по отношение на периода 2003-2009 също е намерено за основателно.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

По повдигнатия въпрос е формирана задължителна практика, в това число цитираната от касатора /реш.№.197/07.10.19 по г.д.№.786/19, IV ГО, реш.№.243/05.10.16 по г.д.№.1513/16, IV ГО, реш.№.106/19.05.22 по г.д. №.834/20, ІV ГО, реш.№.118/17.05.22 по г.д.№.897/19, ІV ГО и др./, съгласно която правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд (реш. по гр.д.№.3814/14, ІV ГО). Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997г. /ДВ бр.17/21.02.03/, в сила от 25.02.03г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл.212 ал.5 т.2 ЗМВР 1997(отм.), съответно чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006(отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа - допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа - то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част – с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл.176 ал.3) и ЗДСл (чл.59 ал.6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността същият сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл.229 ал.4 ЗМВР 1997-отм. и чл.212 ал.4 ЗМВР 2006-отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си, и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

По основателността на касационната жалба:

Ищцата работи по служебно правоотношение като държавен служител в ГДИН при МП - в периода 2003-30.06.14 е заемала длъжността „надзирател“ в Затвора в [населено място] и липсват доказателства правоотношението й да е било прекратено. В заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза пред първата инстанция, се сочи, че за горепосоченото време П.В. е положила извънреден труд и има право на допълнителен отпуск /873 часа/, който не се установява да е предоставен от работодателя и да е ползван от служителя. При тези обстоятелства и в отклонение от отговора на правния въпрос, даден по-горе, въззивната инстанция е приела, че претенцията е погасена по давност. От друга страна искът е отхвърлен само на това основание - без да се обсъди основния предмет на спора – дали ищцата има право на сочените от нея отпуски в заявените от нея размери – с какъвто спор, с оглед съдържанието на въззивната жалба, съдът е бил сезиран, като оплаквания от липсата на подобно произнасяне по същество се съдържат и в касационната жалба и изложението. Съгласно указанията в ТР №.1/09.12.13 по тълк.д.№.1/13, ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд е достигнал извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да реши по същество спора за размера на полагащия се отпуск. Същевременно назначената от първоинстанционния съд експертиза е изготвена без да се държи сметка, че правото на допълнителен отпуск по силата на закона е измеримо в дни, а не в часове, респективно че не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Изчисленията на нормалното работно време на ищцата и изводът налице ли е превишаването му при дадените дежурства следва да бъде направен след сумирано изчисляване на действително отработеното време за всяко от тримесечията за исковия период и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие; след като се определи в кои тримесечия има превишаване на нормалното работно време с повече от 50 часа, трябва да се изчисли на колко дни допълнителен платен годишен отпуск има право ищцата за точно това тримесечие и да се съобрази, че за календарната година този отпуск може да е най-много 12 дни; при изчисленията вещото лице не следва да извършва претендираното от ищцата увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент, доколкото специалната нормативна уредба не предвижда такова преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството /разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл.229 ал.1 т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997(отм.) и чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006(отм), тъй като отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са различни; при работата на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР (съответно-ГДИН) се отчита по специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в гражданските ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове-реш.№.197/07.10.19 по г.д.№.786/19, IV ГО/. Предвид изложеното е налице основанието на чл.281 т.3 ГПК и въззивното решение трябва да бъде отменено.

От друга страна необсъждането на доводи и възражения на страните и на доказателства във връзка с тези доводи и възражения по съществото на спора, както и липсата на заключение с правилно определена задача на вещото лице /когато искът е доказан по основание, той не може да бъде отхвърлен без служебно събиране на доказателства за размера му/, препятства касационния съд да извърши необходимата проверка за правилността на обжалвания акт. С оглед на това делото трябва да се върне на основание чл.293 ал.3 ГПК на същия съд за ново разглеждане от друг състав. При новото гледане следва да се извършат процесуални действия, изразяващи се в назначаване на експертиза/допълване и изясняване на вече приетата съгласно дадените по-горе указания и обсъждане на надлежно заявените от страните доводи и възражения и представените във връзка с тях доказателства.

С оглед разпоредбата на чл.294 ал.2 ГПК настоящият съдебен състав не следва да се произнася по искания за присъждане на разноски.

Мотивиран от горното и на основание чл.281 т.3 пр.2 ГПК и чл.293 ал.3 ГПК, Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №.164/26.10.18 по г.д.№.441/18 на Сливенски окръжен съд, ГО.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: