Отмяна на уволнение от работодателя и изисквания към волеизявлението

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50024
гр. София, 01.03.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1922/2022 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. С. Г. чрез адв. Д. против решение № 39 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 1760/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска същото да бъде отменено, а предявените искове за защита срещу незаконно уволнение – уважени с присъждане на ищеца разноските по водене на делото.

Ответникът „Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не изразява становище по жалбата.

С въззивното решение, предмет на касационна проверка е потвърдено решение № 387 от 13.10.2021 г. по гр. д. № 3139/2021 г. на Районен съд – Стара Загора за отхвърляне на предявените от П. С. Г. против „Ай Би Джи“ ЕООД, обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ - за признаване на уволнението на ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ със заповед № 52/12.05.2021 г. на управителя на ответното дружество за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на предишната работа на длъжността „монтьор тръби за продуктопроводи“ и за обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението в размер на 21 600 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.07.2021 г. – датата на исковата молба до изплащането й.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 25.11.2020 г. страните са сключили трудов договор за неопределено време, по силата на който ищецът е заемал длъжността „монтьор тръби за продуктопроводи“ в предприятието на ответника. На 13.05.2021 г. на ищеца е била връчена заповед № 52/12.05.2021 г., съдържаща изявление на работодателя за прекратяване на трудовото му правоотношение, считано от 06.05.2021 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ. По - късно същият ден на ищеца е било връчено допълнително споразумение № 134/05.05.2021 г. към трудов договор № 940/25.11.2020 г., с което страните се споразумяват за промяна в мястото на работа и основното трудово възнаграждение. Допълнителното споразумение е било подписано от работника и върнато на работодателя, който го е приложил към личното трудово досие. Изтъкнато е също, че още на 05.05.2021 г. ответното дружество е изпратило уведомление до НАП по чл. 62, ал. 5 КТ за сключеното допълнително споразумение, а на 12.05.2021 г. е изпратило до НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяване на трудовия договор с ищеца. Със заповед № 5/12.05.2021 г. работодателят е наредил заличаването на издадената на основание чл. 71 КТ заповед за уволнение № 52/12.05.2021 г. на ищеца, а на 19.05.2021 г. до НАП е подадено уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за корекция на подаденото на 12.05.2021 г. уведомление за прекратяване на трудоводоговорната връзка. Установено е още, че на 20.05.2021 г. на ищеца са били връчени писмо - искане за представяне на обяснения, уведомително писмо и покана, всички от 18.05.2021 г., с които е поканен съответно: да даде обяснения по реда на чл. 193 КТ във връзка със започнало срещу него дисциплинарно производство – за отсъствие от работа на 05.05., 07.05. и 10.05.2021 г.; да представи доказателства за ползването на предварителна закрила при уволнение по чл. 333 КТ; да получи трудово си възнаграждение за м. април 2021 г. и да представи трудова си книжка за вписване на придобития трудов и осигурителен стаж при този работодател. На 21.05.2021 г. чрез „Телепоща“ ищецът е отговорил на изпратените му покани, като е дал обяснения и е представил документ, че страда от исхемична болест на сърцето. С писмо от 20.07.2021 г. ищецът е представил на работодателя си документи относно предварителната закрила по чл. 333 КТ, както и трудовата си книжка, и е посочил, че трудовият му договор е бил прекратен неправомерно със заповед № 52/12.05.2021 г. На 06.08.2021 г. чрез куриер работодателят е връчил на ищеца покана, с която го е уведомил, че заповед № 52/12.05.2021 г. е била заличена от 12.05.2021 г., което обстоятелство е било декларирано и пред НАП, както и че трудовият договор между страните е валиден, продължава да съществува и да ги обвързва като е поканил ищеца на 10.08.2021 г. да се яви в предприятието на дружеството за изпълнение на задълженията си по договора. Исковата молба, по която е образувано настоящото производство е постъпила в съда на 05.07.2021 г. При горните фактически данни второинстанционният съд е споделил решаващите съображения на първостепенния, че в случая е настъпил конститутивния ефект на отмяната на уволнението на ищеца със заповед № 52/12.05.2021 г. от страна на ответното дружество при предпоставките на чл. 344, ал. 2 КТ, поради което трудовото правоотношение между страните не е прекратено на посочената дата (тъй като по почин на работодателя заповедта за уволнение е отменена до релевантния момент - предявяването на иск от работника пред съда), сключеният трудов договор продължава да съществува и искът за признаване уволнението за незаконно и неговата отмяна е неоснователен. Развити са доводи, че работодателят може да упражни правото си по чл. 344, ал. 2 КТ чрез писмен акт, който да се доведе до знанието на работника или служителя, от чието съдържание неизменно да произтича волята му за отмяната на уволнението. Инстанцията по същество е приела, че с оглед на установената по делото фактология (връчено след прекратяване на трудовия договор по чл. 71 КТ, още в същия ден – на 13.05.2021 г., друго писмено волеизявление на работодателя, а именно допълнително споразумение към трудовия договор, с което се изменят съществени елементи по възникналото правоотношение; подписване на това допълнително споразумение от работника и връщането му на работодателя) работникът е узнал за последващо изразената воля на работодателя му за отмяната на уволнението. Разменената от страните кореспонденция (по искане от работодателя за предоставяне на писмени обяснения и покана за ангажиране на документи, респ. по даване и изпращане от работника на 21.05.2021 г. отговор на искането и на поканата) е счетено да обективира взаимното възприемане на настъпилия конститутивен ефект на отмяната на уволнението от страна на работодателя. В подкрепа на този извод е изтъкнат и факта, че работодателят е предприел действия пред НАП за корекция на данните, подадени с изпратеното на 12.05.2021 г. уведомление за прекратяване на трудовия договор като е изпратил последващо такова – от 19.05.2021 г. Изразено е разбирането, че макар уведомлението по чл. 62, ал. 5 КТ да не е елемент от фактическия състав за надлежното упражняване на правото на прекратяване на трудовия договор, същото има оповестително действие досежно вписаните в публичния регистър обстоятелства не само по отношение на държавата, но и спрямо всички лица, в това число и страните по самото трудово правоотношение. Направен е решаващ извод, че в случая е налице валидно оттегляне на заповедта за уволнение от страна на работодателя, осъществено чрез писмено изявление, което е достигнало до знанието на работника и чието съдържание недвусмислено сочи на волята на работодателя за отмяна на предходно извършеното уволнение.

С определение № 50850 от 17.11.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за да се провери съответствието му със съдебната практика на ВКС по въпроса за необходимото съдържание на акта на работодателя по чл. 344, ал. 2 КТ и в частност трябва ли съдържанието на този акт да изразява по несъмнен начин волята на работодателя за отмяна на уволнението, а не за някакво друго правно действие.

По това питане е установена трайна съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 935 от 28.12.2009 г. по гр. д. № 3558/2008 г. и решение № 1691 от 11.02.2005 г. по гр. д. № 2667/2002 г., и двете по описа на III г. о. Според даденото там правно разрешение, което настоящият състав на ВКС изцяло споделя, прекратяването на трудовия договор се извършва в писмена форма - чл. 335, ал. 1 КТ. Отмяната на уволнението по почин на работодателя по реда на чл. 344, ал. 2 КТ също трябва да се извърши с писмен акт, който да се доведе до знанието на работника или служителя. За валидното осъществяване на това действие е необходимо съблюдаването на няколко изисквания. Освен писмената форма на акта, чрез който се упражнява това право от работодателя, важно значение има и неговото съдържание. Въпросният акт по чл. 344, ал. 2 КТ трябва да изразява по несъмнен начин волята на работодателя за отмяна на уволнението, а не за някакво друго правно действие. Отмяната на уволнението по инициатива на работодателя е възможна до определен времеви момент - предявяването на иск от работника или служителя пред съда за признаване на уволнението за незаконно. След датата на завеждане на исковата молба пред районния съд се преклудира възможността работодателят сам да го отмени. Въпросът за законността на уволнението и неговата отмяна вече е извън неговата власт. Тя е предоставена на съда, който като правораздавателен орган е компетентен да се произнесе по възникналия трудов спор.

Предвид отговора на въпроса, обусловил допускането на касационен контрол въззивното решение се явява неправилно.

Основателен е доводът на касатора, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон – чл. 344, ал. 2 КТ. Въззивният съд не е съобразил, че установената по спора фактология несъмнено сочи, че преди 05.07.2021 г. (датата на исковата молба, с която са предявени исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1-3 КТ, последният вр. с чл. 225, ал. 1 КТ) до знанието на работника не е стигнало конкретно, ясно и недвусмислено изявление на неговия работодател, че отменя извършеното уволнение. Всички писмени документи до 06.08.2021 г. (когато писменото изявление на работодателя – ответник, изразяващо нарочната му воля по чл. 344, ал. 2 КТ е надлежно връчено на работника – ищец) не установяват релевантния факт от съдържанието на писмения акт, с който се упражнява правото на отмяна на уволнителната заповед, а именно обективираната изрична и несъмнена воля на работодателя за това. Цялото поведение на последния и предприетите от него действия спрямо ищеца в периода от 13.05.2021 г. до 06.08.2021 г. внасят и поддържат неяснота у работника относно съществуването на трудово правоотношение между страните. Ето защо, при липсата на писмено изразена, и по несъмнен начин формирана воля на работодателя за отмяна на уволнението, която да е доведена до знанието на работника преди исковия процес по трудовия спор касаещ претендираната незаконност на уволнението, не може да се приеме, че са настъпили последиците по чл. 344, ал. 2 КТ. С отнасянето на спора пред съда с исковата молба, депозирана на 05.07.2021 г. възможността за отмяна на уволнението е преклудирана.

При разглеждане на трудовия спор се налага извод за незаконосъобразност на процесното уволнение, поради отсъствие на основанието, на което е извършено. Страните са били обвързани от правна връзка по безсрочен трудов договор и по отношение на прекратяването й разпоредбата на чл. 71, ал. 1 КТ не може да намери приложение. Основна предпоставка от фактическия състав на последната е съществуването на трудов договор със срок на изпитване. Такъв в случая не е налице. Затова инициираното на основание горепосочената норма прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца е незаконно и подлежи на отмяна.

С оглед основателността на главния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ основателни се явяват и обусловените от него акцесорни претенции - по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишната работа и по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за обезщетение за оставане без работа поради уволнението. Установява се, че в резултат на така прекратеното трудово правоотношение ищецът е останал без работа (това обстоятелство е удостоверено с приложените служебни бележки от Агенция по заетостта – ДБТ „Варна“ от 01.09.2021 г. и от 20.10.2021 г., и не е спорно между страните). Съобразно заключението на съдебно – счетоводната експертиза фактическо начисленото възнаграждение на ищеца за месеца предхождащ уволнението – м. април 2021 г. възлиза на 3 600 лв. (сочи се, че договореното с последното допълнително споразумение между страните възнаграждение е 700 лв. и не съответства на начисленото, предвид на факта, че ищецът е бил в командировка в Германия и възнаграждението му е съобразено с отрасловата минимална работна заплата в тази страна за дейността). Така искът за обезщетение за принудителна безработица в шестмесечния период (13.05.2021 г . – 13.11.2021 г.) е изцяло основателен и следва да се уважи в предявения размер от 21 600 лв.

Изложеното предпоставя отмяна на обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на първостепенния съд съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК

Съобразно изхода на спора касаторът има право на разноските в процеса. Те се съизмерват със сторените такива под формата на заплатено адвокатско възнаграждение в трите съдебни инстанции и възлизат общо на 5 360 лева, съобразно приложения списък по чл. 80 ГПК. Те следва да се възложат в тежест на ответното дружество. Последното ще трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд и дължимите държавни такси за трите съдебни инстанции, които са в размер на 1 918 лв., както и разноските по делото, възлизащи на 120 лв. – за съдебна експертиза.

Воден от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, ВКС, състав на III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 39 от 15.02.2022 г. по гр. д. № 1760/2021 г. на Окръжен съд – Стара Загора и потвърденото с него решение № 387 от 13.10.2021 г. по гр. д. № 3139/2021 г. на Районен съд – Стара Загора и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА уволнението на П. С. Г. с [ЕГН], извършено със заповед № 52/12.05.2021 г. на управителя на „Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] за НЕЗАКОННО и ГО ОТМЕНЯ, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.

ВЪЗСТАНОВЯВА П. С. Г. на предишната работа на длъжността „монтьор тръби за продуктопроводи“ при „Ай Би Джи“ ЕООД, на основание чл. 344, ал. 1 , т. 2 КТ.

ОСЪЖДА „Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] да заплати на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ на П. С. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата от 21 600 (двадесет и една хиляди и шестстотин) лева – обезщетение за оставане без работа поради уволнението, за времето от 13.05.2021 г. до 13.11.2021 г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.07.2021 г. – датата на исковата молба до изплащането й.

ОСЪЖДА „ Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] да заплати на П. С. Г. с ЕГН [ЕГН] сумата от 5 360 (пет хиляди триста и шестдесет) лева – разноски за три съдебни инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „Ай Би Джи“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд сумата от 2 038 (две хиляди тридесет и осем) лева - държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: