Потвърждаване на присъда за кражба при опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Кражба, представляваща опасен рецидив * процесуални нарушения * справедливост на наказание * установяване на фактически положения

Р Е Ш Е Н И Е

№ 344

Гр. София, 10 юли 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА и в присъствието на прокурора М. К. като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 509 по описа за 2025г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия Й. А. И. срещу решение № 49 от 17.04.2025 г., постановено по ВНОХД № 29/2025 по описа на АС – Варна, с което е потвърдена присъда на ОС - Варна по нохд № 924/2024 г. С последната подсъдимият е признат за виновен за престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1 от НК, като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години при първоначален строг режим.

В жалбата и допълнението към нея се прави позоваване на всички касационни основания, като това по чл.348, ал.1, т.2 НПК се обосновава с оплакване за превратно тълкуване на доказателствата и липса на задълбочен анализ на същите. В разрез с тях се твърди да е прието, че само по отношение на взетите от И. вещи е било налице несъгласие на пострадалия, въпреки идентичното фактическо положение спрямо оправданата подсъдима Д.. Въпреки, че е била констатирана непоследователност и неубедителност в показанията на свид. С., те били поставени в основата на осъждането, като съдът се е позовал единствено на липсващата логика за предоставяне на по-голяма от уговорената парична сума на подс. И.. От друга страна не били налице и доказателства за приетото доброволно предоставяне на вещи с по-висока стойност на подс. Д., но тя е била оправдана, за разлика от подс. И., с което според защитника е демонстриран антагонистичен подход при доказателствения анализ, като били изложени противоречиви по въпроса мотиви в нарушение правото на защита. Това е довело и до неправилното осъждане за единия подсъдим, който също е следвало да бъде оправдан по съображенията, относими и за подс. Д..

На следващо място се твърди, че при отмерване на наказанието е следвало да се отчетат като смекчаващи вината обстоятелства оказаното съдействие за разкриване на обективната истина, критичното отношение на подсъдимия, стремежът му за трудова ангажираност, крайно тежкото му финансово и семейно положение, както и изключително ниската стойност на отнетото имущество. Въз основа на тези доводи се иска отмяната на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав с указания за правилното приложение на закона след отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения, а при условията на алтернативност – намаляване на наложеното наказание с приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК.

В касационното съдебно заседание подсъдимият И., редовно уведомен, не взема участие. Защитникът му поддържа доводите в депозираната жалба, като същите се представят в обобщен вид и се акцентира по същество на идентични аргументи за направените искания.

Подсъдимата Д. Д. Д. и защитникът й, редовно уведомени, не се явяват и не ангажират становище по депозираната жалба.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и възразява срещу уважаването й, тъй като не са допуснати сочените процесуални нарушения. Установената фактическа обстановка спрямо двамата подсъдими не е идентична според доказателствата по делото, установяващи различно отношение на потърпевшия към подс. Д. и уговорка между него и подс. И. за предоставянето на конкретна парична сума, за чието повишение не е имало съгласие.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда от 20.12.2024 г. по нохд № 924/2024 г. ОС- Варна е признал подсъдимия Й. А. И. за виновен в това, че на 28.08.2022 г. в гр. Варна при условията на опасен рецидив е отнел чужди движими вещи – портмоне от естествена кожа и сумите от 543 лв. и 5 евро, на обща стойност 564.78 лв. от владението на Т. С. С. без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, което да се изтърпи при строг режим на основание чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС. На основание чл.59 от НК е зачетено предварителното задържане на лицето за периода от 25.07.2024 г. до 05.08.2024 г. С присъдата подс. И. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК за това да е отнел посочените и други инкриминирани вещи с употребата на сила в съучастие като съизвършител с подс. Д. Д. Д.. Оправдан е и по обвинението за престъпление по чл.249, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, а подс. Д. е оправдана по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.198, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК.

По жалба от защитника на подсъдимия И. е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Варна, като с атакуваното понастоящем решение присъдата е изцяло потвърдена.

Отразените в касационната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, аргументиращи основанието за отмяна по чл. 348, ал.1, т.2 НПК, макар да граничат с недопустимото пред касационната инстанция оплакване за необоснованост, следва да бъдат приоритетно разгледани и само в насока налице ли са пропуски в доказателствената дейност на съда и в процеса на формиране на вътрешното му убеждение. Сочените пороци при установяването на фактически данни от предмета на доказване касаят главно оспорената липса на съгласие от пострадалия за предоставяне на инкриминираната парична сума на подсъдимия И., така както е прието по отношение на подс. Д. относно друга част от описаните в обвинителния акт движими вещи. Същите доводи са били поставени на обсъждане с въззивната жалба от защитника и са получили отговор в съдебното решение (л.8 от него). За да не се съгласи със защитната теза за доброволното предоставяне на вещите, съдът е извършил собствен анализ на събраните доказателства, които е съпоставил помежду им, като аргументирано е утвърдил приетата от първата инстанция фактология, при която отношенията на свидетеля С. с подс. И. от една страна и от друга – с подс. Д., очевидно не са счетени за идентични. Така с подс. И. е била постигната уговорка да се осигури присъствието на подс. Д. в дома на пострадалия срещу обещаната му сума от 20 лв., а с оглед желаното и занапред общуване с Д., на нея са били предоставени част от инкриминираните вещи, сред които мобилен телефон и ключове за жилището на С.. Категорично изразеното несъгласие на последния да увеличи обещаната на подс. И. сума за посредничеството му, е надлежно изяснено и обсъдено от съда, като за изводите му са послужили не само оспорените свидетелски показания, но и тези на свид. М., който е потвърдил заявеното пред него и подс. Д. вземане на вещите, за които не е посочил да са му били доброволно предоставени. Действително в най-голяма степен за направените фактически констатации са послужили показанията на свидетеля С., чиято хаотичност, непоследователност и противоречивост относно част от съобщените обстоятелства не е пренебрегната, а е позволила само частичното им възприемане от съда за изрично посочените детайли от случилото се. Именно поради преценката за несигурността им относно употребената за отнемането на вещите сила от страна и на двамата подсъдими, както и за верността им относно доброволното предоставяне на част от вещите на подс. Д., е постановено оправдаването по първоначално внесеното в съда обвинение за грабеж. От друга страна обаче, при внимателно проследените отношения на свидетеля с двете поканени в дома му лица и преценката за развитието им към инкриминирания период, съдът е приел за логично и достоверно категорично отреченото от С. доброволно предоставяне на портфейл с паричната сума в него, акцентирайки на единствено демонстрираното му притежание (при това придружено с дадената им оценка от пострадалия като „мъжки парички“). Това е и значимото за обвинението спрямо И. обстоятелство при неоспореното установено негово владение върху вещите, възприети непосредствено след това и от подс. Д. и свид. М.. В съответствие с вътрешното си убеждение, съдът е счел за изяснени посочените факти, като при формирането му допустимо се е позовал частично на обсъдения годен доказателствен източник, чиято преценка не е противоречива, както се твърди в жалбата и е позволила извършването на изискуемата от въззивната инстанция проверка в пределите, очертани от сезиращата го въззивна жалба, депозирана единствено от подс. И.. Даденият отговор по основното възражение в нея не почива единствено на посоченото логично поведение на пострадалия, а обсъждането му е сторено в допълнение към останалите посочени доказателства без да ги замества. Този подход не е укорим, а професионално издържан, видно от извършената съпоставка с обясненията на подс. Д. и показанията на свидетеля М.. Макар те да съдържат до известна степен и уличаваща ги информация, установяват отделни факти за случилото се, които логично се вписват в очертаната от основния свидетел хронология. Поради това не може да бъде счетено за основателно главното оплакване в жалбата за непълен и противоречив доказателствен анализ, водещ до извод за опорочено формиране на фактическите изводи, касаещи деянието на подс. И.. Изложените съображения за приемането им са ясни и не сочат неправилен различен подход на съда относно отговорността на подс. Д.. Нейното детайлно обсъждане не е необходимо при липсата на протест от прокурора срещу цялостното й оправдаване, с което поначало не може да се приеме за нарушено правото на защита на подс. И..

Процесуално издържаното установяване на фактите, свързани със съпричастността на подсъдимия към отнемането на инкриминираните вещи по посочения начин – чрез вземане портфейла на пострадалия от дома му без съгласието му и с установеното владение върху паричната сума в него и дори с последващото разпореждане с част от нея, е обусловило и възможността за тяхната правна оценка като кражба при условията на опасен рецидив, съобразно материалния закон, който е приложен правилно. Оплакванията за неспазването му са аргументирани предимно с пропуски в доказателствената дейност, чието отсъствие, не позволява да се приеме за налично и касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

При извършената проверка относно оспорената справедливост на наложеното наказание лишаване от свобода в минималния предвиден в чл.196, ал.1, т.1 НК размер от две години, ВКС не констатира отклонение от правилата за индивидуализация на отговорността по реда на чл.54 от НК. В този процес въззивният съд е отчел правилно значимите обстоятелства, с чиято преценка касационният съдебен състав напълно се съгласява без да е необходимо да се преповтарят изложените в пълнота съображения, с които е изразено съгласие с изводите на първоинстанционния съд (относно отчетеното съдействие за разследването, ниската стойност на предмета на престъплението и стремежът на лицето към трудова заетост, при липса на откроени отегчаващи отговорността обстоятелства). Без основание в жалбата се акцентира на стойността на отнетото имущество в общ размер на 564.78 лв., тъй като от една страна невярно е оценена като изключително ниска (за сравнение минималната работна заплата за страната към инкриминирания период възлиза на 710 лв. - ПМС № 37/24.03.2022 г./, а от друга се игнорира факта, че се касае за отнемане на пълния размер на наличната у пострадалия сума от дома му. Стойността на причинената вреда не следва се разглежда изолирано без отчитане на всички останали специфики на конкретното деяние, сочещи завишената степен на обществена опасност в сравнение със сходни случаи от същия вид. В тази връзка е достатъчно да се отбележи механизма на сдобиване с вещите при възползване от доверието на собственика им, отказал увеличаване на вече договорената сума и чрез проявена дързост и упоритост от страна на подсъдимия. Личността му също не е с ниска степен на обществена опасност, тъй като деянието е реализирано в сравнително кратък срок след изтърпяване на предходно наказание лишаване от свобода, наложено след извършено групиране на наказания също за престъпления против собствеността. Отчетеното от апелативния съд обременено съдебно минало на подс. И. извън осъжданията, формиращи квалификацията на деянието като опасен рецидив, според касационния съд формира становище по-скоро за проявена снизходителност при санкционирането му с отмерване на наказанието в минималния предвиден размер от две години. Преценено на тази основа соченото тежко финансово и социално положение на лицето, което е в трудоспособна възраст, не е от решаващо значение за смекчаване на отговорността му и то по желания начин с приложение на института по чл.55, ал.1 от НК, изискуемите кумулативни предпоставки за което (многобройни или изключително смекчаващи отговорността фактори, обуславящи извънредна тежест на най-лекото предвидено наказание) не се установяват. Поради това касационният съдебен състав не прие за явно несправедливо и несъответно на целите по чл.36 от НК определеното по реда на чл.54 НК, но в минималния предвиден в чл.196, ал.1, т.1 НК размер, оспорено в жалбата наказание лишаване от свобода за срок от две години, наложено на подсъдимия. Това налага и споделяне на извършената от въззивния съд крайна преценка за липсата на основание за намаляване на наказанието.

Предвид изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 49/17.04.2025 г. по внохд № 29/2025 г. по описа на АС - Варна.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.