Опитът за кражба в изпитателен срок не е маловажен случай

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 134

гр. София, 11 март 2026 година

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА

при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор М. К., изслуша докладваното от съдията Каракашева дело № 66/2026 година и съобрази следното:

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Б. Д. чрез служебния му защитник - адв.Н. Б. –К. срещу присъда № 115/0310.2025г. на Софийски градски съд, постановена по внохд № 3889/2025 година.

С атакувания съдебен акт , на основание чл.334, т.2 вр. чл.336, ал.1, т.2 от НПК е отменена изцяло присъда от 25.11.2024г. по нохд № 14259/24г., постановена от Софийски районен съд, с която подс.К. Б. Д. е признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл.194, ал.1 от НК, като на основание чл.218б, ал.1 от НК вр. чл.194, ал.3 от НК му е наложено административно наказание глоба в размер на 300лв. и вместо това, с новата въззивна присъда, подсъдимия Д. е признат за виновен в извършване на вмененото му престъпление по чл.194, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК, като на основание посочената материалноправна норма и чл.58а, ал.4 вр. чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК му е наложено наказание „ПРОБАЦИЯ“, включващо пробационните мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност 2 пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител и двете за срок от 6 месеца.

С присъдата въззивния съд е приспаднал на основание чл.59, ал.1 и ал.2 от НК времето, през което подсъдимия Д. е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ , със заповед по ЗМВР и с Постановление на прокурор по настоящото дело.

В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК, като се моли в условията на алтернативност за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС или за оправдаване на подсъдимия по предявеното му обвинение с налагане на административно наказание.В подкрепа на касационния повод по чл.348, ал.1, т.2 от НПК са изложени подробни съображения, концентрирани върху реализирано от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказ да бъде допуснат до разпит поискан от защитата свидетел.Соченият порок от една страна нарушава правото на защита на подсъдимия, а от друга е препядствало възможността на контролирания съд да набави доказателства за особено стресиращата и травматизираща семейна среда, в която живее Д..Второто от двете твърдени обстоятелства е компрометирало процеса по налагане на наказание на подсъдимия, който е следвало да протече при отчитане на семейната среда, в която живее Д. като фактор с изключителна смекчаваща отговорността му тежест.Отправен е упрек към въззивния съд и поради несъобразяване с константната практика на ВКС, според която извършването на противоправно деяние в изпитателния срок, на предходна условна присъда не е абсолютно основание за неприлагането на чл.218б от НК, а изисква преценка с оглед на всички останали доказателства по делото. Като последица от допуснатите процесуални нарушения се претендира и нарушение на материалния закон.

В съдебно заседание пред касационната инстанция служебния защитник на подсъдимия адв. Б. – К. поддържа касационната жалба ведно с изложените в нея съображения и отправени искания, като излага допълнителна аргументация в подкрепа на релевираните доводи.

Подсъдимият Д. не участва в касационното производство.

Представителят на ВКП моли въззивната присъда да бъде оставена в сила.Според изложените от държавния обвинител съображения, отказвайки да уважи доказателственото искане на защитата, въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила, което да е съществено.Наред с това счита, че въззивния съд е приел наличие на изключителни смегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, каквито в действителност не са налице.Сочи също, че жалбата, инициирала настоящото производство е лишена от предмет, доколкото искането на защитата за индивидуализация на наказанието на Д. в хипотезата на чл.55 от НК, поддържано пред настоящата инстанция, е удовлетворено от проверявания съд.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:

Касационната жалба е допустима, подадена е от легитимирано лице, в установения срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка.Разгледана по същество е неоснователна.

Възражението на прокурора за липса на предмет на касационната жалба е неоснователно, доколкото претенцията на касатора, заявена в условията на алтернативност е за отмяна на атакувания съдебен акт, поради допуснати съществени процесуални нарушения или за решаване на делото по същество от касационния съд с приложение на чл.354, ал.1, т.3 от НПК.Вярно е, че касаторът твърди, че въззивния съд не е отчел действителната тежест на смегчаващите вината на подсъдимия обстоятелства и в този смисъл наложеното му наказание е несправедливо, но тази теза е изложена в подкрепа на искането за оправдаване на Д. и налагане на административно наказание.

Неоснователни са възраженията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушения, ангажиращи касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК.Както се посочи и по-горе, те са фокусирани основно върху отказа на проверявания съд да събере допълнителни гласни доказателствени източници, поискани от защитата, т.е. да допусне до разпит свидетел, чиято информация е била значима за правилното решаване на делото, доколкото същата касае семейната среда, в която живее подсъдимия Д. .Касаторът не отрича наличието на доказателства по делото, установяващи психични заболявания при майката и брата на подсъдимия, но счита, че отказа на съда да събере допълнителни доказателства в тази насока е попречила на въззивната инстанция да добие реална представа за тежестта на това обстоятелство.

В отговор на това възражение следва да се отбележи, че в принципен план, процесуалният закон не задължава първостепенния или въззивния съд да уважава всички доказателствени искания на страните.В правомощията на инстанциите по същество е да преценят основателността на отправените искания, с оглед предмета на доказване, подлежащите на установяване обстоятелства и тяхното значение за решаване на делото, като изложи съображения за отказа си.

По настоящото дело, СГС се е занимал с доказателственото искане на защитата на подсъдимото лице за събиране на допълнителни гласни доказателства, установяващи тежката семейна и битова среда, в която живее подсъдимия Д., като с протоколно определение, постановено на съдебно заседание на 03.10.2025г. , е отказал да допусне до разпит водения в тази връзка свидетел.Вярно е, че мотивите на въззивния съд по повод на коментираното доказателствено искане са лаконични, но това не очертава нарушение на процесуалните правила от категорията на съществените в процесния случай.На първо място, от начина, по който защитата е конструирала доказателственото си искане е видно, че то е било отправено за да се установи „при какви абсолютно ненормални условия са живеели…, с оглед на обстоятелството, че и майката е с психични проблеми, а пък брат му е тежко болен от шизофрения“.Същевременно по делото са представени писмени доказателства, установяващи заболяванията на ближните на подсъдимия, които съдът е приобщил към доказателствената съвкупност и е взел предвид същите при индивидуализацията на наказанието на Д..На следващо място е необходимо да се отбележи и процедурата, в която е протекло настоящото производство. Същото е проведено по реда на чл.371, т.2 и следващите от НПК- подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния инструмент и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. В съдебно заседание на 25.11.2024г. подсъдимия Д. сам, наред със своя защитник, е изразил претенция за протичане на съдебното производство по реда на цитираната хипотеза на съкратено съдебно следствие. Няма никакви данни това да не е станало доброволно от страна на касатора и с неразбиране за последиците от липсата на провеждане на пълноценно съдебно дирене. Законосъобразно СРС е приел, че събраните на досъдебното производство доказателствени материали подкрепят процесуалното признание на подсъдимия и е постановил своята присъда, изцяло опирайки се на фактологията по престъпната деятелност, както е залегнала в обстоятелствената част на обвинителния акт.До същия извод е достигнал и въззивния съд при извършената от него проверка на първостепенния съдебен акт, в хода на която е изразил несъгласие единствено с позицията на първата инстанция за наличие на доказателства, формиращи извод, че извършеното от подсъдимия Д. деяние съставлява маловажен случай.

В обобщение на гореизложеното, отправената критика към преценката на въззивния съд, че не е налице необходимост от събиране на допълнителни доказателства в исканата от защитата насока е неоснователна и не се споделя от касационната инстанция.

ВКС не установи и твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал.1, т.1 от НПК.Преимуществено то е защитено с довода, че е последица от неправилната дейност на съда по установяване на значимата за процеса фактология, който както стана ясно по-горе не се споделя от настоящия състав на ВКС.

В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и няма основания да се обмисля различна квалификация от приетата от въззивния съд по чл.194, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК.Споделена е позицията на проверявания съд, според която осъщественото от подсъдимия Д. деяние не представлява маловажен случай, позволяващ преквалифициране на престъпната му деятелност по чл.194, ал.3 от НК.В тази връзка, касационната инстанция се солидаризира с аргументите на контролирания съд, основани на обремененото съдебно минало на подсъдимия, в частност на това, че е извършил настоящото деяние в изпитателния срок по предходна условна присъда.Споделена е и констатацията, че настоящото деяние не е инцидента проява в живота на Д., а бележи ескалация на престъпното му поведение, доколкото в кратък период от време е осъществил две различни престъпления.В допълнение към съображенията на контролирания съд, касационната инстанция ще добави и това, че видно от приложената на л.15 от ДП справка, подсъдимия е реализирал и други посегателства срещу собствеността, заради които е била ангажирана административно-наказателната му отговорност с налагане на административно наказание.Макар да се дистанцира от съображенията на проверявания съд, изложени на л.6 гърба в мотивите към присъдата, в които е изложено разбирането за липса на обективни пречки подсъдимия да полага труд и че предмета на престъпление не съставлява стока от първа необходимост, касационният съд не намира основание да не сподели извода за завишена лична обществена опасност на касатора, който е основан на наличните по делото доказателства и който е в основата на позицията, че настоящото деяние не може да бъде окачествено като маловажен случай.

Жалбата е неоснователна и във връзка с претенцията за несправедливост на наложеното наказание - касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК.

В последната недоволството от справедливостта на наказанието е аргументирана с неотчитането на действителната тежест на смегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и с това, че извършването на деяние в изпитателния срок по предходна условна присъда не е абсолютно основание за неприложението на чл.218б от НК.Оплакванията в тази насока са неоснователни.Приложението на чл.218б от НК не е поставено в зависимост от обстоятелството, на което акцентира касаторът, а е възможно само ако доказателствата по делото позволяват квалифициране на престъпната деятелност по чл.194, ал.3 от НК, което както се посочи по-горе в процесния случай не е възможно.Не се споделя и възражението за допуснати пороци в дейността на проверявания съд при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия Д..При приетата от въззивния съд правна квалификация по чл.194, ал.1 вр. чл.18, ал.1 от НК, която по мнение и на касационната инстанция е съответна на установените по надлежния ред факти, наложеното на подсъдимия Д. наказание е съобразено с всички относими към този институт обстоятелства.Коректно са отчетени обществената опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващи отговорността на касатора обстоятелства, като тези от първата група са преценени като многобройни.Преценката, че при това положение наказанието на Д. следва да бъде определено по правилата на чл.55, ал1,т.2, б.“б“ от НК е споделена от ВКС.Липсват обстоятелства, които да са останали извън вниманието на въззивния съд, като тези, на които акцентира жалбоподателя, са преценени в тяхната действителна тежест.

Водим от горното и като намери касационната жалба за неоснователна, на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 115/03.10.2025г. на Софийски градски съд, постановена по внохд № 3889/2025 година.

Настоящото решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: