Правна квалификация при оспорване на договор, сключен от пълномощник на занижена цена

Текстът на акта

Ключови фрази

2

Р Е Ш Е Н И Е

№ 241

гр. София, 15.01.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3796 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото М. А. К. срещу решение № 1064/07.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 6688/2017 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е отменено в обжалваната част първоинстанционното решение № 4031/07.06.2017 г. по гр. дело № 1162/2014 г. на Софийския градски съд (СГС) и са отхвърлени, предявените от жалбоподателката искове, както следва: иск, квалифициран като такъв с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, срещу ответника Ц. Б. С., за прогласяване „нищожността поради противоречие с добрите нрави“ на договор за продажба на недвижим имот, сключен във формата на нотариален акт № .... г., том ..., рег. № ..., дело № ... г. на нотариус с рег. № ..., с който жалбоподателката-ищца, чрез пълномощника си П. М. И., продава на ответника С. недвижим имот, представляващ ателие № 19 с идентификатор ...., находящо се на четвъртия етаж в жилищна сграда № 4 в [населено място],[жк], [жилищен адрес]; иск с правно основание чл. 108 от ЗС срещу ответниците Г. И. Т. и Т. В. Т. за признаване за установено, че жалбоподателката-ищца е собственик на същия недвижим имот и за предаване на владението върху имота; и евентуален иск с правно основание чл. 57, ал. 2 от ЗЗД срещу ответника С., за осъждането му да заплати на жалбоподателката-ищца сумата 130 000 лв., представляваща пълната стойност на същия имот, който той е придобил от нея и впоследствие е отчуждил; в тежест на жалбоподателката са възложени разноски по делото.

За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел следното: Пред първоинстанционния съд жалбоподателката-ищца е предявила срещу ответника С. главен иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД за обявяване за недействителен на сключения между тях процесен договор за продажба на недвижим имот от 30.06.2011 г. – като сключен от пълномощник без представителна власт; както и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави. В исковата си молба и уточняващите я молби ищцата е изложила твърдения, че била подведена да подпише пълномощно, с което пълномощникът ѝ П. И. продал на ответника С. процесния имот на цена 18 000 лв. – пет пъти по-ниска от данъчната оценка; впоследствие ответникът С. продал имота на ответниците Т. за значително по-висока цена; пълната нееквивалентност на престациите нарушавала добрите нрави, поради което договорът, сключен от името на ищцата, бил нищожен. Предвид направените уточнения и пред въззивната инстанция, САС също е приел, че е предявен иск за прогласяване нищожност на процесния договор за продажба, като противоречащ на добрите нрави поради пълна нееквивалентност на престациите по него. Срещу ответниците Т. жалбоподателката-ищца е предявила реивандикационен иск, твърдейки, че ответникът С. не е придобил правото на собственост чрез процесната „нищожна“ сделка и последващият договор за продажба, сключен от него с Т., не е прехвърлил вещното право в техния патримониум. С първоинстанционното решение СГС е отхвърлил главния иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД и в тази част решението е влязло в сила като необжалвано. Предмет на въззивното производство, образувано по въззивните жалби на тримата ответници, е решението на СГС в частта, с която по евентуалния иск, квалифициран и от първата инстанция по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, е прогласена нищожността на процесния договор, и по реивандикационния иск, ответниците Т. са осъдени да предадат на ищцата владението върху процесния имот.

САС е приел, че въззивните жалби на ответниците не съдържат оплаквания срещу фактическите изводи на първата инстанция, както и че от доказателствата по делото се установяват следните правно-релевантни факти: Жалбоподателката-ищца е придобила правото на собственост върху процесния имот в груб строеж, по силата на договор за покупко-продажба за сумата 27 000 EUR, в която е включена и цената на гараж, като към 28.03.2005 г. данъчната оценка на апартамента е била 13 023.55 лв. С процесния договор от 30.06.2011 г. имотът е продаден от пълномощника на ищцата на ответника С. за 18 000 лв., като данъчната оценка е била 85 174.90 лв., а пазарната стойност, определена от съдебно-оценителната експертиза – 87 650.52 лв. На 22.03.2012 г. ответникът С. е продал имота на ответниците Т. за сумата 49 000 EUR, при данъчна оценка 84 072.70 лв. Не се спори, че последните владеят процесния имот.

При така приетите за установени обстоятелства, от правна страна въззивният съд отново е намерил, че е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба, при сключването на който са нарушени добрите нрави поради пълна нееквивалентност на насрещните престации. САС е намерил иска за неоснователен, като в тази връзка е изложил следните съображения: Съдебната практика е възприела разбирането, че нееквивалентността на престациите по един двустранен договор може да представлява нарушаване на добрите нрави като общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Не всяко разминаване, нееквивалентност на престациите изпълва хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – нарушаване на добрите нрави – следва да се съблюдава и свободата на договаряне на страните, които са властни да определят вида и размера на насрещните престации, при които волеизявленията им съвпадат. Нарушаване на добрите нрави има само при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при която не може да се предположи, че договор би бил сключен – при пренебрежимо малка, почти нулева насрещна престация. Така при договори за продажба на имоти практиката се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави. Преценката се прави при сравняване на престациите, които страните си разменят по договора. Вътрешните отношения между пълномощник и представляван не са от значение за действителността на договора при оплакване от нарушаване на добрите нрави. Предявеният конкретен иск не може да служи за защита на ищцата от неморално и недобросъвестно поведение на пълномощника при договаряне на цената. В конкретния случай разликата под пет пъти между получената цена за продадения от ищцата имот и неговата данъчна и пазарна оценка не обуславя извод за нарушаване на добрите нрави. Действително цената е ниска, значително по-ниска от пазарната, но не е дотолкова съществена, че да се приеме наличие на тежък порок на сделката, какъвто е нищожността.

Въззивният съд е приел, че на отхвърляне подлежи и обусловеният реивандикационен иск срещу ответниците Т., по съображения, че правото на собственост върху процесния имот е прехвърлено валидно от ищцата на ответника С. и последният се е разпоредил в полза на ответниците Т. с имот, който е бил негова собственост; последващият договор от 12.03.2012 г. легитимира ответниците Т. като собственици на процесния имот, които го владеят на правно основание, противопоставимо на ищцата.

Въззивната инстанция е разгледала и предявения при условията на евентуалност иск – в случай, че се отхвърли реивандикационния иск, ответникът С. да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 130 000 лв., представляваща пълната стойност на процесния имот, който този ответник е придобил от нея и впоследствие е отчуждил. Апелативният съд е намерил и този иск за неоснователен, по съображения, че не е налице хипотезата на чл. 57, ал. 2 от ЗЗД, предвиждаща заплащане стойността на вещта, подлежаща на връщане, но отчуждена от длъжника – прието е, че в случая ответникът С. не дължи връщане на процесния имот, който ищцата му е продала с валиден договор, съответно – не дължи и неговата стойност.

В касационната жалба на ищцата М. К. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на така постановеното въззивно решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответниците Г. и Т. Т. в отговора на касационната жалба и в откритото съдебно заседание излагат становище и съображения за неоснователност на жалбата.

Ответникът Ц. С. не е подал отговор на касационната жалба и не заявява становище по нея.

С определение № 176/17.03.2020 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато по правния въпрос относно съотношението между иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и иска по чл. 40 от ЗЗД, конкретно – в хипотеза, когато се претендира недействителност/нищожност на двустранен възмезден договор, сключен чрез представител на ищеца, при твърдения на последния за нееквивалентност на насрещните престации по договора, като основание на иска. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – с оглед извършване на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този правен въпрос е разрешен с обжалваното решение от въззивния съд в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 3 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно трайно установената съдебна практика, посочена и в мотивите към обжалваното въззивно решение, нееквивалентността на насрещните престации по един двустранен възмезден договор, наведена от ищеца като основание на иска му за недействителност/нищожност на договора, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид и принципа на свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД), съгласно който страните по договора са властни да определят вида и размера на насрещните си престации, при които волеизявленията им съвпадат, стига това да не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. В този смисъл, накърняване на добрите нрави е налице единствено при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото понятие за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните, включително – техните мотиви да сключат договора именно при значителна неравностойност на насрещните престации по него. В този смисъл, например в случаите, когато едната от страните по договора е мотивирана от обективното си състояние на крайна нужда, за да го сключи при очевидна нееквивалентност на нейната престация, значително надхвърляща стойността на насрещната престация на другата страна по договора, няма да е налице накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, а ще е налице основанието за унищожаване на договора по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД.

Всичко гореизложено обаче е относимо единствено към случаите, в които ищецът, позоваващ се на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност на договора, е сключил този договор лично, а не чрез представител.

Във всички случаи, когато ищецът, позоваващ се на нееквивалентност на насрещните престации по двустранен възмезден договор като основание за недействителност на договора, е сключил този договор чрез представител (по закон или по пълномощие), правното основание (правната квалификация) на иска е по чл. 40 от ЗЗД. Този извод ясно следва от имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към т. 1 и т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, а именно:

Представителят, макар да действа от името на представлявания в рамките на представителната власт (учредена му от закона или чрез упълномощаване), изразява своя собствена воля при извършването на съответната правна сделка или действие, като именно волеизявлението на представителя е от значение за пораждането на целените правни последици, които настъпват направо в правната сфера на представлявания (в този смисъл са разясненията в пункт 4 от мотивите към т. 1 от тълкувателното решение). Именно представителят уговоря с насрещната страна по договора престациите по същия, като формира и изявява воля от името на представлявания (последният изобщо не формира и не изявява воля в случаите на представителство по закон; респ. – упълномощителят формира и изявява воля единствено за упълномощаването, но това негово волеизявление е от значение само за очертаването на обема на представителната власт на пълномощника). Уговаряйки с насрещната страна по договора нееквивалентни престации – в случаите, когато престацията на представляваната страна по договора е на по-висока стойност от насрещната престация и неравностойността не е незначителна, представителят и насрещната страна по договора могат да се споразумеят във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 от ЗЗД, ако действат недобросъвестно (в този смисъл са и разясненията в пункт 2 и пункт 5 от мотивите към т. 3 от тълкувателното решение). Фактическият състав на недействителността по чл. 40 от ЗЗД не включва преценка дали са накърнени добрите нрави, а дали действително, обективно са увредени интересите на представляваната страна по договора, както и дали действалият от нейно име представител и насрещната страна по договора са добросъвестни или не, т.е. – дали са осъзнавали, че увреждат представлявания или не са. Преценката както за наличие на увреждане интересите на представлявания, така и за недобросъвестност едновременно на представителя и на насрещната страна по договора, се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, но във всички случаи – към момента на сключването на договора, като тежестта за доказване е за представлявания (в този смисъл – също разясненията в пункт 2 от мотивите към т. 3 от тълкувателното решение). Подробни съображения за разграничението между недействителността по чл. 40 от ЗЗД и нищожността по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД са изложени и в разясненията, дадени в пункт 4 от мотивите към т. 3 от тълкувателното решение.

В случая в исковата си молба по делото ищцата М. К. е основала разгледания и от въззивния съд иск за недействителност на процесния договор (както вече беше посочено, другият ѝ иск за недействителност – по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, е отхвърлен с необжалваната и влязла в сила част от първоинстанционното решение) на твърдения, че договорът е сключен на цена, почти пет пъти по-ниска от данъчната оценка на процесния имот. Още в първата си молба от 26.07.2012 г. за отстраняване нередовностите на исковата молба ищцата е посочила и че процесният договор е сключен чрез неин пълномощник – П. И. (това е видно и от писмените доказателства, представени с исковата молба). Съобразно изложеното по-горе, при тези твърдения на ищцата, правната квалификация на този иск е по чл. 40 от ЗЗД, а не по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както са приели и СГС, и САС. Следва да се отбележи, че в исковата си молба и в множеството последващи молби-уточнения пред двете инстанции, ищцата – наред с действителната правна квалификация по чл. 40 от ЗЗД (сочейки, че процесният договор е сключен в нейна вреда), е поддържала и такива по чл. 33, ал. 1 от ЗЗД (сочейки, че договорът е унищожаем, тъй като е явно неизгоден за нея) и по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД (сочейки, че договорът противоречи на добрите нрави и е нищожен). Съгласно трайно установената съдебна практика обаче, сочената от ищеца правна квалификация на иска (както квалификацията на фактическите му твърдения, така и на вида на недействителността) не обвързва съда, а задължение на последния е да подведе фактическите твърдения на ищеца под приложимата материалноправна норма и по този начин да посочи действителното правно основание на иска. В случая и първата, и въззивната инстанция не са направили това, а поради неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика – т. 3 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, са квалифицирали предявения иск по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, вместо под приложимата материалноправна норма, определяща действителната правна квалификация на иска – по чл. 40 от ЗЗД.

Също съгласно трайно установената съдебна практика, неправилното приложение на материалния закон, изразяващо се в неправилно дадена правна квалификация на иска, обуславя не недопустимост, а неправилност, като порок на съдебното решение. В този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, в тези случаи въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на правния спор, следва да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства.

От гореизложеното следва, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но е неправилно поради нарушение на материалния закон в частта му, постановена по иска за недействителност на процесния договор, чиято правна квалификация е по чл. 40 от ЗЗД, а не по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. По тези съображения, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено, както в тази част, така и в частта му, постановена по другите два иска на жалбоподателката, тъй като изходът на спора по реивандикационния иск по чл. 108 от ЗС и по осъдителния паричен иск по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД е обусловен от изхода на спора по иска за недействителност по чл. 40 от ЗЗД, и тъй като искът по чл. 57, ал. 2 от ЗЗД е предявен при условията на евентуалност – ако бъде отхвърлен реивандикационният иск по чл. 108 от ЗС.

Тъй като съгласно посочената и по-горе т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, допуснатото и от въззивния съд нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилно дадената правна квалификация на иска за недействителност, налага извършването на нови съдопроизводствени действия по даването на указания към страните относно релевантните факти, разпределението на доказателствената тежест, респ. – и по събирането на нови посочени от тях доказателства, с оглед действителната правна квалификация на този иск по чл. 40 от ЗЗД – предвид и задължителните указания и разяснения по приложението на тази материалноправна норма, дадени с т. 3 от ТР № 5/12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС, то съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Съгласно разпоредбите на чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, съобразно крайния изход на материалноправния спор по делото, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните относно присъждането на направените от тях разноски, включително за настоящото касационно производство. Това налага отмяна на въззивното решение и в частта му относно разноските по делото.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1064/07.05.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 6688/2017 г. на Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг негов състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: