Задължение на въззивния съд за мотиви относно предсрочна изискуемост на кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * задължения на въззивния съд * предсрочна изискуемост

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50122

София, 23.11.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд - Търговска колегия, I т.о., в открито заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав :

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Васил Христакиев

Елена Арнаучкова

при секретаря Ангел Йорданов

след като изслуша докладваното от съдия Арнаучкова т.д.№ 2043 по описа на ВКС за 2022г. и, за да се произнесе, взе предвид следното

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адвокат Т. П. касационна жалба на ответницата Д. Б. Г. срещу решение № 138 от 03.05.2022г. по възз.т.д. № 400/2021г. на Апелативен съд - Варна.С него е потвърдено решение № 260018/26.01.2021г. по т.д.№ 1395/2019г. на Окръжен съд - Варна в обжалваната част, с която по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „УниКредит Булбанк“ АД е прието за установено, че Д. Б. Г. дължи на „УниКредит Булбанк“ АД произтичащите от договор за банков кредит № TR 71360199 от 20.03.2008г. и анекс № 1 от 21.06.2010г., анекс № 2 от 27.07.2016г. и анекс № 3 от 06.06.2017г. парични вземания за главница в размер на 50 125.67 евро, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 25.04.2019г. до окончателното изплащане, и 2 060.71 евро - договорна лихва за периода от 20.06.2018г. до 24.04.2019г. включително, за които в полза на „УниКредит Булбанк“ АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 6461/2019г. на РС - Варна.

В касационната жалба са поддържани всички основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК –материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост.В нея преди всичко е релевирано оплакване, че въззивният съд не е коментирал оплакванията във въззивната жалба на ответницата, че банката не е изпълнила задължението си, съгласно т.9.4. и т.9.6. от ОУ, да уведоми за промяната на ГЛП кредитополучателя и третите задължени лица по пощата на адресите им в договора в срок, не по-късно от 45 дни от настъпване на промяната.Касаторката оспорва извода, че уговорената с анекс № 3 промяна на ГЛП е както в посока на увеличение, така и в посока на намаление, предвид посоченото в анекса, че лихвата се определя, съгласно ОУ.Ето защо намира за неправилни както извода, че начинът на изчисление на лихвата и нейната промяна са индивидуално уговорени с анекс № 3, така и основания на него извод за неоснователност на възражението за неравноправност, съответно за нищожност на клаузите на т.11.1.2. от анекс № 3 и т.9.4. и 9.5. от ОУ. Според касаторката са неправилни и изводите за наличие на договорно неизпълнение в размер на три пълни вноски и за дължимост на оспореното вземане в претендирания от банката размер, предвид неустановяването по делото какви суми е следвало да бъдат заплащани по договора, съответно установяването на внасянето на суми по договора за целия период до 20.05.2019г. Релевирани са и доводи, че банката не е изпълнила и задължението си по чл.17.1.2 от анекс № 3 да уведоми длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК.По всички тези съображения касаторката счита, че непадежиралите вноски не подлежат на присъждане.Наред с това, поддържа, че е допуснато нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в необсъждане на възражението за нищожност на договора за кредит и анекс № 3 в тяхната цялост, поради което договорът е невъзможно да се изпълнява и съществува вероятност процесното вземане да е основано на неравноправна клауза.Искането е за отмяна на обжалваното решение и за присъждане на адвокатско възнаграждение, на осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

В подадения чрез адв.И. И. писмен отговор „УниКредит Булбанк“ АД оспорва касационната жалба.

С постановеното по делото определение № 50 280/25.04.2023г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за преценка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с посочената от касаторката и със служебно известната на състава съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по посочените във въззивната жалба доводи?

В откритото съдебно заседание касаторът Д. Г. не се явява и не се представлява, а ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“ АД, чрез пълномощника си адв. П. Б., преупълномощена от адв.И. И., поддържа отговора на касационната жалба, оспорва касационната жалба и моли въззивното решение да бъде оставено в сила.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.290 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

На въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Задължителен за съдилищата отговор на въпроса е даден с мотивите към т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, които са препотвърдени в мотивите на т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според приетото в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г., мотивите на въззивната инстанция следва да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност . Въззивният съд е длъжен за извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора .В мотивите по т. 2 от ТР № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК е изяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор , при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и че уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а - решаването на материалноправния спор , при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.

В този смисъл следва да се даде отговор на въпроса, по който е допуснато обжалването.

По същество и на въведените касационни основания:

Въззивният съд е споделил изводите в първоинстанционното решение, че е възникнало валидно облигационно отношение между, от една страна, „Уникредит Булбанк“ АД, като кредитор, и от друга страна - К. Б. А., като кредитополучател, и М. Т. А. и ответницата Д. Б. Г., като солидарни длъжници, въз основа на сключения от тях на 20.03.2008г. договор за банков кредит при общи условия, по силата на който е предоставена за възмездно ползване парична сума в размер на 54 000 евро за срок до 20.03.2043г.Съставът на апелативния съд е счел, че оспорените вземания в заповедното производство са претендирани въз основа на анекс № 3 от 06.06.2017г. към договора за кредит от 2008г.Приел е, че с анекс № 3 договарящите страни са преуредили за в бъдеще договорните си отношения, като са уговорили, че те ще се уреждат от анекса и ОУ на банката за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, одобрени с решение на УС от 31.08.2016г., в сила от 01.10.2016г.Решаващият въззивен състав е установил, че уговорената в т.4 от анекса № 3 договорна лихва е променлива, като годишният лихвен процент/ГЛП представлява сбор от една променлива величина - пазарен лихвен индекс, равняващ се на тримесечния Юрибор /който към датата на подписване на анекс № 3 е минус 0.33%/, и една фиксирана надбавка / 7.34 %/. Приел е за установено, че ГЛП към датата на подписване на анекс № 3 е 7.01%, но в т.11.1.2. от анекс № 3 страните са уговорили, че ГЛП, съответно размерът на анюитетната вноска, се променят автоматично, съобразно прага на промяна на лихвения индекс, съгласно т.9.4. и 9.5. от ОУ, при запазване на договорената фиксирана надбавка. Въззивният състав е обсъдил и е счел за неоснователно възражението на ответницата за нищожност, поради неравноправност, на клаузите на т.11.1.2. от анекс № 3 и на т.9.4. и 9.5. от ОУ към него, предвиждащи автоматична промяна на договорната лихва. Този извод е обоснован с констатация, че, за разлика от предходните ОУ на банката, в т.9.4. и т.9.5. от приложимите ОУ към анекс № 3 автоматичната промяна на ЛП е както по посока увеличаване, така и по посока намаляване, както и, че в анекс № 3 не е уговорено към стойността на лихвения процент да се прибавя „премия“, определена с решение на УС на банката.Наред с това, съставът на апелативния съд е приел, че договорните клаузи в анекс № 3 относно определянето и промяната на възнаградителната лихва са ясно и точно формулирани, индивидуално уговорени, доколкото се съдържат в анекса, и съдържат точна методика за изменение, което не е субективно и не зависи от волята на банката, а от обективния факт на промяната на тримесечния Юрибор. Въззивният съд е приел за установено, че с анекс № 3 договарящите страни са установили, че към момента на сключване на анекса размера на просрочената и неиздължена част от главницата е 50 125.67 евро, а начислената, просрочена и изискуема лихва е 2424.85 евро, както и са уговорили 12 - месечен гратисен период за вноските за главницата и фиксиран намален лихвен процент от 2.39% за периода от 20.06.2017г. до 20.05.2018г.за вноските за възнаградителна лихва, а след това до края на срока на договора / 20.03.2043г./ са уговорили да се прилага уговореният в анекса променлив ГЛП.Установил е, че с анекс № 3 страните са уговорили установената с анекса начислена и просрочена договорна лихва в общ размер 2424.85 евро да бъде погасявана успоредно с месечната анюитетна вноска за срок от 24 месеца в периода от 20.06.2017г. до 20.04.2019г. и една изравнителна вноска на 20.05.2019г. Въззивният състав е приел за установено, че на 20.12.2018г. банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, поради непогасяване в срок на месечните вноски, и на 25.04.2019г. е инициирала заповедно производство по чл.417 ГПК срещу кредитополучателя и солидарните длъжници, в което в полза на банката са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист за произтичащите от договора за кредит и анексите към него задължения за главница в размер на 50 125.67 евро, ведно със законната лихва, за договорна лихва за периода 20.06.2018г. – 24.04.2019г. вкл., в размер на 4465.54 евро и за разноски, и срещу длъжниците е образувано изпълнително дело за принудителното им събиране. В обжалваното решение са формирани ясни мотиви, че субективната предпоставка на предсрочната изискуемост е налице. Този извод е обосновано с констатация, че преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК на длъжниците е съобщено волеизявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем на 05.04.2019г., когато чрез ЧСИ на ответницата Д.Г. са връчени изходящите от банката покани за доброволно изпълнение: отправената до нея лично и адресираните до другите двама съдлъжници, които Д.Г. е поела задължение да предаде.

С оглед на дадения отговор на процесуалноправния въпрос, обусловил достъпа до касация, настоящият състав намира, че въззивното решение е постановено в противоречие с формираната по въпроса съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Преди всичко в обжалваното въззивно решение не е даден ясен и категоричен правораздавателен отговор по въпроса за наличието на обективната предпоставка на предсрочната изискуемост в аспекта на поддържания и във въззивната жалба довод на ответницата, че не е налице договорно неизпълнение, даващо основание банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, основан на твърденията й, че длъжниците не са уведомени от банката за увеличаването на размера на месечните вноски и липсва и погасителен план, както и, че не се преустановявани плащанията по договора, но всички вноски, които са постъпили за периода след 20.08.2018г. банката е отнасяла счетоводно за лихви за забава и неустойки, без да уведоми за това длъжниците. Видно от мотивите на обжалваното решение, съставът на апелативния съд е приел за установено, че дължимата месечна вноска за периода 20.08.-20.12.2018г. е била в размер на 358.81 евро, определена съобразно уговорения в анекс № 3 ГЛП от 7.01%, но за този период месечни вноски не са погасявани, както и е установил, че установеното с анекс № 3 задължение за дължими и просрочени начислени лихви в общ размер 2424.85 евро е частично изпълнено за размера от 1836.62 евро.Същевременно, във въззивното решение е прието, че погасителен план не е изготвен и е налице, макар и минимално, увеличение на размера на месечната вноска, за което липсват данни длъжниците да са уведомени. Не е обсъден доводът на ответницата и доказателствата във връзка с него/ основното заключение на л.327 и допълнителното заключение на ССЕ л.423/, че плащанията по договора не са спрели, вкл. за периода 20.08.-20.12.2018г., както и не е обсъдено имало ли е основание банката да отнася счетоводно по установения начин извършените плащания по договора в периода 20.08.-20.12.2018г. и не е ли следвало да уведоми за това длъжниците. В обжалваното решение не даден ясен правораздавателен отговор и по въпроса за размера на оспореното вземане към момента на формиране на силата на пресъдено нещо/СПН/ - момента на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд.Видно от мотивите на въззивното решение, плащания по договора са постъпвали и след обявяване на предсрочната изискуемост на 20.12.2018г., като последната вноска е от 22.04.2019г., но те са отнасяни счетоводно от банката за наказателни лихви/неустойки. Изложени са мотиви за размера на произтичащото от договора вземане на банката към момента на обявяване на предсрочната изискуемост/20.12.2018г./ и към момента на подаване на заявлението/ 25.04.2019г./, но не са формирани мотиви за размера на конкретно оспорено вземане в заповедното производство за главница в размер на 50 125.67 евро и за договорна лихва за периода 20.06.2018г. – 24.04.2019г. вкл., в размер на 4465.54 евро към момента на формиране на СПН.

Налага се извод, че е налице отменителното основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК. Необходимостта да се обсъдят доводите на ответницата и да се изложат мотиви по тях по въпросите за наличието на обективната предпоставка на предсрочната изискуемост и за размера на оспореното вземане в заповедното производство към релевантния момент на формиране на СПН налага, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Произнасянето за първи път от касационния съд по тях би отнело възможността за инстанционен контрол по отношение на въведените в предмета на спора въпроси, поради което те следва да получат своя отговор от въззивната инстанция при повторното въззивно разглеждане на делото.

При новото разглеждане на делото въззивният състав може да назначи, вкл. и служебно, допълнителна ССЕ, както и следва да извърши преценка на релевираните в касационната жалба доводи за нищожност на договора и анекса в тяхната цялост.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред ВКС.

Мотивиран от горното, съставът на I т.о.:

Р Е Ш И:

Отменя решение № 138 от 03.05.2022г. по възз.т.д. № 400/2021г. на Апелативен съд - Варна и

Връща делото за повторно разглеждане от друг състав на АС - Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: