Определяне на родова подсъдност при иск на длъжника за недължимост на няколко вземания

Текстът на акта

Ключови фрази

Нищожност и недопустимост на съдебно решение * отрицателен установителен иск

Р Е Ш Е Н И Е

№ 195

Гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 1964 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Р. А. Д. срещу решение № 746 от 20.06.2023 г. по т.д. № 726/2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е обезсилено на основание чл. 270, ал. 3 ГПК решение № 274 от 31.01.2023 г. по г.д. 4896/2021 г. по описа на РС - Варна, с което е признато за установено, че Р. А. Д. не дължи на ответника „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, сумите, както следва: сумата 24 214,10 лв. - главница по договор за банков кредит от 15.05.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 26.03.2010 г., до окончателното погасяване на задължението; сумата 1 513,69 лв. - просрочена редовна лихва за времето от 15.05.2009 г. до 12.01.2010 г., сумата 1 019,76 лв. - просрочена наказателна лихва за времето от 15.06.2009 г. до 25.03.2010 г., и разноските по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.05.2010 г. по ч.гр.д. № 4195/2010 г. по описа на Районен съд - Варна, които вземания са прехвърлени на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, предмет на изпълнение по изп. дело 139/2020 г. по описа на ЧСИ П. И., peг. № 883 в КЧСИ, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, и е постановено делото да бъде изпратено за разглеждане на родово компетентния ОС – Варна.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния закон и утвърдилата се постоянна съдебна практика по приложението му. Изтъква, че са предявени отрицателни установителни искове за установяване недължимост на самостоятелни парични задължения по издадена заповед за изпълнение, като основанието на всички искове е чл. 439 ГПК, но цената на обективно съединените искове се определя съобразно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е сумата по всяко от отричаните вземания. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че еднаквата правна квалификация на исковете може да бъде основание за приемането им за един иск. Поддържа, че въззивният съд е допуснал смесване на понятието цена на иска с определянето на дължимата по делото държавна такса. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно.

Ответникът по касация, „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, с писмен отговор излага становище, че касационната жалба е основателна. Моли да му бъдат присъдени разноски по делото.

С определение № 1104 от 29.04.2024 г. по т. дело № 1964/2023 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Какъв е предметът на делото при предявен иск по чл. 439 ГПК, основан на твърдения за погасяване на изпълняваното парично задължение, как се определя цената на този иск и родово компетентния първоинстанционен съд?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че производството по делото е образувано по отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК, чрез чието предявяване длъжникът е оспорил изпълнението на вземане по влязла в сила заповед за изпълнение поради факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е установено вземането. Посочил е, че посредством иска длъжникът по изпълнението се домогва да осуети упражняване на правото на принудително изпълнение. Подчертал е, че предмет на иска са именно фактите, погасяващи правото на принудително изпълнение, а не самото вземане, което е вече стабилизирано и удостоверено от издаденото срещу длъжника изпълнително основание. Счел е, че тъй като относно самото право вече е формирана сила на пресъдено нещо, съдът в производството по чл. 439, ал. 1 ГПК не разглежда материалноправните предпоставки за възникване и съществуване на вземането, респективно съдът не се произнася по съществуването на отделните вземания, удостоверени в изпълнителния титул, а преценява погасено ли е правото на принудително изпълнение. Приел е, че при твърдения за изтекла давност след стабилизиране на изпълнителното основание, доколкото за всички съдебно установени вземания се прилага една и съща давност съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, съдът не разглежда поотделно основанията за спиране и прекъсване на давността, а възможността кредиторът да упражнява правото си на принудително изпълнение. Обобщил е, че когато ищецът твърди, че правото на принудително изпълнение е погасено поради новонастъпили, след влизане в сила на основанието, обстоятелства, съдът не се явява сезиран с обективно кумулативно предявени множество искове за отричане на отделните вземания по заповедта за изпълнение, а с един отрицателен установителен иск. В подкрепа на изводите си се е позовал на практиката по определение № 262/09.07.2020 г. по ч.гр.д. 586/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО. Посочил е, че тъй като се касае за един иск, имащ за предмет общ правопогасяващ факт, цената на иска е равна на сбора от вземанията по заповедта или в случая на сумата 26 747,55 лева (24 214,10 + 1 513,69 + 1 019,76). Изтъкнал е, че на основание чл. 104, т. 4 ГПК исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лева са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция, и доколкото цената на предявения иск е над 25 000 лева, районният съд е родово некомпетентен да разгледа спора. Посочил е, че родовата компетентност представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на решението, и когато последното е постановено при отсъствието й, се явява недопустимо. По тези мотиви на основание чл. 270, ал. 3 ГПК е обезсилил първоинстанционното решение.

По релевирания правен въпрос настоящият състав на съда споделя служебно известната му съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения на ВКС.

С решение № 50041 от 10.05.2023 г. по т.д. 20/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, е прието, че искът по чл. 439 ГПК е предоставен за защита на длъжника при липса на материалноправни предпоставки на изпълнителния процес и се явява съпътстваща същия процес защита, която е регламентирана в Глава тридесет и девета „Защита срещу изпълнението“ на ГПК. Счетено е, че предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело.

С решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр.д. 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е посочено, че предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, основан на твърдения че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Счетено е, че липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение.

Аналогично е даденото разрешение и с решение № 58 от 20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с което е прието, че искът по чл. 439 ГПК е отрицателен установителен, с който се оспорва вземането на взискателя въз основа на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е постановено решението, което се изпълнява.

Цитираните, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения по дела с предмет искове по чл. 439, ал. 1 ГПК са израз на константата практика на съдилищата, намерила отражение в постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, с която се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска.

Разрешението е възприето и в утвърдената практиката на ВКС по множество постановени определения в производства по чл. 288 ГПК и чл. 274 ГПК, с които при преценка обжалваемостта на въззивното решение с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, респективно допустимостта на подадената касационна жалба, е счетено, че е налице хипотеза на разгледани обективно съединени искове по чл. 439 ГПК за установяване несъществуването на всяко отделно отричано вземане, предмет на принудително изпълнение, макар вземанията да са изпълнявани в един общ изпълнителен процес, като цената на иска се определя отделно по всяка от исковите претенции за всяко отричано вземане на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл са както сочените от касатора определение № 50063 от 20.03.2023 г. по т.д. 716/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, определение № 290 от 22.07.202 г. по ч.гр.д. 1458/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 365 от 18.07.2016 г. по ч.гр.д. 2442/2016 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 433 от 18.10.2016 г. по ч.т.д. 1651/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, така и служебно известните на настоящия състав на съда определение № 290 от 22.07.2020 г. по ч.гр.д. 1458/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и определение № 276 от 09.02.2024 г. по т.д. 2121/2023 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

Цитираната практиката на ВКС изцяло се споделя от настоящия състав на съда и на поставения правен въпрос следва да бъде отговорено, че предмет на делото по предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, основан на твърдения за погасяване на изпълняваното парично задължение, е спорното материално субективно право, подлежащо на принудително изпълнение, чието съществуване ищецът отрича поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт или факти. При отричани с една искова молба няколко изпълнявани материални права е налице хипотеза на обективно съединяване на искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, като размерът на цената на всяка от исковите претенции се определя при спазване нормата на чл. 69 ГПК. Въз основа на така определения предмет на делото и цена на предявените искове се преценява по правилата на чл. 103 ГПК, вр. чл. 104 ГПК родово компетентния да разгледа спора първоинстанционен съд.

Следва да бъде добавено, че с цитираното от въззивния съд определение № 262/09.07.2020 г. по ч.гр.д. 586/2020 г. по описа на ВКС, IV ГО, не е дадено различно от гореизведеното разрешение, като съставът на ВКС изрично е посочил, че предмет на отрицателния установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК е установяване, че правото на взискателя, предмет на принудително изпълнение, не съществува, а останалите мотиви на съдебния акт касаят допустимостта на съединяването на предявените от ищеца искове и изчисляването на дължимата по делото държавна такса.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС и дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи.

При очертания от ищеца предмет на делото – да бъде установено, че Р. А. Д. не дължи на ответника „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД сумите, както следва: сумата 24 214,10 лв. - главница по договор за банков кредит от 15.05.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда - 26.03.2010 г. до окончателното погасяване на задължението; сумата 1 513,69 лв. - просрочена редовна лихва за времето от 15.05.2009 г. до 12.01.2010 г., сумата 1 019,76 лв. - просрочена наказателна лихва за времето от 15.06.2009 г. до 25.03.2010 г., и разноските по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 04.05.2010 г. по ч.гр.д. № 4195/2010 г. по описа на Районен съд - Варна, които вземания са прехвърлени на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, предмет на изпълнение по изп. дело 139/2020 г. по описа на ЧСИ П. И., peг. № 883 в КЧСИ, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК поради погасяването им при изтекъл давностен срок, неправилно въззивният съд е приел, че е сезиран с един иск, имащ за предмет общ правопогасяващ факт и че цената на иска е равна на сбора от вземанията по заповедта за изпълнение, или в случая на сумата 26 747,55 лева (24214,10 + 1513,69 + 1019,76).

Предвид дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, при отричани с една искова молба няколко изпълнявани материални права е налице хипотеза на обективно съединяване на искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, като цената се определя на основание чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК по всеки иск и е равна на размера на сумата по всяко от отричаните вземания на взискателя. Или в случая е налице обективно съединяване на искове по чл. 439, ал. 1 ГПК с цена от 24 214,10 лева по първия, 1 513,69 лева по втория и 1 019,76 лева по третия иск. Компетентен да се произнесе по обективно съединените искове, предявени пред съда с една искова молба, при спазване правилата на родовата подсъдност, установени с чл. 103 ГПК, вр. чл. 104, т. 4 ГПК, е районният съд, доколкото цената на всеки от исковете е под 25 000 лева.

Като е приел с обжалваното решение обратното - че районният съд е родово некомпетентен, на което основание е обезсилил първоинстанционното решение, въззивния съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. Делото следва да бъде върнато на друг състав на въззивния съд за ново произнасяне по подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът ще следва да се произнесе и по отговорността за разноски, направени пред настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 746 от 20.06.2023 г. по т.д. № 726/2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Варна.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.