Регресен иск на застраховател срещу Гаранционния фонд след влязло в сила решение

Текстът на акта

Ключови фрази

Плащане на обезщетение при спор между ГФ и застраховател * регресна отговорност * застраховка "гражданска отговорност" * сила на пресъдено нещо

11
Р Е Ш Е Н И Е

№ 344

гр. София, 11.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

при участието на секретаря Ина Андонова, като изслуша докладваното от съдия Бойчева т.д. № 749 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 702/02.12.2024 г. по т.д. № 576/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 състав, с което след отмяна на решение № 747/27.05.2024 г. по т.д. № 1730/2023 г. на Софийски градски съд, настоящият касатор е осъден да заплати на ищеца “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 499, ал. 4 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 40 000 лева - главница, представляваща платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Н. П., 16 640,72 лева - законната лихва върху тази главница от датата на плащането (07.10.2019 г.) до датата на предявяване на иска (21.09.2023 г.), сумата от 200 000 лева, представляваща платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Г. П. от 120 000 лева, на М. Т. К. и Д. Г. П. от по 40 000 лева, и 83536,96 лева - законната лихва върху тази главница от датата на плащането (01.10.2019 г.) до 21.09.2023 г., във връзка със смъртта на Н. Т. П. в резултат на ПТП от 26.11.2016 г., причинено от Б. А. А. при управление на лек автомобил “Форд Мондео” с временен рег. № 005B860 в нарушение на ЗДвП.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че в резултат на настъпилото на 26.11.2016 г. произшествие са предявени множество претенции от увредени лица, както и от наследници на починали лица, като в разглеждания случай с влязло в сила решение от 06.08.2019 г. по в.гр.д. № 5773/2018 г. на Апелативен съд – София, недопуснато до касационно обжалване с определение от 17.11.2020 г. по т.д. № 2882/2019 г. на ВКС, II т.о., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД е осъдено да заплати на Д. П. и Т. П. (починал, с наследници Д. П., М. К. и Д. П.) застрахователни обезщетения за причинените им неимуществени вреди. Изтъква се, че по настоящото дело застрахователят не претендира новонастъпили факти и обстоятелства, които да опровергават установената по съдебен ред фактическа обстановка, а претендира възстановяване на платените суми, позовавайки се на решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, в мотивите на което съдът приема, че застрахователното покритие за въпросното събитие не е налице и задължението да обезщети пострадалите лица носи Гаранционният фонд. Сочи се, че други състави на касационната инстанция не са допуснали делата до разглеждане. Изразява се несъгласие с тълкуването и прилагането от въззивния съд на разпоредбата на чл. 499, ал. 4 КЗ, тъй като, според касатора, същата касае предявена извънсъдебна претенция пред застрахователя на виновния водач или пред Гаранционния фонд, възникнал спор между фонда и застрахователя относно това кой дължи да обезщети увреденото лице, доброволно плащане от застрахователя на обезщетението, изясняване на фактите след извършеното плащане, за да се определи отговорността за събитието. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като въпреки предявените на 26.05.2017 г. от увредените лица претенции пред застрахователя, последният е отказал изплащане на застрахователни обезщетения; в хода на уреждане на претенцията застрахователят не е повдигнал спор пред ГФ относно задължението за обезвреда; едва след осъждането му (от съда, който е приел наличие на застрахователно покритие по процесната полица) и проведено публично изпълнение за събиране на присъдените обезщетения застрахователят е изпратил покана до фонда, получена на 25.04.2023 г. (т.е. 6 години след завеждане на претенцията). Развиват се подробни съображения срещу извода на въззивния съд за липса на валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите за горепосочения автомобил с временен рег. № 005В860. Акцентира се, че към момента на настъпване на процесното ПТП същият е бил с монтирани временни номера, за които е била сключена между “М. - Й.” ЕООД и ЗК “ЛЕВ ИНС” АД задължителната по закон застраховка; към събитието полицата по застраховката не е била прекратена, нито застрахователят е предприел действия за обявяването й за недействителна; временните номера са предадени доброволно от управителя на “М. - Й.” ЕООД на водача Б. А., съответно лекият автомобил не е бил предмет на кражба, грабеж или друго престъпно деяние. По тези съждения се оспорва изводът на апелативния състав за липса на застрахователно покритие, основан единствено на неправилно използване на регистрационните табели (в нарушение на подзаконов нормативен акт – чл. 30 от Наредба I-45 от 24.03.2000 г.). Счита се, че в случая не е изпълнена хипотезата на чл. 493, ал. 2, т. 1, б. “а” КЗ и застрахователят не може да се освободи от отговорност, съответно не може да бъде ангажиран Гаранционният фонд на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “г” КЗ, като ирелевантно за носената от ищцовото дружество отговорност е обстоятелството дали временните регистрационни табели са използвани съгласно цитирания текст от наредбата. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като не е обсъдил всички доводи и възражения на ответника. При разрешен със сила на пресъдено нещо спор между увреденото лице и застрахователя, по недопустим начин в последващия процес е установена отговорност на Гаранционния фонд за изплащане на обезщетението и е освободен застрахователят от последиците на постановеното осъдително решение. Оспорва се възприетото от въззивния съд, че е обвързан от мотивите на решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, като се изтъква, че същото не се ползва със сила на пресъдено нещо в отношенията между застрахователя и фонда, липсва идентитет – различни са страните, основанието и предметът на делото. Заявява се оплакване и за необоснованост на обжалвания съдебен акт с аргумента, че въззивният съд не е обсъдил изложените от страните доводи и възражения, нито е извел собствени мотиви относно наличието на застрахователно покритие. За да формира извода си за основателност на претенцията, решаващият състав се е позовал единствено на даденото разрешение в горецитираното решение на ВКС и е приел, че към момента на настъпване на процесното ПТП застрахователят не носи риска, тъй като временните регистрационни табели, поставени на процесното МПС, не са използвани съобразно нормативната рамка. Претендира се отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне изцяло на предявените искове.

От ответника по касация “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД е депозиран отговор, в който се оспорва подадената касационна жалба като неоснователна. Изразява се становище, че изводите на апелативния съд са съобразени с всички събрани по делото доказателства, а решението е постановено при спазване на законовите разпоредби и е обосновано. Излагат се доводи, че въпросът за валидността на полицата “Гражданска отговорност” № 22116002600835/06.10.2016 г. за лек автомобил Форд Мондео с временен рег. № 005В860, собственост на водача Б. А. А., виновен за настъпилото на 26.11.2016 г. ПТП на пътя Л. - Долна О., е разрешен с решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о., с оглед на което правилно въззивният съд е приел, че процесното МПС е управлявано в отклонение от изискванията и същото не е било собственост на търговеца, на който е издадена временна регистрационна табела, за която е сключена застраховката.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от третото лице – помагач Б. А. А. не е постъпил отговор на касационната жалба.

С определение № 2426/30.07.2025 г., постановено по настоящото дело, въззивното решение е допуснато до касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: “Дали приложното поле на чл. 499, ал. 4 КЗ обхваща случаите, при които застрахователят е платил застрахователно обезщетение на увреденото лице въз основа на влязло в сила осъдително решение по спор между последното и застрахователя, и дали предпоставка за реализирането на сочената хипотеза е наличието на повдигнат спор от застрахователя пред Гаранционния фонд в хода на уреждане на претенцията?”.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът поддържа изложените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение. Сочи, че преформулираният от ВКС въпрос касае приложното поле на чл. 499, ал. 4 КЗ (след изменение от м. август 2025 г. - ал. 5), в която законодателят е предвидил, че действа при уреждане на претенциите, а не при възникнал последващ спор. В този смисъл претендира да бъде отменено въззивното решение, което би създало опасна практика, с оглед на възможността недобросъвестни застрахователи, които са продали риск, но отказват впоследствие да носят такъв, да прехвърлят тези негативни последици на Гаранционния фонд, който оперира със средствата на целия застрахователен пазар и на застрахованите лица. Заявява искане за присъждане на направените по делото разноски. Ответникът по касация и третото лице помагач не се явяват и не изпращат представител в проведеното открито заседание.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца застраховател, за да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и уважи предявените искове с правно основание чл. 499, ал. 4 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е приел от фактическа страна, че от представената по делото влязла в сила присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново се установява, че на 26.11.2016 г., на пътя [населено място] - [населено място], около 01.30 часа, управлявайки лек автомобил “Форд Мондео”, с временен рег. № 005B860, в нарушение на Закона за движение по пътищата – чл. 21, ал. 1 ЗДвП, Б. А. А. е допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек автомобил ВАЗ 2121, рег. номер ВТ 1577 ВТ, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил ВАЗ 2121 М. Н., Н. П. и Т. П., средна телесна повреда на Д. К. и на Т. К.. От полица № BG/22/11602600835 е видно, че е сключен застрахователен договор между “М. Й.” ЕООД и ЗК “ЛЕВ ИНС” АД за периода от 07.10.2016 г. до 06.10.2017 г. относно неограничен брой МПС с оформен временен или постоянен внос придвижвани на собствен ход с монтирана временна регистрационна табела № 005В860. Представена е и фактура от 08.07.2016 г. за продажба на лек автомобил “Форд Мондео”, от която се установява, че същият е закупен от Б. А. А.. Приложени са свидетелство за регистрация в Н., както и удостоверение за смяна на собственика от 27.10.2016 г.

Въззивният съд е приел, че по делото не се спори и се установява от приобщените писмени доказателства, че с влязло в сила решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС на Д. Г. П. е присъдено общо обезщетение в размер на 120 000 лева, а на Д. Г. П., М. Т. К. и Д. Н. П., в качеството на правоприемници на починалия в хода на процеса ищец Т. Н. П. - по 40 000 лева, ведно със законната лихва от 27.08.2017 г., както и че тези суми са заплатени от ЗК “ЛЕВ ИНС” АД, заедно със съответните лихви за забава и разноски по образуваните изпълнителни дела – изпълнително дело № 20197280400505 по описа на ЧСИ Д. К. и № 20198400400930 по описа на ЧСИ М. Ц.. Като спорни са отграничени въпросите дали решението, с което е присъдено обезщетение обвързва съда да приеме, че е установена дължимостта на сумата от застрахователя, дали нормата на чл.499, ал. 4 КЗ е приложима в случаите, при които удовлетворяването на пострадалите лица не е станало доброволно, а е резултат от приключило съдебно производство, с което застрахователят е осъден да заплати обезщетението, и дали сключената на основание чл. 483, ал. 5 КЗ застраховка по риска “Гражданска отговорност” на автомобилистите за временната регистрационна табела, поставена на автомобила, при управлението на който е причинено ПТП, ангажира отговорността на застрахователя.

При така очертаната фактическа обстановка въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че нормата на чл. 499, ал. 4 КЗ е приложима при доброволно, а не въз основа на влязло в сила осъдително решение плащане на дължимото обезщетение. Дал е отговор, че обхватът на посочената норма не може да се тълкува стеснително - самият факт, че се е стигнало до сезиране на съда и че заведеният иск е оспорен от страна на застрахователя са показателни за наличието на спор, че той не дължи плащане. Изтъкнал е, че не е необходимо застрахователят директно да е заявил на Гаранционния фонд, че плащането се дължи от последния. По тези съображения е приел за установени първите три предпоставки за основателност на иска.

Съставът на САС е преценил, че за временния регистрационен номер, поставен на автомобила, управляван от виновния за ПТП водач, е била сключена застраховка по риска “Гражданска отговорност” за всяко едно превозно средство, на което е поставен регистрационният номер. Разяснил е, че задължението за сключване на такава застраховка е уредено в чл. 483, ал. 5 КЗ, съгласно който търговците по смисъла на Търговския закон, извършващи внос и продажба на моторни превозни средства, които получават временни табели с регистрационен номер, са длъжни да сключат задължителната застраховка за тях. Същата се сключва само по регистрационния номер на такива табели за срока им на валидност, но не повече от една година. Самата процедура по издаване на временни номера на търговците е уредена в чл. 30 от Наредба на министъра на вътрешните работи № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. В ал. 1 от цитираната норма е предвидено предоставянето на временни табели за ползване при управление на нерегистрирано в националния регистър на превозните средства моторно превозно средство на територията на страната за тестване, придвижване до съответните органи на държавната администрация, до сервиз, от един търговски обект до друг и до официално обявено изложение. В ал. 10 е уредено получаването им след представяне на дневник за завеждането им и пътни книжки; ал. 11 – издаване на разрешение за временно движение за всеки комплект табели; ал. 13 – изискванията за водене на дневника и пътните книжки; ал. 16 – ползването на временните табели само за МПС, собственост на лицето по ал. 1, от лицата, определени от него при подаване на заявлението.

При тези предварителни бележки въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че МПС, при управлението на което е причинено процесното ПТП, е управлявано в отклонение от тези изисквания и същото не е било собственост на търговеца, на който е издадена временната регистрационна табела, за която е сключена визираната застраховка. Позовавайки се на разрешението, дадено в решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о., според което не е налице застрахователното покритие по чл. 483, ал. 5 КЗ, когато издадените временни табели с регистрационен номер на търговеца, извършващ внос и продажба на превозни средства, не са използвани в съответствие с чл. 30 от горецитираната наредба, въззивният съд е намерил, че в случая не е налице валидна застраховка “Гражданско отговорност” на автомобилистите за МПС, при управлението на което е причинено ПТП. При това положение е направил извод, че Гаранционният фонд следва да отговоря за обезщетяване на причинените вреди на основание чл. 519, ал. 1, т. 1 КЗ, с което е счел за изпълнена последната предпоставка за уважаване на претенцията на ищеца по чл. 499, ал. 4 КЗ за заплащане на сумите, с които застрахователят ищец е обезщетил неимуществените вреди, настъпили в резултат на процесното ПТП от 26.11.2016 г. Приел е, че върху заплатените суми се дължи и законна лихва в размер на 16 640,72 лева върху главницата от 40 000 лева за периода от 07.10.2019 г. до 21.09.2023 г. и на 83 536,96 лева върху сумата от 200 000 лева за периода от 01.10.2019 г. до 21.09.2023 г. По тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените искове.

По въпроса, обусловил достъпа до касационно обжалване:

С цел избягване на забавяне при изплащане на обезвреда на увредено лице за причинените му вреди в резултат на произшествие, в разпоредбата на чл. 499, ал. 4 и съответно ал. 5 КЗ (сега ал. 5 и ал. 6 - изм. ДВ, бр. 63/2025 г., в сила от 01.08.2025 г.) са уредени хипотези за изплащането в такива случаи на обезщетението от застрахователя, без да се изчаква разрешаването на спора между него и Гаранционния фонд относно това кой от тях е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за претърпените от деликтното правоотношение вреди. Ако се установи впоследствие, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя платената сума, ведно със законната лихва от датата на плащането. По този начин е въведено във вътрешното право изискването на чл. 11 от Директива 2009/103/ЕО относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка.

Относно приложението на разпоредбата на чл. 499, ал. 5 КЗ (в редакцията преди изм. ДВ, бр. 63/2025 г.) е дадено разяснение в решение № 52/04.08.2022 г. по т.д. № 762/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., че възникването на спор между застраховател и Гаранционния фонд в хода на уреждане на претенцията в хипотезата на чл.499, ал. 5, изр. първо КЗ не е елемент от фактическия състав за възникване на регресно вземане на застрахователя спрямо фонда по изр. второ на тази норма.

Предвид сходството в предметния обхват на ал. 4 и ал. 5 на чл. 499 КЗ в посочената редакция, с отлики само по отношение на местонастъпване на произшествието – на територията на Република България (ал. 4) или извън нея (ал. 5), и субекта, на който се дължи плащането – увреденото лице (ал.4) или НББАЗ (ал. 5), даденото разрешение в горецитираното решение на ВКС, II т.о., което се споделя от настоящия състав, следва да бъде възприето и при приложението на ал. 4 от визираната разпоредба. Не може да се отрече правото на застрахователя на гражданска отговорност да установи, че органът е отговорен за обезщетяване на увреденото лице, дори и след извършено плащане – доброволно от застрахователя или по съдебен ред. Това разбиране съответства на духа и смисъла на съображение 19 от преамбюла на Директива 2009/103/ЕО, което поставя изискването държавите-членки да гарантират, че в тази хипотеза една от посочените страни е първоначално задължена да плати обезщетение на пострадалия, за да се избегне забавяне при репарирането на вредите.

В мотивите на т. 4 от Тълкувателно решение от 07.03.2019 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС е прието, че процесуалното правило на чл. 298, ал. 1 ГПК, според което решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание, намира приложение и по отношение правоотношения, свързани със задължителната застраховка по риска “Гражданска отговорност”. Принципът, че силата на пресъдено нещо важи между страните (res judicata jus facit inter partes), не противоречи на зачитането й от всички, прогласено с чл. 297 ГПК. Трети лица, които не са взели участие в делото в качеството си на страни или помагачи, също са длъжни да зачитат силата на пресъдено нещо, което им задължение се изчерпва в неоспорване на факта, че между страните по делото е постановено решение, което със сила на пресъдено нещо е установило правното положение на последните, стига същото да не противоречи на претендираните от самите тях права.

В тази насока на поставения правен въпрос следва да бъде отговорено, че: “Наличие на повдигнат спор от застраховател пред Гаранционния фонд в хода на уреждане на претенцията на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 499, ал. 4 КЗ (сега ал. 5 - изм. ДВ, бр. 63/2025 г., в сила от 01.08.2025 г.), за да възникне право на застрахователя спрямо Гаранционния фонд за възстановяване на платеното застрахователно обезщетение, ако отговорността е на последния. Ако плащането е извършено въз основа на влязло в сила осъдително решение по спор между увреденото лице и застрахователя, се дължи преценка на обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо на постановения съдебен акт, съответно задължението за нейното зачитане от трети за спора лица по смисъла на чл. 297 ГПК.”.

По касационната жалба:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

Не се спори по делото, че в конкретния случай ЗК “ЛЕВ ИНС” АД е платило обезщетения за неимуществени вреди на Д. Н. П., Д. Г. П. и М. Т. К. в общ размер на 311 356,48 лева (от които 54 010,03 лева съгласно платежно нареждане от 07.10.2019 г. и 257 346,45 лева - от 01.10.2019 г.), присъдени на основание чл. 432, ал. 1 КЗ с влязло в сила решение от 23.08.2018 г. по гр.д. № 6324/2017 г. на Софийски градски съд, I-19 състав, изменено с решение № 2041/06.08.2019 г. по в.гр.д. № 5773/2018 г. на Апелативен съд – София. Не се спори, че застрахователят е поискал от Гаранционния фонд възстановяване на платените суми.

С оглед дадения отговор на обусловилия достъпа до касационно обжалване въпрос следва да бъде споделен изводът на въззивната инстанция, че нормата на чл. 499, ал. 4 КЗ (сега ал. 5 - изм. ДВ, бр. 63/2025 г., в сила от 01.08.2025 г.) обхваща и случаи, при които спорът между застрахователя и Гаранционния фонд е възникнал след датата на извършеното плащане на обезщетение на правоимащото лице.

Формираният от въззивната инстанция извод за установяване отговорността на Гаранционния фонд обаче е неправилен. С влязлото в сила решение по гражданското дело, водено от увредените лица – наследници на Т. Т., против ЗК “ЛЕВ ИНС” АД е установено, че в релевантния период застрахователното дружество е обезпечавало деликтната отговорност на собственика, ползвателите, държателите, вкл. и водачите на л.а. “Форд Мондео”. Следователно по прекия иск на увредените лица с влязлото в сила съдебно решение е установено, че застрахователят е длъжник за претендираното обезщетение по валидното застрахователно правоотношение. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК съдебният акт обвързва застрахователя - ответник по цитираното дело, вкл. относно наличието на сключена застраховка по риска “Гражданска отговорност”, като този факт не може да бъде пререшаван, както неправилно е процедирала въззивната инстанция. В предходно воденото производство по прекия иск на увредените лица същият е следвало да изчерпи възраженията си касателно застрахователното правоотношение, ако е имал такива. Застрахователят като ищец в настоящото дело не може да отрече последиците на силата на пресъдено нещо на постановеното с негово участие съдебно решение, установяващо валидността и обхвата на процесната застраховка “Гражданска отговорност”. В разглеждания случай застрахователят и Гаранционният фонд не са солидарно задължени към увредените лица, а отговорността на единия изключва тази на другия спрямо търсещите обезвреда, като от решаващо значение е наличието на действаща към датата на инцидента застраховка “Гражданска отговорност” на виновния за ПТП водач, което е установено спрямо застрахователя. От друга страна, Гаранционният фонд, който не е взел участие в производството по гр.д. № 6324/2017 г. на СГС като страна или помагач, може да се позове и е длъжен да зачете установителното действие на постановеното по това дело съдебно решение между застрахователя и търсещите обезвреда лица, в каквато насока са поддържаните от касатора възражения в хода на целия процес. При това положение следва да се приеме, че застрахователят е изпълнил собственото си задължение за репариране вредите на увредените лица, което налага извод за липса на материалноправната предпоставка по чл. 499, ал. 4, изр. 2 КЗ за възникване на задължение на Гаранционен фонд за възстановяване на платените суми.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че решение № 50013/24.03.2023 г. по т.д. № 855/2022 г. на ВКС, I т.о., на което се позовава застрахователят, е постановено по спор между различни страни, макар и търсещи обезщетение за претърпените вреди от същото произшествие. Обективните и субективни предели на същото се ограничават до насрещните страни по всеки един от разгледаните по горецитираното дело искове – главен между ЗК “ЛЕВ ИНС” АД и третите за настоящото производство увредени лица, съответно евентуален между Гаранционен фонд и същите трети лица. В цитирания съдебен акт не е разрешен спор между застрахователя по гражданска отговорност и Гаранционния фонд, поради което и не ги обвързва в насрещното им правоотношение по чл. 499, ал. 4 КЗ.

При така направените изводи остава безпредметно обсъждането на останалите оплаквания на касатора.

По изложените мотиви предявеният иск по чл. 499, ал. 4 КЗ като неоснователен следва да бъде отхвърлен, което влече неоснователност и на акцесорната претенция за лихви по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ето защо на основание чл. 293, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК се налага касиране на решението на Апелативен съд - София и доколкото не се изисква извършването на нови съдопроизводствени действия, следва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция.

По разноските:

Настоящият състав констатира, че дължимата държавна такса за въззивното производство (при обжалваем интерес от общо 340 177,68 лева- главница и законна лихва до датата на подаване на исковата молба) възлиза на 6 803,55 лева. Внесена такава е в размер на 4 800 лева, поради което остатъкът 2 003,55 лева следва да бъде събран по реда на чл. 77 ГПК.

С оглед изхода на спора касаторът има право на разноски. За първата и за въззивната инстанция същият претендира юрисконсултско възнаграждение, което при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от юрисконсулта процесуални действия, и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 НЗПП настоящият състав определя в размер на по 450 лева, но присъжда в рамките на заявеното искане – 300 лева за първоинстанционното производство и 200 лева за въззивното. За касационната инстанция касаторът претендира разноски в общ размер на 23 633,55 лева, от които 6 833,55 лева - държавни такси за произнасяне по допускане и за разглеждане на жалбата съгласно чл. 18, ал.2, т. 1 и т. 2 ТДТССГПК, и 16 800 лева с ДДС – адвокатско възнаграждение, за плащането на което са представени доказателства.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 702/02.12.2024 г. по т.д. № 576/2024 г. по описа на Апелативен съд – София, 15 състав, и вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявените от “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], против ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ[ЕИК], с адрес: [населено място], [улица], ет. 4, искове с правно основание чл. 499, ал. 4 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата от 40 000 лева - главница, представляваща платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Н. П., 16 640,72 лева - законната лихва върху тази главница от датата на плащането (07.10.2019 г.) до датата на предявяване на иска (21.09.2023 г.), сумата от 200 000 лева, представляваща платено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д. Г. П. от 120 000 лева, на М. Т. К. и Д. Г. П. от по 40 000 лева, и 83 536,96 лева - законната лихва върху тази сума от датата на плащането (01.10.2019 г.) до 21.09.2023 г., във връзка със смъртта на Н. Т. П. в резултат на ПТП от 26.11.2016 г., причинено от Б. А. А. при управление на лек автомобил “Форд Мондео” с временен рег. № 005B860 в нарушение на ЗДвП, като неоснователни.

ОСЪЖДА на основание чл. 77 ГПК “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Апелативен съд – София държавна такса за въззивната инстанция по чл. 18, ал.1 ТДТССГПК от още 2 003,55 лева (две хиляди и три лева и петдесет и пет стотинки) .

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.3 ГПК “Застрахователна компания ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати на ГАРАНЦИОНЕН ФОНД, БУЛСТАТ[ЕИК], с адрес: [населено място], [улица], ет. 4, сумата от 300 лева – разноски за първата инстанция, 200 лева – за въззивното производство, и 23 633,55 лева – за касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на Б. А. А., ЕГН [ЕГН], в качеството му на трето лице - помагач на ответника ГАРАНЦИОНЕН ФОНД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.