Отговорност на Прокуратурата при искане за принудително лечение

Текстът на акта

Ключови фрази

11

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50035

София, 23.03. 2023 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Емилия Петрова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №2446 от 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№2946/10.05.2022г. (с дата на пощенското клеймо 09.05.2022г.), подадена от Прокуратурата на Република България чрез процесуалния ѝ представител юрисконсулт М. В. С., срещу решение №44, постановено на 29.03.2022г. от Апелативен съд – В., II състав по в.гр.д.№18/2022г., с което решението на първоинстанционния съд е частично отменено и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Н. М. сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на внасянето на необосновано искане за задължителното му лечение, по което е образувано и прекратено ЧНД №1197/2020г. на РС-Варна, на основание чл. 49 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от влизането в сила на прекратителното определение.

Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че гаранционно-обезпечителната отговорност на Прокуратурата на Република България може да бъде ангажирана, само ако е осъществен деликт от лицето, на което е възложено изпълнението на работата, при и по повод на която се твърди, че са причинени вреди, като поддържа, че в случая не е установено противоправно поведение на прокурор от структурата на П.. Навежда доводи, че подавайки искане до съда по смисъла на чл. 157 от Закона за здравето с искане за назначаване на съдебно-психиатрична експертиза за установяване на обстоятелството дали лицето страда от някое от посочените в чл. 146 ЗЗ заболявания с оглед евентуалното му принудително лечение, прокурорът е упражнил свое законоустановено правомощие, както и че за да бъде искането по чл. 157 ЗЗ законно, не е задължително във всеки случай то да бъде уважено от съда. Поддържа, че прокуратурата не може да задължи лицето да се подложи на медицинско изследване, което да установи по категоричен начин нуждата от лечение, поради което същата не следва да отговаря за вреди при отхвърляне на искането ѝ от съда, ако то е било надлежно обосновано от представените доказателства. Навежда довод, че в случая направеното от прокурора искане е било надлежно обосновано, доколкото се основава на данните от преписка №2641/2020г. по описа на РП-В. (образувана по преписка У. №433000-1441/2020г. по описа на Първо РУ-ОД МВР В.) и същата е приложена към прокурорския акт при изпращането му до съда, като неправилно въззивният съд е приел, че искането е основано на междусъседски конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗ. За неверни счита изводите на въззивния съд по отношение на установеността на твърдените претърпени неимуществени вреди, като счита същите за недоказани. Поддържа също така, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е обсъдил всички събрани доказателства по делото и крейните му изводи не кореспондират със събрания по делото доказателствен материал. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Допълнителни съображения излага в писмено становище, постъпило преди провеждането на открито съдебно заседание по делото. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът по касационна жалба Т. Н. М. не изразява становище по основателността на жалбата.

С определение №50468/14.11.2022г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Апелативен съд-В. е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали и в кои случаи при наличие на данни за поведенчески прояви на лицето, изразяващи се във физическа и словесна агресия, непристойно и агресивно поведение прокурорът следва да приеме, че е налице конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 от Закона за здравето и да откаже да внесе искане за задължително настаняване и лечение по чл. 157 от същия закон.

По първия поставен въпрос:

Трайно, последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение на спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Мотивите към въззивното решение следва да съдържат изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона (решение №120 от 04.04.2013г. по гр.д.№964/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение №157 от 08.11.2011г. по т.д.№823/2010г. на II т.о. на ВКС; решение №382 от 21.01.2016г. по гр.д.№2056/2015г. на IV г.о. на ВКС). При това съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) като в мотивите на решението съдът трябва да обсъди доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решаване на спора по същество. Становище в този смисъл се съдържа в решение №200 от 02.01.2018г. по гр.д.№350/2017г. на I г.о. на ВКС, обобщаващо практиката на ВКС в посочените решение № 166 от 15.07.2013г. по гр. д. № 1285/2012г. на III г. о. на ВКС; решение № 210 от 15.08.2014г. по гр. д. № 6605/2013г. на IV г. о. на ВКС и решение № 60 от 05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на IV г. о. на ВКС, както и в решение №65 на II т.о. на ВКС от 30.07.2014г. по гр.д.№1656/2013г., решение №52 от 07.06.2017г. по гр.д.№3463/2016г. на I г.о. на ВКС и др.

Според настоящия състав на I г.о. на ВКС така даденото разрешение на поставения въпрос следва да намери приложение и по настоящето дело.

По втория поставен въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Съгласно чл. 155 от Закона за здравето на задължително настаняване и лечение подлежат лицата по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява сериозна опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Достатъчно данни за отправяне на искане до районния съд по реда на чл. 157 от Закона за здравето са налице ако въз основа на установените факти може да се направи обосновано предположение, че лицето страда от психично разстройство от визираните в чл. 146 от същия закон. Когато са налице данни за поведенчески прояви на лицето, изразяващи се във физическа и словесна агресия, непристойно и агресивно поведение, което ескалира и създава обоснован страх у околните за техния живот, здраве и телесна неприкосновеност, при което тази агресивност излиза извън рамките на нормалното като реакция в подобни житейски ситуации, не може да се приеме, че е налице обичаен семеен, професионален или друг конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗ. Само ако от установените данни извод за подобно основателно предположение не може да бъде направен и констатираната агресивност не излиза извън рамките на нормалното като реакция в подобни житейски ситуации, не създава обоснован страх у околните за техния живот, здраве и телесна неприкосновеност, прокурорът може да приеме, че е налице обичаен конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗ.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

Т. Н. М. е предявил по реда на чл. 49 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000лв., причинени от засягане на достойнството, доброто име и здравето му вследствие на внасянето на необосновано искане за задължително лечение, по което е било образувано ЧНД №1197/2020г. по описа на РС-Варна, което е прекратено, ведно със законната лихва върху сумата от датата на влизане в сила на прекратителното определение (06.04.2020г.) до окончателното изплащане на задължението.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Прокуратурата на Република България е оспорила така предявения иск с твърдението, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни деяния, т.е. тя е субсидиарна и има обезпечително-гаранционна функция, т.е. че за да бъде ангажирана, следва да е осъществен деликт от лицето, на което е възложено изпълнението на работата, при и по повод на която се твърди, че са причинени вреди. Поддържа, че в случая отсъства задължителният елемент „противоправност“, а следователно и виновно поведение на прокурор, доколкото не е налице нарушение на императивна правна норма, забраняваща подобно поведение. Навежда довод, че по силата на чл. 157 от Закона за здравето прокурорът е овластен да отправи предложение до компетентния съд за установяване на предпоставките, предвидени в ЗЗ и подавайки такова искане до съда прокурорът не само не престъпва повелителна норма на закона, а напротив – упражнява едно изрично предоставено му от закона правомощие. Поддържа, че подаденото от прокурора искане е било подкрепено с факти и доказателства и обстоятелството, че е оставено без уважение от съда не води автоматично до извод за виновно предприето противоправно поведение на прокурора.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че прокурор от ВРП е внесъл искане за принудително лечение на Т. Н. М., по което е било образувано ЧНД №1197/2020г., както и че след събиране на доказателства по това дело в съдебно заседание на 06.04.2020г. съдът е прекратил производството предвид становището на СПЕ за липса на констатирано психическо разстройство при М..

За безспорно е прието също така, че искането за принудително лечение е внесено въз основа на данни по преписка вх.№2641/2020г. на ВРП, образувана по жалби от съседи на М., които са описали негови конкретни действия – словесни и физически, изразяващи се в грубо и неуважително отношение към тях и поведение, съответстващо на психично разстройство.

Изводите на първоинстанционния съд, че въз основа на доказателствата по цитираната преписка прокурорът при ВРП обосновано е внесъл искането за принудително лечение и не е могъл да знае дали М. страда или не от психична болест, както и изводът, че искането е законно, доколкото наличието на предпоставки за лечение е изглеждало вероятно, са приети за неправилни. Изложени са съображения, че искането по чл. 157 ЗЗ би било законосъобразно ако съдебното производство е завършило с влязло в сила решение за задължително настаняване и лечение или ако е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 153 ЗЗ към момента на внасянето му, а в противен случай искането би било незаконно.

Прието е, че в случая искането по чл. 155 и чл. 157 ЗЗ е отправено до съда след полицейска проверка, извършена само по жалби и сигнали на съседи срещу М., като безспорно прокуратурата е длъжна да поиска лечението на лице, за което има данни, че страда от психично заболяване и поведението му застрашава неговите близки и други лица. Посочено е, че разпоредбата на чл. 147, ал. 2 ЗЗ предвижда, че преценката за наличие на психично разстройство не може да се основава на семейни, професионални и други конфликти, както и на данни за прекарано в миналото психично разстройство, във връзка с което са изложени съображения, че доказателствата, събрани в рамките на преписка №433000-1441/2020г. са едностранчиви и основани единствено на сведения от съседи, намиращи се в конфликт с М., без да е съобразен фактът, че липсват данни за негови минали психиатрични проблеми и без да са събрани сведения от близкото му обкръжение. По тези съображения въззивният съд е приел, че прокуратурата е внесла искане, което не е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасянето му, а оттам – че искането е незаконно.

Взето е предвид, че доказателствата по делото установяват, че М. е изпитал притеснения при извършването на проверката и при участието му в съдебното производство, като показанията на св.С. и Д. сочат, че бил много разстроен от внасянето на искането, изгубил съня си и плачел, а св.С. (сестра на М.) установила, че се затворил в себе си, а кръвното му налягане се повишило.

Взето е предвид също така, че назначената СПЕ е установила, че при М. са се развили симптомите на Реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията с повишена тревожност, депресивност, напрежение, повишаване на кръвното налягане, упорито безсъние, световъртеж и главоболие.

Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че твърденията за претърпени неимуществени вреди и страдания са доказани, а предвид извода, че искането за настаняване на принудително лечение е незаконно, е приел, че са налице основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България. С оглед вида и характера на намесата в личната сфера на М. и нейната продължителност, както и предвид чл. 52 ЗЗД въззивният съд е приел, че искът е доказан за сумата от 2000лв., в който размер и следва да бъде уважен.

Така постановеното въззивно решение е валидно, процесуално допустимо, но по същество неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 172 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК), които са довели до неправилни изводи по приложението на разпоредбите на чл. 147, ал. 2, чл. 155 и чл. 157 ЗЗ, както и на чл. 49 ЗЗД.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че като източник на облигационни отношения непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни елементи са: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която съгласно чл.45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната (решение №103/25.07.2019г. по гр.д.№2700/2018г., III г.о. на ВКС). Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. В. на работата отговаря пред пострадалия за вредите, които са му причинени поради виновното поведение на изпълнителя. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител (решение №249/16.11.2016г. по гр.д.№902/2016г., IV г.о. на ВКС и посочените в него решение №538 от 19.12.2012 г. по гр. дело №208/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение №465 от 28.12.2012 г. по гр. дело №1157/2011 г. на ВКС, IV г.о., според които предпоставките за отговорност по чл. 49 ЗЗД не са налице когато няма виновно противоправно поведение на лицето, на което е възложена работата).

Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД (решение №110 от 14.06.2013г. по гр.д.№93/2012г. на IV г.о. на ВКС). Функционалният имунитет на прокурора не изключва отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен съдебен акт. Държавата, чрез процесуалният си субституент, в случая Прокуратурата на Република България, отговаря за вреди, когато те са причинна връзка с постановения акт, съответно извършеното от прокурор незаконосъобразно действие или бездействие.

Противоправността на акта, действието или бездействието на съответното лице, на което е възложена определена функция, следва да бъде установена по делото, като се има предвид, че подобна противоправност е налице когато издадените актове, респ. действията или бездействията изобщо не са регламентирани в закона, или ако противоречат на материално правни и процесуални норми.

Съгласно чл. 155 от Закона за здравето на задължително настаняване и лечение подлежат лицата по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или застрашава сериозно здравето им. Задължителното настаняване съгласно чл. 157 ЗЗ може да бъде поискано от прокурора, но винаги се постановява с решение на районния съд съгласно чл. 156, ал. 1 от същия закон след изслушване на становището на психиатър, както и на заключение на съдебно-психиатрична експертиза.

Възможността задължителното настаняване да бъде поискано от прокурор следователно е изрично предвидена в закон и в този смисъл упражняването на това правомощие от страна на прокурора не може да бъде определено като незаконосъобразно действие. Действието на конкретния прокурор по извършването на преценка на определени факти, което е извършено при отправяне на искане до съда по реда на чл. 157 ЗЗ, принципно не би могло да се определи като противоправно, ако наличните данни сочат на вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасяне на искането и не е установено прокурорът умишлено да е квалифицирал установените факти неправилно с цел да увреди лицето, чието задължително настаняване е поискано.

Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 лица с психични разстройства, нуждаещи се от специални здравни грижи, са психичноболни с установено сериозно нарушение на психичните функции (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване, а съгласно т. 2 - лица с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция.

Прокурорът не разполага с познания в областта на медицината, поради което може да прецени единствено доколко от установените факти може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ, т.е. за наличие на психично разстройство по смисъла на чл. 146 от същия закон, вкл. според правилата на формалната житейска логика. С оглед на това в конкретния случай прокурорът е определил поведението на М., изразяващо се в нарастваща агресия спрямо съседите и физическо посегателство спрямо тях като потенциално опасно и сочещо на основание за сезиране на съда по реда на чл. 157 ЗЗ. За да се приеме, че е налице основание за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по реда на чл. 49 ЗЗД, по делото следва да е установено, че тази преценка е извършена от конкретния прокурор в нарушение на установените в закона правила и при несъобразяване с императивно установените в същия закон изисквания и с установените факти. За целта е необходимо да се извърши преценка какви са предвидените в закона изисквания, вкл. чрез тълкуване на съответната правна норма, след което да се прецени дали прокурорът в конкретния случай ги е нарушил.

В случая се поддържа, че е налице противоправно бездействие на прокурора от ВРП, който не е провел обективно и задълбочено изследване на фактите и обстоятелствата преди да внесе в районния съд искането си по чл. 157 ЗЗ. Подобно противоправно бездействие от събраните по делото доказателства обаче не се установява. При това следва да се отбележи, че субективната преценка на установените факти от страна на прокурора не би могла да обоснове наличие на основание за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България. Достатъчно данни за отправяне на искане до районния съд в подобна хипотеза е налице ако въз основа на установените факти може да се направи обосновано предположение, че лицето страда от психично разстройство от визираните в чл. 146 ЗЗ. В настоящия случай от показанията на лицата, разпитани в хода на проверката по преписка №433000-1441/2020г. на Първо РУ-В., се установява, че Т. Н. М. многократно е отправял заплахи и закани за саморазправа спрямо С. С., спрямо живота и здравето ѝ, саморазправял се и с К. К. с юмруци и ритници, при което бил яростен и афектиран; за него многократно са подавани сигнали за агресивно поведение; плюел по съседите, когато преминавали под балкона на апартамента, в който живее, отправял към тях ругатни и неприлични жестове, както и закани за саморазправа (сведение от С. С.); при случая с К. К. (по повод паркирана кола на място, което Т. М. считал за свое) сестрата на Т. М. ѝ обяснила, че трябва да се махне, защото ако брат ѝ я срещне, ще я пребие, след което се показал Т. М., видимо обезумял и се нахвърлил срещу К. да я удря, като сестра му се опитвала да го възпира, при което Т. М. бил видимо раздразнен (сведение от К. К.); съседите определят Т. М. като агресивен и опасен и заявяват, че агресията му ескалира и преминава всякакви граници, поради което се страхуват за своята и на семействата си безопасност (сведения от Г. А.). В хода на проверката са били взети обясненията на Т. М., както и сведения от неговата сестра М. С.. В подадената от К. К. на 21.01.2020г. жалба до началника на Първо РПУ-В. Т. М. е описан като „озверял“ като е посочено, че изглеждал „като луд“ и крещял „Ще те убия! Бял ден няма да видиш!“ по повод искане да премести буса си, за да може К. да излезе с автомобила си от двора на кооперацията. До началника на Първо РПУ-В. е отправено искане да бъдат взети необходимите мерки за осигуряване безопасността на живущите в тази кооперация. Били са събрани и данни дали Т. М. е настаняван за лечение в УМБАЛ „Св.М.“ ЕАД-В.. Приложена е и справка за извършена проверка по преписката, при която е установено, че за описаните от съседите случаи на нападение на съсед при проведено общо събрание е била извършвана проверка по предходни преписки У. №433000-19355/2018г. и №433000-19156/2018г. Преписката е изпратена на ВРП с мнение за принудително лечение. Именно тези данни прокурорът е взел предвид при извършването на преценката си, възприемайки соченото от съседите на М. като поведение, даващо основание за сезиране на съда по реда на чл. 157 ЗЗ. При това следва да се вземе предвид, че описваното от далите сведенията лица поведение на М. не може да бъде определено като обикновен междусъседски конфликт с оглед дадения по-горе отговор на втория поставен въпрос.

Неправилно при тези данни въззивният съд е приел, че доказателствата, събрани в рамките на преписка №433000-1441/2020г. са едностранчиви и е посочил необходимостта от данни за минали психиатрични проблеми на лицето, доколкото подобно изискване в закона не е установено. Законът за здравето не обвързва искането на прокурора по чл. 157 с наличието на данни за минали психиатрични проблеми на лицето, нито с поставена съответна диагноза.

Въззивният съд не е взел предвид, че при извършването на проверката достоверността на дадените от съседите сведения е потвърдена и от проверки, извършвани по предходни преписки. При тези данни извършената от прокурора при ВРП преценка не може да се приеме като нарушаваща императивни правила, доколкото законът му е предоставил упражняването на това правомощие в интерес на обществото и с цел защита на засегнатите от определено поведение лица.

Обстоятелството, че производството по образуваното ЧНД №1197/2020г. е било прекратено само по себе си не обосновава извод за неправомерност на извършените от прокурора действия, доколкото и в заключението на изслушаната по настоящето дело комплексна съдебно-психиатрична и психологична експертиза се съдържа констатация за наличие на данни за повишена физическа и вербална агресия при направено изследване на показателите и формата на агресия по скалата на Б. Дюкри, което според експерта е все още в сравнително нормални граници. Следва да се отбележи, че подобна преценка прокурорът не е могъл да извърши, доколкото не разполага със специалните знания, с които разполага вещото лице. Още повече в същия смисъл в практиката си ВКС е имал повод да отбележи, че искането по чл. 157 ЗЗ би било законосъобразно в два случая: ако съдебното производство е завършило с влязло в сила съдебно решение за задължително настаняване и лечение или ако това искане е обосновано с факти и доказателства, от които може да се заключи за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ към момента на внасяне на искането, и обратно - то би било незаконно ако нито една от двете хипотези не е налице, което разбиране е установено трайно в съдебната практика. – определение №1202 от 24.11.2014г. по гр.д.№4885/2014г. на III г.о. на ВКС и посоченото в него определение на ВКС по гр.д. №455/14 г. на IV г.о. От съществено значение следователно е доколко установените по преписката факти могат да обосноват заключение за вероятно наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ.

В случая, както вече беше отбелязано, категоричен извод, че към момента на внасяне на искането не е съществувало основателно предположение за вероятното наличие на предпоставките на чл. 155 ЗЗ, не може да бъде направен. Не може да бъде споделена и тезата, че данните по преписката са сочели на обикновен междусъседски конфликт по смисъла на чл. 147, ал. 2 ЗЗ. Поддържаната противоправност на поведението на прокурора следователно не може да се приеме за установена.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това предявеният от Т. Н. М. иск бъде отхвърлен като неоснователен.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №44, постановено на 29.03.2022г. от Апелативен съд-В., II състав по в.гр.д.№18/2022г. в частта, с която решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която предявеният от Т. Н. М. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 49 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 2000лв. и са присъдени разноски и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. Н. М. сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от внасянето на необосновано искане за задължителното му лечение, по което е образувано и прекратено ЧНД №1197/2020г. на РС-Варна ведно със законната лихва, считано от влизането в сила на прекратителното определение и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. Н. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1 срещу Прокуратурата на Република България по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 2000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от внасянето на необосновано искане за задължителното му лечение, по което е образувано и прекратено ЧНД №1197/2020г. на РС-Варна.

ОСЪЖДА Т. Н. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 820 лв. (осемстотин и двадесет лева), представляваща направените по делото разноски за всички съдебни инстанции (юрисконсултско възнаграждение за всички съдебни инстанции и платена държавна такса за производството пред ВКС).

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: