Отговорност на военнослужещ за катастрофа и забраната за повторно наказване

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * не два пъти за едно и също нещо (non bis in idem) * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 348

гр.София,17.06.2024г.

Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Петя Шишкова

ЧЛЕНОВЕ: Петя Колева

Весислава Иванова

в присъствието на секретаря Галина Иванова и прокурора от ВП Росица Славова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 416 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.346, ал.1 от НПК.

Образувано е по повод на постъпила касационна жалба с допълнение към нея от защитника на подсъдимия К. Ц. Д. срещу присъда № 1 от 08.01.2024г., постановена по ВНОХД № 35/23г. по описа на Военно-апелативния съд. С атакувания съдебен акт е отменена изцяло оправдателната присъда № 4 от 18.04.2023г. по НОХД № 80/22г. на Военен съд – Пловдив, и е постановена нова, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 05.05.2018г., около 12,30 ч., на път ІІ-37, км.118+502 м., в района на [населено място], при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка „Мерцедес“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл.21, ал.2, вр. ал.1 от Закона за движение по пътищата, като управлявал товарния автомобил със скорост от 105 км/ч при максимално разрешена скорост 80 км/ч, и по непредпазливост причинил смъртта на Л. Г. К. и средна телесна повреда на Г. Г. К., и на основание чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. ал.1, вр. чл.342, ал.1 от НК е осъден на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от пет години и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години.

Жалбоподателят се позовава на касационните основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Иска отмяна на присъдата и прекратяване на наказателното производство на основание чл.24, ал.1, т.6 от НПК, алтернативно - връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд за провеждане на разпоредително заседание, в което да бъде проверена подсъдността, алтернативно – намаляване на наказанието.

С писмена молба, подадена в срока по чл.351, ал.4 от НПК, частният обвинител Г. К. чрез своя повереник е изразил становище за неоснователност на жалбата.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения.

Представителят на ВП счита, че присъдата следва да бъде оставена в сила.

Подсъдимият Д. моли да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Съдебното производство е образувано по внесен обвинителен акт срещу К. Д. за посоченото по-горе престъпление, от което са пострадали Г. и Л. К., съответно водач и пътник в друго превозно средство – л.а. марка „Ситроен“ с ДК [рег.номер на МПС] . С влязла в законна сила присъда № 20 от 10.07.2020г., постановена по НОХД № 445/19г., Пазарджишкият окръжен съд е признал Г. Г. К. за виновен в това, че по същото време и на същото място, при управление на МПС - л.а. марка „Ситроен“ с ДК [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата - чл.25, ал.2 изр. 1-во и чл.37 ал.1 изр.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Л. К., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата – престъпление по чл.343а, ал.1, б.„б“, вр. чл.343, ал.1 б.“в“ от НК. При съпоставка на мотивите към присъдата срещу К. с обстоятелствената част на обвинителния акт срещу Д. е видно, че става въпрос за едно и също произшествие. Независимо от общността на фактите, осъждането на двамата участници в катастрофата не нарушава принципа ne bis in idem. Забраната никой да не бъде съден или наказван два пъти за едно и също престъпление визира идентичност на лицето и на деянието. Двете предпоставки са в кумулативна даденост и не съществува пречка едно и също лице да бъде съдено за различни деяния, или няколко лица да бъдат съдени за едно деяние. Редакцията на разпоредбата на чл.24, ал.1, т.6 от НПК, на която се позовава касаторът, не оставя място за съмнение, тъй като изискването лицето да е „същото“ е посочено изрично. Не съставлява процесуално нарушение и обстоятелството, че въпросът за вината на двамата участници в ПТП е решен в две отделни производство. В случая този подход е избран правилно, както с оглед невъзможността цивилно лице да бъде съдено от военен съд, така и поради прокламираната в чл.74, ал.3 от НПК невъзможност обвиняемият да съвместява функцията на пострадал в същото производство, което би нарушило правата на Г. К.. От факта, че Пазарджишкият окръжен съд не е посочил в мотивите към присъдата си, че К. Д. има вина за произшествието и е съпричинител на смъртта на Л. К., също не произтича забрана за съденето и осъждането му. За съда не е съществувало процесуално задължение да изследва вината или да определя правната квалификация на деянията на други лица, извън подсъдимото по конкретното дело. Що се отнася до установените от Пазарджишкия съд факти, касаещи поведението на Д., те не противоречат на обстоятелствата по обвинението срещу него, но дори и да противоречаха, не биха имали обвързваща сила за предходните инстанции.

Следващият аргумент, с който се иска отмяна на присъдата е, че делото е разгледано от некомпетентен съд, че не е подсъдно на военните съдилища в страната. Относимите към това възражение факти са следните: До 2020г. К. Д. е бил редник, назначен на длъжност шофьор – агрегатчик във военно формирование 44220 – Пловдив. Към датата на деянието е бил в 20-дневен отпуск по болест. Д. взел лекотоварния автомобил, който управлявал на заем от свой познат за лични нужди.

Видно е, че подсъдимият е имал качеството „военнослужещ“, поради което и съгласно чл.396, ал.1, т.1 от НПК делото е подсъдно на военните съдилища. Статутът му на военнослужещ е единственият показател, по който се определя компетентният съд. Не съществува законово изискване престъплението да е осъществено при или по повод изпълнение на задълженията му, или да е свързано по какъвто и да било начин с отбранителната способност и националната сигурност.

Жалбоподателят се позовава на съдебна практика, според която част от разпоредбите относно компетентността на военните съдилища противоречат на ЕКЗПЧОС. Конвенцията има предимство пред националното право и се прилага пряко от съдилищата. ЕСПЧ се произнася по всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията, поради което решенията му са задължителни за държавите - страни по нея. Съобразно изложените принципни постановки, настоящият съдебен състав не констатира допуснато съществено процесуално нарушение. От една страна, военните съдилища отговарят на критериите по чл.6 от конвенцията за независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Те не са извънредни съдилища по смисъла на чл.119, ал.3 от Конституцията на РБ. По този повод въззивният съд е изложил достатъчно и сериозни аргументи в мотивите към присъдата. От друга страна, не е установено разпоредбите, възлагащи компетентност на военните съдилища да правораздават по дела за престъпления, осъществени от военнослужещи, да противоречат на ЕСПЧ. С решението „Мустафа срещу България“ Европейският съд е констатирал противоречие с чл.6 §1 от конвенцията на чл.396, ал.2 от НПК. На Българската държава е указано, че правомощията на военното наказателно правосъдие следва да се разпростират върху цивилни лица единствено при наличие на наложителни причини, доказани с оглед конкретните обстоятелства. Действително, в решението са дадени известни насоки и във връзка с юрисдикцията по отношение на военнослужещите, но ЕСПЧ се е отнесъл с изключителна предпазливост и респект към суверенитета на държавите – страни по конвенцията. Цитирани са някои документи, в които се препоръчва разглежданите от военните съдилища престъпления да са не само в персонална, но и във функционална връзка с армията. Тези текстове, обаче, нямат задължителен характер. Освен това препоръките касаят международната общност въобще, а що се отнася конкретно до нашата страна, ЕСПЧ изрично е посочил, че по българското законодателство статутът на военните съдии е много близък до този на съдиите по гражданки дела и, че в делата, разглеждани от военни съдилища, и в наказателните съдилища с обща компетентност се прилагат едни и същи процедурни правила.

В обобщение ВКС намира, че подсъдността по делото е определена законосъобразно, както и че приложените процесуални разпоредби не противоречат на по-висш по степен нормативен акт.

Оплакването за явна несправедливост на наказанието също е неоснователно. Д. е осъден на три години лишаване от свобода и на лишаване от право да управлява моторно превозно средство за същия срок. Така отмерените срокове кореспондират на специалния минимум, при това не е постановено ефективно изпълнение на лишаването от свобода. Намаляването под този размер е невъзможно при липса на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, а такива не се установяват. Изтъкнатото в жалбата съпричиняване от страна на частния обвинител е отчетено и е оценено като „съществено“. Съобразени са чистото съдебно минало и положителните характеристични данни. С оглед миналите нарушения на правилата за движение, преценката на съда да определи петгодишен изпитателен срок е правилна.

Несправедливост на наказанието не произтича и от диспропорцията с присъдата по НОХД № 445/19г., с която Окръжен съд - Пазарджик е наложил на Г. К. наказание пробация със задължителните пробационни мерки за срок от една година и лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. По-лекото наказание на К. е обусловено преди всичко от правната квалификация. Престъплението по чл.343а, ал.1, б.“б“ от НК е наказуемо с лишаване от свобода до четири години, докато за това по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“ от НК към датата на деянието се предвижда лишаване от свобода от три до петнадесет години. Индивидуализиращите обстоятелства също са различни. Извън санкционните последици, К. е понесъл загубата на съпругата си и сам е претърпял средна телесна повреда, което е оценено от съда като предпоставка за приложение на чл.55, ал.1, т.2, б.“б“ от НК.

По изложените съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

Оставя в сила присъда № 1 от 08.01.2024г. по ВНОХД № 35/23г. на Военно-апелативния съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

1.

2.