Отговорност на БНБ и Народното събрание за вреди от нарушаване правото на ЕС

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 442

гр. София, 14.07.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в съдебно заседание на пети юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 2134/2024 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Т. чрез адвокати Е. и К. – Д. против решение № 1363 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 2320/2022 г. на Апелативен съд - София, 14-ти граждански състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото дело).

В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Ответникът Българска народна банка (БНБ) чрез адв. Г. е на становище за основателност на касационната жалба срещу решението на въззивния съд в частта, с която са обезсилени решение № 260447 от 03.02.2021 г. и определение № 262658 от 18.04.2022 г. (произнесено по реда на чл. 248 ГПК), и двете постановени по гр. д. № 8109/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, I - 14 състав в частта за отхвърляне на предявените от С. И. Т. против БНБ искове с присъждане на разноски и е прекратено производството по делото в тази му част (изпратено е на Административен съд – София град, по компетентност). Счита, че в посочената част обжалваното решение следва се отмени и делото се върне на въззивната инстанция за произнасяне по същество и по жалбата на ищеца против първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете, предявени срещу БНБ.

Ответникът Народно събрание (НС) на Република България (РБ) чрез гл. юрисконсулти Г. и С. оспорва жалбата.

С въззивното решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото гр. д. № 2320/2022 г.), предмет на касационна проверка, е:

1/ е обезсилено решение № 260447 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 8109/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 14 състав и определение № 262658 от 18.04.2022 г. по същото гражданско дело, постановено по реда на чл. 248 ГПК в частта, с която са отхвърлени исковете на С. И. Т. против БНБ с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 4 §3 ДФЕС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС, извършено от държавен орган (БНБ чрез подуправителя, ръководещ управление „Банков надзор“) чрез заплащане на обезщетение в размер на 1 982 954. 14 лв., представляваща причинени имуществени вреди - разликата между размера на вложения от ищеца в „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност („КТБ“ АД (н), депозит общо от 2 673 514. 26 лв. и изплатената му сума като сбор от гарантиран депозит от 196 000 лева, заедно с разпределената сума съгласно частична сметка за разпределение на налични суми между кредиторите с приети вземания по чл. 69, ал. 1 ЗБНБ в производството по несъстоятелност на банката (279 995. 59 лв. + 214 564. 53 лв.), както и сумата от 1 013 187. 35 лв. - обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 04.12.2014 г. до датата на исковата молба, както и на сумата от 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди в причинна връзка с блокиране на банковите сметки на ищеца в „КТБ“ АД и невъзможността да разполага с тях, ведно със сумата от 4 610. 59 лв. - обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 04.12.2014 г. до датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от датата на исковата молба до изплащането им (първоинстанционното решение) и е оставено без уважение искането на ищеца за изменение по чл. 248 ГПК на това решение в частта за разноските, присъдени в полза на БНБ (определението по чл. 248 ГПК), прекратено е производството по делото в тази му част и то е изпратено по компетентност на Административен съд София – град (АССГ).

2/ потвърдено първоинстанционното решение в останалата му част – за отхвърляне на предявените от С. Т. против НС на РБ горепосочени искове за заплащане на обезщетения на имуществени и неимуществени вреди в описаните им размери (произтекли от неправомерно бездействие на националния законодателен орган да изпълни задължения, произтичащи от приложимо с директен ефект право на ЕС – в частност неприлагане разпоредбата на чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни право в срока, предвиден в нея – до 31.12.2023 г.; нарушения на принципа на защита на оправданите правни очаквания при възникване на условията по Регламент 575/2013 и Директива 2013/36/ЕС), ведно с обезщетение за забава в плащането на обезщетенията, считано от 04.12.2014 г. до датата на исковата молба, както и със законната лихва върху обезщетенията, считано от последната дата до изплащането им.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът в качеството му на потребител на платежни услуги е сключил с „КТБ“ АД рамков договор за платежни услуги от 02.08.2012 г. С четири анекса на името на ищеца са открити четири банкови сметки в евро и лева, по които при условията на безсрочен депозит е била вложена общата сума от 1 366 946. 13 евро. Установил е, че с писма с изх. №№ 4098 и 4099, и двете от 20.06.2014 г., изпълнителните директори на търговската банка отправили искане до БНБ за налагане на специален надзор върху нея, на основание чл. 115 ЗКИ, поради опасност от неплатежоспособност. В първото писмо искането е мотивирано с предизвиканата загуба на доверие, с възникналата масова паника сред вложителите и с проблеми, свързани с ликвидността на банката, което е довело до затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите й. Във второто писмо е посочено, че „КТБ“ АД е преустановила разплащанията и всички банкови операции. Установено е, че писмата са получени от БНБ на 20.06.2014 г. като след това същият ден с решение № 73 и на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗКИ, Управителният съвет на БНБ е поставил „КТБ“ АД под особен надзор за срок от три месеца, спрял е за срок от три месеца изпълнението на всички нейни задължения и е ограничил дейността на банката, като й е забранил да извършва всички дейности, съгласно издадения й лиценз. Със същото решение са отстранени от длъжност членовете на управителния съвет и на надзорния й съвет, назначени са квестори, а акционерите, притежаващи повече от 10 % от акциите са лишени от право на глас за срок от три месеца. Констатирано е, че с решение от 06.11.2014 г. и на основание 36, ал. 2, т. 2, чл. 103, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 25 и чл. 151, ал. 1, предл. 1 ЗКИ и чл. 16, т. 15 ЗБНБ Управителният съвет на БНБ е отнел лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД като е приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност на банката. Установено е, че с последващо решение № 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките е приел да започне изплащане на сумите по гарантираните депозити от 04.12.2014 г. За безспорно по делото е прието, че на същата дата (чрез касово теглене от „Райфайзенбанк България“ АД) сумата от 196 000 лв. е изплатена на ищеца, а с решение № 664 от 22.04.2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VI - 4 състав е обявена неплатежоспособността на банката, открито е производство по несъстоятелност и търговецът е обявен в несъстоятелност. Установено е също, че след изплащане на гарантирания депозит от 196 000 лв. в полза на ищеца е извършено плащане на разпределена сума, съгласно частична сметка за разпределение на суми между кредиторите с приети вземания по чл. 69, ал. 1 ЗБН в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД (н), в размер на 279 995. 59 лева, при което вложителят има вземане (остатък от депозитите си) в размер на 2 197 518. 67 лв. След изплащане на разпределени суми, съгласно втора частична сметка за разпределение в производството по несъстоятелност на банката, размерът на вземането на ищеца възлиза на 1 982 954. 14 лева. В обжалваното решение са обсъдени представено съобщение на Европейската комисия от 25.09.2014 г., с което се съобщава за откриване на процедура за нарушение срещу Република България за неправилното транспониране на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. (Директивата относно схемите за гарантиране на депозити), както и за неспазване на принципа за свободно движение на капитали съгласно чл. 63 ДФЕС. Съобразена и представената препоръка на Съвета на надзорниците на Европейския банков орган към БНБ и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) относно необходимите действия за спазване на Директива 94/19/ЕО като са констатирани нарушения на нормите на европейското законодателство, поради неспазване на срока по чл. 10, § 1 от директивата за изплащане на гарантираните вземания - 20 работни дни от установяване на неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, § 3. Изтъкнато е, че в цитирания документ е застъпено становище, че на практика влоговете са станали неналични от момента на поставяне на банката под специален надзор и е спряно изпълнението на всички задължения на банката за срок от три месеца на 20.06.2014 г., като неналичността на депозитите не е била надлежно обявена от българските органи. Съставът на втората съдебна инстанция е обсъдил и депозираните по делото свидетелски показания относно търпените от гореописаните нарушения на правото на ЕС неимуществени вреди от ищеца. Приел е, при преценка на тяхната достоверност по реда на чл. 172 ГПК (касателно разпита на св. К. - фактически съжител с ищеца), че в резултат на поставянето на „КТБ“ АД под специален надзор и последвалата от това невъзможност да разполага със средствата по банковите си сметки, ищецът е търпял неимуществени вреди. Същите се изразявали в притеснение и тревожност от случилото се, което споделял да променило живота му – неговия и на семейството (тогава той живеел със свидетелката и четирите им деца) и създавало у него несигурност и безпокойство, че може да осигури издръжката на семейството (тъй като дълго време се разчитало на заеми за посрещане на ежедневните нужди) и се променил коренно - станал различен човек.

При горните фактически обстоятелства въззивният съд е счел, че по исковете срещу Българска народна банка компетентен да се произнесе по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е административния съд (в случая местно компетентния АССГ), поради което е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част и е прекратил производството по делото в частта по исковете срещу централната банка като го е изпратил за разглеждане по компетентност на АССГ.

Изтъкнатите мотиви за постановяване на този резултат се основават на изложените от ищеца твърдения, че отговорността на БНБ по исковете произтича от пряко нарушаване на разпоредби на Регламент (ЕС) № 575/2013 (чл. 63 б. “в“ във вр. с чл. 62, б. „а“), дефиниращи изискванията към надзора от централната банка и пруденциалните правила към банките, с оглед защитата на вложителите в тях, което нарушение е материализирано с издаването на заповед № 43011/28.03.2014 г., с която подуправителят на БНБ разрешил на „КТБ“ АД да включи в капитала си от втори ред сума в размер на левовата равностойност на 35 милиона евро, привлечена по силата на договор за предоставяне на заем под формата на подчинен срочен дълг, сключен на 24.03.2014 г. между тази търговска банка (като заемател) и „ТЦ - ИМЕ“ АД (като заемодател), финансирайки непряко плащанията към банката, извършени от заемодателя „ТЦ – ИМЕ“ АД със средства осигурени от самата нея по пет договора за кредит от 25.03.2014 г. с „Дунарит“ АД, „Търговски парк Тракия“ ЕАД, „Планасат“ АД, „Равас инвест“ АД и „Оптима интертрейд“ АД. Така се сочи да е нарушен Регламент 575/2013 и Директива 2013/36/ЕС.

С оглед на заявените правопораждащи факти и при позоваване на установената съдебна практика на ВКС и ВАС – петчленни състави, изразена в определение № 7 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 33/2020 г. на ВКС, според която разграничителният критерий за приложимия правен ред - ЗОДОВ или чл. 45 - 49 ЗЗД при претенция за вреди от дейност на органи, които не са част от изпълнителната власт, е основния характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите, въззивният съд е приел, че компетентен да разгледа спора по исковете на С. Т. против БНБ, е административния съд и в частност – АССГ (като местно компетентен). Развил е съображения, че в случая претендираните за обезщетяване вреди се твърди да са произтекли от административна дейност (каквато е основната дейност на БНБ съгласно чл. 2 ал. 6 ЗБНБ и чл. 79 ал. 1 ЗКИ – да упражнява властнически правомощия – има надзорни функции върху дейността на банките и кредитните институции, за да поддържа стабилността на банковата система и да защитава интересите на вложителите). Без значение е източника на процесните вреди - акт, действие или бездействие на органа (определение № 43/19.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 18/2019 г., 5-членен състав, ГК; определение № 63/09.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 50/2019 г., 5-членен състав, ГК). Довод за горния извод е черпен и от текста на чл. 203, ал. 1 АПК в редакцията му към датата на исковата молба - 19.06.2019 г., (в сила от 01.01.2019 г.), според която обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на ЕС актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава XI „Производства за обезщетения“ на АПК. По тези аргументи е направен извод, че предявените против БНБ искове намират своето основание в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, което пък определя и компетентността на административния съд по тях.

По исковете срещу Народното събрание, втората съдебна инстанция е приела, че те са основават на твърдяно бездействие на законодателния орган - неприлагане разпоредбата на чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни законодателство в предписания в нея срок – до 31.12.2013 г. Решаващият състав е определил претендираното за защита спорно право като такова по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2в ЗОДОВ с мотиви за висящност на делото към датата на влизане в сила на новия чл. 2в ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), доколкото тази разпоредба се прилага само за искови молби, подадени след влизането на закона (ЗИД на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94/2019г.) в сила - § 6, ал. 1 ПЗР. По тези доводи е счетено, че неучастието на прокурор в първоинстанционното производство не е довело до съществено процесуално нарушение при постановяване на решението от градския съд. Прието е, че според принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, държавите членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. Този общ принцип обуславя и отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право. Разяснено е, че фактическият състав на тази обективна отговорност на държавата включва: 1) общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, 2) достатъчно сериозно нарушение на тази норма, 3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата, претърпяна от частноправния субект (С-46/93 и С – 48/93, B. du pecheur F., С - 445/06 D. S., решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08 г.), както и вреда.

В случая, обсъждайки събраните по делото доказателства и заявеното за защита спорно право, инстанцията по същество е направила извод, че законодателният орган обективно е допуснал нарушение като не е транспонирал Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити в срок до 31.12.2013 г. Съответните промени в законодателството са извършени едва към м. август 2015 г., с което е обосновано нарушение на изискванията на чл. 4 § 2, 3 и 4 за осигуряване на подходящи мерки, предоставящи възможност на компетентните органи да получат необходимата информация за оценка на изпълнението на § 2, както и да разследват нарушенията. Отречено е обаче наличието на претендираната за обезщетяване вреда като разлика над гарантирания от закона минимум и фактически изплатен на вложителя депозит от 100 000 евро, до блокираните парични средства, останали на влог в банката. Изразено е разбиране, че чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Така според въззивния съд вредата по смисъла на горепосочената разпоредба, приложима в националното ни право, се съизмерва единствено в законната лихва за забава върху гарантирания размер от 100 000 евро за периода от датата, от която е започнал да тече срокът за изплащане на депозитите на вложителите до датата на реалното плащане на гарантирания минимум от страна на Фонда за гарантиране на влоговете в банките. В случая е прието да е осъществено единствено неизпълнение на парично задължение, обуславящо настъпване на вреди от забавено плащане, в размер на законната лихва върху дължимата сума за периода на забавата. Обобщено е, че вредата за ищеца се изразява в пропуснатата полза от невъзможността да разполага с паричната сума от 196 000 лева, а не в разликата над този размер до сумите, кумулирани от общо четирите му банкови сметки и останали блокирани частично. Изразено е разбиране, че вън от тази вреда (която не е предмет на делото), липсва пряка причинно - следствена връзка между вредата, изразяваща се в разликата над гарантирания минимум от 100 000 евро до блокираните парични средства, и соченото ненавременно транспониране на цитираната Директива на ЕС, от ответника НС на РБ. Застъпено е виждане, че всеки потребител избира сам в коя банка да депозира своите авоари, като носи риска от зле направения избор и нейното изпадане в несъстоятелност.

Поради отсъствие на съвкупно установени елементи от фактическия състав на чл. 4 § 3 ДЕС във вр. с чл. 49 ЗЗД искът срещу НС за обезщетение на имуществени вреди в претендирания размер е отхвърлен като неоснователен.

С оглед липсата на пряка причинна връзка, обусловила като единствено условие настъпването на сочените неимуществени вреди - притеснение и тревожност от случилото се, несигурност и безпокойство за издръжката на семейството (претендирани като произтекли от нетранспониране на директивата в срок от НС на РБ), е отхвърлен и искът срещу този ответник за заплащане на обезщетение за тях. Аргументирано е становище, че процесните вреди са резултат на бездействие на други държавни органи (БНБ, съобразно мотивите в обжалваното решение).

По съображения, че правният спор по исковете за обезщетение против БНБ не е разрешен по същество и не е сложен край на делото по тях, апелативният съд е приел, че за страните не е възникнало право на разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Като последица от горното е счетено, че определение № 262658 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 8109/2019 г. на СГС, ГО, I - 14 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, като неразделна част от решението (произнасянето по същество) спрямо ответника БНБ, е процесуално недопустимо и следва да се обезсили.

С определение № 707 от 13.02.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - в частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете срещу НС на РБ, за да се провери съответствието му с ТР № 3/2004 г., ОСГК на ВКС – т. 15, относно задължителното участие на прокурора в производствата по ЗОДОВ, а в частта, с която е обезсилено решението на първостепенния съд за отхвърляне на исковете срещу БНБ (и определението на СГС по чл. 248 ГПК касаещо разноските, присъдени в полза на БНБ) и делото по тях е прекратено, и изпратено по компетентност на АССГ, въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

По горните селективни основания, обусловили достъпа да касация, настоящият състав на ВКС, III г. о. намира следното:

По въпроса дали е задължително участието на прокурор в качеството му на контролиращата страна по чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ в съдебен процес, провеждан по реда на ЗОДОВ – питане, обосновало допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е налице задължителна съдебна практика на ВКС, опредметена с ТР № 3/2004 г., ОСГК на ВКС – т. 15, която се споделя изцяло от този съдебен състав. Там е разяснено, че прокурорът участва задължително в производствата по делата по ЗОДОВ като контролираща страна съгласно чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 27, ал. 2 ГПК. Неговото участие не е задължително единствено в хипотезата, при която Прокуратурата на Република България е конституирана като единствен ответник по делото. Ако обаче наред с Прокуратурата на РБ, като ответник участва и друг държавен орган, участието на прокурор е задължително - чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ.

Очевидната неправилност на съдебния акт е понятие, възприето в практиката като квалифицирана форма на неправилност, която е налице, когато решението страда от толкова съществен порок, че същият може да бъде констатиран (установим) от самото негово съдържание, без да се налага извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (съответствие с материалния или процесуалния закон, както и обоснованост). Такива са нарушенията при подвеждане на фактите под отменена или несъществуваща законова разпоредба, при приложение на закона в неговия обратен смисъл или при драстично нарушение на правилата на формалната логика. В случая, следва да се има предвид, че ЗОДОВ урежда основанията за отговорността на държавата и общините за вреди. Само доколкото той съдържа някои процесуалноправни разпоредби, може да се приеме, че той урежда и ред за разглеждане на делата. Разписаните в ЗОДОВ процесуални правила изключват тези на ГПК, когато дело за обезщетение за вреди по този закон се разглежда по реда на ГПК; при разглеждане на дело за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС по реда на ГПК, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, към които препращат чл. 2в, ал. 1, т. 2 (определянето на ответника по реда на чл. 7) и ал. 3 (приложението на чл. 9а и чл. 10 за определянето на дължимите такси и разноски и за задължителното участие на прокурор в производството). Други съществени процесуалноправни разпоредби в ЗОДОВ няма, но доколкото бъдат намерени или въведени такива, тяхната приложимост в производството по реда на ГПК следва да се основава на принципа за равностойност (еквивалентност) – процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат равностойни на тези, предвидени за нарушаване на националното право и принципа за ефективност – националните процесуални правила да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на ЕС. Съобразяването на двата принципа – пряко и задължително, обаче подлежи на преценка от съда във всеки конкретен случай, при който изтъкнати процесуални предпоставки са преградили пътя на защита (решение от 18 януари 1996 г., C-446/93г.; решение от 15 април 2008 г., C-268/06 г., решение от 4 октомври 2018г., С-571/16/Кантарев срещу БНБ). Преценката обхваща всички аспекти на процедурните правила (определение № 156/2021 г. по ч. гр. д. № 1901/2017 г. на ВКС). С изричната разпоредба на § 6, ал. 1 ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.) процесуалният ред, по който се разглеждат делата по искове за вреди от нарушение на правото на ЕС, е установен и той се прилага за искови молби, подадени след влизането в сила на закона. При неяснотата в уредбата обаче и съществуващото противоречие в съдебната практика до тогава, тези нови правила са приложими и за заварените дела. Относно подсъдността на заварените дела също е налице изрична разпоредба - § 6, ал. 2 ЗИД на ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), съгласно която производствата се довършват от съдилищата, пред които са висящи (вкл. и при последвало въззивно и касационно обжалване). В случая исковата молба, по която е образувано настоящото дело е подадена преди 02.12.2019 г. (влизането в сила на коментираното изменение в ЗОДОВ) пред Софийски градски съд (на 19.06.2019 г.) и към тази дата (меродавна за приложимия процесуален ред за разглеждане на завереното дело) производството е било висящо пред този съд. Така, именно градският съд е бил компетентен (като първостепенен) да се произнесе по спора за претендираното от държавата чрез двамата ответници (нейни процесуални субституенти - БНБ и НС) в условията на солидарност обезщетение за вреди (имуществени и неимуществени) от нарушаване правото на ЕС. Оттук пък произтича и компетентността на общия (граждански) съд при последвала въззивна и касационна проверка на постановения от него първоинстанционен акт, предвид цитираните по – горе нови процесуални правила за разглеждане на тези спорове.

Компетентността на общия съд, вкл. и въззивен, за разглеждане на спора за отговорност на държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС в случай като настоящия – при претендирана солидарна отговорност от органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите, произтича и от принципите на ЕС – на равностойност (еднакво благоприятни условия за поправяне на вредите с тези по други искове) и ефективност (получаването на обезщетение да не е практически невъзможно или прекомерно трудно). Очевидно подходът за различна компетентност на съдилищата по исковете срещу двамата ответници по делото, възприет в обжалваното решение, е в съществено отклонение както с изричните разпоредби на националното право (цитирани по – горе), така и с двата посочени принципа на ЕС.

Върховният касационен съд, състав на III г.о., като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира за основателна поради следните съображения:

При постановяване на въззивното решение съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неправилност на акта му. Макар в определението си от 23.09.2022 г. (№ 2352) втората инстанция да е приела, че неучастието на прокурор в производството по делото (изтъкнато като оплакване в жалбата и довод в отговора по нея на БНБ), е лесно поправим процесуален порок, преодолим във въззивното производство, такова участие не е обезпечено в хода на процеса. Делото е продължило да се разглежда и във второинстанционното производство без задължителното участие на прокурор, каквато е императивната норма на чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. Ето защо, релевираният в този смисъл касационен довод е основателен. Без значение в случая е възприетата от въззивния съд правна квалификация на исковете за обезщетение на вреди против НС – чл. 49 ЗЗД, доколкото ЗОДОВ макар и да съдържа някои процесуалноправни разпоредби, те изключват – съответно, правилата на ГПК, вкл. и при спор за обезщетение за вреди от нарушение на правото на ЕС. Затова, приложение намират процесуалноправните разпоредби на ЗОДОВ, а сред тях е и текстът на чл. 10, ал. 1 – че производството е винаги с участието на прокурор.

Аргументите за очевидна неправилност на въззивното решение в частта на произнасяне по исковете за вреди, предявени срещу БНБ (като основание за селектиране на жалбата), подробно изтъкнати в настоящото изложение по – горе, обосновават извод за наличен съществен порок на обжалвания съдебен акт, което налага неговата отмяна в тази част.

Обжалваното решение ще следва да бъде касирано изцяло, а делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане на предявените искове срещу двамата ответници, с конституиране и призоваване на прокурора като контролираща страна по чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. При новото разглеждане съдът следва да се произнесе и по исканията за разноски за всички инстанции.

Така мотивиран и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на III г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 1363 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 2320/2022 г. на Апелативен съд - София, 14 - ти граждански състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото дело).

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, при което се конституира прокурора като контролираща страна в процеса – чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.