Отговорност за незаконно търсене на археологически обекти с металотърсач

Текстът на акта

Ключови фрази

Противоправно търсене и извършване на теренни археологически разкопки или подводни проучвания * търсене без надлежно разрешение на археологически обекти * съставомерност на деяние * правилно приложение на материалния закон

Р Е Ш Е Н И Е

№ 93

Гр. София, 05 февруари 2024 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора И. Симов разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 974/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК и е образувано по касационни жалби на подс. Н. Т. Ц. чрез защитника му адв. Й. Д., както и на адв. Г. К. и адв. Р. И. – защитници на подс. И. Д. Х. против решение № 132/17. 07. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 144/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПАС).

В жалбата на подс. Ц. са заявени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като освен това се твърди, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че аналитичната дейност на съда не е съответна на чл. 303 от НПК и изводите му почиват на предположения. Изложени са доводи за игнориране на обясненията на подсъдимите за целта на пребиваване на местопроизшествието и за несъобразяване на данните, че Ц. е член на Дружеството за търсене на самородно злато и метеорити. Изтъква се, че извън вниманието на въззивната инстанция е останало обстоятелството, че мястото, където са задържани подсъдимите, представлява частен поземлен имот и към момента на деянието то не е имало статут на защитен обект. Възразява се срещу извода на апелативния съд, че обясненията на подсъдимите обективират тяхната защитна позиция. Сочи се, че са пренебрегнати заключенията на техническите експертизи на металотърсача на подсъдимия и протоколите за претърсване на жилищата на подсъдимите, при които действия не са открити забранени от закона предмети. Според касатора деянието е несъставомерно по чл. 277а от НК както от обективна, така и от субективна страна и ако изобщо има противоправен характер, следва да бъде квалифицирано като административно нарушение по чл. 218а, ал. 2 вр. ал. 1 от Закона за културното наследство (ЗКН). Твърдението за явна несправедливост на наказанието е обвързано с тезата, че извършеното представлява административно нарушение, но не са изложени конкретни доводи срещу вида и размера на наказанието, наложено за престъпление по чл. 277, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. Направено е искане за отмяна на въззивния съдебен акт и за оправдаване на подсъдимия.

В жалбата на защитниците на подс. Х. са релевирани само касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че липсват мотиви към съдебния акт; че въззивният съд е направил недопустими предположения относно насочеността на проведените от Х. телефонни разговори, целта на пребиваването на подсъдимите в местността /местност/ и интереса на двамата към културни ценности и археологически обекти. Поддържа се, че показанията на поемните лица са интерпретирани превратно. Изразено е несъгласие с извода за достоверност на заявеното от полицейските служители. Твърди се, че е игнорирано заключението на археологическата експертиза, съгласно което към момента на деянието местността не е представлявала археологически обект, а пластът, който е наситен с информация и е от значение за археолозите, може да бъде засегнат само при дълбока оран. Твърди се, че деянието е несъставомерно от субективна страна. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание защитникът на подс. Ц. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения.

Подс. Н. Ц. се солидаризира с аргументите на своя защитник и моли да бъде оправдан

Защитникът на подс. Х. също поддържа жалбата и настоява за отмяна на решението.

Подс. И. Х. се присъединява към становището на своя защитник като настоява жалбата да бъде уважена и да бъде о правдан.

Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 260013/10. 02. 2021 год., постановена по н. о. х. д. № 503/2019 год., Окръжен съд – Пловдив е признал подсъдимите Н. Т. Ц. и И. Д. Х. за виновни в това, че на 06. 02. 2018 год. в землището на [населено място], в местността /местност/, в археологическа недвижима културна ценност, в съучастие като извършители, чрез използване на техническо средство – лопата, оръдия – уред за търсене на метали (металодетектор /марка/ /модел/), без съответно разрешение са търсили археологически обекти, поради което и на основание чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК ги е осъдил на по една година лишаване от свобода и на глоба в размер на по 5 000 лв., като ги е оправдал за това да са използвали като техническо средство л. а. /марка/ с рег. [рег.номер на МПС] .

На основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на така наложените на подсъдимите наказания лишаване от свобода за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства, като освен това на основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК е отнел в полза на държавата, вещите, послужили за извършване на престъплението – 1 бр. лопата с черна пластмасова дръжка и 1 бр. металодетектор /ммодел/ /марка/, а на основание чл. 53, ал. 2, б. „а“ от НК – 1 бр. бронзов кръст с размери 3,9/2,8 см, предаден на съхранение на Регионален археологически музей – Пловдив, като вещ, притежаването на която е забранено.

В тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски.

С присъда № 13/31. 10. 2022 год. по в. н. о. х. д. № 197/2021 год. ПАС е отменил първоинстанционния съдебен акт в осъдителната му част и е оправдал подсъдимите по повдигнатото им обвинение, като е постановил да им бъдат върнати отнетите от окръжния съд вещи. В оправдателната част присъдата на Пловдивски окръжен съд е била потвърдена.

Въззивният съдебен акт е проверен от касационната инстанция по протест на прокурора и с решение № 113/23. 03. 2023 год. по к.н. д. № 70/2023 год. на І н. о. е отменен, като делото е върнато за ново разглеждане на ПАС с указания по правилното приложение на закона.

С решение № 132/17. 07. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 144/2023 год. ПАС е изменил присъдата на първостепенния съд в санкционната ѝ част, като наказанията на подсъдимите са индивидуализирани при условията на чл. 55 от НК съответно на по шест месеца лишаване от свобода и 2 500 лева глоба. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в законно установения срок от надлежни страни и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледани по същество, са неоснователни.

Доколкото подс. Ц. е заявил и оплакване за необоснованост на проверяваното решение, е необходимо да се припомни, че същата не съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт, защото по правило върховната съдебна инстанция по наказателни дела е такава по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от долустоящия съд, като проверява доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение при установяване на правно значимите обстоятелства. Това означава, че касационната инстанция може да извършва преценка дали въззивният съд е основал изводите си върху всички доказателства или доказателствени средства или е игнорирал някои от тях; дали тези доказателствени материали са събрани и проверени по надлежния ред; дали са изопачени смисълът и значението на доказателствените източници; дали при оценката на доказателствата съдът е нарушил законите на обективната логика на изследваните факти; дали е обсъдил всички доводи на страните. В същото време настоящият съдебен състав не би могъл да ревизира вътрешното убеждение на инстанциите по фактите и да пререши въпроса за доказаността или недоказаността на обвинението, както и този за достоверността на доказателствата и доказателствените средства (каквито по същество са претенциите на защитата) като признае за истинни и правдиви такива доказателствени материали, които инстанциите по фактите са приели за съмнителни или лъжливи, и, обратно – да приеме, че са неубедителни и пораждащи съмнение доказателствени материали, които въззивната инстанция е оценила като достоверни. Недопустимо е също така и да бъдат давани указания на долустоящия съд в подобна насока. Единственото изключение от тези принципни положения се съдържа в разпоредбата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но очертаното по-горе процесуално развитие на делото го оставя извън тази хипотеза, поради което аргументите в жалбата на подс. Ц. за необоснованост на решението не следва да бъдат обсъждани.

Неоснователни са възраженията за липса на мотиви към проверявания съдебен акт. Твърденията в жалбите за отсъствие на отговор на възраженията на защитата са декларативни, а непредубеденият прочит на решението не показва значими отклонения от процесуалния стандарт, заложен в чл. 339 и чл. 305 , ал. 3 от НПК, които да налагат отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане. Въз основа на собствения си задълбочен анализ на доказателствената съвкупност въззивната инстанция е достигнала до същите фактически констатации като окръжния съд; обективирала е изводите си относно достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства, излагайки обстойна аргументация за това; отразено е заключението ѝ относно приложимия материален закон като е посочено защо са приети за неоснователни доводите за незначителна обществена опасност на деянието и за несъставомерността му от обективна и субективна страна. Най-сетне съдът е обсъдил и размера на наказанията, наложени на подсъдимите, като се е мотивирал защо ги намира за несправедливи и кои обстоятелства налагат индивидуализацията им при условията на чл. 55 от НК.

Аналитичната дейност на контролираната инстанция също не страда от описаните в жалбите пороци. Преди всичко невярно е твърдението на защитата за игнориране на обясненията на подсъдимите. С оглед забраната на чл. 14 от НПК на доказателства и доказателствени средства с предварително установена, формална доказателствена сила за съдилищата по фактите не съществува задължение да кредитират във всеки случай и в тяхната цялост твърденията на подсъдимия. Преценката за тяхната достоверност се извършва съобразно общите правила като се отчитат вътрешната им съгласуваност, изчерпателността им, корелацията им с други доказателствени източници и се съобразява двойствената им природа на доказазателствено средство и средство за защита. Тези принципни положения са залегнали в основата на оценката на заявеното от Х. и Ц.. Изводът, че в частта им, касаеща повода за отиването им до местността /местност/, обясненията на двамата не заслужават доверие, не е произволен и немотивиран. До това заключение въззивната инстанция е достигнала след като е съпоставила грижливо твърденията им с показанията на свидетелите С. З. и В. А., с протоколите за веществени доказателствени средства, получени при експлоатация на специални разузнавателни средства, с протокола за оглед на местопроизшествие и с тези за претърсване на домовете на подсъдимите, както и със записите в мобилния телефон на подс. Х.. Откритите в жилището на последния две реплики на антични монети, намерената при претърсването на автомобила му книга „Български монетен каталог“, снимките на множество икони и картини, запазени в телефона му, кръстът, иззет от къщата на подс. Ц. недвусмислено показват трайния интерес на двамата към археологически обекти и културни ценности, а документираните разговори на подс. Х. с неустановени по делото лица в съвкупност с посоченото от полицейските служители за поведението на подсъдимите преди задържането им и с отразеното в протокола за оглед за наличие на множество пресни дупки в нивата и отсъствие на орехови или други фиданки там правилно са поставени в основата на констатацията за недостоверност на заявеното от Х., че искал да си изкопае орехово дръвче, което да пресади в дома си, а също така и на посоченото от Ц., че искал единствено да изпробва металотърсача си.

Показанията на свидетелите З. и А. също са били подложени на задълбочена проверка, при която изрично е посочено, че не могат да бъдат поставени в основата на осъдителната присъда тези техни твърдения, касаещи придобитата в рамките на служебните им задължения оперативна информация. В същото време, за да ги кредитира в частта им, отнасяща се до придвижването на подсъдимите до местността /местност/ и действията им там, апелативният съд е изходил от тяхната неизменност и последователност в различните фази и стадии на наказателния процес. В тази насока е съобразено, че и двамата свидетели са запазили ясен спомен за съществените моменти от инкриминираните събития и без колебание са поддържали, че подс. Ц. е извършвал сканиране на земната повърхност с металдетектора и е показвал на подс. Х. мястото, което последният разкопавал. Не е оставено без внимание обстоятелството, че посоченото от свидетелите за възприет от тях сигнал от уреда е опровергано от заключенията на техническите експертизи, съгласно които е невъзможно страничен наблюдател да чуе реално звуковата индикация, поради това, че детекторът се използва със слушалки, които насочват сигнала към лицето, опериращо с техническото средство. В тази връзка са изложени убедителни съображения, че това несъответствие не се отразява генерално на достоверността на заявеното от полицейските служители, особено като се има предвид, че в действителност в своите обяснения подс. Ц. не е отрекъл ползването на металотърсача в момента на задържането му.

Не издържат на касационната проверка и доводите за превратна интерпретация на показанията на поемните лица и на протоколите, документиращи законно подслушаните разговори на подс. Х.. Тезата на защитата относно гласните доказателствени средства би била вярна, ако посоченото на стр. 14 от решението не беше извадено от контекста. В действителност съдът се е позовал на посоченото от П. Р. и К. П., за да установи законосъобразността на извършения оглед, посочвайки освен това, че двамата са имали възможност да наблюдават действията на разследващите органи и са подписали протокола за това действие по разследването без възражения. Що се отнася до разговори с №№ 7 и 10 от протокола за ВДС, въззивната инстанция ги е обсъдила в тяхната цялост като е съобразила, че в първия от тях освен заявеното от подсъдимия, че ще се опитат да извършат „изораване“ на мястото, което трябвало двамата с „К.“ да „минат“ без да е „орано“, са фиксирани и реплики, касаещи различни монети, а във втория, макар действително да се сочат наименованията на млечни продукти, наред с това се съдържат и такива за цени на стари предмети, които подсъдимият и събеседникът му намират за ниски и неудовлетворителни. При това в съответствие с процесуалните изисквания коментираните разговори са обсъждани не сами за себе си, а в светлината на всички останали доказателствени източници.

Неоснователно се поддържа, че са игнорирани доказателствата за статута на имота, в който са се намирали подсъдимите в момента на задържането им. Въззивният съд е обсъдил както писмените доказателства, установяващи, че теренът представлява обработваема земеделска земя, така и заключението на съдебно-археологическата експертиза, съгласно което едва след деянието обектът е бил регистриран в автоматизираната система „Археологическа карта на България“, като с основание е приел, че тези обстоятелства нямат онова доказателствено и правно значение, което им придава защитата, защото мястото, на което се извършва търсенето на археологически обекти, не е елемент от състава на престъплението по чл. 277, ал. 1 от НК.

Именно последното обстоятелство води до неоснователност и на доводите за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, а оттам и до невъзможност да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимите. Своите правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК касационната инстанция може да упражни единствено, ако деянието не съставлява престъпление.

Приетите за безспорно установени действия на подсъдимите законосъобразно са квалифицирани по чл. 277а, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Освен че за съставомерността на деянието е ирелевантно дали търсенето е извършено в недвижима културна ценност или в границите на охранителната ѝ зона, е без значение също така дали деецът е открил търсените археологически обекти или действията му са били безрезултатни, било защото такива находки не съществуват на мястото на издирването, било защото използваните от него методи и средства не са били подходящи и достатъчно ефективни. Единственото необходимо изискване е предприетите активни действия обективно да са били насочени към установяването на археологически обекти и, разбира се, да са осъществени без надлежно разрешение, които условия в настоящия случай са изпълнени.

Обстоятелството, че подсъдимите са членове на Дружеството за търсене на самородно злато и метеорити и на Българската национална федерация по металдетектинг не съставлява основание за оправдаване на подсъдимите. Както касационната инстанция вече е имала повод да отбележи, участието в тези сдружения не предоставя на членовете им повече права и не дерогира установения в Закона за културното наследство ред, по който следва да се извършват дейностите, свързани с установяване и опазване на културните ценности ( така Р. № 374/2013 год. по к. н. д. № 1174/2013 год. на II н. о.). Нещо повече, в устава на федерацията по металдетектинг дейността по издирване на метални предмети (пръстени, монети, украшения, фрагменти и др.) е ограничена до паркове, увеселителни заведения, плажове и частни имоти със съгласието на собственика и в обхвата ѝ не попадат извънградски местности, земеделски земи, гори. В устава на Дружеството за търсене на самородно злато и метеорити също изрично е записано, че при упражняване на хобито си членовете му са длъжни да спазват всички законови изисквания, като е недопустимо да го използват като прикритие за извършване на незаконна дейност.

Несподеляеми са и твърденията на касаторите за несъставомерност на деянието от субективна страна. Изводите за наличието или липсата на умисъл се изграждат въз основа на доказаните действия на подсъдимите, които в случая недвусмислено показват, че в съзнанието на Ц. и Х. са били формирани ясни представи, че търсят обекти с археологическа стойност без да е необходимо знание и сигурност от тяхна страна за действително наличие на археологически обекти на обследваното място.

Най-сетне, неприемливи са и възраженията, че деянието съставлява административно нарушение по чл. 218а от Закона за културното наследство (ЗКН). Те биха имали своето основание, ако обвинението срещу подсъдимите беше за това, че извършват без надлежно разрешение теренни археологически разкопки по чл. 277а, ал. 2 от НК. Със същата насоченост е и разпоредбата на чл. 218а от ЗКН. Макар да използва малко по-различна терминология, тя също предвижда административно-наказателна отговорност за лице, извършващо теренни проучвания на археологически ценности без разрешение по чл. 148 от ЗКН, като освен това изрично е посочено, че деецът отговаря по административен ред само ако деянието му не съставлява престъпление. Регламентацията на теренните проучвания в чл. 147-162 от ЗКН, в Наредба № Н-00-0001/14. 02. 2011 год. за извършване на теренни археологически проучвания и в Правилника за провеждане на теренни археологически проучвания в Република България показва, че се касае за специфична научно-изследователска дейност, осъществявана от лица със специална квалификация. Ето защо, независимо от употребеното в чл. 277, ал. 2 от НК и в чл. 218а от ЗКН местоимение „който“, субект на административното нарушение и на престъплението, свързано с незаконно извършване на теренни проучвания на археологически ценности не е всяко наказателноотговорно лице, а само това, което отговаря на изискванията на закона и подзаконовите актове по прилагането му. Безспорно е, че подсъдимите не попадат в категорията „археолог“, поради което изобщо не би могло да се обсъжда квалификация на деянието им като административно нарушение по чл. 218а от ЗКН (в същия смисъл, макар и само за съставомерността на деянието по чл. 277а, ал. 2, пр. 1 от НК вж. Р. № 50124/2022 год. по н. д. № 580/2022 год. на ІІ н. о., р. № 17/2017 год. по н. д. № 1308/2016 год. на ІІІ н. о., Р. № 498/2013 год. по н. д. № 1516/2012 год. на І н. о., Р. № 520/2009 год. по н. д. № 643/2009 год. на І н. о.).

Несъстоятелна е и претенцията на подс. Ц. за явна несправедливост на наложеното му наказание. Същата е изведена като последица от искането му деянието да бъде квалифицирано като административно нарушение. В същото време в жалбата му отсъства подробна аргументация, свързана с игнорирани или недооценени смекчаващи обстоятелства, респ. с надценени отегчаващи такива, което прави невъзможна касационната проверка на въззивния съдебен акт в санкционната му част.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 132/17. 07. 2023 год. по в. н. о. х. д. № 144/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.