Обезщетение от Прокуратурата за бавно разследване на престъпления от възродителния процес

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 140

гр.София, 29.06. 2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова и на прокурор Арнаудова за Върховна касационна прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 3356 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. Ю. против

решение № 10323 от 4.4.2021 г., постановено по гр. д. №654 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, втори състав, с което е отменено решение №8413 по гр. д. № 1281 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд, постановено е друго за отхвърляне на предявените от С. А. Ю. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.49 от ЗЗД във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди поради насилствената асимилационна политика през 1984 г. срещу лица с турско етническо самосъзнание и иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 40 000 лв. поради продължилия 28 години наказателен процес по производство с последен деловоден номер ДП № П-048/99 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура София и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.2б от ЗОДОВ над 40 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо, необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.2б от ЗОДОВ да бъде уважен до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Прокуратурата на Република България застъпва становището, че обжалваното решение е недопустимо в частта, с която е разгледан иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, поради което в тази част следва да бъде обезсилено. В останалите части решението е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становището на жалбоподателя по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена 100 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 141 от 28.2.2022 г. по настоящото дело. В частта, с която въззивният съд е отхвърлил иск с правно основание чл.49 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от т. нар. „възродителен процес“, решението е подложено на касационен контрол поради вероятност за неговата недопустимост. В останалите части решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие с решение № 60265 от 20.12.2021 г.по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО на ВКС по въпроса кои са обстоятелствата/критериите/ по чл.2б от ЗОДОВ за възмездяване на вредите от забавянето на досъдебно производство, които съдът следва да вземе предвид при преценката си дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС по отношение на пострадалия от разследваните в досъдебното производство престъпни деяния. Настоящият състав споделя съображенията по този въпрос, дадени в решения № 60265 от 20.12.2021 г.по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО на ВКС и № 72 от 1.6.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III ГО които са в следния смисъл:

Разпоредбата на чл.6 , параграф 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, тоест и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата на чл.76 НПК има частният обвинител. Разпоредбата на чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното “гражданско право”/ параграф 65 от делото Перез срещу Франция, пар.66 от делото М. де Азеведо срещу Португалия и пар. 29 от делото Хелмърс с/у Швеция -Европейски съд по правата на човека/.

Нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, параграф 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека. Решаващият фактор за приложимостта на чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл.6, параграф 1 от КЗПЧОС трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско право отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Холандия, параграф 49). В практиката си съдът на ЕС неизменно разглежда като гражданскоправни спорове исковете, предявени от жертви на твърдяно престъпление в рамките на водено наказателно производство/Saud v France/.

Конкретното наказателното производство обуславя съдебната защита на гражданско право с титуляр жертва на престъпление по смисъла на чл.6, параграф 1 КЗПЧОС. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. За тези преки вреди от т. нар „възродителен процес“ в случая е предназначено обезщетението по чл.2 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ). Затова обезщетението по този закон не замества обезщетението по чл.2б от ЗОДОВ. Съгласно чл.6, параграф 1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения” има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, както на лицата, по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраене на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи ( пар.82 по делото С. срещу Русия и решението по делото Кемаш с/у Франция пар. 60).

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба на С. А. Ю. срещу Прокуратурата на Република България, в която ищцата подробно е изложила по какъв начин е пострадала от т.нар „възродителен процес“ в страната. Описала е изпитанията, на които е била подложена като ученичка по време на принудителната промяна на имената, страданията от задържането на нейния баща и лишаването му от свобода в Б., както и от изселването на семейството в Република Турция. След демократизирането на България е започнало разследване за престъпленията, извършени по време на т.нар. „възродителен процес“ и е било образувано следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на Прокуратурата на Въоръжените сили. Интерес от развитието на това дело е проявявал до смъртта си нейният баща, тя лично е била разпитана като свидетел през 2001 г. и през 2018 г. е подала жалба срещу определението за спиране. Въпреки това досъдебната фаза на делото продължава вече 28 години, давността за престъпленията отдавна е изтекла и няма изгледи да завърши с присъда. Ето защо е поискала Прокуратурата на Република България да и заплати обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото и на разглеждане и приключване на делото в разумен срок в размер на 100 000 лв. на основание чл.2б от ЗОДОВ.

Софийският градски съд е осъдил Прокуратурата да заплати на ищцата 40 000 лв. обезщетение за причинените и неимуществени вреди на основание чл.2б от ЗОДОВ и го е отхвърлил до пълния предявен размер от 100 000 лв. Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която искът е бил отхвърлен и го е отменил в частта, с която искът е уважен, като го е отхвърлил и в тази част. Освен това въззивният съд е счел, че срещу Прокуратурата е бил предявен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД за причинените от ищцата неимуществени вреди от т.нар „възродителен процес“, който е неоснователен, поради което е отхвърлил и този иск. За да приеме, че искът по чл.2б от ЗОДОВ изцяло е неоснователен, Софийският апелативен съд е анализирал разпоредбата на материалния закон и е констатирал, че ищцата претендира обезщетение като лице, търсещо определяне на негови граждански права и задължения. В наказателния процес такова лице може да бъде граждански ищец и частен обвинител. Защита като граждански ищец ищцата е могла да получи по реда на специалния Закон за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, а след изтичане на законовия срок- по реда на ЗЗД. Нито бащата на ищцата, нито тя е била конституирана като частен обвинител, поради което няма право на обезщетение за вреди от забавяне на следственото дело.

Така постановеното въззивно решение е недопустимо в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на 100 000 лв. обезщетение за причинените от ищцата неимуществени вреди от т.нар „възродителен процес“, тъй като такъв иск ищцата не е предявявала. Ето защо в тази част решението на Софийския градски съд трябва да бъде обезсилено. В останалите части спорът следва да бъде разгледан по същество. Неправилен е изводът на въззивния съд, че предявеният иск по чл.2б от ЗОДОВ е неоснователен, тъй като ищцата не е имала качеството на граждански ищец или частен обвинител по предварителното производство, а за причинените и от т.нар. възродителен процес може да търси обезщетение по реда на специалния Закон за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Както се посочи по-горе в отговора на въпроса, вредите от престъплението, в случая от т. нар. „възродителен процес“, са други, различни вреди от тези, които се обезщетяват на основание чл.2б от ЗОДОВ и затова обезщетението по реда на ЗПГРРЛ не е пречка да се претендират вреди от забавеното наказателно производство срещу преките извършители. От значение е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение) за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. В случая евентуалната присъда срещу преките причинители безспорно би имала значение за правото на ищцата да претендира и да получи както морално удовлетворение, така и материално обезщетение от тези извършители. Още при разпита си като свидетел на 15.10.2001 г. тя е заявила намерението си да предяви граждански иск за претърпените вреди от събитията по т. нар „възродителен процес“/протокол за разпит на свидетел на стр.133 по описа на СГС/. Това намерение е осуетено, или поне силно затруднено от липсата на развитие на наказателното производство. Освен това ищцата е придобила процесуално качество на пострадал в досъдебното производство по смисъла на глава осма от НПК, което е възникнало на основание чл.75, ал.3 от НПК с подадените от нея молби по това производство от 10.09.2017 г. и от 29.06.2017 г. /стр.54-59 по описа на СГС/. Несъстоятелно е възражението на Прокуратурата на Република България, че ищцата не може да претендира обезщетение за неимуществени вреди, които се дължат на нейния починал баща и не се наследяват. Съгласно чл.74, ал.2 от НПК при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници.

Като пострадал в досъдебното производство за ищцата е възникнало оправдано очакване правосъдието да въздаде справедливост в разумен срок, което не се е осъществило и е накърнило нейното доверие в правораздавателната система. Колкото и сложна да е процесуалната дейност на компетентните органи, продължителност от близо 30 години не може да бъде оправдана и затова следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата за причинените на ищцата неимуществени вреди. От приетата по делото съдебнопсихологична експертиза се установява, че лишаването от свобода на бащата на ищцата и другите обстоятелства от т. нар. „възродителен процес“, свързани с нея, са довели до психологични травми, които са актуални и към момента-с характеристики като връщане на спомен, тревожност и депресивност, данни за преживявания от типа на загуба на идентичност, загуба на значим емоционален обект, гняв, раздразнение. Съответно продължителността и неприключването на следственото дело е негативен фактор, който води до обостряне на психологическата травма. Общо за неимуществените вреди от забавеното правораздаване на ищцата следва да се присъди обезщетение, чиито справедлив размер според настоящия състав възлиза на 12 000 лв. Над тази сума до 100 000 лв. искът трябва да бъде отхвърлен, тъй като претендираното обезщетение приблизително по 1500 евро за всяка година забавяне не е съобразено с жизнения стандарт в страната.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде обезсилено в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл.49 от ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България. В частта, с която въззивният съд е отхвърлил иска с правно основание чл.2б от ЗОДОВ до размера от 12 000 лв. решението трябва да бъде отменено и да бъде постановено друго за присъждане на тази сума. В останалите обжалвани части решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора Прокуратурата на Република България дължи на ищцата 502,40 лв. такси и разноски на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 10323 от 4.4.2021 г., постановено по гр. д. №654 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, втори състав, В ЧАСТТА, С КОЯТО е отхвърлен предявеният от С. А. Ю. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.49 от ЗЗД във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди поради насилствената асимилационна политика през 1984 г. срещу лица с турско етническо самосъзнание

ОТМЕНЯ решение № 10323 от 4.4.2021 г., постановено по гр. д. №654 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, втори състав , В ЧАСТТА, С КОЯТО е отменено решение №8413 по гр. д. № 1281 по описа за 2019 г. на Софийския градски съд за присъждане на 12 000 лв. обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ на С. А. Ю. по иска, предявен срещу Прокуратурата на Република България и е постановено друго решение за отхвърляне на този иск, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. А. Ю.-[ЕГН], сумата 12 000/дванадесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от забавеното производство с последен деловоден номер ДП № П-048/99 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура- София, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.09.2019 г. до окончателното и изплащане, както и 502,40/петстотин и два лева и четиридесет стотинки/ лв. такси и разноски.

ОСТАВЯ В СИЛА решението № 10323 от 4.4.2021 г., постановено по гр. д. №654 по описа за 2020 г. на Софийския апелативен съд, втори състав, в останалите обжалвани части.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: