Недопустимост на иск по чл. 439 ГПК при неподадено възражение срещу заповед за изпълнение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№22

гр. София,10.03.2022 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдията Владимиров гр. дело № 1112/2021 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Княз Александър Дондуков" № 19 чрез юрк. О. против решение № 260021 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 520/2020 г. на Окръжен съд – Хасково (ОС – Хасково).

В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на въззивното решение и се иска същото да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Претендират се разноски за три съдебни инстанции, вкл. и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът З. С. С. оспорва жалбата. Ангажира становище за допустимост на предявените искове по чл. 439 ГПК. В хода на касационното производство ответникът е починал и на основание чл. 227 ГПК е конституиран наследникът му Х. З. С. - негов син.

Предмет на касационен контрол е горното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 98/06.02.2020 г. по гр. д. № 497/2019 г. на Районен съд - Хасково (РС – Хасково) са уважени предявените от З. С. С. против „ОТП Факторинг България“ ЕАД искове по чл. 439 ГПК и е признато за установено по отношение на дружеството, че ищецът не дължи следните суми по изп. д. № 2042/2016 г. на ЧСИ З. З. (рег. № 875 на КЧСИ) и район на действие ОС - Хасково, а именно: 15 836. 75 лв. - главница; 4 630. 09 лв. – договорна лихва от 18.11.2004 г. до 21.10.2011 г.; 1880. 87 лв. – наказателна лихва от 20.01.2010 г. до 21.10.2011 г. и 11 842. 51 лв. - законна лихва върху главницата, считано от 21.10.2011 г. до датата на подаване на исковата молба, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2004 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и З. С. С., и е ангажирана отговорността на ответника за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в случая вземанията, предмет на принудителното изпълнение, които ищецът оспорва, произтичат от банков кредит (с посочената банка, която ги е прехвърлила с договор за цесия на касатора), обявен от кредитора за предсрочно изискуем, считано от 20.01.2010 г., от която дата е начислявана наказателна лихва за просрочие. Посочил е, че датата на предсрочната изискуемост е моментът, от който произтичащите от договора за кредит вземания за главница, договорни и наказателни лихви са станали изискуеми, по отношение на които е започнала да тече погасителна давност (чл. 114, ал. 1 ЗЗД). Изложени са съждения, че давността не е прекъсната с подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение на 21.10.2011 г., нито с образуване на изпълнителното производство на 24.10.2016 г., тъй като според разясненията в т. 14 и т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК посочените действия не прекъсват давността. Въззивната инстанция е развила доводи, че давността за вземането не се счита прекъсната със стабилизиране на заповедта за изпълнение, тъй като последната не се приравнява на съдебно решение, постановено в исков процес и затова по отношение на нея е неприложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Направен е извод, че придобилата стабилитет заповед за изпълнение прекъсва давността, но на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД - поради признание на вземането от длъжника. Прието е също, че заповедта за изпълнение се стабилизира след изтичане на срока по чл. 414 ГПК, поради което неподаването на възражение се приравнява на признание на вземането, за което обаче е необходимо длъжникът да е бил надлежно уведомен за издадената заповед за изпълнение, а в случая това е станало едва с получената на 24.01.2019 г. покана за доброволно изпълнение. Обосновано е становище, че вземанията по процесния договор за банков кредит (за които е приложима общата пет годишна погасителна давност) още към датата на образуване на изпълнителното производство на 24.10.2016 г. са били погасени по давност, тъй като давността е започнала да тече от настъпване на предсрочната им изискуемост на 20.01.2010 г. и до посочената дата не е била прекъсвана. Погасено по давност е и вземането за присъдените в заповедното производство разноски. Същото е станало изискуемо с издаването на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като това е моментът, от който настъпва изпълнителната му сила (чл. 404, ал. 1, т. 1 ГПК) и към 25.10.2016 г. е изтекъл петгодишния давностен срок, който не е прекъснат с образуване на изпълнителното производство. Предвид на тези обстоятелства е мотивиран извод, че вземанията, предмет на процесното принудително изпълнение не се дължат от ответника, поради погасяването им по давност.

С определение № 60637 от 22.07.2021 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК.

Предмет на делото са отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК, с които се оспорват вземанията по изпълнителното основание – в случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, за които е издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. № 3207/2011 г. на РС – Хасково и за удовлетворяване на които е предприето срещу длъжника – ищеца З. С. (заместен след смъртта му в хода на производство от неговия син Х. С.) принудително изпълнение по изп. д. № 2042/2016 г. на ЧСИ З. З., рег. № 875 на КЧСИ и район на действие ОС – Хасково. Отричане съществуването на процесните суми – за главница и лихва (и установяване материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение) е основано на твърдения за погасяването им по давност за времето от 21.10.2011 г. (на която дата се сочи да е настъпила изискуемостта на вземането по процесния договор за банков кредит) до 21.10.2016 г., а действията по образуване на изпълнителното дело на 24.10.2016 г. са извършени след като общата петгодишна давност за вземането е била изтекла. Ищецът е поддържал също, че едва на 24.01.2019 г. в качеството му на длъжник по изпълнението е получил покана за доброволно изпълнение, но в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение (по ч. гр. д. № 3207/2011 г. на РС – Хасково) и тя е влязла в сила.

Правото на длъжника в изпълнителното производство да оспори вземането по изпълнението е признато с разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК. Искът е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки. Оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В разглежданата хипотеза е налице приключило заповедно производство (по ч. гр. д. № 3207/2011 г. на РС – Хасково) с изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу заповедта за изпълнение по ал. 1 на същия текст, след което тя е влязла в сила (чл. 416 ГПК). Когато ищецът обосновава правния си интерес от защитата по реда чл. 439 ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителния лист, установителният иск е недопустим.

В случая оспорването на вземането по изпълнението се основава на факти (за периода м. октомври 2011 г. – м. октомври 2016 г.), които са настъпили преди изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК да се стабилизира окончателно – с изтичане на срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК, за което длъжникът е уведомен на 24.01.2019 г. Следователно, предявените искове се основават на факти, които са били известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, поради което и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим (решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. o., определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК). Пътят за искова защита остава открит само при наличието на специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 ГПК. На новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 ГПК. Изложените в исковата молба факти, на които са основани предявените искове не са от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, тъй като нямат качеството на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти. Затова исковите претенции са били недопустими. Като е приел обратното и ги е разгледал - с отмяна на първоинстанционното решение и признаване недължимостта на сумите по процесното изпълнение - въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване на основание чл. 293, ал. 4 вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, а производството по делото – на прекратяване.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът по касация (ищец по иска) следва да бъде осъден да заплати на касатора (ответник по иска) разноски за трите съдебни инстанции в общ размер на 862 лв. (от които 502 лв. – държавни такси и 360 лв. – за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК за проведената защита на страната от юрисконсулт, при размер на възнаграждението от по 120 лв. за всяка една инстанция, определено съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП).

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, III г. о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 260021 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 520/2020 г. на Окръжен съд - Хасково.

ПРЕКРАТЯВА производството по предявените от З. С. С. (починал в хода на процеса и заместен съгласно чл. 227 ГПК от наследника му – негов син Х. З. С.) срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК202317122, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Княз Александър Дондуков" № 19 отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на следните суми по изп. д. № 2042/2016 г. на ЧСИ З. З. (рег. № 875 на КЧСИ) и район на действие Окръжен съд - Хасково, а именно: 15 836. 75 лв. - главница; 4 630. 09 лв. – договорна лихва от 18.11.2004 г. до 21.10.2011 г.; 1880. 87 лв. – наказателна лихва от 20.01.2010 г. до 21.10.2011 г. и 11 842. 51 лв. - законна лихва върху главницата, считано от 21.10.2011 г. до датата на подаване на исковата молба, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 18.11.2004 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и З. С. С..

ОСЪЖДА Х. З. С. с ЕГH [ЕГН] и адрес [населено място], [улица](бивш „Д. Б.“) № 22, вх. А, ет. 3, ап. 5 да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК 202317122, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. "Княз Александър Дондуков" № 19 сумата от 862 (осемстотин шестдесет и два) лева - разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.