Задължение на съда да провери клаузите за лихва при иск за главница по кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за съществуване на вземането * служебно начало * задължения на въззивния съд * договор за кредит * нищожност на неравноправни клаузи * потребител * лихва

1

9

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50005
гр. София, 31.07.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1430 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. Д. срещу решение № 260225 от 18.01.2022 г. по в. гр. д. № 111/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав, с което е потвърдено решение № 165805 от 31.07.2020 г. по гр. д. № 60066/2019 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 85 състав, с което е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че касационната жалбоподателка дължи на „Макроадванс“ АД, [населено място] сумата от 8 690, 20 лв. – главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050, сключен на 14.07.2008 г., ведно със законната лихва за периода от 01.11.2016 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 62041/2014 г. по описа на СРС, 85 състав.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че въззивният съд неправилно е отказал да разглежда направените от нея възражения за нищожност на уговорките по договора за кредит относно дължимите възнаградителна и наказателна лихва, тъй като в случая е предявен само иск за главница. Изразява становище, че възраженията са включени в предмета на делото и съдът дължи да ги разгледа. Твърди, че в периода 13.02.2013 г. – 24.01.2018 г. е извършила плащания на общата сума от 4580 лв., които неправилно са отнесени за погасяване на задълженията за лихви и съдебни разноски вместо за главница. Оспорва извода на въззивния съд, че е уведомена за прехвърлянето на вземането, предмет на иска, на ищеца. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Ответникът по касация „Макроадванс“ АД поддържа, че подадената касационна жалба е неоснователна. Изразява становище, че в съответствие с процесуалните правила и принципите на гражданския процес въззивният съд е отказал да се произнесе по действителността на уговорките в договора за потребителски кредит за лихви, тъй като предмет на делото е само дължимата по договора главница.

С определение № 50567 от 18.10.2023 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за задължението на съда при предявен иск за главница по договор за банков кредит да се произнесе по валидността на уговорките в договора за лихви.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски градски съд е приел, че с договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050 от 14.07.2008 г. „Уникредит Булбанк“ АД – кредитор се е съгласил да предостави на А. И. Д. – кредитополучател сумата от 10 000 лв. за текущи нужди, със задължение на Д. да върне сумата, ведно с дължимата лихва, с лихвен план от 25.07.2008 г. до 25.05.2015 г. Установил е, че съгласно договора годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване се формира въз основа на базов лихвен индекс по раздел III от Общите условия и надбавка – годишен лихвен процент към датата на сключване на договора, като общият размер на лихвата към датата на сключване на договора възлиза на 17, 25 %. Посочил е, че съгласно уговорката на страните по договора годишният лихвен процент върху просрочената главница, формиран от базовия лихвен индекс и надбавка към него за просрочена главница, е в размер на 19, 25 %.

В решението е констатирано, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.12.2012 г. „Уникредит Булбанк“ АД е прехвърлило заедно със съпътстващите гаранции на „Макроадванс“ АД портфолио с необслужвани вземания по договори за кредит, сключени между цедента и физически лица, като същите са описани в приложение към договора. Съдът е посочил, че съгласно уговорките на страните по този договор вземанията се прехвърлят на цесионера в състоянието им към 30.09.2012 г. Установил е, че с анекс № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.12.2012 г. страните са уговорили покупна цена в размер на 12, 02 %, които се равняват на 4 541 806, 65 лв., като тази сума е преведена по банков път на 10.12.2012 г. Съставът на СГС е посочил, че според представеното по делото пълномощно „Уникредит Булбанк“ АД е упълномощило „Макроадванс“ АД да уведоми от името на банката всички длъжници – кредитополучатели, солидарни длъжници, поръчители и всички трети задължени лица, по всички вземания на банката, възникнали по силата на сключени договори за банков кредит, които банката е цедирала на „Макроадванс“ АД с договори, сключени на или след 04.12.2012 г. Приел е, че ищецът е уведомил ответницата за извършената цесия от името на банката, като в уведомлението е отразено, че задължението е станало изцяло и предсрочно изискуемо и към момента на сключване на договора за цесия дължимата по договора за кредит сума възлиза на 12186, 50 лв. /8 690, 20 лв. главница и 3 496, 30 лв. лихва/.

В обжалвания акт, въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, е прието, че към датата на прехвърляне на вземането по процесния договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050 от 14.07.2008 г. задължението на ответницата е възлизало на 8 690, 20 лв. главница и 3 496, 30 лв. договорна лихва, а към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - на 8690, 20 лв. главница, 2 486, 30 лв. договорна лихва за периода 27.02.2010 г. – 04.12.2012 г. и 1 714, 16 лв. лихва за периода 05.12.2012 г. – 12.11.2014 г. В решението е отразена констатацията на експерта, че с постъпилите суми в общ размер на 4580 лв., които са платени от ответницата, са погасени задължения в размер на 3496, 30 лв. – лихва за периода от 14.07.2008 г. до 04.12.2012 г., 257, 82 лв.- заплатена държавна такса по сметка на съда и 825, 88 лв. - законна лихва.

С оглед на така установените факти, въззивният съд е приел, че „Уникредит Булбанк“ АД и ответницата са били обвързани от договор за потребителски кредит на физическо лице, съгласно който банката е предоставила на ответницата кредитополучател сумата от 10 000 лв. срещу задължение да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва, на месечни вноски, в срок до 25.06.2015 г. Счел е, че по силата на сключения между банката и „Макроадванс“ АД договор за продажба и прехвърляне на вземания банката е продала на ищеца, заедно със съпътстващите гаранции, портфолио от договори за кредит, сключени от банката с физически лица, срещу заплащане на уговореното възнаграждение, като под № 250 в Приложение № 1 към договора е описано вземането на банката към ответницата, чийто общ размер възлиза на 11 872, 33 лв. Съставът на въззивния съд е определил като неоснователно възражението на ответницата за нищожност на договора за цесия поради липса на уговорена цена, тъй като с анекс № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания от 04.12.2012 г. е уговорена дължимата цена на прехвърлените вземания. Направил е извод за надлежно уведомяване на ответницата за прехвърляне на вземането в полза на ищеца, като се е позовал на идентичност на вземането, прехвърлено на ищеца, и на вземането, така както е описано в уведомлението за цесията. Отбелязал е, че в случая следва да бъде зачетен и настъпилият в хода на процеса факт на връчване на ответницата на препис от исковата молба и приложенията към нея, като е изтъкнал, че липсва пречка уведомяването за извършената цесия да се извърши в хода на съдебния процес.

В обжалвания съдебен акт е посочено, че процесният договор за банков потребителски кредит на физическо лице е сключен на 14.07.2008 г., към който момент е действал ЗПК /отм./, а въззивната жалбоподателка релевира оплаквания за нарушение на императивни изисквания на действащия ЗПК - в сила от 12.05.2010 г. /обн. ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г./.

Въззивният съд е подчертал, че в предмета на делото е включена само част от вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, а именно претендираната главница от 8 690, 20 лв. Ето защо е счел, че не следва да обсъжда валидността на клаузите относно възнаградителната лихва.

По правния въпрос, по който е било допуснато касационното обжалване:

По аргумент от чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК при постановяване на решението по предявен осъдителен или установителен иск за парично вземане за съда съществува задължение да обсъди в мотивите към решението и да се произнесе по редовно заявените и допустими доводи и възражения на страните от значение за съществуване на спорното право, като установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално правоотношение. Сред защитните възражения, които ответникът кредитополучател може да въведе по предявен срещу него осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 430 ТЗ за парично вземане по договор за банков кредит, както и по установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК с предмет съществуването на такова вземане са и правоизключващите възражения за нищожност на договора или на отделни клаузи от него. С Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС са изяснени правомощията на съда да следи служебно за нищожността на правни сделки или на отделни уговорки от сделките. Дадени са задължителните указания, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Както се посочва в мотивите на тълкувателното решение, с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ, бр. 100/2019 г./ е предвидено изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция е длъжна да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В хипотезата на предявен иск за главница по договор за банков кредит, ако в процеса са надлежно въведени възражения за нищожност на уговорките за лихви или са налице основания съдът служебно да следи за нищожността, съдът е задължен да обсъди в решението и да се произнесе дали клаузите за лихви по договора за банков кредит са нищожни. Обичайно по договор за банков кредит се постига съгласие плащането на дължимата от кредитополучателя сума да е разделено на погасителни вноски с последователни падежи на определени дати, като в погасителен план се уговарят размерът и падежът на анюитетните вноски. Ако клаузите за възнаградителна или обезщетителна лихва по договор за банков кредит са нищожни, то това може да се отрази на размера на задължението за главница и на изискуемостта му, тъй като извършените от кредитополучателя плащания биха имали различен погасителен ефект при приложение на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Когато размерът на надплатената въз основа на нищожните клаузи сума превишава този на незаплатените редовни анюитетни вноски, може да не са налице неудовлетворени вземания на банката по кредитния договор от естество да обосноват предсрочната изискуемост на цялото вземане. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Извършени от кредитополучателя надплащания въз основа на нищожни клаузи за лихви може да обуслови отсъствието на обективните предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, свързани с неизпълнение на задълженията за заплащане на дължимите по договора суми.

По изложените съображения отговорът на правния въпрос е, че при предявен иск за главница по договор за банков кредит съдът е задължен да се произнесе по валидността на уговорките за лихви, когато са направени допустими възражения за нищожност на тези клаузи или нищожността произтича пряко от договора за кредит или от събраните по делото доказателства.

По същество на касационната жалба:

Въззивният съд в противоречие с отговора на въпроса и допускайки съществени нарушения на съдопроизводствените правила не е обсъдил своевременно наведените от ответницата в отговора на исковата молба, поддържани и във въззивната жалба възражения за неравноправност на клаузите на чл. 4.1а, чл. 4.2, чл. 4.3 и чл. 11.2.3 от договора за потребителски кредит, както и за нищожност поради противоречие с добрите нрави на първите три уговорки относно дължимите по договора възнаградителна лихва, лихва за забава и наказателна лихва. Позоваването на ответницата е на високия размер на уговорените лихви, както и на обстоятелството, че уговореният от страните размер на лихвите надвишава законната лихва за забава. Източник на спорното право е договор за банков потребителски кредит на физическо лице от 14.07.2008 г., по силата на който „Уникредит Булбанк“ АД е предоставил на ответницата кредит в размер на 10 000 лв., като е настъпил крайният срок за погасяване на кредита – 25.06.2015 г. По отношение на този договор на основание чл. 12 ЗПК /отм./ намират приложение чл. 143 – 148 от Закона за защита на потребителите, съответно предвидената в тях защита срещу неравноправни клаузи. С оглед изложените от ответницата фактически обстоятелства, обуславящи според нея неравноправния характер на визираните договорни клаузи, както и нищожността им поради противоречие с добрите нрави, въззивният съд е дължал осъществяване на преценка за валидността на оспорените уговорки. Извършването на такава преценка е от съществено значение за правилното разрешаване на спора по предявения иск за главница при съобразяване на дадения отговор на правния въпрос, като трябва да се подчертае, че ответницата в отговора на исковата молба и въззивната жалба е изложила доводи, че недействителните клаузи за лихви са се отразили на размера на дължимата главница, тъй като с платените от нея суми по договора е погасявана и лихва. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че с постъпилите суми в общ размер на 4 580 лв., платени от ответницата за периода от 13.02.2013 г. до 24.01.2018 г., са погасени задълженията й по процесния договор към „Уникредит Булбанк“ АД за договорни и наказателни лихви в размер на 3 496, 30 лв., дължими за периода 14.07.2008 г. – 4.12.2012 г., и към цесионера „Микроадванс“ АД-825, 88 лв. законна лихва и 257, 82 лв. съдебни такси.

Съобразно разясненията в мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 по тълк. д. № 1/2020, ОСГТК на ВКС Върховният касационен съд също следи за нищожност на правните сделки или на техните уговорки, които са от значение за решаване на правния спор, като при констатиране на нищожност за пръв път от Върховния касационен съд, той следва да осигури спазването на принципа на състезателност на страните като върне делото за ново разглеждане от въззивния съд. Като съобрази фактическите обстоятелства, на които се позовава ответницата във връзка с възраженията си за нищожност на клаузите за лихви на процесния договор за потребителски кредит /включително, че уговореният размер на лихвата за забава превишава законната лихва за забава/, настоящият състав намира, че в случая се дължи служебна преценка за нищожността на клаузите на чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора с оглед забраната, установена с императивната норма на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. С оглед принципа на състезателност произнасянето на съда следва да се осъществи след уведомяване на страните и предоставяне на възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.

Неоснователни са касационните доводи, че въззивният съд неправилно е счел, че ответницата е надлежно уведомена за прехвърлянето на процесното вземане от страна на банката кредитор на ищеца, доколкото не е налице идентичност между вземането към ответницата, предмет на прехвърляне с договора от 4.12.2012 г., от който ищецът черпи права, и вземането, визирано в уведомлението за цесията. Изводът на въззивния съд за наличие на тази идентичност напълно съответства на съдебно-счетоводната експертиза, на която е направено позоваване в обжалваното решение, и на уведомлението, приложено към исковата молба, че към датата на сключване на договора за цесия задължението на ответницата по процесния договор за потребителски кредит е било в общ размер на 12 186, 50 лв. Както бе посочено и в определението по чл. 288 ГПК, ответницата не твърди да е страна по друг договор за потребителски кредит, сключен с „Уникредит Булбанк“ АД.

По изложените съображения следва да се приеме, че са налице касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК във вр. с чл. 293, ал. 2 ГПК и обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено. След отмяната на въззивното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да прецени за нищожност по смисъла на чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП оспорените клаузи за лихви от процесния договор за потребителски кредит, както и да се произнесе по валидността на същите клаузи с оглед доводите на ответницата за противоречието им с добрите нрави. Въззивният съд трябва извърши и преценка дали уговорките за лихви по чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора за потребителски кредит противоречат на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./, като преди осъществяване на преценката даде възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства. За разрешаването на спора по предявения иск за вземане за главница съдът следва да назначи нова съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение за дължимите по процесния договор за потребителски кредит главница, възнаградителна лихва, такси и лихви по чл. 4.2 и 4.3, включително във вариант без приложение на последните две клаузи – само за дължимата от кредитополучателката законна лихва за забава. На експертизата трябва да бъде възложена задача да отговори какви суми, индивидуализирани с дата и размер на всяко плащане, са били платени от длъжницата от момента на сключване на договора до изготвяне на заключението. С оглед на изводите си досежно валидността на оспорените клаузи за лихви и неизпълнението на задълженията на ответницата по договора, като съобрази извършените от нея плащания и приложи правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, съдът следва да определи какъв е погасителният ефект на тези плащания по отношение на задълженията по договора, съответно - какъв е размерът на непогасената главница. Като съобрази доводите на касационната жалбоподателка и данните по делото, че част от извършените плащания по договора са отнасяни за погасяване на разноски по заповедното производство, настоящият състав намира, че въззивният съдът следва да вземе предвид, че отговорността за разноски в заповедното производство и в исковия процес по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, се разпределя от съда, разглеждащ този иск съобразно изхода на спора /т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС/. При липсата на влязъл в сила съдебен акт в исковия процес относно отговорността за разноски в исковото и заповедното производство не може да се приеме, че се е породило задължението на длъжника за заплащане на разноски и че това задължение е изискуемо.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК и по разноските за водене на делото във ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 260225 от 18.01.2022 г. по в. гр. д. № 111/2021 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ Е въззивен състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд.

Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.