Отговорност на главен изпълнител при смърт на работник от подизпълнител

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 134

гр.С. 08.12.2021 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1081/2020 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационни жалби, подадена срещу въззивно решение № 1031/02.05.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 344/2015 г.

Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Кюстендилски окръжен съд, осъдил солидарно ЕТ “В. Т. Б.“, на основание чл. 200 КТ, Д. Г. Т., на осн. чл. 45 ЗЗД и “Понсстройинженеринг“ АД, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплатят: обезщетения за неимуществени вреди – страдания поради смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г., както следва: 76 000 лв. на С. И. Д., 56 000 лв. на Р. А. И., 46 000 лв. на Р. И. Д. и 46 000 лв. на Д. Л. Д., ведно с обезщетение в размер на законната лихва върху главниците, считано от 15.10.2010 г. до окончателното издължаване. Отхвърлил исковете на С. И. Д., Р. А. Д., Д. Л. Д. и Р. И. Д. по чл. 49 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу “РУАЛ“ ЕООД и по чл. 45 и чл. 86,1 ал. 1 ЗЗД срещу С. П. С. за солидарното им осъждане с посочените по-горе ответници.

Касаторът “Понсстройинженеринг“ АД обжалва въззивното решение в частта, в която е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати солидарно с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. на С. И. Д., Р. А. Д., Д. Л. Д. и Р. И. Д. обезщетение за неимуществени вреди, компенсаторна лихва, адвокатски хонорари, държавна такса и разноски.

Касаторите по насрещната касационна жалба С. И. Д., Р. А. Д., Д. Л. Д. и Р. И. Д. обжалват въззивното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от тях искове с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД срещу ответниците “РУАЛ“ ЕООД и С. П. С.. С влязло в сила определение производството по насрещната касационна жалба е прекратено.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, в която “Понсстройинженеринг“ АД е осъдено, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати солидарно с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т., както следва: 76 000 лв. – в полза на дъщерята на починалия – С. И. Д., 56 000 лв. – в полза на съпругата Р. А. И., 46 000 лв. в полза на майката на починалия Р. И. Д. и 46 000 лв. в полза на бащата - Д. Л. Д., представляващи обезщетения за неимуществени вреди – страдания поради смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г., обезщетение в размер на законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2010 г. до изпълнение на задълженията, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 281, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички събрани по реда на ГПК доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните.

Съгласно трайно установената съдебна практика на Върховния касационен съд по разрешаването му, вкл. и в част от посочените от касатора съдебни решения (напр. решение № 79/12.07.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3244/2016 г., IV г.о.; решение № 554/08.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о.; решение № 166/15.07.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1285/2012 г., III г.о.; решение № 194/18.06.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1100/2012 г., IV г.о.; решение № 24/28.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 26/08.02.2008 г. на ВКС по т.д. №445/2007 г., I т.о.; решение № 266/29.06.2011 г. на ВКС по гр.д. №1058/2010 г., I г.о.; решение № 378/15.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1629/2015 г., IV г.о.), е изяснено, че въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. Съдът не може да пропусне да изясни фактическите положения във връзка с предмета на иска и възраженията на страните, щом това има отношение към предмета на спора. Това предполага да изследва целия релевантен и допустим доказателствен материал, събран по делото. Съдът е длъжен да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства – напр. чл. 164 ГПК), следва да се стреми да установи истината, което се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Казаното се отнася и до въззивния съд, който и при действието на ГПК от 2007 г. е съд по съществото на спора. Въззивният съд също формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред, което включва както първата, така и втора инстанция, включително и случаите на повторно разглеждане на делото в съответния по степен съд. Само след цялостната преценка на доказателствения материал – поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Следва същевременно да следи за предмета на въззивно обжалване, което при действието на ГПК от 20007 г. е ограничено, съгласно чл. 259 ГПК. Въззивният съд е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан във въззивната жалба и отговора към нея, като служебно се произнася само относно валидността на цялото обжалвано решение, относно допустимостта на същото, но само в обжалваната част и по правилността по посоченото в жалбата. Въззивният съд служебно извършва още проверка за правилност на обжалваното пред него решение в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане /напр. закон разпорежда на съда служебно да събира доказателства, служебно да се самосезира или служебно да следи за интереса на децата/.

Съдът, също така е длъжен да съблюдава императивните разпоредби, независимо дали страните са се позовали на тях или не; в противен случай няма как да приложи точно закона, разрешавайки материалноправния спор /чл. 5 ГПК/. Аргумент е и чл. 234, ал. 1 ГПК - законодателят игнорира преценката на спорещите страни дори при спогодба, като не допуска съдебното й одобряване, ако противоречи на закона.

Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания, като не може да ги заменя, нито да въвежда нови факти и обстоятелства в предмета на иска и в предмета на въззивното производство. Съдът от своя страна, не може по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства, факти и петитум, а е длъжен да вземе решението си при съобразяване с онези от тях, които са поддържани от страните. Именно с оглед оплакванията във въззивната жалба и отговора на жалбата въззивният съд следва да се произнесе и в подготвителното заседание по чл. 267 ГПК по допускане на сочените от страните нови доказателства, при предвидените за това предпоставки. Вярно е, че той има правомощието на самостоятелна преценка на доказателствата, събрани пред първоинстанционния съд, но в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му, определен в първоинстанционното производство.

Изводите на съда за обстоятелствата, които имат значение за разрешаване на спора, следва да съответстват на събраните по делото доказателства. Обосноваването представлява логическа операция, в чиято основа лежат трите основни действия на мисленето, а именно тези на просто схващане или представяне (на предмети и явления чрез понятия), на отсъждане (че определено свойство е присъщо или не е присъщо на един или група предмети и явления) и на извличане на извод (че едно положение на нещата следва с необходимост да се приеме за факт въз основа на дадено допускане). Казаното значи, че съдът трябва да гради своите фактически и правни изводи въз основа на формално-валидните умозаключения – неговите изводи и заключения трябва да са логически следствия от дадени условия (предпоставки). Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС т. 12).

Мотивите на съдебния акт, както е разяснено още в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, както в и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване. Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.

По касационните оплаквания:

Касаторът “Понсстройинженеринг“ АД навежда доводи за недопустимост на въззивното решение, евентуално – за неправилност на същото поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответниците по касационната жалба – ищците по делото - С. И. Д., Р. А. Д., Д. Л. Д. и Р. И. Д., отговарят в срока по чл. 287 ГПК, че въззивното решение е допустимо и правилно в обжалваната част, а касационната жалба - неоснователна. Претендират разноски за инстанцията.

Касационната жалба на “Понсстройинженеринг“ АД поставя във висящност, както спора на търговското дружество с ищците за отговорността на касатора, още и този с другите ответници ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. относно наличието на солидарност между тях в отговорността към ищците. Следователно, насрещни страни по касационната жалба в тази й част, освен ищците, са още и ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т.. Решението в отношенията между тях има обвързващата ги сила на мотивите. Те не са депозирали отговор, нито са изразили становище по-късно в хода на съдебното производство.

“РУАЛ“ ЕООД и С. П. С. не са насрещни страни по тази касационна жалба. Въззивното решение, постановено по исковете на С. И. Д., Р. А. Д., Д. Л. Д. и Р. И. Д. против “РУАЛ“ ЕООД, на осн. чл. 49 и чл. 86 ЗЗД и срещу С. П. С., на осн. чл. 45 и чл. 86 ЗЗД, е влязло в сила.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил изцяло решението на първостепенния Кюстендилски окръжен съд, осъдил в условията на солидарност ответниците ЕТ “В. Т. Б.“, на основание чл. 200 КТ, Д. Г. Т., на основание чл. 45 ЗЗД и “Понсстройинженеринг“ АД, на основание чл. 49 ЗЗД да заплатят обезщетения за неимуществени вреди – страдания поради смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г. след падане от 14-метрова височина от скеле, по време на работа на строителен обект, която работа е изпълнявана пряко от ЕТ “В. Т. Б.“, по възлагане от “Понсстройинженеринг“ АД, като вредоносният резултат е предизвикан от деликтно поведение на служител на ЕТ “В. Т. Б.“, Д. Г. Т. – както следва: 76 000 лв. – в полза на дъщерята на починалия – С. И. Д., 56 000 лв. – в полза на съпругата Р. А. И., 46 000 лв. в полза на майката на починалия Р. И. Д. и 46 000 лв. в полза на бащата - Д. Л. Д., ведно със съответстващите на всяка от присъдените главници законни лихви считано от 15.10.2010 г. (датата на деликта) до изпълнение на задълженията.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 10.09.2010 г. между [община] и гражданско дружество “Консорциум Алфа Г. Енерджи“ бил сключен по реда на Закона за обществените поръчки договор с предмет “Изпълнение на инженеринг за енергоефективни мероприятия с гарантиран резултат за пакета сгради на ОУ“Св. К. Охридски“ и СОУ “Паисий Хилендарски“ и съпътстващите ги СМР на сградите“. Учредители на консорциума били “Понсстройинженеринг“ АД и “РУАЛ“ ЕООД. Със заповед № 213/09.09.2010 г. на изпълнителния директор на “Понсстройинженеринг“ АД ответникът С. П. С. бил определен за технически ръководител на строителен обект “ОУ С. К. Охридски“ – [населено място]. С договор от 14.09.2010 за строителство “Консорциум Алфа Г. Енерджи“ възложил на “Понсстройинженеринг“ АД да изпълни строително-монтажните работи на обектите. От своя страна “Понсстройинженеринг“ АД възложил изпълнението на строително-монтажните работи (топлоизолация) на ЕТ “В. Т. Б.“ с договор от 16.09.2010 г. Съгласно т. 22 от договора с подизпълнителя, ЕТ “В. Т. Б.“ поел цялата отговорност за правилното, сигурното и безопасно изпълнение на всички дейности на обекта, а съгласно т. 26 - всички мероприятия по безопасността били задължения на изпълнителя и за негова сметка. С договор за търговско управление от 17.09.2010 г. ЕТ “В. Т. Б.“ назначил за прокурист ответника Д. Т., като съгласно чл. 4, т. 6 от договора, прокуристът осъществява правата и задълженията на работодател по индивидуалните трудови правоотношения със служителите на търговеца, работещи в предприятието, в това число да осигурява безопасни и здравословни условия на труд и други. Със заповед № 3/11.10.2010 г. на ЕТ “В. Т. Б.“ той, на осн. чл. 24, ал.2 и 3 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд , бил определен като лице, изпълняващо функциите на орган по безопасност и здраве при изпълняваната от неговите работници работа. Съдът установил, че с трудов договор № 3/11.10.2010 г. ЕТ “В. Т. Б.“ назначил И. Д. Д. на длъжност “работник строителство“. Същият, на 15.10.2010 г., при изпълнение на възложената му работа, претърпял падане от височина 14 метра, причина за което е било липсващо хоризонтално платно на строителното скеле, върху което работникът осъществял дейност по поставяне на изолация на фасадата на ОУ“Св. К. Охридски“. Към момента на злополуката скелето не било довършено, нямало е и акт за приемането му и означение „безопасно за работа“. В нарушение на изискванията за безопасно ползване на техническото съоръжение, не били изградени и предпазните парапети, не е имало нарочна обезопасяваща лента, към която предпазният колан да бъде захванат. Имало предпазни колани и каски, но работниците не ги ползвали. В същото време, стационирането на предпазните колани към диагоналите, обезпечаващи стабилността на скелето, по естествен начин затруднявало движението на работещите (предвид липсата на еднаква височина) и не обезпечавало сигурността, тъй като предназначението на диагоналите е да укрепи конструкцията на скелето, без да са пригодени да понесат тежестта на падащ един или повече работници. Във връзка с отговорността на ответника С. С. (технически ръководител на “Понсстройинженеринг“ АД), съдът установил, че в деня на злополуката се е състояла среща между него и лицата, които подизпълнителите били определи за изпълняващи функциите на технически ръководители спрямо работниците от собствените им бригади. В деня на злополуката С. С. не е бил на обекта, а указанията му спрямо ръководителите на тримата подизпълнителя били на конкретната дата да не се работи, ако условията на труд не се подобрят. Към момента на започване на работа не валял дъжд, скелето било мокро и се хлъзгало. Разпореждането да се работи на обекта – в частност – на фасадата чрез използване на скелето, било дадено от Д. Т.. Работниците от едната бригада – подизпълнител, изобщо не отишли на обекта, а на работниците на другата - било наредено да извършват вътрешни ремонтни дейности и да не ползват скелето. Съдът приел, че след като техническият ръководител на обекта от страна на “Понсстройинженеринг“ АД отсъствал в деня на инцидента, решенията за разпределението на работата се вземали от ръководителите на отделните подизпълнители. Д. Т. е следвало да провери състоянието на скелето и да установи дали всички негови елементи са скачени. С. С. е признат за невиновен за престъпление по чл. 123, ал.1 от НК във връзка с трудовата злополука с присъда № 10/29.02.2012 г. по НОХД № 381/ 2011 на ОС- Кюстендил, потвърдена с решение № 381/01.11.2012 г. по ВНОХД№ 913/2012 г. на Софийски апелативен съд. Отговорността за неадекватната преценка за безопасността на работа на скелето носи разпоредилото ползавнето му лице – прокуристът на ЕТ В. Т. Б. – Д. Т.. Той е трябвало да провери състоянието на скелето и да установи дали всички негови елементи са скачени. По отношение на отговорността на “Понсстройинженеринг“ АД въззивният съд приел, че в качеството му на възложител на работата за едноличния търговец, дружеството отговаря за направения от него избор на изпълнител и за взетите мерки за спазване на нормативните изисквания за безопасност на труда. По силата на договора за строителство от 16.09.2010 г. “Понсстройинженеринг“ АД си е запазило правото да дава писмени препоръки и разпоредби, а по силата на чл. 25 е имало право на достъп до работния обект по всяко време.

По отношение на възражението за съпричиняване на вредата от пострадалия, съдът приел, че такова не е налице. Специалната правоспособност на Д. да извършва работа, източник на повишен риск следва да бъде проконтролирана от лицето, разпределящо работа и с оглед на наличието на такава работникът - да бъде или не допуснат до работа на скелето.

За да определи размера на неимуществените вреди, съдът взел предвид създадената емоционална връзка между починалия и всеки от ищците – негови роднини. Съдът установил, че ищците живеели в общо домакинство с пострадалия, разчитали на него, след смъртта му спрели да общуват със съселяните си, престанали дори да обработват земеделската си земя, главен принос за работата по която имал загиналият. Детето трудно преживявало загубата. Семейството на починалия било задружно, съпрузите се обичали и с общи усилия отглеждали детето си. След смъртта на И. Д. съпругата му „сякаш спряла да живее“, само детето я връщало към живот.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че част от въззивното решение, предмет на касационната проверка е недопустимо по следните съображения:

В исковата молба С. Д., Р. Д., Д. Д. и Р. Д. твърдят, че са претърпели неимуществени вреди от смъртта на И. Д. Д., починал при трудова злополука на 15.10.2010 г. при ремонт на ОУ „К. Охридски“, [населено място]. Излагат фактически твърдения и правни съображения за отговорността на ответниците ЕТ „В. Т. – Б.“, Д. Т., С. П. С., „Понсстройинженеринг“ ЕАД, [населено място], „Руал“ ЕООД, [населено място].

Всеки от ищците претендира конкретни суми за заплащане на обезщетение за причинените нему неимуществени вреди и компенсаторна лихва върху главницата, считано от деликта до датата на предявяване на иска, както и след това до оконочателното издължаване в размер на законната лихва, от две групи ответници – едни суми солидарно от едноличния търговец и Д. Т. и други суми солидарно от С., „Понсстройинженеринг“ ЕАД, и „Руал“ ЕООД. Ищците не сочат обаче на различни вреди. В исковата молба са изложени твърдения относно деянията на всеки от ответниците, довели като краен резултат до смъртта на И. Д. и до причиняване на всеки от ищците от това болки и страдания, както и съображения за гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 200 КТ и на другите юридически лица по чл. 49 ЗЗД.

Първоинстанционният съд се е произнесъл с решението си по исковете, така както са предявени, уважил частично претенциите за солидарно осъждане на едноличиния търговец, на осн. чл. 200 КТ и неговия прокурист, на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като отчел съпричиняване от 20% на починалото лице. Отхвърлил изцяло исковете на ищците за солидарно осъждане на С. П. С., на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, на неговия работодател „Понсстройинженеринг“ ЕАД, на осн. чл. 49 ЗЗД и на „Руал“ ЕООД, на осн. чл. 49 ЗЗД.

С. И. Д. е претендирала от ЕТ „В. Т. – Б.“, Д. Т. солидарно заплащане на 50 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди и 10 600 лв. по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдът присъдил съответно 40 000 лв., главница и 8595 лв. компенсаторна лихва до датата на подаване на исковата молба, като отхвърлил за разликата над предявените размери.

Р. Д. е претендирала обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. и компенсаторна лихва, натрупана до подаване на исковата молба в размер на 6 400 лв. от едноличния търговец и Т., солидарно. Първостепенният съд присъдил съответно 24 000 лв. главница и 5157, 38 лв. компенсаторна лихва до датата на подаване на исковата молба, като отхвърлил за разликата над предявените размери.

Д. Д. и Р. Д. са претендирали по 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и компенсаторна лихва до датата на подаване на исковата молба в размер по 4 500 лв. всеки. Съдът присъдил главници на всеки от по 16 000 лв. и натрупана лихва от 3438,26 лв. , като отхвърлил за разликата над предявените размери.

Работодателят и Т. не са обжалвали първоинстанционното решение, така че то е влязло в сила в частта, с която те са осъдени, съответно по чл. 200 КТ и по чл. 45, ал. 1 ЗЗД солидарно да заплатят на ищците суми за обезщетение и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД компенсаторна лихва върху главниците до подаване на исковата молба.

Въззивна жалба е подадена от ищците срещу решението в отхвърлителната му част, като се излагат доводи, че не е налице съпричиняване от страна на И. Д. за настъпване на трудовата злополука.

Следователно, въззивната жалба на ищците е поставила във висящност пред второстепенния съд решението на Кюстендилския окръжен съд, с което е отхвърлил частично исковете на ищците против ЕТ „В. Т. – Б.“ и Д. Т..

Ищците са претендирали суми за същото причинено им неимуществено увреждане от смъртта на И. Д., както и натрупаната върху него лихва от датата на деликта до подаване на исковата молба още и от С. П. С., на осн. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, от „Понсстройинженеринг“ ЕАД, на осн. чл. 49 ЗЗД и от „Руал“ ЕООД, на осн. чл. 49 ЗЗД. От тези трима ответника се търси солидарно заплащане на посочените в исковата молба суми, които са различни по размер от тези, претендирани срещу първата група ответници. По така заявените в солидарност претенции, ищците, съответно дъщеря, съпруга и родители на починалия, са поискали еднакви по размер суми и те са – по 26 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и по 5 500 лв. компенсаторна лихва върху главницата до подаване на исковата молба.

Исковете срещу С. и двете юридически лица са отхвърлени. Въззивна жалба е подадена от ищците.

При изложените в исковата молба твърдения и заявен петитум, следва по силата на закона, солидарност в отговорността на всички посочени ответници, като съпричинители на деликта, като отговорността на едноличният търговец и двете юридически лица е гаранционнообезпечителна. Както е изяснено в Постановление № 17 от 18.XI.1963 г. , Пленум на ВС и Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК, когато работник на едно предприятие причини вреди заедно с работник на друго предприятие на трето лице, и двете предприятия са отговорни по чл. 49 ЗЗД солидарно спрямо пострадалия. Когато едно от предприятията е и работодател на пострадалия, то неговата отговорност се реализира по реда на чл. 200 КТ , а тази на предприятието възложител на работата - по чл. 49 ЗЗД ; отговорността на преките причинители на деликта, която е по чл. 45 ЗЗД и е също солидарна спрямо пострадалия.

Независимо дали ищците сочат на солидарност или не, съдът произнасяйки се по спора, следва да приложи материалния закон и при произнасянето си да съобрази наличието на солидарност в отношенията между страните, като не е нужно да изисква и изрично уточняване по този въпрос от ищците. Казаното обаче не значи, че е допустимо произнасяне срещу всички ответници за солидарното им осъждане, за цялото вземане. Само, ако в исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а такава предвид материалното правоотношение не е налице, за съда съществува задължение да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и да се произнесе разделно. Това е така, защото, когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото съдът не само има право, но и е длъжен да се произнесе за “по-малкото”. При солидарността е така – всеки от солидарните кредитори има право, съответно всеки от солидарните кредитори отговаря в размера на цялото вземане. Ако ищецът /ищците/, въпреки указанието на съда да изяснят размера поотделно на всяко вземане подържат искането за солидарно отсъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърли претенцията за солидарно получаване /плащане/ на исковата сума и съответно се произнесе с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции. В рамките на сезирането е, когато се установи, че само част от ответниците дължат, или, че повече от един следва да платят, но всеки от тях – част от общата сума и не солидарно с друг. На практика, при пасивната солидарност, от всеки от ответниците се претендира цялата сума, като чрез солидарността се гарантира издължаването й изцяло от длъжник по предпочитание на кредитора. Присъждайки по-малко от заявеното и то, при разделност за всеки един от ответниците, всъщност съдът постановява “по-малко”, но в рамките на поисканото. В обратния случай, когато отговорността на ответниците предвид естеството на твърдяните деяния и заявено искане, сочи на пасивна солидарност, не е налице нередовност на исковата молба, ако кредиторът търси отделни части от всеки от ответниците, нито пък съдът може сам служебно да се произнесе, като осъди или отхвърли иска за солидарно осъждане на ответниците. Задължението е едно, но може да бъде разпределено между съпричинителите по волята на кредитора – той има право да търси цялото вземане само от един от длъжниците или различни части от всеки поотделно – в общ или отделни процеси, без да е длъжен заявените части да са действително съответни на дела на дадения ответник в съпричиняването на вредата, нито на договореностите във връзка с това между съпричинителите. Кредиторът не може да бъде задължен да предяви иска срещу всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане.

Въззивният съд не е следвало да оставя производството по делото без движение с искане да се посочи от ищците в каква евентуална поредност искат произнасяне спрямо ответниците. Не е налице евентуално субективно съединяване на искове, при което се търси едно и също, но тъй като ищецът не е сигурен кой е материално отговорният длъжник, сочи повече от един, подреждайки ги според предпочитанията си.

Вярно е, че избраният от ищците начин за удовлетворяване създава условия за объркване, недостатъчно ефективен е и, на практика, не е в техен интерес, но по никакъв начин не обуславя извод за нередовност на исковата молба, нито съдът може служебно да промени сезирането като го „поправи“ или да задължава страните да го сторят. Ищците са „господарите“ на процеса – чл. 6, ал. 2 ГПК. В случая съдът, при очертания предмет на спора, е следвало да се произнесе за това дължи ли се и в какъв размер обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. Д. на всеки един от ищците и съответно от така определеното обезщетение за всеки от тях, да се произнесе спрямо ответниците в рамките на заявеното – на практика всеки от ищците твърди, че е претърпял неимуществено увреждане, причинено от действията на ответниците, като определят паричното му изражение като сбор от сумите, потърсени от двете групи ответници, т.е. – С. Д. търси 76 000 лв. Р. И. - 56 000 лв., Р. Д. и Д. Д. по 46 000 лв. Ако определеното от съда обезщетение е в размер равен или над посочените суми, съдът следва да уважи исковете изцяло, така, както са предявени срещу всяка група ответници; ако определеното от съда обезщетение е под общо потърсения от двете групи размер, следва да осъди всяка група ответници да заплати съответната част от общото, определена според съотношението на претендирания от ищците размер спрямо общия. Така, при общо претендирано от С. Д. обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 76 000 лв., тя търси солидарно от работодателя и неговия прокурист 66 % (50 000 лв.) и солидарно от „Понстройинженеринг“ АД, С. С. и „Руал“ ЕООД – 34% (26 000 лв.). Тогава, ако съдът намери, че размерът на обезщетението е напр. 20 000 лв., ще осъди първата група ответници солидарно да заплатят 66 % от него – 13 200 лв. и ще отхвърли иска срещу тях за разликата до 50 000 лв. и ще осъди солидарно втората група ответници да заплатят 34%, което е 6 800 лв., като отхвърли исковете за разликата до 26 000 лв. Съдът, също така, следва да отчете дали за същата вреди вече има платено изцяло или частично обезщетение от някой от ответниците или от трети на спора лица, като приспадне тази сума от определената за заплащане.

Въззивният съд, като изложил съображения, че ищците са увредени от смъртта на И. Д., както и, че отговорността на ответниците, според изложените твърдения, е солидарна, отменил изцяло първоинстанционното решение, вкл. и в необжалваната част, с която исковете против работодателя на И. Д. и прокуриста са частично уважение. Осъдил работодателя – едноличен търговец и неговия прокурист солидарно, ведно и с „Понсстройинженеринг“ АД, да заплатят на ищците обезщетение за неимуществени вреди над размера на исковете, предявени срещу тях, както следва: 76 000 лв. на С. Д., 56 000 лв. на Р. И., 46 000 лв. на |Р. Д. и 46 000 лв. на Д. Д., както и „законната лихва, считано от 15.10.2010 г. до изпълнение на задълженията“, без да определя конкретния размер на натрупаната лихва от датата на деликта до датата на подаване на исковата молба.

Въззивното решение спрямо едноличния търговец с фирмено наименование “В. Т. - Б.“ и Д. Г. Т. е недопустимо в частите, в които е отменено влязлото в сила първоинстанционно решение (частично уважените претенции срещу тях), за сумите над първоначално предявените, както и за солидарното им осъждане с „Понсстройинженеринг“. По изложените по-горе съображения, в тази част въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора. Въззивното решение не е обжалвано от едноличния търговец и от Д. Т., поради което касационната инстанция няма правомощия да поправи порочното въззивно решение, постановено спрямо тях. То е влязло в сила. Касационната жалба на „Понсстройинженеринг“ АД е поставила във висящност единствено въпроса за солидарното осъждане на касатора, ведно с едноличния търговец и прокуриста Т.. В тази част (солидарното осъждане), по вече изложените съображения, въззивното решение е недопустимо и спрямо акционерното дружество – касатор. То е недопустимо спрямо този ответник и за суми над претендираните от него - над 26 000 лв. главници и над 5 500 лв. компенсаторни лихви по вземанията на всички ищци.

В заключение, следва да се обезсили като недопустимо въззивното решение в частта, с която “Понсстройинженеринг“ АД е осъдено, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати поотделно на С. И. Д., Р. А. И., на Р. И. Д. и на Д. Л. Д., обезщетение за причинени им неимуществени вреди в размер над 26 000 лв. за всеки ищец, както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.10.2010 г. до датата на подаване на исковата молба в размер над 5 500 лв. за всеки, както и за солидарното осъждане на “Понсстройинженеринг“ АД, ведно с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. за заплащане на главници, компенсаторни лихви до датата на подаване на исковата молба и след това, до окончателното издължаване.

Въззивният съд, също така, отменил решението, с което исковете против С. С. и „Руал“ ЕООД са отхвърлени, така както са предявени – за солидарното им осъждане да заплатят на всеки от ищците главница от по 26 000 лв. и компенсаторна лихва по 5 500 лв. и вместо това постановил друго, с което отхвърлил исковете за главници срещу тях, но вече за солидарното им осъждане с всички други ответници и за по-високи от търсените суми – за 76 000 лв. на С. Д., 56 000 лв. на Р. И., 46 000 лв. на |Р. Д. и 46 000 лв. на Д. Д., както и „законната лихва, считано от 15.10.2010 г. до изпълнение на задълженията“. Решението срещу С. и „Руал“ ЕООД е също влязло в сила.

Въззивното решение, с което съдът е осъдил „Понсстройинженеринг“ АД да заплати поотделно на С. И. Д., Р. А. И., на Р. И. Д. и на Д. Л. Д. по 26 000 лв. обезщетение за причинени им неимуществени вреди от смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г., както и компенсаторна лихва върху главниците в размер по 5 500 лв., натрупана в периода от деликта до датата на предявяване на иска, както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва, е допустимо.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените разяснения по чл. 290 ГПК. Въззивният съд не е изложил фактически изводи относно всички релевантните факти, нито е направил правни заключения досежно всички приложими по конкретния спор правни норми. Съставът на Софийския апелативен съд, също така не е изложил съображения по всички фактически твърдения, правни доводи и възражения на страните.

В заключение, налице е отменителното основание по чл. 281, т. 3 ГПК спрямо въззивното решение в частта, с която съдът е осъдил „„Понсстройинженеринг“ АД да заплати поотделно на С. И. Д., Р. А. И., на Р. И. Д. и на Д. Л. Д. по 26 000 лв. обезщетение за причинени им неимуществени вреди от смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г., компенсаторна лихва върху главниците в размер по 5 500 лв., натрупана в периода от деликта до датата на предявяване на иска, както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва.

Спорът следва да бъде разрешен от касационната инстанция, доколкото не е нужно поправяне или извършване на нови съдопроизводствени действия.

Както е изяснено в ППВС 9/1966 г. отговорност по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: а/ когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. б/ когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. В този случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Отговорност по чл. 49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа. С ППВС 7/1958 г. е разяснено, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя има обезпечително-гаранционна функция, не произтича от вината на лицето, което е възложило работата. То може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда ; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа.

В случая [община] е възложила строителство на Гражданско дружество „Консорциум Алфа Г. Енержди“, [населено място], като в договора е уговорено, че изпълнителят – консорциума, носи всички, свързани с изпълнението на договора рискове, както и, че отговаря в пълен размер за безопасните условия на работа и осигурява тяхното снабдяване със средства за безопасност на труда. Консорциумът е превъзложил от своя страна, с договор за строителство от 14.09.2010 г., на „Понсстройинженеринг“ ЕАД да изпълни строително—монтажните работи на обектите. Изрично е записано, че изпълнителят – акционерното дружество, носи цялата отговорност за правилното, сигурното и безопасно изпълнение на всички дейности на обекта – предмет на този договор и други отговорности на строителя, посочени в ЗУТ и съпътстващите нормативни документи. Той превъзложил на свой ред на други подизпълнители, между които на ЕТ “В. Т. – Б.“, [населено място] да изпълнят стротелно-монтажнните работи на обектите.

По силата на чл. 5, ал. 2 ЗЗБУТ в процеса на проектирането, строителството и въвеждането в експлоатация на обектите възложителят е отговорен и изисква , а съответните контролни органи контролират спазването на правилата и нормите за здравословни и безопасни условия на труд от проектанта и от строителя. Подизпълнителят съгласува своите действия за осигуряване на ЗБУТ със строителя, който го е наел - чл. 18 от Наредбата.

В договора между „Понсстройинженеринг“ АД и едноличния търговец „В. Т. – Б.“ е уговорено последният да изпълнява писмените препоръки и разпоредби, дадени от възложителя – акционерното дружество, касаещи спазването на технологичната последователност на СМР, обезпечаващи безопасни условия на труд, пожарна безопасност, както и охраняващи живота и здравето на трети лица; да спазва разпорежданията, издадени от възложителя.

На С. С., служител на „Понсстройинженеринг“, е наредено да изпълнява технически надзор над всички работещи на обектите, вкл. тези, предмет на договора с едноличния търговец. От своя страна едноличният търговец възложил на прокуриста Д. Т. на 11.10.2010 г. да изпълнява функциите на орган по безопасност и здраве, на осн. чл. 24., ал. 2 и 3 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд (ЗЗБУТ).

По силата на чл. 5, ал. 2 от ЗЗБУТ, възложителят, в процеса на проектирането, строителството и въвеждането в експлоатация на обектите, е отговорен и изисква, а съответните контролни органи контролират спазването на правилата и нормите за здравословни и безопасни условия на труд от проектанта и от строителя. Съгласно чл. 16 от Наредба № 2 от 22.03.2004 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи (Наредбата), строителят осигурява инструктажа, обучението, повишаването на квалификацията и проверката на знанията по ЗБУТ на работещите, като подизпълнителя, по силата на чл. 18 съгласува своите действия за осигуряване на ЗБУТ със строителя, който го е наел.

Техническият ръководител, на осн. чл. 26 изпълнява и контролира спазването на изискванията по ЗБУТ; пряко участва при изработването на инструкциите за безопасност и здраве и ръководи и контролира тяхното прилагане; забранява работа със строителни машини, съоръжения и инструменти, които не отговарят на изискванията по ЗПУТ; контролира монтажа и демонтажа на временни опори и подпори; определя местата на захранване на предпазните колани на работещите и на люлките, платформите и висящите стълби към сигурна и здрава опора и ежедневно контролира окачващите им приспособления преди започване на работа.

Съгласно разясненията, дадени в Постановление № 17 от 18.XI.1963 г. на Пленума на ВС, отговорността от непозволено увреждане, когато по договор между две предприятия едното е възложило на другото определена работа, при извършването на която настъпят вреди, се възлага според същността на сключения договор между тях. Ако съгласно договора едното предприятие дължи на другото извършването на определена работа със свои работници, единствено при негов контрол и организация на работата, тогава отговорността за вредите от непозволено увреждане е в тежест на това предприятие. В този случай е без значение, че се извършва работа на първото предприятие. Ако обаче организацията на работата, ръководството и контролът й принадлежи на предприятието, чиято работа се извършва от работниците на друго предприятие, то отговорността за непозволеното увреждане е на предприятието, чиято работа се извършва.

При анализа на договорните отношения, трудовите функции на С. и Т., както и приложимите норми за безопасност на труда, се налага извод, че „Понсстройинженеринг“ АД, макар и да е прехвърлило на своя подизпълнител едноличния търговец „В. Т. – Б.“ да извърши определена работа от строителния обект със свои работници , които сам да контролира и организира, включително досежно безопасните условия на труд, е запазил за себе си ръководни и контролни функции относно целия строеж. Той е осъществяван едновременно от няколко подизпълнителя, между които и посочения едноличен търговец. Служител на възложителя е определен за технически ръководител на обекта, поради което и, независимо от прехвърлената с договора отговорност върху изпълнителя за сигурното и безопасно изпълнение на всички дейности на обекта, при настъпило увреждане поради неспазването им, гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на „Понсстройинженеринг“ АД не може да се изключи. Без значение е, че с влязло в сила решение по настоящото дело искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу неговия служител С. С. е отхвърлен. В случая гаранционнообезпечителната отговорност на възложителя се предопределя не от противоправно и виновно поведение на негов служител при и по повод изпълнение на възложената работа, а от противоправно поведение на служител на изпълнителя по договора. След като възложителя и изпълнителя са си поделили отговорността по ръководство и контрол на строежа, вкл. по спазване на правилата за безопасни условия на труд, отговорността спрямо пострадалите не може да се възложи само на един от тях, а трябва да бъде споделена. Уговореното в договора между „Понсстройинженеринг“ АД и едноличния търговец „В. Т. – Б.“, че последният носи цялата отговорност за правилното, сигурното и безопасно изпълнение на всички дейности на обекта има значение за отношенията между тях, но не и спрямо третите лица.

С одобрено съдебно споразумение прокуристът на едноличния търговец - Д. Т., е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК в това, че на 15.10.2010 г. в [населено място] е причинил смъртта на И. Д., поради незнание и немарливо изпълнение на правно-регламентираната дейност – не извършил инструктаж и позволил използване на скеле, с липсващи елементи – няма защитни бродови ленти за крака, главни перила за ръце, средни перила за ръце, стълби за изкачване и слизане от скелето, които да се елемент на скелето.

Най-общо страни в наказателния процес са разследващите органи, прокурорът, съдът и лицето, извършило престъплението. Пострадалият не е страна в наказателното производство. Той придобива това качество, ако предяви граждански иск или встъпи като частен обвинител. Без значение е дали насрещните страни по гражданския спор са страни и в наказателното производство, за да се приложи последицата на чл. 300 ГПК – същественото е дали по висящото гражданско дело следва да се установят обстоятелства, инкриминирани от НК, за които наказателният съд се е произнесъл с влязъл в сила съдебен акт. Ако подсъдимият бъде признат за виновен с присъда, споразумение или налагане на административно наказание, гражданският съд е обвързан относно констатациите на наказателния за това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.

С влязло в сила решение по настоящото дело Т. е осъден солидарно с едноличния търговец да заплатят пълния размер на обезщетенията за причинени на ищците вреди от смъртта на И. Д.: 76 000 лв. на С. Д., 56 000 лв. на Р. И., 46 000 лв. на |Р. Д. и 46 000 лв. на Д. Д., както и „законната лихва, считано от 15.10.2010 г. до изпълнение на задълженията“

Гаранционнообезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД и на възложителя „Понсстройинженеринг“ АД за заплащане на горните суми е налице. Няма данни, нито твърдения, че присъдените суми са частично или изцяло заплатени от едноличния търговец или Т.. Ето защо кредиторите могат да търсят част или цялата сума и от друго солидарно отговорно лице, каквото се явява акционерното дружество. Съгласно диспозитивното начало ищците са в правото си да определят каква точно част от цялото търсят от задълженото лице и в случая – това е обезщетение от по 26 000 лв. за всеки ищец, както и компенсаторна лихва, считано от датата на деликта – 15.10.2010 г. до окончателното издължаване, като натрупаната до датата на подаване на исковата молба – 13.11.2011 г. е в размер на 5500 лв., а след това – до датата на пълното издължаване е в размер на законната лихва.

Исковете са основателни и следва да бъдат уважени.

При този резултат, въззивното решение като краен резултат следва да бъде потвърдено в разглежданата част, с поправените от касационната инстанция мотиви. В диспозитива изрично следва да се запише, че присъдените суми се дължат в солидарност с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. и са част от сумите, за които те са осъдени с влязлото в сила решение. В случая съдът не излиза извън предмета на спора, не се произнася „свръх петитум“ или по нещо различно от поисканото, а уточнява солидарната отговорност на длъжниците, както и възпрепятства възможността кредиторите да се удовлетворят два пъти за едно и също нещо.

Предвид постановения резултат по спора – изцяло уважени искове на ищците срещу „Понсстройинженеринг“ АД, така, както са предявени, търговското дружество няма основание да иска присъждане на съдебоделоводни разноски сторени по делото за разглеждане и произнасяне по тези искове – арг. чл. 78,ал. 3 ГПК. Пред първа и втора инстанция, независимо от произнасянето „свръх петитум“ от последната, страната е заплатила адвокатско възнаграждение по своята въззивна жалба на база цена на исковете, предявени съгласно исковата молба. Спорът пред касационна инстанция е разширен поради произнасянето на апелативния съд вповече. Касационната жалба се явява частично основателна и на касатора се следват направените съдебноделоводни разноски пред ВКС за частта, с която въззивното решение е частично обезсилено. По аргумент от чл. 78, ал. 3 ГПК, ищците общо следва да заплатят на касатора 6 269 лв. сторени съдебноделоводни разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1031/02.05.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 344/2015 г., в частта за солидарното осъждане на “Понсстройинженеринг“ АД с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. да заплати обезщетения – главници и лихви на на С. Д., Р. И., Р. Д. и Д. Д., както и в частта, с която „Понсстройинженеринг“ АД е осъдено на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати поотделно на С. И. Д., Р. А. И., на Р. И. Д. и на Д. Л. Д., обезщетение за причинени им неимуществени вреди в размер над 26 000 лв. за всеки ищец, както и компенсаторна лихва върху главницата, считано от 15.10.2010 г. до 13.11.2011 г. в размер над 5 500 лв. за всеки, както и след тази дата до окончателното издължаване в размер на законната лихва.

ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 1031/02.05.2019 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 344/2015 г., в частта, в която “Понсстройинженеринг“ АД е осъдено, на осн. чл. 49 ЗЗД, да заплати поотделно на С. И. Д., Р. А. И., на Р. И. Д. и на Д. Л. Д. по 26 000 лв. обезщетение за причинени им неимуществени вреди от смъртта на И. Д. Д., настъпила на 15.10.2010 г., както и компенсаторна лихва върху главниците в размер по 5 500 лв., натрупана в периода 15.10.2010 г. - 13.11.2012 г., като постановява, че тези суми се дължат солидарно с ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т., както и, че са част от сумите, за които ЕТ “В. Т. Б.“ и Д. Г. Т. са вече осъдени с влязлото в сила решение по гр.д. № 714/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд, да заплатят, както следва: 76 000 лв. на С. Д., 56 000 лв. на Р. И., 46 000 лв. на |Р. Д. и 46 000 лв. на Д. Д., както и законната лихва, считано от 15.10.2010 г. до изпълнение на задълженията.

ОСЪЖДА С. И. Д., Р. А. И., Р. И. Д. и Д. Л. Д. да заплатят общо на „Понсстройинженеринг“ АД съдебноделоводни разноски за производството пред Върховен касационен съд в размер на 6 269 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ЗЗД.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: