Обезщетение за неимуществени вреди при фактическо съжителство и смърт при ПТП

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * материалноправна легитимация на ищеца * справедливост на обезщетението * обезщетение за неимуществени вреди

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50125

[населено място], 17.11.2023 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, първо търговско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести октомври, през две хиляди двадесет и трета година, в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

при участието на секретаря Ивона Мойкина и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1964 по описа за две хиляди двадесет и втора година, съобрази следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. К. И. против решение № 487/08.04.2022 г. по гр.д.№3448/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 29.09.2021г. по т.д.№ 129/2020 г. на Окръжен съд Враца, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. И. против ЗД „ Бул Инс „ АД иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 100 000 лева, в причинност със смъртта на Р. С.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - несъобразяване на всички относими доказателства по делото, в обосноваване материалноправната легитимация на В. И. да претендира обезщетение, като живяла на съпружески начала с починалия, конкретно - свидетелските показания на В. Ш. и Г. Х. в тяхната цялост, установяващи според касатора дълбока и трайна емоционална връзка и хармонични отношения между В. и Р., при съвместно съжителстване. Страната счита, че въззивното решение е в противоречие с приетото в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Намира, че несъстоятелно въззивният съд е акцентирал на недоказани аспекти от отношенията между ищцата и пострадалия, в който смисъл страната възприема извода на въззивния съд, за недоказано „съжителстване на съпружески начала“.

Ответната страна - ЗД „Бул Инс„ АД – оспорва касационната жалба. Позовава се на обстоятелството, че ищцата не е установила с починалия да са съжителствали на съпружески начала, което предполага проявявана помежду им взаимна грижа, подкрепа, поддържане на общо домакинство, с принос на всеки от двамата за същото. Страната акцентира на заявеното с исковата молба „трайно съжителстване с пострадалия в общо домакинство“ , а не единствено интимни отношения със същия , поради което е следвало да докаже не само емоционална и духовна привързаност между двамата, но и общи планове, усилия и икономически отношения, за удовлетворяване нуждите им, аналогично на семейство.

С определение № 50401/05.06.2023 г. касационното обжалване е допуснато по въпроса, конкретизиран от състава, в съответствие с правомощията му, съгласно ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС : Обективното фактическо съжителстване между мъж и жена, поддържащи интимни отношения продължително време, съпътствани от обич, привързаност, взаимна грижа и помощ, от естество ли са да обосноват материалноправна легитимация за предявяване на иск, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на единия, съгласно задължителните указания в ТР № 1/ 2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, независимо че не се установяват присъщи на съжителството между съпрузи, във всичките му, вкл. икономически аспекти, отношения между двамата приживе ? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с цитираното във въпроса Тълкувателно решение.

Върховен касационен съд, съобразно доводите и възраженията на страните и с оглед правомощията си по чл. 290 ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :

Ищцата В. И. е предявила иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на Р. Г. С., настъпила в причинност с ПТП от 07.08.2020 г., реализирано по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ „ГО„ на автомобилистите , лек автомобил. Твърди, че с починалия живеела „на семейни начала“ и със смъртта му е загубила опората си в живота, своя спътник, с когото споделяла радости и тревоги и на чиято помощ и подкрепа е разчитала. Твърди, че е преживяла тежко загубата и все още не може да се отърси от шока, предвид нейната внезапност и нелепост. Претендира обезщетение в размер на 150 000 лева, поддържано в касационна инстанция до размера на 100 000 лева.

Ответникът е оспорил материалноправната легитимация на В. И. да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. С., съобразно задължителните указания в ТР № 1/ 2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС – липса на особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, респ. размера на претенцията, като изключително завишен. Предявено е и възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия.

За установяване съдържанието на съществувалата приживе на починалия връзка между същия и ищцата, както и на търпимите от смъртта му болки и страдания, в относимост към претенцията на В. И. / предявен е в обективно съединение и иск за обезщетяване на неимуществени вреди от майката на Р. С. /, са разпитани двама свидетели. Същите / св. В. Ш. и св. Г. Х. / безпротиворечиво твърдят, че В. и Р. установили връзка преди 3 - 4 години, като оттогава живеели заедно при майка му – П., в [населено място]. Свидетелят Ш. преценява връзката им като щастлива, често ги виждал заедно, вкл. ги вземал да работят заедно в строителството. И двамата свидетели споделят за чести здравословни проблеми на В., при които Р. бил неотлъчно до нея и й помагал, с каквото е нужно, вкл. викал спешна помощ. Свидетелите споделят, че В. приела тежко смъртта на Р., често плачела, виждали я заедно с майка му на гробищата, макар че след смъртта на Р. се върнала при родителите си, а св. Ш. дори твърди, че платила и част от цената на надгробния паметник. Според св. Х. отношенията на В. и Р. били „добри„ , били заедно „ в добро и в лошо „ , подкрепяли се в трудни моменти. Свидетелката сочи поддържана близост с В. и преценява, че тъгата й от загубата на Р. продължава, мъчно й е и страда за него.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска на В. С., поради недоказана материалноправна легитимация, съобразно задължителните указания в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и тези в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5 / 1969 г., според които право на обезщетение има и лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия, без да има сключен граждански брак, което предполага установяване съдържание на съществувалите между тях житейски отношения, напълно сходни с отношенията между съпрузи. Съдът е признал за установено, че В. и Р. били в близки отношения от около 3 – 4 години, но не и че съжителствали „на съпружески начала“. За последното съдът счел за недостатъчно доказване обитаването на общо жилище, проявявана от починалия грижа и помощ, във връзка със здравословните проблеми на ищцата и обстоятелството, че били непрекъснато заедно. Съдът е счел, че събраните доказателства не установяват трайна и дълбока емоционална и духовна връзка и отношения, характерни за съпрузи – общи грижи и отговорности в бита, ежедневието и в издръжката на домакинството.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, в тази му част, по идентични съображения, обосновавайки се единствено с приетото в ППВС № 4/1961 г., допълнено с ППВС № 5/1969 г. – право да претендира обезщетение и лицето, живяло на съпружески начала с починалия. Това, според съда, предполага установяване на отношения приживе, като между съпрузи – интимен, траен, доброволен съюз, при който да са споделяли общо домакинство, фактическа и физическа близост, да са полагали обща грижа за семейството, споделяйки разходите за издръжката му, да са проявявали уважение и подкрепа един към друг. Такова доказване съдът е отрекъл да е проведено. Фактическото обитаване на общо жилище съдът е отказал да приравни на факта по поддържане на общо домакинство. Без да отрича интимността, установена между двамата, съдът намира същата за недостатъчна да обоснове извод за трайна емоционална връзка с преждеизложените елементи от съдържанието й. Не е коментирал събраните доказателства в обосноваване на материалноправна легитимация на ищцата, съгласно задължителните указания на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2014 г. на ОСНГТК на ВКС.

По правния въпрос :

С Постановление № 5/24.11.1969 г. на Пленума на ВС е признато право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия от непозволено увреждане, без да е сключен брак, ако това съжителстване не представлява престъпление и не противоречи на морала. Като изключение от първоначално очертания кръг на легитимираните лица – този с Постановление № 4/25.05.1961 г. на Пленума на ВС, върховните съдии са се мотивирали със съдържанието на съществувалата приживе връзка, напълно сходна с отношенията между съпрузи. В мотивите на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС изрично е посочено провокирането на постановяването му предвид настъпили след приемане на Постановленията промени в обществено-икономическите отношения, довели до нови характеристики на житейските и емоционалните връзки между близки, роднини и членове на семейството. ОСНГТК е изходило от понятието „членове на семейство„ , съгласно чл. 2 пар. 1 б.“б“ на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета , в което понятие попадат и лицата, живеещи с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка, в общо домакинство / хипотезата на ППВС № 5/1969 г./. С ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС се разширява кръга на легитимирани да претендират обезщетение „близки„ на жертвата , без да се поставят допълнителни условия за тази легитимация, освен общите, възприети с диспозитива на ТР предпоставки за лицата, извън кръга очертан в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. на Пленума на ВС: да са създали трайна и дълбока емоционална връзка / особено близка / с починалия и да търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания / действително претърпени от смъртта му, като интензитет и продължителност, вреди /, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Както е посочено в мотивите, връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие и отсъствието й изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване, съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД . Никъде в мотивите на ТР не се сочи, а и логически неоправдано би било да се направи извод, че трайната духовна и интимна връзка между двама души подлежи на изследване, относно легитимацията на единия от тях да претендира обезщетение за вреди от смъртта на другия, единствено в контекста на ППВС № 5/1969 г. и отсъствието на доказано създадена от същите икономическа общност по споделяне разходи и полагане на съвместни грижи за общо домакинство изключва възможна легитимация на „близки„, по смисъла на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС – лица, между които е съществувала приживе особена близост, в резултат на конкретно сложили се житейски обстоятелства и ситуации. Съдържанието / в духовен, емоционален и интимен план / и продължителността на връзката между двама души, от които би могло да се обоснове трайна и несъмнена съвместна воля за житейско обвързване, независимо от липсата на икономическите аспекти на един брачен съюз, е от естество да обоснове легитимация на преживелия, за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на другия. Такава връзка удовлетворява условието за „конкретни житейски обстоятелства и ситуации„, породили особена близост, съгласно посоченото ТР, тъй като изключва преходен и случаен характер на интимността и обвързването. Противното би означавало на икономическите и битови аспекти от съжителстването на двама души да се придаде решаваща роля за обосноваване на близост, което е в несъответствие със самата характеристика на обезщетяваните – неимуществени – вреди. Още повече, че в много случаи, особено при млади, нереализирали се все още професионално или социално слаби хора, създаването и поддържането на самостоятелно домакинство е обусловено от социални фактори.

По съществото на касационната жалба :

С оглед преждеизложеното, настоящият състав не споделя приетото в решение № 126/18.10.2019 г. по т.д.№ 1785/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. В установяване легитимацията на лицата по прекия иск по чл. 432 ал. 1 КЗ съдът не следва да изхожда от формалната квалификация „живели на семейни начала„, ако и да е посочена такава в исковата молба, а от наведените и доказани обстоятелства, относно съдържанието и продължителността на връзката между ищеца и починалия. Съществували интимни отношения между двама души не предпоставят изследване единствено наличието на легитимация, съгласно предвидените в ППВС № 5/1969 г. предпоставки, а „близост „, съобразно заложените в ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС критерии, посочени по-горе.

Като е ограничил преценката на материалноправната легитимация на ищцата до „съжителстване на съпружески начала „, съгласно ППВС № 5/1969 г., без коментар относно установените между ищцата и починалия приживе отношения, в аспект на визираните в ТР № 1/2018 г. предпоставки, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и постановено такова по същество. Досежно отреченото съпричиняване на вредоносния резултат от починалия Р., въззивното решение не е обжалвано от застрахователя.

От показанията на разпитаните свидетели се установява, че В. и Р. са били неразделни от 3 - 4 години, живеейки в дома на майката на починалия. Последното обстоятелство – споделяне връзката с родител - демонстрира сериозност на обвързването и дълбочина на създалите се емоционални и интимни отношения, още повече в хипотеза на споделено с родител и съжителстване. Свидетелите определят връзката им като „щастлива“, взаимно си имали доверие и си помагали. Ищцата разчитала изцяло на починалия, за помощ и подкрепа във връзка с честите си здравословни проблеми и той бил неотлъчно до нея. Всеки от свидетелите твърди, че В. продължава да страда за Р., изпитва постоянна мъка и често я виждат на гроба му, като дори е поделила с майка му разходите за надгробния паметник. Като се съобрази продължителността на съществувалата между ищцата и починалия връзка /сравнително кратка, макар достатъчна да обоснове материалноправната й легитимация/, а също и възрастта й / 34 г. към датата на смъртта на Р., което не изключва възможността да намери удовлетворяваща я нова емоционална и интимна връзка/, с оглед съдържанието на събраните доказателства, удовлетворяващи дадената от ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСНГТК на ВКС квалификация за „особено близка връзка„ , поради доказани взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие между двамата, настоящият състав намира, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 40 000 лева, до който размер следва да бъде уважен искът. Следва да се присъди и законна лихва от 25.09.2020 г. / съобразно принципа на диспозитивното начало и съгласно петитума на исковата молба и предвид предявена пред застрахователя претенция на 24.09.2020 г. /. Съгласно решение № 128 по т.д.№ 2466/2018 г. и решение № 60112 по т.д.№ 122/2020 г. на І т.о. на ВКС, споделено и в решение по т.д. № 1191/2021 г., Кодекса на застраховането в сила от 01.01.2016 г. изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл. 497 КЗ - от отговорността му за забава, като функционално обусловена от отговорността на делинквента – „когато застрахованият отговаря за тяхното / на лихвите / плащане „ – чл. 494 т. 10 КЗ, чл. 493 ал.1 т.5 КЗ вр. с чл. 429 ал. 2 т. 2 вр. с ал.3 вр. с чл. 430 ал. 1 т. 2 КЗ. От кумулативното приложение на посочените разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие / в срока по чл. 430 ал . 1 т. 2 КЗ / или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най - ранна. След изтичане на срока по чл. 496 ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава / чл. 497 КЗ /.

С оглед правния резултат, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 830 лева, от които 30 лева – за производството по чл. 288 ГПК и 800 лева – за производството по чл. 290 ГПК. Ответникът следва да заплати на процесуалния представител на ищцата – адв. А. И. , при условията на чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 ЗАдв. възнаграждение, в размер на 2 000 лева , на основание чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / при минимален размер, съгласно Наредбата, 1730 лева / .

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА решение № 487/08.04.2022 г. по гр.д.№3448/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 29.09.2021г. по т.д.№ 129/2020 г. на Окръжен съд Враца, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. К. И. против ЗД „ Бул Инс„ АД иск, с правно основание чл. 432 ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. Г. С., настъпила на 07.08.2020 г. при ПТП, причинено по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил, до размера от 40 000 / четиридесет хиляди / лева, к а к т о и в частта по присъдени с въззивното решение , в тежест на В. И. , разноски в полза на ЗД „ Бул Инс„ АД за разликата над сумата от 2 592 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс„ АД , на основание чл. 432 ал. 1 КЗ, да заплати на В. К. И. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. Г. С., настъпила на 07.08.2020 г. при ПТП, причинено по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил, в размер на 40 000 / четиридесет хиляди / лева , ведно със законната лихва върху същото от 25.09.2020 г. до окончателното му изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение в останалата му обжалвана от В. И. част, с която е отхвърлен иска й за разликата над присъдените 40 000 лева и до претендираните във въззивна инстанция 100 000 лева.

ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс„ АД да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за касационно обжалване, в размер на 830 лева.

ОСЪЖДА ЗД „ Бул Инс„ АД да заплати на адв. А. И. , процесуален представител на В. К. И. при условията на чл. 38 ал. 2 вр. с ал. 1 т. 2 от ЗАдв., възнаграждение за процесуално представителство на страната в касационна инстанция, в размер на 2 000 лева .

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: