Указания при промяна на квалификацията на иск за издръжка от въззивния съд

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е № 496/15.08.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1982 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. Х., чрез процесуалния й представител, срещу въззивно решение № 681 от 06.02.2024г., постановено по в. гр. д. № 4805/2023г. по описа на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 20080045 от 20.02.2023г. по описа на СРС, 165 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 9800 лв. е постановил ново, с което е осъдил В. М. Х., на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на А. Б. Г. сумата от 5000 лева, получена от ответницата при липса на основание, представляваща издръжка за периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 04.03.2021 г. до окончателното плащане, както и е осъдил В. М. Х., на основание чл. 140, ал. 3, изр. 2 СК, да заплати на А. Б. Г. сумата от 4800 лева, представляващи спестени от ответницата разходи за издръжка на общото им дете за периода м. януари 2018 г. - м.декември 2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 866,52 лева - обезщетение за забава върху горепосочената сума за периода 06.03.2018 г. - м.02.03.2021 г. В останалите обжалвани части СГС е потвърдил решението на СРС.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в неговата осъдителна част.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - чл. 281, т. 3 ГПК. Прави се искане решението да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени уважените от въззивния съд искове.

Ответникът по касационната жалба – ищецът А. Б. Г., чрез процесуалния си представител, в подадения отговор на жалбата релевира възражение, че същата е неоснователна. Претендира разноски.

С определение № 5678 от 05.12.2024 г. обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос за: „За задължението на въззивния съд след преквалификация на иска да даде указания на страните, произтичащи от доказателствената тежест“

По поставения въпрос съдът намира следното: С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания, а именно: Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада по делото - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон.

По касационните оплаквания:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че районният съд неправилно е определил правната квалификация на иска като такъв по чл. 59 ЗЗД с цена 9 800 лв. Приел е, че първата инстанция е била сезирана не с един иск, а с два иска: първият с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД с цена 5 000 лв. и вторият с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. последно СК с цена 4 800 лв. Констатирал е, че с решение по гр. д. № 1717/2014 г. родителските права по отношение на общото на страните дете А. Г. са били предоставени на майката - ответницата В. Х., като за ищеца бил установен режим на лични отношения с детето и бил осъден да заплаща издръжка на детето чрез майката в размер на 200 лева. Установил е, че по силата на заповед, издадена по реда на Закона за защита от домашното насилие на ответницата било забранено да доближава ищеца и общото им дете. Посочил е, че по делото било прието за безспорно обстоятелството, че в периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г. общото на страните дете А. Г. е живеело при бащата - ищецът А. Г., който е полагал всички грижи за него и го е издържал. Отбелязал е, че спорът по делото е дали това обстоятелство рефлектира върху наличието на правно основание за майката за принудително събиране на присъдената в полза на детето издръжка. Приел е, че след като за разглеждания период ищецът надлежно е изпълнил задължението си да предоставя необходимите средства за издръжка на детето, като е полагал и непосредствени грижи за него, то е налице точно изпълнение на задълженията му, произтичащи от влязлото в сила решение, с което е присъдена издръжка на детето, която той следва да заплаща. Поради което е направил извод, че повторното събиране на суми за изпълнени задължения от страна на ищеца обоснова извода, че тези суми са събрани при първоначална липса на правно основание за това. С оглед тези съображения е осъдил ответницата да върне сумата от 5000 лв. На следващо място е приел, че ищецът предявява и иск за осъждане на ответницата да му заплати сума в размер на 4800 лв., основана на твърденията, че през периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г. единствено той е полагал грижи и издържал общото им дете А. Г.. Посочил е, че твърденията на ищеца, че е обеднял, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащо лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред, налагат квалификация на спорното право по чл. 140, ал. 3, изр. последно СК. Посочил е, че ответницата като майка на детето А. Г. по силата на чл. 143 СК е задължена да участва в издръжката на детето, като същото задължение е безусловно, т.е. независимо дали детето може да се издържа от имуществото си. Посочил е, че по делото не се твърди, а и не се установява ответницата да е предоставяла издръжка под каквато и да е форма на дъщеря си през процесния период. Поради което е направил извод, че чрез непредоставянето на средства за издръжката на детето за периода м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г., когато последното е било отглеждано единствено от баща си, ответницата си е спестила разходи, които със сигурност същата е следвало да направи във връзка с издръжката на дъщеря си. В заключение е посочил, че предявеният иск с правно основание чл. 140, ал. 3, изр. последно СК се явява доказан по основание и е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 4 800 лв.

С оглед изложените в исковата молба твърдения и формулирания петитум, настоящият съдебен състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че неправилно въззивният съд е приел, че е сезиран с два отделни иска. В случая твърденията на ищеца налагат квалификация на спорното право по чл. 140, ал. 3, изр. второ СК, тъй като в исковата молба се твърди, че ищецът и ответницата са бивши съпрузи, родители на малолетното дете – А. А. Г., поради което и двамата по закон имат задължение да издържат ненавършилото пълнолетие дете. Ищецът твърди, че в процесния период той изцяло е поел грижите и издръжката на детето, а неговата майка, въпреки задължението си по закон, не е полагала никакви грижи, нито е давала издръжка. Твърди, че той е обеднял, поради даване на цялата необходима издръжка на правоимащото лице, когато то има право да търси такава и от друго лице от същия ред, поради което прави искане съдът да постанови решение, с което да осъди ответницата да му плати онова, с което се е обогатила. Искът е един, с правно основание чл. 140, ал.3, изр. второ от СК, предявен е за периода - м. декември 2017 г. - м. декември 2019 г. и е с цена 9800 лв.

Предвид разрешението на правния въпрос, настоящият съдебен състав намира, че в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е променил правната квалификация на предявения иск едва с обжалваното решение, без да даде на страните указания относно подлежащите на доказване факти и възможност да ангажират доказателства с оглед правилната правна квалификация по чл. 140, ал. 3, изр. второ от СК. Поради което е основателно оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение.

Въззивното решение в обжалваните осъдителни части е неправилно.

Съображенията на състава са в следния смисъл:

В настоящия случай е безспорно, че малолетното дете на страните е имало право на издръжка от своите родители, които са лица, задължени да дават издръжка и са от един и същи ред, съгласно чл. 140, ал. 1 СК. По делото е безспорно, че в периода м. декември 2017 г. – м. декември 2019 г. детето е живяло при своя баща, на когото не са били предоставени родителските права и в негова тежест е била присъдена парична издръжка.

С оглед дадената правна квалификация на предявения иск, на изследване подлежат следните обстоятелства: дали действително само бащата е издържал и полагал грижи за детето. Ако отговорът е положителен, лицето, което е спестило разходи за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече. Съдът следва да събере доказателства за нуждите на детето, което следва да бъде издържано и за възможностите на неговите родители. При обсъждане на събраните доказателства съдът следва да съобрази както законовите разпоредби, така и принципните постановки, дадени в практиката на ВС и ВКС, а именно: Всяко дете има право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие - чл. 124, ал. 1 СК. На това право съответства задължението на родителя да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за неговите лични и имуществени интереси – чл. 125, ал.1 СК. Всеки родител е длъжен съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето – чл. 143, ал.1 СК, а съгласно, ал. 2 от същата разпоредба, родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на издръжка, и възможностите на лицето, което я дължи – чл. 142, ал.1 СК. Според т. 4 на ППВС № 5/16.11.1970 г. „нуждите“ на лицата, които имат право на издръжка се определят съобразно с обикновените условия на живот за тях, като се вземат предвид възрастта, образованието и другите обстоятелства от значение за случая. Според т. 5 на ППВС № 5/16.11.1970 г. „възможностите“ на лицето, което дължи издръжка следва да се определят от неговите доходи, имотно състояние, възраст, образование, професионална квалификация, трудоспособност. В практиката на ВКС се приема, че родителите следва да предоставят на детето си средства за задоволяване на потребностите му за физическото и за духовното му развитие, включващи средства, които да покрият ежедневните му нужди от храна, дрехи, дом, извънкласни занимания, не следва да се пренебрегват и средствата необходими за покриване на изключителни нужди на детето /чл. 143, ал. 4 СК/. Трябва обаче да се съблюдава и посоченото в т. 4 на ППВС № 5/16.11.1970 г., че общественото положение на задълженото лице и размерът на доходите му не следва да водят до присъждане на издръжка в размери, които надхвърлят целите на издръжката.

При съобразяване с тези принципни постановки и след като разпредели на основание чл. 154, ал.1 ГПК доказателствената тежест между страните и им предостави възможност да ангажират доказателства за фактите, за които носят доказателствената тежест, съдът следва да назначи експертиза, която да изчисли какъв е размерът на дължимата издръжка и в какъв размер е била реално предоставената. Съдът следва да съотнесе двете стойности. При разлика в двете стойности следва да съобрази следното: Ако стойността на дължимата издръжка е по-голяма от стойността на предоставената, то тогава релевантна е стойността на предоставената. Ако стойността на предоставената издръжка е по-голяма от стойността на дължимата, тогава релевантна е стойността на дължимата. В този смисъл съдът процедира, изхождайки от характера на иска, който е на плоскостта на забраната за неоснователно обогатяване. От определената за релевантна стойност съдът следва да прецени каква част от нея е следвало да осигури всяко от задължените лица, като се ръководи от неговите възможности, както и има ли дадено в натура повече от едно от тези лица. При положителен отговор, лицето, което е спестило разходите за издръжка, следва да компенсира обедняването на платилия в повече.

Неоснователно е възражението на ответника по касационната жалба, че размерът на издръжката, определен с влязлото в сила решение по гр. д. № 1717/2014 г., е задължителен за страните в настоящото производство. Влязлото в сила решение по гр. д. № 1717/2014 г. не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на настоящия правен спор, тъй като страните по двете дела са различни - по гр. д. № 1717/2014 г. ищец е детето, а ответник е бащата, докато в настоящото производство ищец е бащата, а ответник по иска е майката. Различен е и предметът на двете дела. Поради което размерът на присъдената с влязлото в сила решение издръжка няма отношение в настоящия казус.

С оглед изложеното, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване осъдителна част. Допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила са от такова естество, че се налага връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който да изпълни задължението си, като даде указания на страните, произтичащи от доказателствената тежест по предявения иск с правна квалификация чл. 140, ал. 3, изр. второ от СК, да предостави възможност на страните да ангажират доказателства във връзка с дадените указания, да назначи експертиза.

След новото разглеждане следва да бъде разпределена отговорността за разноските по делото във всички инстанции, включително за тези, направени в настоящото касационно производство /чл. 294, ал. 2 ГПК/, съобразно изхода от спора.

По изложените съображения, ВКС, ГК, състав на Четвърто гражданско отделение, на основание чл. 293, ал. 3 ГПК

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 681 от 06.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 4805/2023г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III – Б въззивен състав - в осъдителните му части и

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.