Доказване на предаването на пари при оспорена дата на договор за заем

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 38

гр.София, 07.03.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1778 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Е. Г. против решение № 10069 от 20.1.2021 г., постановено по гр. д. № 5882 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГК, X състав, с което е потвърдено решение № 5035 от 5.7.2019 г. по гр. д. № 15809 по описа за 2017 г. на Софийския градски съд, ГО, I-14 състав, за отхвърляне на предявените от В. Е. Г. срещу И. Ц. Ц. искове с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 250 000 щатски долара и по чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 25 000 щатски долара неустойка за забава за периода от 16.11.2017 г. до 5.12.2017 г.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Ответникът по касационната жалба И. Ц. счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по два иска с цена съответно от 250 000 долара и 25 000 долара. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 60770 от 11.11.2021 г. по настоящото дело по следния въпрос:

Датата на сключването на договора за заем става ли част от съдържанието му /съответно е елемент от основанието на вземането на заемодателя/, когато предаването на сумата е уговорено „при подписване на договора“? Какъв е критерият датата на сключване да бъде счетена за част от съдържанието на договора? Влиза ли в предмета на доказване датата на предаване на сумата по договор за заем от заемодателя на заемателя и в чия тежест е това доказване?

Принципното разрешение дали датата на сключване на договора става част от неговото съдържание се съдържа в решение № 9 от 6.6.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г. на I ТО на ВКС. Поставената в документа дата на съставянето, съответно при договора-датата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора. Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа. Тогава се прилага ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл.164, ал.1, т.6 от ГПК. Когато обаче датата на документа не е част от съдържанието, тя е без значение за пораждане на правата и задълженията. Обикновено датата в частните документи е един случаен елемент. Важно е съдържанието/в тесен смисъл/, тоест изявленията в документа Като допуснем да се докаже, че датата на частния документ не е вярна, ние не внасяме никакво изменение в съдържанието, следователно не го опровергаваме и свидетелските показания са допустими/в този смисъл- П. В. „Писмени доказателства и свидетелски показания в гражданския процес“, издание от 1994 г. на “Сиби“, стр.96/. Ако в договора за заем наред с поетите от страните права и задължения/съдържание на договора в тесен смисъл/, се съдържа изявление на заемополучателя, че сумата му е предадена на датата на сключването, тази част от договора представлява частен свидетелстващ документ. Само от погрешно посочената дата не може да се направи извод, че документът е с невярно съдържание и сумата не е предадена. Тази грешка обаче трябва да се прецени наред с другите събрани по делото доказателства, като се съобразят твърденията на страните. Ако заемополучателят установи, че договорът е подписан на друга дата, на която не е имало реално предаване на заетата сума, то тогава е в тежест на заемодателя да докаже противното-че на датата, посочена в договора, парите са предадени.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

В. Е. Г. е изложил в исковата молба, че на 11.01.2011 г. е сключил с ответника И. Ц. договор за заем, предал е заемната сума от 250 000 долара към датата на подписването на договора, но в уговорения срок до 7.12.2012 г. заемателят не е върнал заема. Ето защо е поискал ответникът да бъде осъден да заплати 250 000 долара главница и 25 000 долара неустойка за забава за периода от 16.11.2017 г до 5.12.2017 г.

В отговора на исковата молба И. Ц. е заявил, че е подписал пет договора за заем и съответните към тях записи на заповед с цел да обезпечи договор за кредит от чуждестранна банка, но не е получавал никакви суми по тези договори. Повдигнал е възражения за нищожност на договора за заем като симулативен и прикриващ друго съглашение, за нищожност поради противоречие с добрите нрави, липса на съгласие и невъзможен предмет. Посочил е, че този договор е антидатиран, тъй като фигуриращата в него датата на издаване на личната карта на ищеца е 24.01.2011 г. и няма как да е сключен на 11.01.2011 г. Във връзка с този довод на ответника пълномощникът на ищеца е уточнил в публичното съдебно заседание на 28.01.2019 г., че посочената в договора дата на сключване 11.01.2011 г. е резултат от техническа грешка. Договорът всъщност е сключен на 24.01.2011 г., когато е издадена личната карта на ищеца.

Софийският градски съд е приел, че договорът за заем е привиден, тъй като е подписан от ответника с намерение за обезпечаване на задължение за възнаграждение към ищеца по договор за финансиране. Ето защо е счел този договор за нищожен и е отхвърлил предявените искове.

Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение, но по други съображения. Счел е, че договорът за заем няма достоверна дата, противопоставима както на трети лица, така и създаваща надлежна доказателствена сила на договора като частен писмен документ относно факта на сключването и факта на предаване на заемната сума. Очевидно е, че договорът за заем не е сключен на посочената в него дата-11.01.2011 г., доколкото личната карта на ищеца, записана в договора за заем, е издадена на 24.01.2011 г., а твърдението, че договорът е сключен на 24.01.2011 г., се оспорва от ответника. Доколкото не е доказано от ищеца, чиято е доказателствената тежест, на коя дата е предадена заемната сума, то не може да се приеме и че тази сума е реално предадена, тоест-че договорът за заем като реален договор е сключен. По този начин въззивният съд неправилно е отрекъл съществуването на договора за наем само защото в него фигурира погрешна дата. Както се посочи по-горе в отговора на въпроса, неяснотата кога е сключен договорът за заем и кога е предадена заемната сума не е достатъчна, за да се приеме автоматично, че изявлението за получаването на тази сума е с невярно съдържание. Необходимо е да се извърши анализ на становищата на страните и на събраните по делото доказателства. Като е посочил в отговора на исковата молба, че е подписал договора за заем и още четири със съответните към тях записи на заповед с цел да обезпечи договор за кредит от чуждестранна банка и комисионната на ищеца, той е повдигнал възражение за нищожност на този договор поради противоречие с чл.152 от ЗЗД. С тази разпоредба се обявява за недействително всяко съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Касае се за противоречие със закона, което е основание за нищожност на общото основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД, а не просто за симулативен договор по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. В този случай не важат ограниченията за допустимостта на свидетелските показания по съображения, подробно изложени в решения № 331 от 12.01.2016 г. по гр. д. № 1870/2015 г. на III ГО на ВКС, № 461 от 16.01.2012 по гр. д. 1206/10 г. на ІV ГО на ВКС, № 408 от 10.09.2010 г. по гр. д. 82/2009 г. на ІV ГО на ВКС. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл. 165, ал. 1 и, ал. 2 от ГПК. Следователно събраните по делото свидетелски показания са допустими и следва да бъдат също обсъдени. От тези показания се установява, че процесният договор за заем е подписан заедно с другите заемни договори и записите на заповед към тях през октомври 2010 г., а не на 24.01.2011 г., но посочените в тях суми не са били реално предадени от ищеца на ответника. Единствената цел на подписаните документи е да се обезпечат вземания на ищеца по сключен между него и ответника договор за посредничество, с оглед получаване на кредит при по-изгодни финансови условия. Тези показания трябва да бъдат кредитирани, тъй като са житейски достоверни. Противното би означавало да се приеме, че ищецът реално е носил със себе си и е предоставил на ответника на една дата значителната по размер сума от 1 150 000 щатски долара, като се включат сумите, за които се водят другите дела между страните. Ето защо въз основа на събраните по делото доказателства трябва да се приеме, че договорът за заем е нищожен, тъй като противоречи на закона/чл.152 от ЗЗД/, поради което не може да се иска неговото изпълнение. Освен това, след като според свидетелите договорът е подписан през октомври и тогава не е предадена парична сума, в тежест на ищеца е било да установи, че такава сума е била предадена по-късно на посочената от него дата-24.1.2011 г., което той не е сторил.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че исковете за връщане на сумата от 250 000 лв. на основание сключения договор за наем и заплащане на 25 000 лв. неустойка са неоснователни, поради което обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила.

Разноски на ответника не следва да се присъждат поради липса на данни за тяхното извършване.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10069 от 20.1.2021 г., постановено по гр. д. № 5882 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, ГК, X състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: