Недопустимост на съдебно решение, постановено по непредявен иск за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 421

гр. София, 27.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 3890/2022 г., и да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от В. М. И. и И. М. И. - ответници по иска, подадена чрез адвокат Ц. И., срещу въззивното решение № 174 от 27.06.2022 г. по в.гр.д № 135/ 2022г на Окръжен Съд- Монтана, с искане за неговата отмяна. Правят се оплаквания за неправилност поради нарушение на процесуалния и материалния закон, и постановяване на решението в нарушение на диспозитивното начало по чл.6 ГПК, тъй като съдът не се е произнесъл по заявеното от ищците придобивно основание давностно владение.

Ответникът по касация – ищец в производството Л. В. П., чрез процесуален пълномощник Р. Р. Д., оспорва жалбата с писмен отговор.

Другият ответник по касация- ищец в производството М. В. Ф., не е взел становище по касационната жалба.

С определение № 2608 от 19.09.2023 г. по чл.288 ГПК по настоящето дело, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, за преценка допустимостта на въззивното решение, т.е. дали въззивният съд се е произнесъл по материалноправния спор, въведен с основанието и петитума на исковата молба, в каквато насока са и изложени оплаквания от касаторите.

В проведеното открито съдебно заседание пред касационния съд страните не са се явили.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като прецени данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 41 от 11.02.2022 г, по гр.д. № 1352/2021 г. по описа на РС – Монтана, в частта му, с която е отхвърлена претенцията на ищците за признаване правото им на собственост по давностно владение върху 1/2 ид.ч. от процесните имоти , вместо което е признато за установено по отношение на В. М. И. и И. М. И., че Л. В. П. и М. В. Ф. са собственици при равни права на 1/2 ид.ч. от следните имоти: Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място] село, обл.В., одобрени със Заповед РД-18-50/17.09.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 15 324 кв.м., с начин на трайно ползване: изоставено трайно насаждение, IV-та категория, местност Ц., с номер по предходен план * и при посочени съседи, и Поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място] село, общ.Ново село, обл.В., одобрени със Заповед РД-18-50/17.09.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК с площ от 19 184 кв.м., с начин на трайно ползване: нива, IV-та категория, местност ,,кп‘‘, с номер по предходен план * и при посочени съседи. Отменено е първоинстанционното решение и в частта за осъждане двамата ищци да заплатят на двамата ответници разноски в размер на 400 лв. за адвокатско възнаграждение.

Първоинстанционният съд е уважил частично предявеният от Л. В. П. и М. В. Ф. срещу В. М. И. и И. М. И. установителен иск за собственост спрямо гореописаните два поземлени имота /ПИ/ с основание чл.124, ал.1 ГПК, като е признал ищците за собственици при равни права, на 1/ 2 ид.ч. от тези два ПИ на основание наследяване, и е отхвърлил иска им в частта за признаване ищците за собственици при равни права, на останалата 1/ 2 ид.ч. от същите ПИ на основание давностно владение.

В частта, в която искът за признаване правото на собственост на двамата ищци върху 1/ 2 ид.ч. от същите поземлени имоти по наследяване, първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила.

Пред въззивния съд първоинстанционното решение е обжалвано от ищците само в частта, в която искът им за другата 1/ 2 ид.част е отхвърлен. Въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че направеният от Л. И. -наследодателя на двамата ответници, отказ от дата 24.07.1995 г. от наследството на общия й наследодател с Л. Ф.-последната наследодател на двамата ищци, е недействителен съгласно чл.91а ЗН. Приел е въззивният съд, че този отказ е произвел правно действие, защото е вписан след като на общия наследодател на Л. И. и Л. Ф. са били възстановени горепосочените земеделски земи с първичното решение /наименовано Протокол/ на поземлената комисия от 28.04.1993 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне, което именно решение имало конститутивен ефект, а не последващото такова решение на ПК от 1999 г. за възстановяване собствеността съгласно плана за земеразделяне, защото второто решение от 1999 г. внасяло само уточнение относно актуалните кадастрални данни на имотите и не било от значение за преценката по чл. 91а от ЗН. Така е формиран извод, че ищците са собственици и на останалата спорна 1/ 2 ид.ч. на основание наследствено правоприемство съгласно изложената от същите фактическа обстановка и приложените доказателства. Твърдението на ищците, че са придобили тази друга 1/ 2 ид.ч. на основание давностно владение е оценено от въззивния съд като неправилна правна интерпретация на доказателствата, и с оглед приетото, че съдът е задължен да направи правните си изводи на действително установената фактическа обстановка, е приел въззивния съд, че в случая собствеността е придобита на основание наследствено правоприемство, поради което атакуваното решение в обжалваната част е неправилно и като такова следва да бъде отменено, а вместо него бъде постановено друго, с което да се уважи иска и в тази част, с произтичащата от това промяна относно отговорността за разноските в процеса.

Така изложените от въззвивния съд мотиви сочат на произнасяне от него в отклонение от соченото от ищците придобивно основание за тази спорна 1/2 ид.ч. от процесните имоти - частта на наследодателя на ответниците, което го прави недопустимо. Съображенията за това са следните:

Както в исковата молба, така и във въззивната жалба, ищците ясно са изложили твърденията си, че техният наследодател Л. Ф. е владяла процесните имоти след реституцията им, изцяло като собственик- не само своята наследствена 1/ 2 ид.ч., но и наследствена 1/ 2 ид.ч. част на сестра си Л. И.. Направеният отказ от наследството от Л. И. е сочен от ищците само като факт, относим към началото на установеното от Л. Ф. владение с намерение да свои и ид.част на Л. със нейното знание и съгласие приживе (за което имало изрична уговорка между двете сестри), при което не е било необходимо да демонстрира към сестра си своето собственическо намерение, т.е. за тази спорна 1/2 ид.ч. ищците не са твърдяли да е била придобита по наследяване от Л. Ф. в резултат на валиден отказ от сестра й Л. И. от наследството на общия им наследодател, а за нея сочат като придобивно основание само давностно владение (така изрично и във въззивната жалба на двамата ищци и допълнението към нея от ищцата Л. П.), като се позовават на наследствено правоприемство за тази спорна ид.част, доколкото черпят правата си по наследяване от тези на майка си Л. Ф., вкл. и по твърдяното присъединяване на нейното владение към своето. С отговора на исковата молба ответниците В. М. И. и И. М. И. – легитимиращи се като наследници на Л. И., са оспорили твърдението на ищците да са придобили по давност тяхната наследствена 1/ 2 ид.ч.

Въззивният съд, следователно, е разгледал иска за тази спорна 1/2 ид.ч. на непредявено основание, и не е излагал въобще мотиви дали предявеният иск на основание давностно владение за тази спорна 1/ 2 ид.ч. е основателен и дали ищците са успели да докажат елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ГПК, респ. приложима ли е в случая презумпцията по чл.69, ал.1 ЗС.

Въззивният съд като инстанция по същество на спора следва да се произнесе само в пределите на търсената защита. В практиката на ВКС трайно и непротиворечиво се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато е постановено по непредявен иск - когато съдът не е разгледал релевантните за спора обстоятелства така, както са заявени от страните, а в противоречие с диспозитивното начало е основал решението си върху други, незаявени по надлежния ред факти. Съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, доколкото и ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя. Когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респективно когато съдът, в нарушение на принципа на диспозитивното начало, се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск (решение № 306/29.06.2011 г. по гр. д. № 961/2011 г. на I г.о. на ВКС; решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 566/2013 г. на III г.о. на ВКС; решение № 128/22.02.2016 г. по гр. д. № 931/2015 г. на II г.о. на ВКС; решение № 138/22.02.2016 г. по гр. д. № 2722/2015 г. на II г.о. на ВКС). Вещното право на собственост може да бъде придобито само на едно придобивно основание, поради което, при едновременно позоваване на деривативно (чрез частно или универсално правоприемство) и оригинерно (напр. давност) придобивно основание, това може да стане само при условията на евентуалност, като деривативното основание е главно, а оригинерното – евентуално, независимо как ищецът ги е предявил (така напр. решение № 102 от 27.11.2020 г. по гр. д. № 819/2020 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС). Спорният предмет обхваща само заявеното от предявилото иска лице основание за придобиване на спорното право, но не и всяко друго правно основание, на което същото право би могло да бъде придобито, и съдът не може да признае съществуването на спорното право на основание, различно от въведеното в спорния предмет с исковата молба, дори да установи, че такова основание действително съществува. Ако е заявено от ищеца като придобивно основание само давностно владение, а съдът установи, че ищецът вече е придобил правото на собственост на деривативно основание, то искът за собственост, основан на давностно владение, би бил неоснователен, защото правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание (решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 1435/2014 г., ГК, І г. о. на ВКС, решение № 161 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 475/2017 г., ГК, І г. о. на ВКС). В случая, обаче, ищците не поддържат нито едновременно осъществяване на две правни основания за придобиването - деривативно придобиване (чрез правоприемство дела на друг сънаследник поради отказ от наследство от последния), и оригинерно придобиване (поради давностно владение дела на друг сънаследник), нито са посочили тези две придобивни основания в условия на евентуалност, а твърдят само придобиване дела на Л. И. по давностно владение с начало 24.09.1999 г. Фактът на направения отказ от наследство от последната е сочен само в контекста на основание за начало на давностно владение от страна на сестра й Л. Ф., изключващо владението на Л. върху своята наследствена 1/2 ид.ч. от реституираните имоти, но не и като самостоятелно придобивно основание за Л. Ф. (наследодателя на ищците). Не събраните доказателства определят основанието на иска, а твърдените от ищеца факти, от които извлича придобивното си основание на правото на собственост, определят предмета на делото и на доказване. Съдът дължи произнасяне само по посоченото от ищеца основание за придобиване правото на собственост, като за непредявените основания, ако има такива, ищецът може да предяви нов иск, понеже те няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо. За разлика от ищеца, ответникът при иск за собственост, е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу предявения иск, тъй като непредявените такива се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението, аналогично и ответникът по отрицателен установителеун иск за собственост следва да посочи всички придобивни основания, на които правото му на собственост то е могло да се породи, като незаявените се преклудират (ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС ).

Ето защо въззивното решение е недопустимо като постановено в нарушение на чл.6 ГПК, и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК, вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, следва да бъде обезсилено, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд съд, с указание предявеният иск за собственост на спорната 1/ 2 ид.ч. да бъде разгледан на заявеното от ищците придобивно основание давностно владение.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да определи и разноските, които страните си дължат, в зависимост от изхода на спора, включително и по разноските за настоящето производство, съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК.

Воден от гореизложеното, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 174/27.06.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 135/2022 г. на Окръжен съд - Монтана.

ВРЪЩА делото на Окръжен съд - Монтана, за ново разглеждане от друг съдебен състав, съобразно указанията, изложени в мотивите към настоящото решение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: