Претенция за неоснователно обогатяване след продажба на общ семеен имот

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 147
гр. София, 06.11.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 3283/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Г. Ц., чрез адв. М. срещу решение № 3480/15.05.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, ІІ-Д въззивен състав.

В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, и се иска да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени. Претендират се разноски за три съдебни инстанции.

Ответникът С. И. Х. оспорва жалбата. Ангажира становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение, което счита и за справедливо по своя резултат.

Предмет на проверка в настоящото производство е цитираното по-горе въззивно решение, с което, след отмяна на решение № І-32-188/21.01.2016 г. по гр. д. № 39208/2014 г. на Софийски районен съд (СРС), І ГО, 32 състав, са уважени предявените от ищеца С. И. Х. против Ц. Г. Ц. искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 59 ЗЗД и е признато за установено в отношенията помежду им, че ответницата дължи на ищеца:

- сумата от 12 780 евро, с левова равностойност 24 995. 51 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение - 14.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание, представляваща част от получена сума по договор за покупко –продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ... г., том ..., дело № ... г. на А. Г. – помощник нотариус по заместване на Д. Т. – нотариус с рег. № 041 на НК и за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.04.2014 г. по ч. гр. д. № 19987/2014 г. на СРС, 32 състав и

- сумата от 3 345 евро с левова равностойност 6 542. 25 лева, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение - 17.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание, представляваща част от получена сума по гореописания договор за покупко - продажба и за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.05.2014 г. по ч. гр. д. № 21327/2014 г. на СРС, 25 състав, като са присъдени на ищеца и сторените разноски в исковото и двете посочени по - горе заповедни производства.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните са бивши съпрузи, чиито имуществени отношения по време на брака са преминали и през трите законно регламентирани режима, в различните периоди: за времето от сключването на брака на 04.06.2005 г. до 18.11.2010 г. - в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), за времето от 18.11.2010 г. до 17.09.2013 г. – в режим на разделност и от 17.09.2013 г. до 10.10.2013 г. като дата на прекратяването на брака с развод - договорен режим, чийто източник е сключен между съпрузите на 17.09.2013 г. брачен договор. Посочил е, че страните са придобили, чрез покупка, на 28.12.2009 г., при действащ между тях режим на СИО, 3/4 идеални части от апартамент № 26, находящ се в [населено място],[жк], бл. ..., вх. ..., ет. ..., с площ от 114. 86 кв. м., заедно с избено помещение № 80 и 1, 768 % идеални части от общите части на сградата. В тази сделка са взели участие и двамата съпрузи, като купувачи. Останалата 1/4 идеална част от собствеността върху горния имот е придобита от ищеца на 24.03.2011 г. – т.е. през периода, през който е действал режим на разделност и между страните не се спори, че тази идеална част е негова лична собственост. Установено е, че бившите съпрузи са се разпоредили с имота, чрез продажбата му на 22.03.2013 г. срещу сумата от 43 000 евро, от която ответницата е получила сумата от 16 125 евро (съответстваща на посочените в нотариалния акт, обективиращ сделката нейни права на собственост на 3/8 идеални части), чрез превод по посочена банкова сметка. Инстанцията по същество е мотивирала съображения, че съгласно обвързващото тълкуване, дадено с т. 4 на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество, на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК, съответно чл. 21, ал. 1 и 2 СК (отм.). Така е прието, че ищецът може да оборва въведената с разпоредбата на чл. 21, ал. 3 СК презумпция, която е приложима към процесните 3/4 идеални части от гореописания недвижим имот предвид момента на придобиването им, съотнесен към действащия тогава режим на имуществени отношения между съпрузите. В тази връзка са намерени за неоснователни доводите на ответницата, че тъй като и двамата участващи в сделката съпрузи изразили воля за придобиване на апартамента, то собствеността върху него е придобита в режим на СИО, независимо от произхода на вложените при покупката средства, респ. че дори вложените средства за придобиване на имуществото да са били лични на ищеца, следва да се приеме, че той е предоставил половината от тях на другия съпруг на основание дарение, което изключва трансформацията на лични средства. При анализ и преценка на съвкупния доказателствен материал по делото - вкл. договори за поръчка от 25.05.2009 г. и от 10.06.2009 г., както и т. н. обратен документ от 28.12.2009 г., подписан от В. А., Г. Г. и ищеца Х., а също и от показанията на разпитаните свидетели, втората инстанция е направила съждение, че въпросният имот е закупен изцяло с лични средства на ищеца, получени от продажба на дарени му по време на брака идеални части от друг недвижим имот. Прието е, че се касае за пълна трансформация на лично имущество по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК. Изводът е основан на факта на установени доверителни отношения между ищеца и трети лица, на които е възложено придобиването на процесния имот от тях, като негови (на ищеца) скрити пълномощници, а също и от обстоятелството, че цената по сделката от 28.12.2009 г., с която страните по делото придобиват имота, не е била реално заплатена. Затова решаващият състав е приел, че макар към датата на отчуждаване на горния имот от бившите съпрузи - 22.03.2013 г., имуществените отношения помежду им да се регулират от режим на разделност по смисъла на чл. 18, ал.1, т. 2 СК и съпругата да има право на частта от продажната цена, съответстваща на 3/8 идеални части от имота – 16 125 евро, в какъвто смисъл са разрешенията по т. 4 на ТР № 5/29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не може да се приеме, че е налице основание за получаване на тази сума от ответницата. Изтъкнати са доводи, че участието на последната като продавач в сделката е обосновано от гледна точка на това, че към момента на сключване на съглашението в предвидената за това форма бракът между страните по делото не е бил прекратен и формално ответницата е съсобственик при условията на СИО на ѕ идеални части от имота, но в случая ищецът е установил наличието на пълна трансформация върху продавания имот. По тези съображения е прието, че ищецът има вземане срещу бившата си съпруга за стойността на получената от нея част от цената от продажба на имот, за който е установена пълна трансформация и който се явява негово (на съпруга) лично имущество. Установено е, че предмет на спора е именно горното вземане, а не е конкретно количество парични средства по личен влог на ответницата. Въззивната инстанция се е позовала и на разпоредби от сключения на 17.09.2013 г. брачен договор, разписващи правилото, че никоя от страните по него няма право да претендира дял от личното имущество на другия съпруг на каквото и да било основание, но е приела, че в случая не се касае за лично имущество на ответницата, а точно обратното - за лично имущество на ищеца. Изложени са аргументи, че липсват доказателства за наличие на твърдяното от ответницата дарствено намерение у ищеца относно облагодетелстването й с процесния имот и със сумата от продажбата му. Според съда критерият за трансформация на лично имущество е обективен (характерът на вложените в придобиването средства) и договорът за продажбата на същия имот не може, сам по себе си, да направи другия съпруг съсобственик, тъй като прехвърлителното му действие е между насрещните страни по него, но не и между лицата на страната на продавача. Не са споделени доводите на ответницата, основани на клаузите на чл. 8, 9 и 10 от брачния договор от 17.09.2013 г., по аргументи, че процесният имот е придобит преди установяването на режим на разделност между съпрузите и при проведено от ищеца доказване, оборващо презумпцията за съвместен принос. Мотивирани са съображения, че клаузата на чл. 15, ал. 2 от брачния договор следва да се тълкува като извънсъдебно признание на ответницата относно произхода на средствата за закупуването на процесния имот като лични на съпруга й и регламентацията на имуществените отношения между съпрузите. В тази връзка е прието, че с въпросната уговорка ответницата недвусмислено е заявила, че няма облигационни претенции към абсолютно всички получени от съпруга й – ищеца, суми от продажбите на всички имоти, без изключение, които са придобити в режим на СИО или в лична собственост, за периода от сключването на брака до момента на сключването на брачния договор.

С определение № 219 от 24.03.2020 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Следва ли от съдържанието на договора да бъде издирена действителната обща воля на страните, чрез тълкуването му?“

По горния въпрос настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира следното.

По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД е формирана безпротиворечива практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, изразена в следните решения: решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009г. на ІV г.о.; решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009г. на ІV г. о.; решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г. о.; решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/ 2012 г. на II т. о.; решение № 220/31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ІV г. о.; решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 430/20.01.2015г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ІV г. о.; решение № 106/16.07.2018 г. по гр. д. № 4088/2017 г. на III г. о.; решение № 173/13.02.2019 г. по гр. д. № 3026/2017 г. на IV г. о.; решение № 67/09.12.2019 г. по т. д. № 1553/2018 г. на II т. о. и др. Според тази практика, която се споделя от настоящия състав, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии - при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тъй като тези критерии са обективни при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената в текста на договора воля на страните, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание.

При така дадения отговор на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, въззивното решение е неправилно.

Основателно е касационното оплакване, че изводът на въззивния съд за установена пълна трансформация на лично имущество от страна на ищеца в придобиването на процесния апартамент, от продажбата на който претендира вземане от ответницата за неоснователно обогатяване, е необоснован и постановен в нарушение на материалния закон - чл. 20 ЗЗД.

Претендираното вземане ищецът е основал на твърдения за наличие на брачен договор, подписан между бившите съпрузи на 17.09.2013 г., регламентиращ в нормата на чл. 15, ал. 2 правилото, че „всички задължения, свързани с плащане на всякакви данъци, такси и други по отношение на получените по време на брака до момента пари от продажба на недвижими имоти, са на съпруга С. Х., поради това, че са придобити с негови лични средства и той реално е получил изцяло тези парични средства“. Тъй ответницата е задържала преведената по нейна сметка сума като част от продажната цена по процесната сделка (от 22.03.2013 г.), която счита за своя лична собственост и така оспорва вземането на ищеца за нея, се иска признаване съществуването му в отношенията помежду им.

Установява се, че имотът, от продажбата на който е формирано вземането, предмет на спора, е придобит по възмезден начин – също чрез продажба, от двамата съпрузи през 2009 г. – за 3/4 идеални части от правото на собственост, срещу сумата от 56 000 лв., съгласно нотариален акт № 26/28.12.2009 г. на нотариус В. П. с рег. № 206 на НК. Удостоверено е от записа в този документ, че продажната цена в горния размер е платена изцяло от купувачите Х. на продавачите В. А. и Г. Г. преди подписването му, според изявлението на последните и в тази част служи като разписка за получената/дадената сума. При действието към момента на извършване на сделката (28.12.2009 г.) на СК от 2009 г. имотът е придобит от страните по делото в режим на СИО, по правилото на 21, ал. 1 СК, доколкото имуществените им отношения тогава са се подчинявали на законовия режим на общност. Имотът (за отчуждените 3/4 ид. части) не е придобит изцяло с лично имущество на съпруга и не е налице претендираното преобразуване на такова имущество, съгласно чл. 23, ал. 1 СК. Налага се, че към спорното правоотношение не може да намери приложение разпоредбата на чл. 15, ал. 2 от сключения на 17.09.20113 г. брачен договор като твърдян източник на вземането срещу съпругата за част от платената по нейна сметка цена на процесния имот при последвалата му продажба във време на действие на режим на разделност в имуществените отношения между съпрузите.

На първо място, ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи трансформацията не е провел пълно и главно доказване на твърденията си, че придобивната за въпросния имот (продажбена) сделка е симулативна в частта за цената на имота, тъй като по нея тя не е платена, а е извършена в изпълнение на сложили се мандатни отношения с трети лица и прехвърлянето на собствеността с нотариална форма съставлява осъществяване на отчетна сделка към него като доверител, обезпечил със свои лични средства възложената поръчка за придобиване на имота. На второ място, в хода на съдебното дирене по делото не се събраха данни в подкрепа на довода, че претендираното вземане произтича от клаузата на чл. 15, ал. 2 от брачния договор от 17.09.2013 г., като аргументите са следните.

Нотариалният акт за сделката от 28.12.2009 г. в частта, съдържаща изявлението на продавачите, че са получили от купувачите цената на имота е частен свидетелстващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт. Този факт може да се е осъществил обективно, може и да не се е осъществил, затова частните свидетелстващи документи могат да бъдат верни или неверни, т.е. може да се установява неистинността им. Опровергаването на записаното в нотариалния акт изявление за заплащане на продажната цена е в тежест на страната, която го е представила - ищеца. Със съставянето на нотариалния акт купувачът притежава разписка, която доказва при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнил задължението си за плащане на цената. Доказването на обратното - че задължението не е изпълнено - при наличието на такова доказателство, трябва да стане също така при условията на пълно и главно доказване. В тази насока, представения обратен документ, подписан от участниците в сделката, оформена с нотариален акт № 26/28.12.2009 г. на нотариус В. П. с рег. № 206 на НК, с изключение на съпругата на купувача, доколкото не е заверен има достоверна дата от датата на представянето му с исковата молба – чл. 181, ал. 1 ГПК. Нарочният обратен документ (без значение кога е съставен – едновременно с явния, преди или след това) установява вътрешните отношения между подписалите го страни по договора и има за цел да разкрие симулацията, но неговата дата обвързва единствено и само този кръг лица и е непротивопоставима на всяко трето лице, каквато се явява ответницата Ц., която не е взела участие в това съглашение и го оспорва. В разглеждания случай обратното писмо има значението на „начало на писмено доказателство“ предпоставящо допускане на свидетелски показания по чл. 165, ал. 2 ГПК на страната по договора, която се позовава на привидността срещу неучаствалия в съставянето му съпруг. Опровергаване на удостовереното в нотариалния акт за сделката в частта за платената цена на имота, обаче не е проведено успешно, вкл. и от събраните в тази насока доказателства – извлечение от банкови сметки на ищеца, договори за поръчка, декларации за получена сума, както и от разпитаните по делото свидетели – участници в подписването на обратното писмо. Данните, събрани в хода на съдебното дирене по делото не обуславят извод, че декларативно изразената в нотариалния акт от продавачите по процесната сделка воля за факта на получаване на цената на имота, платена от купувачите, е привидна. Ето защо, при последващото разпореждане чрез продажба с имота (за които ѕ ид. части са придобити в законов режим на общност) всеки от съпрузите е получил по своя банкова сметка - на валидно правно основание - поотделно суми от продажната цена, съответстващи на правата им в общността, които, предвид на действащия в този момент режим на разделност в техните имуществени отношения, са станали лична собственост на всеки от тях – чл. 8 от брачния договор. А дял от такова имущество на единия съпруг не може да се претендира на каквото и да било основание от другия – чл. 9 от брачния договор. Според уговорката на чл. 10 от последното съглашение лична собственост несъмнено представляват съществуващите към датата на подписването му – 17.09.2013 г. банкови сметки и влогове, отрити и поддържани на името на съответния съпруг. Във връзка с тези договорени от съпрузите клаузи следва да се тълкува и правилото на чл. 15, ал. 2 от договора, което, от една страна систематически не попада в обхвата на уредбата по Раздел IV – относно регламентацията на правата на съпрузите върху имуществото, придобито след датата на избора на режим на разделност – т.е. след 18.11.2010 г., когато е извършена процесната сделка (22.03.2013 г.) и е получена от ответницата част от сумата от продажбата (на 29.03.2013 г.). От друга страна, нормата на чл. 15, ал. 2 от брачния договор регламентира постигнатото съгласие от съпрузите относно субекта, който е задължен към фиска – за данъци, такси и други във връзка с реализираните суми от продажбата през времетраенето на брака до 17.09.2013 г. на недвижими имоти и това е съпругът. Тя обаче не съдържа основание на претенция срещу съпругата за вземане от получени от нея суми от вече осъществени продажбени сделки с имоти, които средства се намират по банковите й сметки или формират спестовен влог, което кореспондира изцяло на изричната норма на чл. 10 от брачния договор, че последните са лична собственост на съпруга – титуляр на сметката или влога. Претендираните в случая суми като стойност на неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца от продажба на имот, са получени по банков път и е заверена личната й банкова сметка, а последната, при действащия тогава режим на разделност на имуществените отношения между съпрузите, е лична собственост на нейния титуляр (като придобито на нейно име - така и предписаното в чл. 8 от брачния договор). След като средствата се намират по сметка с титуляр ответницата установяването на съществуването на заявеното вземане предпоставя по необходимост разрешаването на въпроса за правното естество на тези сметка. Така, че не е възможно да се разгледа и реши спора без да се засяга проблемата за банковата сметка, по която се намират парите и нейния характер като лично на ответницата имущество. Изложените в обратния смисъл доводи от ответника в хода по същество не могат да бъдат споделени. Правилото на чл. 15, ал. 2 в края следва да се тълкува, че съпругът се задължава да погасява гореописаните публични задължения от продажбата на всички тези имоти, които: 1/ са придобити с негови лични средства през време на брака и 2/ сумите за продажната цена от които реално са постъпили в неговия патримониум – т.е. той ги е получил. Тези две предпоставки следва да са налице кумулативно, за да ангажират отговорността на съпруга и в това се състои смисълът на тази уговорка. Придаването на същата значение на източник на вземане срещу съпругата с претендирания произход е в противоречие на материалния закон – чл. 20 ЗЗД.

В обобщение, предявените установителни искове за съществуване на вземане от неоснователно обогатяване са неоснователни. Като е приел обратното и ги е уважил въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а исковете бъдат отхвърлени.

При този изход на делото, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата сторените от последната и своевременно заявени разноски в общ размер за трите съдебни инстанции от 4 115. 76 лв. В сумата е включено и заплатеното адвокатско възнаграждение, което е съобразено с нормите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2 и не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 36 Закона за адвокатурата за намалението му, каквото възражение е направил ответника по касация. Предвид на действителната правна и фактическа сложност на делото, извършените множество процесуални действия пред трите съдебни инстанции, усилията по проведена защита срещу предявените искове, вкл. анализ и оценка на събраните множество доказателства, определеният в договорите за правна защита и съдействие адвокатски хонорар не е прекомерен. Той е заплатен в брой, като вписването на извършеното плащане в договорите е достатъчно и има характера на разписка – така разясненията по т.1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 3480/15.05.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от С. И. Х. против Ц. Г. Ц. искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 59 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземане на ищеца срещу ответницата:

- в размер на 12 780 евро, с левова равностойност 24 995. 51 лева, представляваща част от получена сума по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.03.2013 г., обективиран в нотариален акт № ... г., том ..., дело № ...г. на А. Г. – помощник нотариус по заместване на Д. Т. – нотариус с рег. № 041 на НК, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение - 14.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание и за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.04.2014г. по ч. гр. д. № 19987/2014 г. на СРС, 32 състав и

- в размер на 3 345 евро с левова равностойност 6 542. 25 лева, представляваща част от получена сума по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.03.2013 г., обективиран в нотариален акт № ...г., том ..., дело № ... г. на А. Г. – помощник нотариус по заместване на Д. Т. – нотариус с рег. № 041 на НК, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение - 17.04.2014 г. до пълното й изплащане, с която сума ответницата се е обогатила за сметка на ищеца без основание и за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 08.05.2014 г. по ч. гр. д. № 21327/2014 г. на СРС, 25 състав.

ОСЪЖДА С. И. Х. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица], ет. 2, ап. 3 да заплати на Ц. Г. Ц. от [населено място], ЕГН [ЕГН] сумата от 4 115. 76 (четири хиляди сто и петнадесет лв. и 76 ст.) лева – разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.