Лихварството със собствени средства не съставлява престъпна банкова дейност

Текстът на акта

Ключови фрази

4
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50011

гр. София,12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 3189 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. А. М., чрез адв. М. Т. и адв. К. Т., против въззивно решение № 76/21.05.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 446/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение № 260025/22.01.2021 г. по гр. д. № 1186/2019 г. по описа на Районен съд- Несебър, с което на основание чл. 124 ал. 5 ГПК е признато за установено по отношение на ответника Д. М., че наследодателят му А. Д. М., починал на 21.11.2015 г., през месец февруари 2008 г. е предоставил на ищеца М. Х. Т. заем в размер на 13000 евро с лихва от 755 евро за половин месец, което вземане е било обезпечено със запис на заповед от 28.02.2008 г., с падеж на 15.03.2008г., с издател М. Т. и на 27.03.2008 г. А. М. е предоставил на ищеца заем в размер на 37555 евро за срок от 6 месеца, при месечна лихва в размер на 10%, което вземане е било обезпечено с издаден от М. Т. запис на заповед за сумата 60900 евро, с падеж на 27.09.2008 г., като горните действия – кредитиране по занятие са извършени от А. Д. М. без съответното разрешение, каквото се изисква за извършването им, с което е осъществил състава на чл. 252 ал. 1 НК.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата М. Х. Т., е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 50009/04.06.2024 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: предоставянето по занятие на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове, представлява ли банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение, осъществява ли състава на престъпление по чл.252 НК.

По въпроса е даден отговор с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2024 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСНК на ВКС, с което се приема, че предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 108/22.07.2011 г. по гр. д. № 813/2010 г. ВКС е отменил изцяло решение по гр.д. № 15/2010 г. на Апелативен съд - Бургас и оставеното с него в сила първоинстанционно по гр. д. № 331/2009 г. на Окръжен съд - Бургас и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на длъжника М. Х. Т., че дължи на А. Д. М. общо сумата от 73845 евро, за която М. Т. е издал запис на заповед от 28.02.2008 г. за сумата от 13 755 евро, с падеж - 15.03.2008 г. и запис на заповед от 27.03.2008 г. за сумата от 60090 евро, с падеж - 27.09.2008 г., мораторна лихва, възлизаща общо на 4769,37 евро, както и законна лихва върху главницата от 73845 евро, считано от датата на издаване на заповедта за изпълнение - 02.02.2009 г. Съставът на ВКС приел, че процесните заповеди на заповед с оглед разпоредбата на чл.535 ТЗ са редовни от външна страна, сочените менителнични ефекти са валидни и се явяват годно несъдебно изпълнително основание. Не е спорно, че с договор за цесия от 04.03.2015 г. А. М. е прехвърлил всичките си вземания към М. Т., възлизащи общо на сумата 73845 евро, ведно със законната лихва върху главницата от 02.02.2009 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4588,57 лв., за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 43/2009 г. на РС-Несебър, на касатора Д. М..

Установено е също, че с постановление от 24.03.2016 г. на прокурор при Окръжна прокуратура - Бургас, на основание чл.24 ал.1 т.4 НПК, е прекратено наказателното производство по ДП № ЗМ-534/12г. по описа на ОД на МВР-Бургас, срещу виновното лице А. М., за престъпление по чл.252 ал.2 вр. ал.1 НК, поради настъпила смърт на дееца. Наблюдаващият прокурор е направил извод, че през периода 2007 г. - 2011 г. в [населено място] М. многократно предоставял парични средства в заем на различни лица – Х. Х., П. Х., В. Ж., Р. Д., М. Т., Й. Л., срещу уговаряне на лихви срещу получените суми, обезпечавайки вземането си с ипотека или запис на заповед. Прокурорът установил наличието на повече от три случая на заемане на парични средства срещу насрещна материална облага /лихва/ с цел заемодателят да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица, която дейност покривала по същество понятието банково кредитиране, поставена под разрешителен режим, поради което е прието, че извършените от А. М. деяния осъществяват от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.252 ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 НК.

Въззивният съд правилно е приел, че представянето на влязло в сила постановление за прекратяване на наказателното производство на посочените в чл.124 ал.5 ГПК основания е достатъчно основание за допустимост на предявения установителен иск за установяване на извършено от наследодателя на ответника Д. А. М., престъпление при условията на пряк умисъл по чл. 252, ал.1 от НК, а именно- действия по кредитиране по занятие без съответното разрешение, каквото се изисква за извършването им.

Въззивният съд е възприел фактическата обстановка, която съответства на събраните по делото доказателства. Въз основа на анализ на писмените доказателства и свидетелските показания по делото е прието за установено, че А. М. е предоставял парични средства на широк кръг лица /в т.ч. и на ищеца/ срещу насрещна материална облага – лихва върху паричния ресурс. Той предоставял паричните средства за своя сметка и на свой риск, определял параметрите по заема, размера на лихвите, начина на изплащане, вида на обезпеченията.

Въпросът, които е следвало да бъде разрешен по делото е дали това поведение може да осъществи състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК. Въззивният съд неправилно е приел, че дейността извършвана от А. М. по същността си съответства на понятието банково кредитиране, което се намира под разрешителен режим по Закона за кредитните институции и е съставомерна по чл.252 НК. Според въззивния състав за извършване на банкова дейност се изисквал лиценз. Законът не давал право на физическо лице да извършва банкови сделки и предвиждал специални условия за извършване на такива от юридическо лице. Независимо от формата на кредитиране, сделката по същество била предоставяне на парични средства срещу лихва и обезпечение, което съставлявало банкова сделка, за която А. М. е нямал разрешение.

При дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение е неправилно. Крайните решаващи изводи на въззивния съд, за потвърждаване на първоинстанционното решение, за уважаване на иска с правно основание чл. 124 ал. 5 ГПК, са в противоречие със задължителните указания, дадени с ТР № 1 от 15.03.2024 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСНК на ВКС. В случая дори А. Д. М. по занятие да е предоставял на различни лица заеми с лихва, тази дейност не представлява банкова дейност, доколкото средствата за отпускането им не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. В този смисъл изводите на въззивния състав за обективна съставомерност на деянието са неправилни.

Посоченото основание за материална незаконосъобразност налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното за обективна несъставомерност, на извършеното деяние на наследодателя на касатора, по чл. 252 от НК, предявеният иск с правно основание чл. 124 ал. 5 ГПК, следва да се отхвърли.

Съобразно изхода на спора на касатора - ответник трябва да се присъдят 110 лв. деловодни разноски /в т.ч.: 40лв. - заплатена държавна такса във въззивното производство и 70 лв. - заплатени държавни такси в касационното производство/.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 76/21.05.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 446/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ, предявения от М. Х. Т. против Д. А. М., иск с правно основание чл. 124 ал. 5 ГПК, с който се претендира да бъде прието за установено, че А. Д. М., починал на 21.11.2015 г. - наследодател на ответника, с действията си: през месец февруари 2008 г., като предоставил на ищеца М. Х. Т. заем в размер на 13000 евро с лихва от 755 евро за половин месец, което вземане било обезпечено със запис на заповед от 28.02.2008 г., с падеж на 15.03.2008г., с издател М. Т.; и на 27.03.2008 г., като предоставил на ищеца М. Х. Т. заем в размер на 37555 евро за срок от 6 месеца, при месечна лихва в размер на 10%, което вземане било обезпечено с издаден от М. Т. запис на заповед за сумата 60900 евро, с падеж на 27.09.2008 г., е извършил престъпление по чл. 252, ал.1 от НК.

ОСЪЖДА М. Х. Т., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Д. А. М., с [ЕГН], разноски по делото в общ размер на 110 лв.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.