Задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * вероятна недопустимост

1

Р Е Ш Е Н И Е
№ 83

Гр . София , 25.06.2024202 4г .

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд , Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ МАРКОВ

ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ИВАНОВА МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

при участието на секретаря СИЛВИАНА ШИШКОВА, като разгледа докладваното от съдия Кацарска т . д . № 1498 по описа за 202 3г ., за да се произнесе , взе предвид следното :

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба , подадена от ответниците Х. Й. Г., М. П. Г. и М. К. С. чрез процесуалния им пълномощник – адв. И. Д. срещу решение № 310/15.03.2023г. по в.гр.д.№ 1845/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260589 от 17.02.2022 год., постановено по гр.д.№ 7125/2018 год. по описа на СГС, ГО, 15-ти състав, с което Х. Й. Г., М. П. Г. и М. К. С. са осъдени при условията на солидарност да заплатят на „Юробанк България“ АД, на основание чл. 430 от ТЗ, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 59 274.01 швейцарски франка, представляваща част от главница за периода 10.11.2014 г. – 27.05.2018 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL36693 от 27.06.2008 г., изменен с допълнителни споразумения и договори за встъпване в дълг от 10.11.2010г. и 27.04.2012г., заедно със законната лихва от 29.05.2018г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД сумата от 720 лева, представляваща разноски за нотариални такси.

Касаторите поддържат, че решението е недопустимо, необосновано, неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Считат, че решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато за ново разглеждане на апелативния съд, който следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал.2 от ГПК, като се позовават на противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. Поддържат, че има твърдения за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката, т.е. търсена предсрочно изискуема главница, но същевременно претендираната сума за главница е съобразно посоченото в исковата молба за период до датата на исковата молба – до 28.05.2018г. Касаторите се позовават на процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на допълнителни, повторни и тройни съдебни експертизи и в необсъждане на доводите им за нищожност на клаузи в процесния договор. В проведеното пред ВКС открито съдебно заседание поддържат доводите си чрез процесуалния си представител – адв. Д., като претендират уважаване на жалбата, отмяна на атакуванато решение и присъждане на направените разноски по списък.

Ответникът по касационната жалба - „Юробанк България“ АД, не изразява становище по жалбата и не изпраща процесуален представител в съдебното заседание пред касационната инстанция.
С определение № 264 от 08.02.2024г. по т. д. № 1498/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл.2 ГПК – за преценка вероятната недопустимост на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:
За да постанови обжалваното решение , Софийски апелативен съд, е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с частичен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 430 от ТЗ, предявен за сумата от 59 274,01 швейцарски франка, представляваща част от неплатена заета сума за периода 10.11.2014 г. - 27.05.2018 г. по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL36693 от 27.06.2008г., изменен с допълнителни споразумения и договори за встъпване в дълг от 10.11.2010г. и 27.04.2012г., както и сумата от 720 лева, представляващи разноски за нотариални такси за периода 11.04.2018 г. – 27.05.2018 г. по същия договор. Приел е, че не са налице твърдените по жалбата процесуални нарушения, както във връзка с доклада, така и по повод приетите по делото експертизи, които е счел, че са ясни, конкретни и в пълнота отговарят на поставените от страните въпроси, като е посочил, че вещите лица са дали и пояснения въз основа на устни въпроси в открито съдебно заседание. Приел е, че от изслушаната пред СГС съдебно-счетоводна експертиза - обективно дадена въз основа на цялостен анализ на представените по делото доказателства и след направени счетоводни справки в ищцовото дружество, се установявало, че задължението за главница не е погасявано от 10.11.2013 г., за лихвата – от 10.01.2015 г., за таксите - от 08.01.2015 г., за застраховки – от 24.08.2015 г. и че към датата, на която кредитът е обявен предсрочно изискуем е имало неплатени вноски по главница, лихви, такси и застраховки, поради което банката законосъобразно е упражнила правото си по чл. 18, ал. 1 от договора да обяви същия за предсрочно изискуем, считано от 09.03.2018г. и за това кредиторът надлежно е уведомил ответниците.
САС е приел за неоснователни доводите, че съдът не може сам да извършва изчисления за размера на задължението, позовавайки се на чл. 162 от ГПК, че когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка. С оглед горното е счел, че въз основа на счетоводната експертиза, приетите по делото доказателства за извършените по договора погасявания и след съобразяване неравноправността на отделните клаузи за капитализиране на лихвите, дължимата по договора за кредит сума за периода 10.11.2014 г. – 27.05.2018 г. е в размер на 88 130.15 швейцарски франка и исковата претенция, която е частична - за сумата от 59 274.01 швейцарски франка, е основателна. Приел е, че съгласно чл. 10, т.3 от договора кредитополучателят се е задължил да отговаря за разноските, свързани с оценка, предоставяне, регистриране, вписване и застраховане на обезпеченията, както и разноски по организиране и провеждане на принудително изпълнение върху предоставеното обезпечение, а с приложените по делото нотариални покани кредиторът е отправил уведомления за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което е елемент от фактическия състав за основателно предприети принудителни действия, поради което ответниците следва да бъдат осъдени да платят направените от ищеца разноски за връчване на нотариалните покани, а непогасените нотариални такси за периода 11.04.2018 г. – 28.05.2018 г. са в размер на 720 лева, за която сума претенцията също е основателна. С оглед гореизложените доводи е потвърдил изцяло решението на СГС.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок, представляващ касационно основание по чл. 281, т.2 ГПК, е аргументиран с произнасяне на въззивния съд по нередовна искова молба. По същия, настоящият състав на ВКС намира следното:
Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита в рамките на заявеното искане и по начина, поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съобразно задължителната практика на ВКС, съдът е длъжен да се произнесе по искова молба, която отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Исковата молба следва да съдържа индивидуализация на спорното право, която се извършва чрез изложение на обстоятелствата, на които се основава искът /основанието на иска/, и заявеното искане /петитума на исковата молба/, съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Редовността на исковата молба и надлежното предявяване на иска представляват абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако съдържанието на исковата молба не отговаря на посочените разпоредби, респективно ако в исковата молба не са посочени обстоятелствата, на които се основава искът, съдът е длъжен да предостави възможност на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба в определен срок, в съответната хипотеза да конкретизира ясно и точно обстоятелствата, въз основа на които заявява исковата претенция, съгласно нормата на чл. 129, ал. 2 ГПК. При неотстраняване в предоставения срок на указаните нередовности съдът е длъжен да върне исковата молба на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Недостатъците на исковата молба, включително и относно обстоятелствата по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, могат да бъдат отстранени по всяко време в първоинстанционното производство, а ако същите се констатират за пръв път във въззивното производство, въззивната инстанция следва да процедира по същия начин. В този смисъл постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК от 2007г. съгласно т. 5 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г.на ОСГТК на ВКС.
Съгласно Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС вземането за дължимата главница по договора за кредит следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, без да са разграничени вноските с настъпил падеж от тези, които се претендират с оглед настъпила предсрочна изискуемост. Следователно само непосочването отделно на вноските с настъпил падеж и разграничаването им от тази част, за която се твърди предсрочна изискуемост, не обуславя нередовност на исковата молба и оттам недопустимост на решението на съда.
По същество на касационната жалба:
В исковата молба е посочено, че общо дължимата сума по договора възлиза на 130 181,86 швейцарски франка, като в тази сума е включена общо главница от 98 336,24 шв. франка, сумата от 28 585,35 шв. франка – договорна възнаградителна лихва, 2 799,43 шв. франка – наказателна лихва за просрочие, 298,11 шв. франка – банкови такси, 162,73 шв.фр. – застраховки и 720,00 лв. – нотариални такси. Претенцията е частична, като е посочено, че се търси част от главница в размер от 59 274,01 шв. франка, дължима за периода от 10.11.2014г. до 27.05.2018г. Настоящият съдебен състав намира, че тя е конкретизирана в достатъчна степен, тъй като разграничаването по вноски на падежиралата главница от предсрочно изискуемата главница, не води до неяснота на претенцията. В исковата молба ищецът е посочил, че е обявил надлежно предсрочната изискуемост на кредита, считано от 09.03.2018г., поради което неотразяването в петитума каква част от претендираната главница е с настъпил падеж, и каква предсрочно изискуема не е порок, водещ до недопустимост на съдебното решение. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че имало признание на иска, обективирано в извлечението от сметка, приложено към исковата молба, в което било посочено, че сумата по главницата била в размер на 3061,77 шв. франка, тъй като това са вноските с настъпил падеж до посочената в извлечението дата – 23.01.2018г., но на втората страница от същия документ като главница е посочена цялата търсена сума от 98 336,24 шв. фр., включваща и обявената за предсрочно изискуема. Предвид горното настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не се явява недопустимо като постановено по нередовна искова молба в процесния случай.
Същевременно е налице друг порок на въззивното решение, на който касаторите се позовават изрично в жалбата си, а именно въззивният съд не е обсъдил твърденията им за неравноправни, респ. нищожни клаузи на договора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и мн.др., въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Необсъждането на въведените своевременно от страната доводи е съществено процесуално нарушение, а в случая касаторите още с отговора на исковата молба, както и във въззивната жалба са навели и посочи конкретни доводи за нищожност и неравноправност на клаузи от договора, които въззивният съд изобщо не е обсъдил.
Няма спор между страните, че предоставеният кредит не е за извършване на търговска и професионална дейност, поради което ищците имат качеството на потребители по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката – качество на търговец по т. 2 на същата разпоредба. Същите са се позовали на нищожност на клаузи от договора, за което въззивният съд не е изложил никакви мотиви. Както се посочва в мотивите на ТР №1/2020г. от 27.04.2022г. по т.д.№1/2020г. на ОСТГК, с новелата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ бр.100/2019г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно горецитираното Тълкувателно решение, констатацията на съда за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаването на спора, е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. За да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. Горното не е съобразено и сторено от апелативния съд.
Въззивният съд не е обсъдил и практиката на СЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО и въведената със същата система за защита на потребителите, както и задължителната практика във връзка с горното, обективирана в решения С-34/13, С-26/13, С-169/14, С- 96/14, решението на СЕС от 18.10.23г. по дело С-117/23г. и др./, съгласно която съдът при обсъждане на доводите за недействителност трябва да посочи на страните по обективен и изчерпателен начин правните последици, които би могло да има премахването на неравноправната клауза, независимо дали потребителите са представлявани по делото от професионален помощник /адвокат/. Съгласно решение на СЕС по дело С-6/22, т. 40 и 42, когато неравноправният характер на клаузата води до недействителност на договора, потребителят трябва да бъде информиран за това, както и за евентуалното задължение за връщане на даденото му (правни и икономически последици).
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав, като въззивният съд следва да обсъди доводите на страните и да изложи съображения относно сочените за неравноправни, респ. нищожни клаузи на договора, относимостта им към целия договор и да даде възможност на потребителите /ищците/ да вземат становище във връзка с последиците. Следва да изложи мотиви и относно сочената нищожност и на клаузата за лихва, като е без значение обстоятелството, че по делото не е предявен иск за възнаградителна лихва. Ако клаузата е нищожна, това пряко ще рефлектира върху размера на задължението за главницата, тъй като извършените от кредитополучателите плащания до предсрочната изискуемост ще имат различен погасителен ефект. В зависимост от изводите, които ще направи по валидността на посочените клаузи и последиците, въззивният съд ще следва да назначи нова експертиза за установяване размера на задължението, респ. размера на престациите при реституция. Задачата на експертизата следва да бъде формулирана във варианти според това, дали счете, че клаузите са нищожни или валидни и дали това влияе върху валидността на договора в цялост.
Допуснатите процесуални нарушения са съществени и са довели до необоснованост на въззивното решение, с оглед на което налагат отмяна на решението на основание чл. 281, т. 3 от ГПК вр. с чл. 293, ал. 2 от ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и е необосновано, като следва да бъде отменено изцяло. Налага се извършване на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, поради което делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд съгласно разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ГПК.
Предвид връщане на делото за ново разглеждане касационната инстанция не се произнася по исканията на страните за присъждане на разноски, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд с оглед крайния изход на спора – чл. 294, ал. 2 във връзка с чл. 78 ГПК.
Мотивиран от горното, съдебният състав на ВКС, Второ т.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение № 310/15.03.2023г., постановено по в.гр.д. № 1845/2022г. на Софийски апелативен съд, ГК, 2 състав.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав съобразно горепосочените мотиви.
Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.