Определяне на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50002

гр. София, 18.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Цветанка Найденова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2618 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Делото пред ВКС е образувано по касационна жалба на ищеца С. Р. А., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. В. срещу решение № 90/11.04.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2022 г. на Монтанския окръжен съд (МОС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260397/02.11.2021 г., поправено с решение № 260437/14.12.2021 г., постановени по гр. дело № 2452/2020 г. на Монтанския районен съд (МРС), като краен резултат, предявеният от жалбоподателя срещу „Агромашина груп“ ООД, иск с правно основание чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 7 496.68 лв. до пълния му предявен размер от 45 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 07.12.2017 г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното плащане. Подаването на касационната жалба поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК.

В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмена защита, също чрез пълномощника адв. В..

Насрещната страна – ответникът „Агромашина груп“ ООД – в отговора на касационната жалба, в откритото съдебно заседание и в писмено становище, чрез процесуалния си пълномощник адв. Й. Д. излага съображения за неоснователност на жалбата.

С определение № 50001/11.03.2026 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните правни въпроси: 1) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е съдът да обсъди и оцени значението на всички установени конкретни обстоятелства, съставляващи критерии и формиращи съдържанието на понятието „справедливост“; и 2) когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, длъжен ли е да приспадне от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване, съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ.

Разрешение на първия правен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е дадено със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда начл. 290 от ГПК. Съгласно тази константна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, установени от доказателствата по делото, които носят обективни признаци. Такива обстоятелства при телесните увреждания са видът и характерът на увреждането и неговата трайност; начинът и обстоятелствата, при които е настъпило; степента на влошаване на състоянието на здравето, причинените страдания – физически и психически; продължителността на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици; възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, икономическата конюнктура и др. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение, като по този начин съчетано приложи критериите „продължителност на болките и страданията” и „последици от получените увреждания”. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за вредите, настъпили в резултат от трудовата злополука, съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към установяването на тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.

Отговор на втория правен въпрос е даден с тълкувателно решение (ТР) № 1/2023 от 05.03.2026 г. на ОСГК на ВКС, а именно: когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ.

По настоящото дело въззивният съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел за установени и е обсъдил следните обстоятелства, настъпили в резултат от трудовата злополука от 07.12.2017 г. и релевантни за размера на процесното обезщетение: Ищецът е получил увреждания на дясното стъпало – счупване на ладиевидната кост, изкълчване и счупване на I-ва, II-ра и III-та клиновидни кости, като II-ра и III-та костици са полифрагментирани. Три пъти е лекуван стационарно, с по тридневен болничен престой, като е претърпял три оперативни интервенции: първата на 07.12.2017 г. – оперативно е извършено открито наместване на изкълчванията, втората на 16.12.2017 г. – поставена е киршнерова игла, фиксираща фрактурата, и третата на 02.02.2018 г. – за отстраняването на фиксиращата игла. За период от 45 дни ищецът е бил с гипс, ползвал е помощни средства за придвижване – две патерици – за период от около 8 месеца, последван от поетапно раздвижване. Според писмените доказателства, възстановяването му е приключило на 01.12.2018 г., когато официално се е върнал на работа, а дотогава е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност. Още от началото на лятото на 2018 г. обаче ищецът неофициално е работил при ответника, като ръководител-база, което е установено от гласните доказателства, като първоначално се е придвижвал с патерици. Съдът е приел, че „към настоящия момент“ е установено обективно – пълен обем на движения на глезенната става и пръстите, и липсващ обем на движения в средния и преден ходилен отдел на стъпалото, артрозни изменения и палпаторна болезненост локално. Обобщил е, че за продължителен период от време от около 8 месеца ищецът е бил с ограничена подвижност на десния крак поради травмите, като оздравителният период, при липса на данни за настъпили усложнения, е до 8 месеца; интензивни болки е изпитвал първите 2 месеца, които впоследствие са намалели; възможно е да изпитва болки в зоната на увреждането при смяна на времето и физическо натоварване. Съдът е приел за установено и че по делото не е установено походката на ищеца да е променена вследствие на получените увреждания при злополуката. Посочил е и че отчита обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането – 2017 г., чиито промени намират отражение в нарастващия размер на минималната работна заплата за страната. В заключение въззивният съд, с оглед установените увреждания, продължителния период на възстановяване от около година, възрастта на ищеца – 27-годишен към датата на злополуката, претърпените физически и психически страдания и неудобства, които включват физически болки, затруднения при предвижването, стрес, обичайната продължителност на психологическите и емоционални преживявания вследствие инцидента, обстоятелството, че са налице невъзстановени в пълен обем движения в средния и предния ходилен отдел на стъпалото, които са с траен характер, настъпилите артрозни изменения, е намерил, че сумата 25 000 лв. е справедлив размер на обезщетението за физическите болки и психическите страдания на ищеца. Окръжният съд е приел, че от така определеното обезщетение, съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ следва да се приспадне полученото от ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност, поради уврежданията, търпени от злополуката, установено в размер 17 503.32 лв. и изплатено му в периода 07.12.2017 г. - 01.12.2018 г. Предвид тези си решаващи изводи, въззивния съд е достигнал и до крайния си извод, че предявеният иск се явява основателен за сумата 7 496.68 лв., респ. – неоснователен за разликата до пълния му предявен размер от 45 000 лв.

При извършената касационна проверка настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение е валидно постановено и е процесуално допустимо в обжалваната част, но предвид възприетите по-горе разрешения на поставените по делото правни въпроси и предвид касационните оплаквания и доводи на ищеца, то е частично неправилно в тази негова отхвърлителна част.

В съответствие с трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 200 от КТ, респ. – и правилно въззивният съд е установил и е обсъдил и оценил повечето от фактите, релевантни за определяне размера на процесното обезщетение. Основателни са обаче оплакванията на касатора, че при извършването на тази преценка окръжният съд, в нарушение на закона и в противоречие с константната практика на ВС и ВКС, не е взел предвид част от обстоятелствата, които е установил от заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото, и които са от съществено значение за определяне на по-голям размер на обезщетението, а именно – факти, свързани с трайния характер на увреждането и неблагоприятната, вследствие на това, прогноза на вещото лице за развитието на бъдещи заболявания при ищеца. Като увреждания с траен характер въззивният съд е приел само невъзстановените в пълен обем движения в средния и предния ходилен отдел на стъпалото на десния крак на ищеца и вече настъпилите артрозни изменения, но не и установената от вещото лице въз основа медицинската документация по делото, накуцваща походка на ищеца. Основателни са доводите на касатора, че последният фактически извод на съда е неправилно основан единствено на обстоятелството, че в приетото като писмено доказателство медицинско направление от 08.05.2020 г., издадено от лекар-ортопед, такава накуцваща походка не е изрично посочена. Окръжният съд, макар да го е установил, не е съобразил, че в същото медицинско направление е описан следният локален статус на дясното стъпало: лошо срастване на костите и последваща артроза в тарзални и тарзометататрзални стави; локално е установено спадане на надлъжния свод, поради нова архитектоника на стъпалото, липсваща еластичност на среден ходилен отдел, вторична осификация по гърба на ходилото; пълен обем на движение в глезенната става и пръстите, липсващ такъв в среден и преден ходилен отдел. Именно давността на травмата и липсата на промяна на този локален статус, отразен в експертните решения на ТЕЛК от 2018 г. и в медицинското направление от 08.05.2020 г., са дали основание на вещото лице, извършило СМЕ по делото, да приеме, че това състояние на ходилото, включително накуцващата походка – предвид ограничения до липсващ обем на движение в средния и предния ходилен отдел на стъпалото, артрозните промени и засилващите се болки при натоварване, са с траен характер. В тази връзка въззивният съд не е съобразил, че и двама от разпитаните по делото свидетели – Л. и В., са категорични в показанията си, че ищецът продължава да накуцва и към датата на разпита им, проведен на 15.07.2021 г. Вследствие това неправилно обсъждане на доказателствата, при преценката на обстоятелствата, релевантни за размера на обезщетението, въззивният съд, макар да я е установил от експертното заключение, не е взел предвид и дадената от вещото лице неблагоприятна прогноза, че вследствие променената и неправилна походка е възможно да се появят болки в кръста и натоварване на долните крайници; както и че вследствие наличието на множеството счупвания на костите на ходилото, навлизащи и в ставите между тези кости, ще се развият по-бързо дегенеративни, артрозни промени в тези стави, които ще водят до болки при натоварване, независимо от начина на протичането на възстановителния процес.

Всички тези обстоятелства, свързани с трайния характер на увреждането на ищеца, необсъдени в мотивите към въззивното решение като релевантни за размера на обезщетението, предвид и младата възраст на касатора, водят до извод за значително по-голям размер на същото, в сравнение с определения от окръжния съд. До същия извод водят и невзетите предвид и неоценени от въззивния съд обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука – гредата на редосеялката, съединяваща я с трактора, при разкачването й е паднала върху крака на ищеца, както и – най-вече – изключително силните болки и страдания, изпитани от него в този момент, описани от свидетеля-очевидец Ц.: „И това, което видяхме отдолу, беше просто, настръхвам сега… Кракът му беше смазан буквално, той нямаше сгъвка, всичко беше право. Една огромна дупка отгоре имаше върху горната част на крака му. Той трепереше от болка, колабираше буквално“. Основателни са и касационните доводи на ищеца, че при определяне размера на обезщетението окръжният съд е отчел обществено-икономическата конюнктура в страната и темпа на нарастване размера на работната заплата единствено към момента на настъпването на злополуката през 2017 г., а не за целия период – до приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция на 14.03.2022 г., през който период увреждането на ищеца вследствие злополуката е налично, съгласно заключението на СМЕ.

От гореизложеното следва, че е частично основателно едното от двете основни оплаквания на касатора, – че неправилно въззивният съд е определил занижен размер от 25 000 лв. на процесното обезщетение, който не съответства на действителния интензитет и продължителността на неимуществените вреди, търпени от ищеца вследствие процесната трудова злополука. Вземайки предвид, наред с правилно възприетите и обсъдени от окръжния съд, още и горепосочените обстоятелства, които не са обсъдени или са неправилно преценени от него в мотивите към въззивното решение, настоящият състав на ВКС намира, че справедливият размер на обезщетението, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, възлиза на сумата 35 000 лв.

От задължителното тълкуване на разпоредбата на чл. 200, ал. 3 от КТ, дадено с цитираното по-горе ТР № 1/2023 от 05.03.2026 г. на ОСГК на ВКС, следва извод за основателност и на второто основно касационно оплакване на ищеца, – че в нарушение на материалния закон въззивният съд е приспаднал от определеното от него обезщетение за търпените неимуществени вреди, полученото от ищеца обезщетение за временна нетрудоспособност в размер 17 503.32 лв.

В заключение – частично неправилен е и крайният извод на окръжния съд за неоснователност на иска по чл. 200 от КТ – за горницата над присъдената от него сума 7 496.68 лв. до определения от настоящия съдебен състав размер на обезщетението от 35 000 лв., ведно с претендираната законна лихва.

По така изложените съображения, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 7 496.68 лв. до сумата 35 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска и за тази разлика от 27 503.32 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 35 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 45 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.

Предвид така постановяваната промяна на крайния резултат по единия от двата предявени иска по делото, съгласно чл. 81 от ГПК настоящата касационна инстанция следва да се произнесе относно дължимите разноски и държавна такса за производството пред трите съдебни инстанции.

Ищецът претендира и е направил разноски за заплатени адвокатски възнаграждения за защитата му пред трите инстанции, в общ размер 5 480 лв. (от които: 2 200 лв. за първата инстанция, 1 400 лв. за въззивната инстанция и 1 880 лв. за касационната инстанция). От тях, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът му дължи – съразмерно уважената част от исковете/иска пред съответната инстанция, общо сумата 4 104.64 лв. (от които: 1 637.04 лв. за първата инстанция, 1 088.89 лв. за въззивната инстанция и 1 378.71 лв. за касационната инстанция). От тази сума, с първоинстанционното и въззивното решение на ищеца са присъдени 352 лв., поради което с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да му заплати и дължимата разлика от 3 752.64 лв.

Ответникът претендира и е направил разноски за заплатени адвокатски възнаграждения за защитата му пред трите инстанции и заплатена държавна такса за въззивното производство, в общ размер 7 450 лв. (от които: 2 300 лв. за първата инстанция, 2 850 лв. за въззивната инстанция и 2 300 лв. за касационната инстанция). От тях, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът му дължи – съразмерно отхвърлената част от исковете/иска пред съответната инстанция, общо сумата 1 835.16 лв. (от които: 588.55 лв. за първата инстанция, 633.33 лв. за въззивната инстанция и 613.28 лв. за касационната инстанция). С въззивното решение в полза на ответника са присъдени разноски в общ размер 2 333.50 лв., поради което решението следва да бъде отменено и в частта му, с която ищецът е осъден да му заплати разноски над общия дължим размер от 1 835.16 лв. за трите инстанции.

В първоинстанционото производство са заплатени от бюджета на МРС разноски за възнаграждения на вещите лица, в общ размер от 770 лв. От тях, съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът дължи – съразмерно уважената част от исковете, сумата 572.96 лв., както и държавни такси в общ размер 1 405 лв., или общо – сумата 1 977.96 лв. От тази сума, с въззивното решение по сметка на първоинстанционния МРС са присъдени 1 074.87 лв., поради което с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимата разлика от 903.09 лв. Също съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК – съразмерно уважената част от иска, за въззивното производство ответникът дължи държавна такса в размер 700 лв., от която той е внесъл по сметка на въззивния МОС такава в размер 550 лв., поради което с настоящото касационно решение ответникът следва да бъде осъден да заплати и дължимата разлика от 150 лв. Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК – съразмерно уважената част от иска, за касационното производство ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавни такси в общ размер 572.07 лв.

Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., всички парични суми, присъждани с настоящото решение, следва да се превалутират и закръглят съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 90/11.04.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2022 г. на Монтанския окръжен съд, в обжалваната част, с която предявеният от С. Р. А. срещу „Агромашина груп“ ООД, иск с правно основание чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 7 496.68 лв. до сумата 35 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане; както и в частта, с която С. Р. А. е осъден да заплати на „Агромашина груп“ ООД разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, над общия дължим по делото размер от 1 835.16 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 200 от КТ, „Агромашина груп“ ООД с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. Р. А. с ЕГН [ЕГН] още и сумата 14 062.23 евро (превалутирани 27 503.32 лв.) – горната разлика над сумата 7 496.68 лв. до сумата 35 000 лв., представляваща част от дължимото обезщетение за неимуществените вреди, настъпили в резултат на трудовата злополука от 07.12.2017 г. , ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 90/11.04.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2022 г. на Монтанския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която предявеният от С. Р. А. срещу „Агромашина груп“ ООД, иск с правно основание чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 35 000 лв. до пълния му предявен размер от 45 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 07.12.2017 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, „Агромашина груп“ ООД да заплати на С. Р. А. още и сумата 1 918.69 евро (превалутирани 3 752.64 лв.), представляваща разликата над присъдените 352 лв. до дължимия размер от 4 104.64 лв. на разноските по делото.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 и чл. 81 от ГПК, „Агромашина груп“ ООД с ЕИК[ЕИК] да заплати: по сметка на Монтанския районен съд – още и сумата 461.74 евро (превалутирани 903.09 лв.), представляваща разликата над присъдените 1 074.87 лв. до дължимия общ размер от 1 977.96 лв. на разноските и държавните такси за първоинстанционното производство по делото; по сметка на Монтанския окръжен съд – още и сумата 76.69 евро (превалутирани 150 лв.), представляваща разликата над внесените 550 лв. до дължимия размер от 770 лв. на държавната такса за въззивното производство по делото; и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 292.49 евро (превалутирани 572.07 лв.), представляваща дължимите държавни такси за касационното производство по делото .

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: