Обезщетение за неразумно бавно разследване на „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50066

гр.София, 16.05.2023 г.

Върховният касационен съд на Република България,

трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на

двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борис Илиев

ЧЛЕНОВЕ: Маргарита Георгиева

Николай Иванов

при секретаря Ани Давидова и прокурора Дечева

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2088/ 2022 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 50053/ 08.02.2023 г., постановено по настоящето дело, по жалба на Р. М. Б. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10570 от 17.12.2021 г. по гр.д.№ 1730/ 2020 г., в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Р. Б. против Прокуратура на Република България /ПРБ/ иск, квалифициран по чл.2б ЗОДОВ – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на образувано наказателно производство по сл.д.№ 1/1991 г., понастоящем преобразувано в ДП № ІІ-048/ 1999 г. на Военно окръжна прокуратура /ВОП/– София, за разликата над 5 000 лв до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните при изготвяне на мотивите към решението си.

По този въпрос е налице установена практика, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235 ал.2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми /решение № 65/ 30.07.2019 г. по т.д.№ 183/ 2018 г., II т.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/

Обжалваното решение не съответства на така установената практика, тъй като въззивният съд не е изложил надлежни мотиви по определяне на размера на дължимото обезщетение. Налице е касационното основание по чл.281 т.3 пр.2 ГПК, а тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.

Фактическата обстановка е установена правилно от въззивния съд, който е приел, че ищецът е пострадал от провежданите през 1985 г. мероприятия на държавната власт по т.нар. “възродителен процес“. С постановление от 06.01.1985 г. по сл.д.№ 06/ 1985 г. на Окръжно управление на МВР – Бургас срещу него било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.169 НК – за това, че в съучастие с други лица като подбудител явно е подбуждал други лица да организират тълпа и със сила и заплашване на предотвратят мероприятие на органите на народната власт – и му била взета мярка за неотклонение задържане под стража. Наказателното производство било прекратено с постановление на прокурор при Окръжна прокуратура – Бургас от 11.04.1985 г., но със заповед от 25.03.1985 г. спрямо ищеца била наложена принудителна административна мярка - принудително установяване в Белене за срок от три години поради противопоставянето му на провежданите мероприятия по национално осъзнаване на турчеещи се българи и като подбудител и предводител на тълпа, направила опит за създаване на безредици пред турското консулство в [населено място] на 03.01.1985 г. Със следваща заповед от 15.05.1986 г. ищецът бил принудително установен в [населено място] за срок от 3 години с аналогични мотиви, след което заедно със семейството му бил изселен в Турция. С решение на парламентарна комисия от 1990 г. била обявена политическата и гражданската му реабилитация. За разследване на действията по т.нар. „възродителен процес“ било образувано сл.д.№ 1/ 30.01.1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили за престъпление по чл.162 НК и по чл.387 ал.2 НК. На 20.07.1993 г. във Военна колегия на Върховния съд бил внесен обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А.. Образуваното въз основа на обвинителния акт съдебно НОХД № 1/ 1994 г. обаче било прекратено и делото било върнато за допълнително разследване с разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения. Нов обвинителен акт бил внесен от ПРБ в съда на 19.12.1997 г. По него било образувано НОХД № 1/ 1998 г. по описа на ВКС, но тъй като съдът намерил, че констатираните при първото прекратяване на производството нарушения не са отстранени, на 28.04.1998 г. той отново прекратил съдебното производство и делото отново било върнато за доразследване. С постановление от 29.09.1998 г. делото било преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ/ 1998 г. по описа на ВОП София, по което обвинението било прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта им. С постановление от 06.04.1999 г. производството било спряно поради наличие на свидетели в чужбина и било възобновено на 04.12.1999 г., след което било преобразувано в досъдебно производство № ДП ІІ-048/ 1999 г. по описа на ВОП София. През 2001 г. ищецът бил разпитан по делото в качеството на свидетел и заявил, че ще предяви граждански иск в наказателното производство за обезщетяване на причинените му вреди. Производството по следственото дело било спряно от 04.10.2018 г. и не е прекратено и понастоящем, а подадената чрез ПРБ от ищеца и други лица жалба срещу постановлението за спиране няма данни да е била изпратена за произнасяне до съда, към който била адресирана. По делото били установени актуалните имена, точни адреси и местонахождението на общо 446 лица, въдворени по време на възродителния процес в ТВО Белене, както и законните наследници на онези от тях, които са починали. От тези лица били разпитани 312, не били разпитани 134 лица, намиращи се на територията на Република Турция. Изпратените през 2003 г.и 2004 г. до Република Турция молби за правна помощ за разпит на тези лица не били изпълнени. На 19.03.2018 ищецът и други лица депозирали искане чрез ПРБ до Софийски военноокръжен съд за ускоряване на наказателното производство. С определение № 4909/ 06.11.2018 г. по НЧД № 4743/ 2018 г. на СГС била уважена молба за ускоряване на производството и бил определен едномесечен срок за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне на прокурора съгласно правомощията му по чл.242 ал.1 НПК. В мотивната част на определението съдът констатирал, че наказателното производство подлежало на прекратяване поради изтекла към 13.02.2000 г. давност. Ищецът и други лица допълнително сезирали прокуратурата с искания за преквалификация на деянието, извършване на различни действия във връзка с разследването и ускоряването му. Той постоянно бил в очакване следствените действия по делото да приключат, а неоправдаването на тези му очаквания от действията на властите оказало силно негативно влияние върху него. Забавянето на производството му пречело да преработи свързаните с травмата от репресията спомени и актуализирало усещането му за безсилие от страна на преките извършители. Той страда от посттравматично стресово разстройство, свързано с преживяното по време на т.нар. “възродителен процес“.

При тези фактически установявания спорът по делото се концентрира до размера на дължимото обезщетение, тъй като основанието на иска е установено с влязлата в сила част на обжалваното решение. По този спор съдът приема, че неприключването на производството е довело до продължителни и съществуващи и понастоящем негативни психоемоционални последици за ищеца. Както приема ЕСПЧ в практиката си, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Затова по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. Съдът съобразява също, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Затова доводите на жалбоподателя, свързани с повдигнатото срещу него обвинение, принудителното му въдворяване в Белене и впоследствие заселване в [населено място], не могат да бъдат взети предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение за продължилото в неразумен срок производство. Те обаче имат значение при преценката в каква степен ищецът е засегнат от забавянето на наказателното производство, тъй като сочат, че за него изходът от това производство е имал съществено значение. При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взето предвид продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му, значително надхвърля законоустановените в НПК срокове. Каквато и фактическата и правна сложност да предполага разследването, тя не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство. Както всеки друг субект в подобна ситуация, ищецът е търпял безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани. Налице са и негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Макар да не споделя доводите на процесуалния представител на ищеца, че поради забавянето на наказателното производство той е получил посттравматично стресово разстройство, този факт има значение за размера на обезщетението. Видно от приетото по делото експертно заключение, страданието на ищеца е причинено не от бавното производство, а от репресиите, които е претърпял по време на т.нар. „възродителен процес“ и които съдът прие, че не подлежат на обезщетяване чрез иска по чл.2б ЗОДОВ. Но както е посочило вещото лице, забавеното наказателно производство препятства възможността за преработване на травматичните следи от случилото се като непрекъснато актуализира у ищеца усещането за безсилие. Това обуславя определяне на по-голям размер на обезщетението в сравнение с обичайния при подобни случаи. Определянето на по-голям размер се предпоставя и от това, че въззивният съд по настоящето дело е постановил решението по иска по чл.2б ЗОДОВ повече от година след провеждане на устните състезания по делото, увеличавайки по този начин степента на негативни изживявания от страна на ищеца. Съобразявайки тези обстоятелства и отчитайки икономическия стандарт в страната съдът приема, че обезщетение в размер 18 000 лв е справедливо за понесените от ищеца вреди. В този размер искът е основателен и следва да бъде уважен със законната лихва от датата на исковата молба, а за разликата – да бъде отхвърлен.

Неоснователни са доводите на ищеца, че определяне на завишен размер на обезщетението се налага и поради това, че той се е възползвал от възможността да поиска ускоряване на наказателното производство, а в отговор е получил „шамар“ от държавното обвинение. Съдът взема предвид обстоятелството, че ПРБ не е изпълнила акт на съда, задължаващ я да приключи разследването в определен срок, но не възприема това като действие, насочено конкретно срещу ищеца. Не само той, а и други лица са искали ускоряване на производството, а бездействието на прокуратурата засяга всички пострадали по това производство. Затова обстоятелството, че ищецът се е възползвал от законовата възможност да поиска срочното приключване на делото, само по себе си не обуславя присъждане на обезщетение в по-висок размер.

Неоснователни са и доводите, че националната съдебна практика присъжда в подобни случаи значително по-високи размери на обезщетенията. Според българското законодателство обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост именно защото всеки случай е индивидуален и различните субекти могат да бъдат неблагоприятно засегнати от едно и също събитие в различна степен. Съдебната практика е наложила изискването в сходни случаи обезщетението да не се различава съществено, а не да е еднакво. Неоснователен е и доводът, че е налице установена практика, според която присъжданите обезщетения са в размер 2 минимални за страната работни заплати за всяка година забавено наказателно производство. За да направи това заключение, ищецът се позовава на решения по дела, повечето от които не са проверени по същество по касационен ред и без да е налице представителна извадка от актовете на ВКС при сходни случаи. Такъв общ критерий не може да бъде установен, тъй като залогът за пострадалия по всяко забавено наказателно производство е различен. В конкретния случай съдът приема, че обезщетение в размер 18 000 лв е адекватно за търпените от ищеца неимуществени вреди поради свръхпродължителността на наказателното производство за разследване на престъплението, от което е пострадал, а за разликата искът следва да бъде отхвърлен.

С оглед изхода от спора следва да бъде разпределена и отговорността за разноските по делото, при условията на чл.10 ал.3 ЗОДОВ.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10570 от 17.12.2021 г. по гр.д.№ 1730/ 2020 г., в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Р. М. Б. против Прокуратура на Република България иск за разликата над 5 000 лв до 18 000 лв и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул."Витоша" № 2, да заплати на Р. М. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], сумата 13 000 лв /тринадесет хиляди лева/ - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, със законната лихва от 22.03.2019 г. до окончателното изплащане и 95 лв /деветдесет и пет лева/ разноски по делото за всички инстанции.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10570 от 17.12.2021 г. по гр.д.№ 1730/ 2020 г., в частта му, в която е отхвърлен предявеният от Р. М. Б. против Прокуратура на Република България иск за разликата над 18 000 лв до пълния предявен размер от 100 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: