Законосъобразност на прочитането на показания на отсъстващ свидетел

Текстът на акта

Ключови фрази

Основни състави на производство, пренасяне , из готвяне, търговия и др. на наркотични вещества * прочитане на свидетелски показания * право на защита * право на справедлив процес * недопустимост на свидетелски показания * неоснователност на касационна жалба

Р Е Ш Е Н И Е

№ 535

гр.София, 31 октомври 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЯНКОВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова и

с участието на прокурора от ВП на РБ Калин Софиянски ,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н.д. № 739/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подс. В. Ф. Т. - адв. Е. П. срещу решение № 102 от 18.06.2024 г., постановено по внохд № 239/24 г. на Апелативен съд - Пловдив.

В жалбата са релевирани касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - т. 3 от НПК. Претендира се, неправилно приложение на материалния закон, поради признаването на подсъдимия за виновен при недоказано обвинение; допуснати съществени процесуални нарушения изразили се в нарушение на принципите на чл. 12 чл. 16 от НПК и използването на негоден доказателствен материал за постановяване на осъдителна присъда, чрез незаконосъобразно прочитане на показанията на св. С. на основание чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК. Явната несправедливост на наказанието е обоснована с ниската стойност на предмета на престъплението 2,89 гр. марихуана, със семейното и имущественото положение и добрите характеристични данни. Направени са алтернативни искания – за отмяна на съдебния акт и за връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения и за намаляване на наложеното наказание от пет месеца лишаване от свобода.

В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му не се явяват редовно призовани .

Представителят на ВП на РБ изразява становище, че жалбата е неоснователна, тъй като законът е приложен правилно, а наложеното наказание е снизходително, определено при условията на чл. 55 от НК.

ВКС след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347 от НПК, намери следното :

Касационната жалба на адв. Е. П.- защитник на подс. Т. е процесуално допустима, но разгледана по същество неоснователна.

С присъда № 3 от 29.03.2024 г. по нохд № 417/2023 г. Окръжен съд- Кърджали признал подс. В. Ф. Т. за виновен в това, че на неустановена дата в периода от 1.01.23 г. - 10.01.2023 г. в [населено място] поле, общ. Кърджали без надлежно разрешително по ЗКНВП държал с цел разпространение и разпространил високорисково наркотично вещество коноп със съдържание на активен компонент тетрахидроканабинол 13% с нетно тегло 2,89 гр. на стойност 17,34 лв., поради което и на основание чл. 354а, ал. 1, пр. 4, пр. 5, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК го е осъдил на пет месеца лишаване от свобода като на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС определил общ режим на изтърпяването му. Подсъдимият е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 354 а, ал. 2 изр. 2 вр. ал. 1 от НК за това да е държал с цел разпространение и да е разпространил наркотичното вещество на „публично място“, както и това деянието да е извършено за периода от 11.01-31.01.2023 г.

Със същата присъда съдът е привел на основание чл. 68, ал. 1 от НК и постановил отделно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за срок от шест месеца, наложено със споразумение от 11.01.2022 г. по нохд № 1227/2021 г. на РС- Кърджали, като определил първоначален общ режим на изтърпяването му.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по направените по делото разноски.

По жалба на подсъдимия в АС- Пловдив е образувано внохд № 239/24 г., като с решение № 102 от 18.06.2024 г. въззивният съд потвърдил изцяло първоинстанционния акт и именно той е предмет на настоящата проверка.

На първо място на разглеждане от ВКС подлежат оплакванията отнасящи се до релевиранато с жалбата касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като евентуално наличие на допуснати съществени процесуални нарушения би препятствало обсъждането на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК.

Доводите, с които жалбоподателят поддържа наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не намират опора в материалите по делото. Подсъдимият Т. не е бил лишен от правото на справедлив процес в съответствие с чл. 6 от КЗПЧОС, поради това че в хода на досъдебното производство не е присъствал на разпита на свидетеля С. пред съдия провел се на основание чл. 223 от НПК, което има значение, тъй като първостепенният съд е приобщил съобщеното от него към доказателствената маса на основание чл. 281, ал. 4 от НПК и го е ползвал за постановяване на осъдителната присъда.

При преценка за законосъобразност, ВКС следва да даде отговори на няколко въпроса, а именно :

- дали органите на досъдебното производство са имали задължение да призоват подс. Т. и негов защитник за провеждане на разпита на свидетеля пред съдия на основание чл. 223 от НПК;

- дали първостепенният съд е допуснал нарушение на чл. 6 от КЗПЧ, прочитайки показанията на св. С. от ДП на основание чл. 281, ал.1 т. 4 от НПК, дали е положил достатъчно усилия за неговото призоваване, за да бъде разпитан непосредствено от съда и дали решаващите си изводи за вината на подс. Т. е основал единствено върху тези показания.

Констатацията на ВКС по тези въпроси е, че не е налице претендираното нарушение на чл. 6 от КЗПЧ. В съдебната практика по приложението на чл. 6 от КЗПЧ и чл. 8 , параграф 1, е дадено разрешение на този въпрос в Решение № 348/21 г. от 8.12.2022 г. на СЕС / трети състав/ по отправено на основание чл. 267 от ДФЕС от СпНС /закрит/ Преюдициално запитване, в отговор на което Съда приема, че общностното право не допуска прилагането на национална правна уредба, която позволява на националният съд, когато не е възможно да разпита свидетел на обвинението в съдебната фаза на процеса, да основе решението си относно вината или невинността на обвиняемия на показанията на посочения свидетел, получени при разпит проведен пред съдия в досъдебната фаза на процеса, но без участието на обвиняемия или негов адвокат. Тази забрана обаче не се разпростира, когато „е налице уважителна причина за неявяването на свидетеля в съдебна фаза и когато тези показания не са единственото или определящо основание за осъждане на подсъдимия и съществуват достатъчно компенсиращи фактори, за да се неутрализират трудностите пред обвиняемия и защитата му, поради вземането предвид на тези показания“.

В конкретния случай, фактите по делото не установяват нарушение на забраната за използването на показанията на св. С. от 11.01.2021 г., които той е депозирал пред съдия на ДП, тъй като Окръжният съд е положил всички необходими усилия за установяване на местонахождението на св. С. и за неговото редовно призоваване за съдебно заседание, като е изискал съответните справки от ОД на МВР и Гранична полиция, обявил го общодържавно издирване с телеграма № 3588/6.02.23024 г. на ГДНП, установил е че е напуснал страната и не се е връщал обратно и едва след изчерпване на възможността за провеждане на неговия непосредствен разпит в съдебното заседание по делото провело се на 1.04.2024 г. е приобщил показанията му от 11.01.2023 г. дадени в хода на досъдебното производство на основание чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК.

Практиката на ЕСПЧ позволява да се приеме, че в случай на ненамиране на свидетел, за да бъде призован в съдебна зала, са налице уважителни причини за неявяването му, още повече тогава, когато този свидетел вече не пребивава на територията на държавата - членка и опитите за намирането му са останали неуспешни. За това може да се направи извод, че първостепенният съд законосъобразно е използвал процесуалната техника, предвидена в чл. 281, ал. 1, т. 4 от НПК и с прилагането й не е нарушил закона.

На следващо място депозираните показания от свидетеля са годно доказателствено средство в наказателния процес и могат да послужат за установяване на съставомерни факти, поради което съдът не е имал основание да ги изключи от доказателствената маса, поради това, че на проведения разпит на досъдебното производство не са присъствали обвиняемия или негов защитник. Това е така, защото досъдебното производство №31/23 г. на ОДМВР – Кърджали е започнало на 10.01.2023 г. с първото действие по разследването – с разпита на св. Б.. Разпитът на св. С. пред съдия е проведен на 11.01.2023 г., поради това, че свидетелят живее трайно в Нидерландия и е планирал връщането си обратно, което е дало основание за закрепване на съобщената от него информация по реда на чл. 223 от НПК. На 11.01.2023 г., е извършено разпознаването по снимки на лица, в което свидетелят е посочил подс. В. Т. като лицето, от което е закупил марихуаната. Тази информация е отразена в съставения протокол за разпознаване на лица. Досъдебното производство е спряно на 9.06.2023 г., поради неиздирване на втория свидетел по делото –Ъ. М. и на 28.06.2023 г. е възобновено за разпита й. Едва на 24.10.2023 г. В. Т. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, след което на 17.11.2023 г. срещу него е внесен обвинителен акт в Окръжен съд- Кърджали.

При така очертаната хронология на наказателното производство няма основание да се приеме, че към датата на провеждане на разпита пред съдия – 11.01.2023 г., органите на ДП са имали задължение да уведомят, когото и да било за планираното процесуално -следствено действие и че на него е следвало да присъстват подс. Т. или негов защитник, тъй като тогава подс. Т. не е имал фигурата на обвиняем и следователно към момента на депозиране на показанията на свидетеля, за подс. В. Т. не е била налична възможността да присъства на разпита на свидетеля, поради което органите на ДП не са допуснали отклонение от разписаното в закона изискване за уведомяване на обвиняемия и неговия защитник. Защо разследващите органи са предпочели тактиката да привлекат Т. като обвиняем след разпита на втория свидетел, а не веднага след разпита на св. С. не е въпрос, който подлежи на обсъждане от ВКС в рамките на това производство.

На следващо място, действително при постановяване на присъдата си, решаващият съд е взел предвид показанията на св. С. от ДП приобщени на основание чл. 281, ал. 1 т. 4 от НПК, но е сторил това след справедлива преценка за тяхната относимост и достоверност, след съпоставка и в съответствие с останалия доказателствен материал, който е утвърдил доказателствена обезпеченост на обвинителната теза и не е оставил никакво съмнение, че именно подсъдимият е продал наркотично вещество на свидетеля, като една част от него, увито в полиетиленово пликче, е намерено в С. при извършената проверка от св. Б.. Твърдението, че в основата на осъдителната присъда съдът е поставил единствено показанията на св. С., депозирани пред съдия в хода на ДП на 11.01.2023 г. е неоснователно, тъй като в аналитичната си дейност въззивната инстанция се е придържала стриктно към процесуалните правила и утвърдената съдебна практика, касаеща преценката за допустимост, относимост и достоверност на доказателствените източници, като освен показанията е обсъдила протоколите за доброволно предаване и за разпознаване на лица, обясненията на подс. Т., заключенията на назначената химическа и оценителна експертизи. Вярно е, че използвания обем от доказателства е неголям, но процесуалният закон не поставя количествен критерий относно броя на доказателствата, които могат да послужат за установяване на обективната истина по делото, а се ръководи от изискването за тяхната надеждност и процесуална издържаност.

Не търпи критика решението на съда за изключване от доказателствената маса на показанията на св. Б. и св. А.- полицейски служители, пред които св. С. е изложил обвинителни факти срещу подс. Т., по време, когато свидетелят е бил задържан и с

него е била проведена полицейска беседа, като правилно въззивният съд не ги е ценил като доказателствени средства с производен характер, съобразно утвърдената съдебна практика / Р№ 591/14 г. по н.д. №1902/13 г. на 1 НО, Р №290/16 г. по н. д. №956/16 г. на 2 НО, Р № 26/18 г. по н. д.№ 1011/17 г. на 3 НО на ВКС и др./.

В заключение ВКС прие, че втората инстанция е извършила обективен и пълноценен прочит на доказателствените материали, съобразен с изискванията на чл. 12, 13, чл. 14 и чл. 16 от НПК, поради което не е допуснала претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Неправилното приложение на материалния закон е защитено с твърдение за „необоснованост“ на съдебния акт, тъй като при недоказано според защитата обвинение, съдът е постановил осъдителен съдебен акт спрямо подсъдимия. Оплакването касае необоснованост на съдебния акт, който не се обхваща от предвидените в закона касационни основания по чл. 348, ал. 1 т. – т. 3 от НПК, поради което ВКС може единствено да посочи, че с отказа да оправдае изцяло подсъдимия, съдът не е допуснал касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, тъй като с оглед установените факти, материалният закон е приложен правилно и подс. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 4 и пр. 5 от НК, като е оправдан по квалифициращото обстоятелство по ал. 2 на чл. 354а , ал.2 от НК и за част от инкриминирания период.

Оплакването за явна несправедливост на наказанието на подс. Т. е изведено като пряка последица от постановения осъдителен съдебен акт. Внимателната преценка на правнозначимите обстоятелства по чл. 54 от НК, не позволява споделянето му, тъй като наказанието е определено под предвидения в закона минимум от две години лишаване от свобода - а именно на пет месеца лишаване от свобода и е съобразено със степента на обществена опасност на деянието и дееца, с целите на чл. 36 от НК, с характеристиките на деянието, личността на подсъдимия, съдебното му минало и количеството наркотично вещество, които съдът е отчел като многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В жалбата не са наведени нови факти, чието значение, при осъществяване на дейността си по индивидуализиране на наказанието, решаващият съд да е игнорирал или подценил, поради което ВКС прецени, че не са налице основания за неговото допълнително редуциране, каквото искане е направено в жалбата.

Изложеното до тук, налага извода, че съдът не е допуснал релевираните в жалбата касационни основания, поради което атакувания съдебен акт следва да остане в сила.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК

ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 102 от 18.06.2024 г. постановено по внохд № 239/24 г. на Апелативен съд- Пловдив.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1 .

2.